№ 466
гр. София, 09.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Галя Митова
Членове:Валентина Ангелова
Милен Евтимов
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско
дело № 20211100512877 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите
от ГПК.
С решение № 2157 от 12.08.2021 г., постановено по гражданско дело № 44068 по
описа за 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 158 състав, била отхвърлена молба с
правно основание чл. 8, т. 1 от ЗЗДН, подадена от С. Г. С. срещу А.А. Т. по повод
твърдени актове на домашно насилие от 17.08.2020 г., като отказал да издаде заповед
за защита; осъдил С.С. да заплати на А.Т. деловодни разноски в размер на 725 лева, а
на СРС държавна такса в размер на 25 лева.
Недоволен от така постановеното решение останал С. Г. С., молител в
първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, която обжалва същото
с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност, тъй като не е съобразено с
фактите и обстоятелствата по делото. Счита, че неправилно съдът съобразил
показанията на свидетелката Т.а, която била съпруга на ответника и поради това
лъжесвидетелствала, за да го защити, тъй като се намирала под негово влияние и
казвала това, което той й нареждал, включително и пред съда. Излага собствен анализ
на доказателствата по делото, като счита за безспорно установено, че ответникът е
нанесъл удари по главата и лицето му, при което му разбил устата, а след това с две
ръце започвал да го души, като се опитал да го убие. Твърди, че в следствие това, по
шията му имало синини, както и кръв и кръвонасядания по устата и бузата му, като
1
състоянието му непосредствено след инцидента било възприето от сина му, но съдът
не допуснал този свидетел за установяване на посочените обстоятелства, с което
допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно съдът игнорирал
доказателствата, касаещи втория акт на домашно насилие-желязо с диаметър от около
25 мм и дължина около 50 см, представляващо част от щанга, което било налично и
можело да се изследва за следи от ответника. Игнориран бил и снимковият материал,
представен от молителя, като неправилно не зачел и представената от него декларация
по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
обжалвания съдебен акт изцяло, като уважи молбата му и задължи извършителя да се
въздържа от извършване на домашно насилие спрямо него, както и да му забрани да се
приближава до молителя и семейството му на определено от съда разстояние, както и
до жилището му в гр. София, кв. „Студентски град“, бул. „*******“, ет. 2, ап. 18, и
имотите му, находящи се в гр. София, кв. „Студентски град“, бул. „*******, УПИ ІІ-
1488, и в гр. София, кв. „Студентски град“, бул. „*******“, кв. 173, УПИ VІІ-
новостроящ се жилищен блок, автомобилите му, офиса му и местата за социални
контакти и отдих на семейството му при условия и за срок, определени от съда.
Претендира сторените деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си поддържа
въззивната си жалба и пледира за уважаването й. Претендира сторените по водене на
делото разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско
възнаграждение, направени от въззиваемия. Окончателното си становище излага в
писмени бележки, вх. № 9954/21.02.2022 г. и в жалба, подадена до ВСС, Председателя
на СГС и до омбудсмана на Република България
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН насрещната страна по въззивната жалба А.А. Т.,
ответник в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, в
писмения си отговор оспорва жалбата като изцяло неоснователна, като счита
обжалвания съдебен акт за правилен, законосъобразен и обоснован. Излага подробни
съображения в подкрепа на заявеното становище и оспорва доводите в жалбата. Моли
съда да постанови решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт, като остави
жалбата на молителя без уважение като неоснователна. Претендира сторените по
водене на делото разноски.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото, оспорва
жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да остави същата без уважение,
като бъде потвърди обжалвания съдебен акт. Претендира сторените по водене на
делото разноски по представен списък, като оспорва като прекомерни по смисъла на
чл. 78, ал. 5 от ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, направени от
въззивника.
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН
2
от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването
и срещу подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.
При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с молба, подадена от
С. Г. С. с искане за издаване на заповед за защита от домашно насилие в негова полза
по ЗЗДН срещу А.А. Т.. Молителят твърдял, че ответникът е негов зет, съпруг на
дъщеря му Сашка. Твърдял, че на 17.08.2020 г., около 11 часа, на входа на жилището,
ползвано от ответника и дъщерята на молителя, находящо се в гр. София, бул.
