№ 36349
гр. София, 13.10.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:БОГДАН Р. РУСЕВ
като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело №
20231110155433 по описа за 2023 година
Производството е по реда на гл. ХІІ ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 279695/09.10.2023г. на СРС,
подадена от М. С. И. срещу „Дойче Луфтханза“ /Федерална република Германия/ чрез
представителството му в Република България във връзка със Заповед № 15494/31.05.2023г.,
издадена по ч.гр.д. № 21117/2023г. на СРС, поправена с Разпореждане №
102659/19.08.2023г. по същото дело, като се иска установяване дължимостта на сумата от
250,00 евро, представляваща обезщетение по Регламент (ЕС) 261/2004 във връзка с полет по
маршрут Франкфурт-София, предназначен за изпълнение на 02.08.2022г., ведно със законна
лихва до окончателното изплащане.
Твърденията в исковата молба аргументират извода, че се касае за потребителски
спор, свързан с качеството на ищеца като страна по облигационно отношение с
потребителски характер за въздушен превоз на пътници. Единствено основанието, от което
произтичат отношенията между страните (в случая потребителски/о
договор/правоотношение) е от значение за качеството потребител на едно физическо лице
(опр.18/16.01.2020г.-ч.т.д.2502/2019г.-ІІт.о.). Преценката за това дали се касае за иск на или
срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на
понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗПотр, или въз основа на легални определения на
същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор – например
§ 1, т. 20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл. 9, ал. 3 от Закона
за потребителския кредит, §1, т. 41б, б. „а“ от Закона за енергетиката и др., както и
релевантните разпоредби в актовете на правото на Европейския съюз. Посоченото общо
определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в
транспонирано със ЗЗПотр вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо
правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и
икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че, като страна по договор с
търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не
търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗПотр понятие „потребител“ се
припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което,
като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е
1
потребител е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според него
потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец
цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези
отличителни качества на физическото лице – съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с
конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец. За да
установи дали се касае за потребителски договор, съдът трябва да прецени характера и целта
на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. При извод,
че при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на
своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, то възникналият
правен спор следва да се разгледа по реда на общия исков ред за гражданските дела, в
какъвто смисъл е чл. 113 ГПК. При спор, възникнал от потребителски договор, включително
тогава, когато в същината на спора лежи въпросът дали този договор е действителен, дали е
породил правни последици и дали между страните е налице облигационно отношение по
него, следва да се приложат не само транспонираните в националното законодателство
специални материалноправни норми, гарантиращи по-силна и ефективна защита на правата
и интересите на потребителите, но и да се съблюдават заложените основни принципи и цели
в първичното право на Европейския съюз /чл. 4, § 2, б. е, чл. 12, 114 и 169 ДФЕС и чл. 38 от
Хартата на основните права на ЕС/, както и директно приложимите норми от европейски
регламенти, установяващи различни мерки за защита на потребителите (арг. ТР 3/2019-2022-
ОСГТК).
СЕС в рамките на дело С-204/08 дава тълкуване на чл. 5, т. 1, б. „б”, второ тире от
Регламент (ЕО) 44/2001, отменен с Регламент (ЕС) 1215/12. Съгласно решение от 9 юли 2009
година по така посоченото дело, член 5, точка 1, буква б), второ тире от Регламент (ЕО) №
44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в
смисъл, че при превоз по въздух на лица от една държава членка до друга държава членка,
извършен на основание договор, сключен само с една авиокомпания, която е
действителният превозвач, компетентният съд да разгледа искане за обезщетение на
основание на този договор за превоз и на Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година относно създаване на общи правила за
обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо
закъснение на полети, и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 295/91 е съдът /по избор на
ищеца/, в чийто район се намира мястото на излитане или мястото на пристигане на
самолета, така както тези места са договорени в посочения договор. Тези разяснения са
приложими въпреки отмяната на Регламент (ЕО) № 44/2001 с оглед разпоредбата на чл. 80
на заменилия действието му Регламент (ЕО) № 1215/2012. Следва да се има предвид
принципното положение, че цитираните регламенти относно компетентността, признаването
и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, уреждат по
дефиниция въпросите за компетентността на съответната национална юрисдикция да
разгледа определено производство, по отношение на което се прилага регламента,
изхождайки от принципа за връзка между това производство и територията на държавите
членки - съответно от нуждата да се прилагат общи правила за компетентността, когато
ответникът има местоживеене в държава членка. Регламентът урежда правилата за местната
привръзка на конкретното правоотношение с международен елемент, когато посочва
националните съдилища на коя държава-членка имат юрисдикция по отношение на
възникналия правен спор и решава конфликта на национални юрисдикции на различните
държави – членки, а не въпроса за местната компетентност на отделните национални
съдилища в рамките на държавата-членка, който въпрос е от сферата на националното
вътрешно процесуално право и следва да се реши по неговите правила. Оттук и когато в
цитираното по-горе решение СЕС говори за „съдът — по избор на ищеца — в чийто район
се намира мястото на излитане или мястото на пристигане на самолета“ /"the court having
2
jurisdiction to deal with a claim …… is that, at the applicant’s choice, which has territorial
jurisdiction over the place of departure or place of arrival of the aircraft…"/, СЕС няма предвид
съда, в чийто съдебен район по смисъла на националните законодателства се намират
мястото за излитане или кацане, а националната юрисдикция на държавата, на чиято
територия се намират мястото на излитане или кацане. Съответно ищецът в случая има
правото да избере пред коя от компетентните национални юрисдикции да предяви иска си –
пред българския съд или пред съдилищата на другата държава, от която е излетял или
кацнал самолетът. В рамките на отделните държави-членки обаче, правилата за местната
подсъдност се уреждат от нормите на съответния процесуален закон, в случая - от чл. 113 от
ГПК. Националната компетентност в случая не произтича от Раздел 4 на Регламента –
„Компетентност при потребителски договори“, а от член 5, точка 1, буква б), второ тире от
Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000, който се съдържа в глава ІІ,
раздел 2, озаглавен „Специална компетентност“/ и аналогичната уредба на заменилия го
Регламент (ЕО) № 1215/2012/. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 46, т. 11 от ЗЗП,
според която разпоредбите на чл. 4 и на този раздел /“Договори извън търговския обект и
договори от разстояние„/ не се прилагат за договори за услуги за превоз на пътници, с
изключение на разпоредбите на чл. 49, ал. 2 и 3 и чл. 62в - 62д. По аргумент на противното
всички останали разпоредби на закона, извън изрично изключените, се прилагат по
отношение на договорите за превоз на пътници. Няма разумен довод за изключването на
договорите за превоз на пътници по въздух от обхвата на засилената потребителска защита.