„*******“, бл. ******, ответникът се държал арогантно с молителя, който позвънил на
вратата на жилището. Казал му „Кой си ти? Махай се оттук“, след което го нападнал,
ударил го няколко пъти по главата и лицето, в следствие на което му разбил устата
(имало кръв по устата и по бузата на молителя). Освен това с две ръце го душил по
шията, което действие молителят възприел като опит за убийство, и в резултат на което
действие по шията на молителя имало синини и кръвонасядания. Молителят успял да
се освободи, а ответникът избягал по стълбите, като при разпрата на площадката
паднали ключовете и телефона на ответника. Твърдял, че на този акт на насилие
нямало очевидци. Около час по-късно съпругата на ответника (дъщеря на молителя)
дошла в жилището му-апартамент № 20, находящ се в гр. София, бул. „*******“, бл.
38, за да поиска ключовете и телефона на съпруга си, които при описаната по-горе
разпра се били разпилели на стълбищната площадка пред апартамента на ответника.
Докато тя разговаряла с молителя в коридора на жилището му, ответникът започнал да
удря по входната врата с желязо, дебело 25 мм и дълго около 50 см, което молителят
описва като част от щанга. В следствие на ударите с него по входната врата на
жилището му се образували две вдлъбнатини, всяка с размер около 5-6 см. Твърдял, че
по този начин ответникът се опитал да нахлуе в дома на молителя, за да го убие или да
му нанесе тежки телесни повреди с желязото, което би станало, ако входната врата не
била удържала натиска. На този акт на насилие присъствала дъщерята на молителя.
Ответникът оспорвал молбата. Твърдял, че изложените от молителя фактически
твърдения не отговарят на действителното положение, като същите са силно
преекспонирани и хиперболизирани, като твърдял, че на процесната дата той самият
бил нападнат от молителя.
За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд приел за
установена следната фактическа обстановка :
Между страните не било спорно, а и от представеното удостоверение за сключен
граждански брак и от справки на листове 17, 19 и 46 от делото, се установявало, че
молителят С. Г. С. и ответникът А.А. Т. се намират в родство по сватовство от първа
степен, като ответникът е съпруг на дъщерята на молителя С.С. Т.а.
Представена била декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, подписана от молителя,
3
която съдържала описание на твърдените актове на домашно насилие.
Събрани били гласни доказателства с разпита на свидетелката С.С. Т.а.
Представено било и съдебно медицинско удостоверение (лист 40 от делото),
видно от което, при преглед на ответника на 17.08.2020 г., около 16.10 часа, обективно
са установени кръвонасядания по лигавицата на долната устна и на четвърти пръст на
дясната ръка, охлузвания по лявата ръка и десния крак.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното от
фактическа страна:
Въззивният съд споделя установената от първоинстанционният съд фактическа
обстановка, както и изводите, изложени в обжалвания съдебен акт относно
доказателствената сила на представената от С. Г. С. декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
Тази фактическа обстановка се установява от събраните в първоинстанционното
производство писмени доказателства, от които за относими към предмета на доказване
въззивният съд приема следните такива – справки за страните от НБДН;
съдебномедицинско удостоверение № 241.08/2020 г., удостоверение за сключен
граждански брак; нотариален акт, удостоверение за трудова заетост и за осигуряването
на въззиваемия, справка за съдимост на въззивника, справки за делата с участието на
въззивника.
Въззивният съд не обсъжда като доказателства по делото представените от
въззивника в съдебно заседание на 12.11.2020 г. заверено копие на жалба на
въззивника, адресирана до СРП, с вх. № 37306/15.09.2020 г., както и снимковия
материал, представен в същото съдебно заседание, поради следното : Представената
жалба съдържа единствено твърденията на въззивника, които са аналогични с тези,
изложени в сезиращата съда молба и които подлежат на доказване с допустимите
доказателствени средства по ГПК и ЗЗДН. Поради това посочения документ не се
явява доказателство за установяването им. Въззивният съд отчита също така, липсата
на съответстваща преписка на СРП образувана по тази жалба (двукратно постъпилите
преписки по посочения входящ номер, касаят трети на спора лица, като по данните на
въззивника не е установена надлежно образувана прокурорска преписка), както и
бездействието на тази страна за установяване на наличието и движението на същата.
Тези обстоятелства пораждат съмнения в достоверността на посочения и изходящ от
въззивника документ, както и за създаването му единствено за нуждите на
производството. По отношение на представения снимков материал, следва да се
отбележи, че както ЗЗДН, така и ГПК не предвиждат такова доказателство, при което
същият се явява негодно доказателствено средство. Отделно от това, липсва и яснота
4
кога и при какви обстоятелства са изготвени посочените снимки, както и обектите,
заснети на тях. Въззивният съд не обсъжда като неотносими към предмета на
доказване по делото на представените пред първоинстанционния съд удостоверение и
служебна бележка, издадени на въззивника от СО (листове 79 и 80 от делото).
Въззивният съд прецени показанията на разпитаната в първоинстанционното
производство свидетелка С.С. Т.а, дъщеря на въззивника и съпруга на въззиваемия, по
реда на чл. 172 от ГПК като кредитира същите изцяло. Независимо от оплакванията в
жалбата същите не се опровергават от доказателствата по делото, като кореспондират с
приети доказателства по делото.
Във въззивното производство по делото са приети служебно изискани справки за
движението и предмета на гр. д. № 11576/2020 г. по описа на СГС, ГО, 1-7 състав. От
анализа им се установява, че производството по горното дело било образувано на
26.10.2020 г. по обективно съединени искове с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“
от ЗЗД и чл. 108 от СК, предявени от въззивника срещу С.С. С.а-за отмяна на дарение,
обективирано в нотариален акт за дарение на право на строеж върху недвижими имоти
№ 1, том ХХІХ, дело № 5567/1995 г. и за осъждането на ответницата да предаде на
ищеца владението върху имотите, подробно описани в исковата молба, сред които
апартамент № 18, находящ се в гр. София, бул. „*******“, бл. *******
Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в
настоящата въззивна инстанция.
При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните
изводи от правна страна :
Жалбата е изцяло неоснователна.
Настоящият съдебен състав изцяло споделяте правни изводи на
първоинстанционния съд, касаещи липсата на доказателства за осъществяването на
твърдените актове на домашно насилие от страна на въззиваемия спрямо въззивника,
изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги
преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби на
ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното :
Основно жалбата е мотивирана с оплаквания, че съдът неправилно кредитирал
показанията на свидетелката Т.а, както и че допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила, като не допуснал сина на въззивника като свидетел по
делото. Тези доводи са изцяло неоснователни. По отношение на показанията на
свидетелката Т.а следва да се отбележи, че същата е дала показания под страх от
наказателна отговорност, като те кореспондират с приетите по делото доказателства,
същите са подробни, логично последователни и не се опровергават от
5
доказателствената съвкупност.
Изцяло неоснователни са доводите в жалбата, че с недопускането на свидетел на
въззивника, първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
процесуалните правила. Следва да се отбележи, че със сезиращата съда молба и
уточняващата я такава от 18.09.2020 г. въззивникът не е правил доказателствени
искания, в това число и за допускане на свидетел. Същият изрично е уточнил, че на
първия акт на насилие няма свидетели, което становище е поддържал в първото
съдебно заседание по делото, проведено на 12.11.2020 г. В това съдебно заседание
въззивникът не е правил искания за събиране на гласни доказателства, като такива не
са му били допускани. Едва в следващото съдебно заседание , проведено на 27.01.2021
г., въззивникът за първи път прави искане за допускане на свидетел при режим на
довеждане, за установяване на доверието, с което той се ползва сред съседите си, което
искане съдът намерил за преклудирано, отчитайки, че за същите обстоятелства били
представени и писмени доказателства. В последното, четвърто по ред, съдебно
заседание, проведено на 12.05.2021 г. въззивникът отново направил искане за
допускане на свидетел, посредством чиито показания да установи отношенията между
свидетелката и нейния брат, а след като съдът оставил това искане без уважение, за
първи път, изложил твърдения, че 15 минути след сочения инцидент се видял със сина
си, който видял в какво състояние се намира-душен, със синини. По отношение на това
искане е настъпила предвидената в закона преклузия, като липсват и наведени
твърдения, че на процесната дата въззивникът се е видял с друго лице, извън описаните
в молбите му до съда.
Следва също да се отбележи, че наличието на евентуални травми, в резултат на
процесните актове на насилие, подлежи на установяване с писмени доказателства –
съответни медицински удостоверения, амбулаторни листове и прочее, издадени по
надлежния ред от квалифициран лекар. Данните по делото обаче сочат, че въззивникът
не е търсил медицинска помощ за травми, получени при процесния инцидент, а
предвид изложеното по-горе за жалбата му до СРП, не е търсил съдействие от
полицията и прокуратурата. В случая, по делото липсват доказателства за каквито и да
е увреждания, получени от въззивника на процесната дата и в резултат на
противоправно въздействие от страна на въззиваемия. Такива са установени
единствено при самия въззиваем с представеното по делото съдебно медицинско
удостоверение, като са възприети и от разпитаната по делото свидетелка. Последната,
въпреки че общувала пряко и непосредствено с въззивника скоро след първия сочен
акт на домашно насилие не възприела каквито и да е увреждания по лицето му и по
откритите части на тялото му.