Извод в противна насока би бил в противовес на вложените както в европейската, така и в
националната правна регламентация, принципи за гарантиране и закрила на правата на
потребителите. В подкрепа на изложеното е и съдебната практика – опр.1731/09.02.2023г.-
в.ч.гр.д.592/2023г.-СГС.
Тъй като ищецът има качеството на потребител на предоставяните от ответника
услуги по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗПотр и чл. 17, т. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г.
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански
и търговски дела, то и чл. 18, т. 1 от него определя като компетентни да разгледан иск,
предявен от потребител, или съдилищата по местоживеене на страната-непотребител, или
тези по местожителство на потребителя. Както вече бе посочено, става дума за определяне
на националната компетентност на българския съд, но не и за определяне на местно
компетентен български съд. Това следва от неслучайното използване на множествено число
(„съдилища“). Местно компетентният съд следва да се определи съобразно вътрешното
българско право и установените в него правила за защита на потребителите при водени от и
срещу тях дела, като в тази насока следва да се възприема и релевантната към въпроса
практика на съда на ЕС.
Съгласно чл. 113 ГПК исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в
чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по
постоянния. Така определената местна подсъдност е задължителна и за нея съдът следи и
служебно до първото по делото заседание – чл. 119, ал. 3 ГПК. Без значение е, че
заповедното производство е разгледано от Софийския районен съд: след измененията на
ГПК, свързани с подсъдността на потребителските спорове, включително по заповедните
производства, местната подсъдност следва да бъде преценявана поотделно за заповедното и
за исковото производство по специфичните за всяко такова критерии. Това изрично е
възприето и по-рано в опр.624/18.08.2010г.-ч.т.д.531/2010г.-ВКС, ІІт.о., според което при
придявяване по реда на чл. 422 ГПК на установителния иск от заявителя следва да бъде
съблюдавана подсъдността за общия исков процес. В този смисъл е и практиката на
съдилищата – опр.260174/29.10.2020г. по в.ч.гр.д.715/2020г.-ОС-София, както и следва по
аргумент от опр.3503/23.09.2022г.-в.ч.гр.д.1891/2022г.-ОС-Варна, в което се сочи, че
релевантен момент за определяне на подсъдността е моментът на подаване на исковата
молба, а не момента, от който се презюмира, че искът е предявен, с оглед заповедното
3
производство. Подсъдността на заповедното и исковото произвоство след измененията в
ГПК са подчинени на различни правила и не следва да се смесват (така опр.558/12.02.2020г.-
в.ч.гр.д.235/2020г.-ОС-Бургас, опр.2127/27.07.2020г.-в.ч.гр.д.1850/2020г.-ОС-Бургас,
опр.548/30.06.2020г.-в.ч.гр.д.277/2020г.-ОС-Ловеч, и др.), като съдебната практика в друга
насока отпреди промяната на нормативната база е загубила действието и значението си.
Видно от извършената справка в НБД „Население“, от 2018г. ищецът е с настоящ
адрес: област Велико Търново, община Горна Оряховица, ул. „Добри Чинтулов“ № 9,
ет. 2. Оттук компетентен да разгледа делото е Районният съд в град Горна Оряховица.
Поради тези причини настоящото производство пред Софийския районен съд следва
да бъде прекратено, а делото да се изпрати на компетентния да го разгледа Районен съд в
град Горна Оряховица.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 55433/2023г. на Софийския районен
съд, І ГО, 173 състав.
ИЗПРАЩА делото по подсъдност на Районния съд в град Горна Оряховица.
Определението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с частна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в едноседмичен срок от съобщението.
Определението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на ищеца чрез адв. Г. по
посочения в исковата молба съдебен адрес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4