Несъстоятелни са и доводите, касаещи представения снимков материал, като за
заснетото на първата снимка „желязо“, въззивникът твърди да се намира във
6
фактическата му власт („на разположение“) и може да бъде изследвано за следи от
въззиваемия. Пред първоинстанционният съд въззивникът не е правил искания за
допускане на съответна трасологична експертиза, като след провеждане на първото
съдебно заседание по делото, възможността за допускането й е преклудирана. Както се
посочи и по-горе ЗЗДН и ГПК не уреждат възможността заснет от страните снимков
материал да се ползва като доказателствено средство. В случаите, когато е допустимо
ползването на снимков материал, същият не е заснет от страните, а в рамките на оглед
или освидетелстване по повод потърсено съдействие от полицията или на медицинска
помощ, респективно по допусната и назначена съдебна експертиза. Извън това, сами
по себе си както снимковия материал, така и посочената вещ, не установяват, че
въззиваемият е осъществил втория твърдян акт на домашно насилие. Нито
въззивникът, нито свидетелката са възприели пряко, че в посочения часови интервал,
именно въззиваемият е реализирал почуквания, тропане, удари или позвънявания на
входната врата на жилището му, както и че промените, отразени на третата снимка са
именно в резултат на действията му, както и че същите са възникнали именно на
процесната дата. В този смисъл, дори представения от въззивника снимков материал да
е обсъждан като част от доказателствената съвкупност по делото, същия не обуславя
различни правни изводи от вече направените. Допълнително следва да се подчертае, че
фактът, че посоченото „желязо“ се намира на разположение на въззивника, буди
недоумение, като изобщо липсват наведени от него твърдения за начина по който
същата вещ се е отзовала у него. Горното противоречи на житейската логика и
практика, още повече, при твърдения умисъл на въззиваемия да го убие, напълно
нелогично е същият да изостави средството за това на достъпно за въззивника място.
Също така, с оглед пълнота следва да се отбележи, че описанието на процесните
актове също е в противоречие с основни постулати на логиката и психологията. Така
например, въззивникът, който твърди, че е мразен от въззиваемия, който е агресивен и
с поведението си е възбудил страх у него за живота, здравето и имуществото му, не
сочи никаква причина, налагаща той да посети дома на Т. на процесната дата, като
обстоятелствата, чия собственост е същият имот е без правно значение. Безспорен
обаче е фактът, че посоченият имот се е ползвал от въззиваемия и неговото семейство,
а не от въззивника. При това положение, елементарната учтивост изисква такова
посещение да бъде предварително уговорено, каквито данни също липсват. Описаното
поведение на въззиваемия, който след твърдения инцидент „избягал по стълбите, при
което разпилял свои вещи“ също разкрива значително противоречие с житейската
логика и практика. Обичайно би било в този случай, нападнатия да избяга, а
насилникът просто да се прибере в жилището или да излезе, без да губи свои вещи, а в
случай на разпиляването им-да ги събере. Възможността от джобовете му да изпаднат
вещи – телефон, ключове за кола или въобще той да изостави такива вещи,
предполагат значително физическо въздействие над въззиваемия, кореспондиращо с
7
описаното в представеното от него съдебномедицинско удостоверение. Същевременно
хладнокръвието, с което въззивникът се разпорежда със същите вещи, прибирайки ги в
дома си изключва, или поне прави малко вероятно той да е бил жертва на твърдяното
физическо посегателство. В такъв аспект може да се разглежда и бездействието му,
при което той не потърсил ничия помощ във връзка с инцидента, тъй като явно не се
нуждаел от медицинска помощ или от съдействие от страна на полицията и
прокуратурата. В този смисъл оплакванията, че първоинстанционният съд игнорирал
„безспорно доказания факт, че ответникът нанесъл няколко удара по главата и лицето
на молителя, при което разбил устата му, а след това с две ръце започнал да го
души…“ се основават на собствените твърдения та въззивника, за които липсват
надлежно ангажирани доказателства, както и на произволен анализ на доказателствата
по делото, който не се споделя от въззивния съд. В случая липсват каквито и да е
доказателства, извън представената от самия въззивник декларация по чл. 9, ал. 3 от
ЗЗДН, от които да се направи извод, че въззиваемият е извършил посочените в жалбата
действия.
С оглед изложеното, въззивният съд намира, че представената от въззивника
декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН се опровергава от доказателствената съвкупност по
делото, като поради това не може да породи ефектите, които законът свързва с
представянето й - а именно издаване на заповед за съдебната защита на декларатора.
Ето защо настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите в жалбата,
касаещи игнорирането на посочената декларация.
Доводите, изложени в писмените бележки, касаещи зачестяване на случаи на
насилие, извършвани от по-млади спрямо по-възрастни хора изобщо не следва да бъдат
обсъждани. Следва да се отбележи, че съдът издава заповед за защита, не по силата на
статистически данни или други причини, а след успешно проведено главно и пълно
доказване на твърдените актове на домашно насилие. В случая такова не е проведено,
като същевременно въззиваемият е проявил необходимата процесуална активност като
успешно е провел насрещно доказване, опровергавайки твърденията на въззивника. В
този смисъл несъстоятелни са и твърденията за „безспорно“ доказване на процесните
актове на домашно насилие, доколкото в нито един момент от развитието на съдебното
производство въззиваемият не е признавал да осъществил твърдените актове на
домашно насилие спрямо въззивника. Липсва и установяване на същите актове на
домашно насилие по несъмнен и категоричен начин, като твърденията на въззивника
не се подкрепят от доказателствената съвкупност по делото.
При цялостната проверка на валидността и допустимостта на обжалвания
съдебен акт, съдът не констатира решението да страда от посочените пороци. В
производствата пред двете съдебни инстанции не са ангажирани доказателства, които
да обосноват различни правни изводи, от вече направените в обжалвания съдебен акт,
8
че липсват убедителни доказателства в подкрепа на заявеното от въззивника, че на
процесната дата спрямо него били осъществени два акта на домашно насилие от
въззиваемия. Правните изводи на първоинстанционния съд, изложени в обжалвания
съдебен акт кореспондират на доказателствената съвкупност и на възприетата
фактическа обстановка.
По изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на
въззивната инстанция с тези на първата инстанция, въззивния съд счита, че
първоинстанционното решение е правилно, не страда от визираните пороци и следва да
бъде оставено в сила.
По разноските :
Съдът е сезиран с искания за присъждане на деловодни разноски от двете
страни, като при този изход на спора, претенцията на въззивника с явява
неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне. Претенцията на въззиваемия не е
лишена от основание. Съобразно представения договор за правна защита и съдействие,
за процесуалното си представителство пред настоящата съдебна инстанция същият е
договорил заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с ДДС,
платима изцяло или на части в брой или по банков път, като са ангажирани
доказателства, че това плащане е направено от въззиваемия. Същите разноски са
отразени и в представения от тази страна списък по чл. 80 от ГПК, при което
претенцията на въззиваемия се явява основателна и доказана до посочения размер, като
следва да се разгледа направеното от другата страна възражение за прекомерност на
тези разноски.
В случая, въззивният съд намира така направеното възражение за неоснователно.
В предмета на доказване са включени два акта на домашно насилие. В този смисъл, не
може да се приеме, че действителната фактическа сложност на делото е ниска и не
съответства на договореното и заплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
При този изход на спора и при условията на чл. 18, ал. 1 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и във връзка с чл. 11, ал. 3
и чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН въззивникът следва да се осъди за дължимата по делото
държавна такса в размер на 25 лева за разглеждане на въззивната жалба, вносима по
сметка на Софийски градски съд. В случая се касае за два акта на домашно насилие,
които се твърди да са осъществени спрямо него, за всеки от които се дължи държавна
такса, като въззивният съд не е обвързан от неправилното определяне на дължимата
държавна такса за образуване на делото от първоинстанционния съд.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение,
-ри
ІІбрачен въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за
9
защита от домашното насилие,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2157 от 12.08.2021 г., постановено по
гражданско дело № 44068 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 158
състав.
ОСЪЖДА въззивника С. Г. С., с ЕГН **********, да заплати на А.А. Т., с ЕГН
**********, сторените по водене на делото разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 960 лева.
ОСЪЖДА въззивника С. Г. С., с ЕГН **********, да заплати по сметка на
Софийски градски съд държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като НЕОСНОВАТЕЛНИ претенциите на
страните за присъждане на сторени деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10