РЕШЕНИЕ №260058
гр.
Кюстендил, 26.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от пети
ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
КАЛИН
В.-мл. съдия
При
участието на секретаря В. Бараклийска, като разгледа докладваното от младши
съдия В. в. гр. д. №378/2020г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №4962/02.06.2020г. от Л.В.К., чрез адв. Д.Д. от БлАК, съдебен адрес: ***, против решение от
02.04.2020г., постановено по гр. д. №1720/2019г. по описа на Районен съд –
Дупница.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е отхвърлил искът, предявен от К., с правно
основание чл.34 от ЗС във вр. с чл. 341 и сл. от ГПК за делба на недвижим имот
– сграда за обществено обслужване със застроена площ 70 кв.м. и разгъната застроена площ 140
кв.м., находяща се в гр. Сапарева баня, п.к. 2650, ул. „*****“ №2, като
сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор **********с
предназначение – сграда за търговия. С решението К. е осъден за разноски, които
да плати на К..
Жалбоподателят счита, че решението е
неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, неспазване на материалния закон и необоснованост. Неправилно съдът
бил възприел, че към момента на придобиване на процесния имот съпрузите са били
във фактическа раздяла. Видно било от представеното към исковата молба решение
от 30.01.2018г., постановено по гр.д. № 2375/2017г., на второ ГО на PC Дупница, с което
е постановен развод между страните в настоящия процес, в мотивите на същото
съдът бил приел за установено, че фактическата раздяла между вече бившите
съпрузи била настъпила през 2015г. Коментира се, че съгласно ТР №1/04.01.2001,
постановено по ТД № 1/2000г. на ОСГТК на ВКС, диспозитивът на решението
представлявал източник на силата на пресъдено нещо, мотивите към решението не
били част от него, но същите се ползвали с доказателствена сила.
В тази връзка се прави извод, че ДРС е следвало да възприеме установената
фактическа обстановка, съгласно мотивите на Решение от 30.01.2018г., постановено
по гр. д. № 2375/2017г., на второ ГО на PC-Дупница,
с което е постановен развод между страните в насока кога е настъпила
фактическата раздяла между страните.
Установявало
се от събраните в настоящото производство доказателства, че фактическа раздяла
към момента на закупуването на имота между съпрузите не е имало. Трайната
практика на ВКС била формирала и дефиницията за наличието на фактическа раздяла
между съпрузите, а именно трайна раздяла, която е довела до
прекъсване на
всякакви духовни, физически и икономически връзки между
съпрузите. Тя е
обективно
състояние в отношенията между съпрузите, което се
характеризирало с липса на всякаква духовна, физическа и
икономическа връзка между тях. Самият факт на разделно живеене не можело
да се приравни на фактическа раздяла, когато съпругът работел в друго
населено
място или друга държава. Извод от Тълкувателно
решение №33/14.06.1971г. на ОСГК на ВС.
Фактическата раздяла между вече бившите съпрузи била настъпила през
2015г., а не както билприел съдът - през 1998г. Ищецът бил изпращал редовно
парични суми на въззиваемата в периода 1998г.- 2015г., а през 2004г. -2005г.
съпрузите живеели заедно в САЩ. Процесният имот, видно от представения по
делото нотариален акт, бил закупен още през 2002г. Посочените твърдения се
подкрепяли от целия доказателствен материал по делото, а майката на
въззиваемата давала свидетелски показания в съдебното заседание, проведено на
04.02.2020г., че дъщеря й влагала част от сумите, пращани от въззивника в
ремонт на сградата.
Относно датирането на фактическата раздяла между бившите съпрузи съдът
бил кредитирал само косвените показанията на свидетелите Б.и В.. Косвеният
характер на показанията им се потвърждавал от факта, че двете свидетелки
заявявали, че информацията, която знаят и за която свидетелстват били разбрали
от въззиваемата. Т.е. преразказвали думи на въззиваемата. Съдът не взел
предвид, че ответницата била прекарала близо година в САЩ при въззивника и че
до 2015г. същият й изпращал почти ежемесечно пари. Съдът бил кредитирал
косвените свидетелски показания на роднина и приятелка на ответницата, че
същата и ищецът не били имали съпружески отношения по времето, когато са живели
заедно в САЩ.
Към момента на придобиване на процесния имот, то същите се намирали в
трайна икономическа връзка и не само с оглед издръжката на общото им дете.
Съдът не бил взел предвид, че въззивникът до 2015г., бил изпращал почти
ежемесечно суми от порядъка на 500 долара, за задоволяване нуждите както на
общия им син, така и на бившата му съпруга. Съгласно ПМС №1/11.01.2008 г. през
2008г. минималната работна заплата в страната била 220лв., а въззивникът бил
изпращал почти ежемесечно на семейството си близо четири пъти повече от
посочената сума. Противно на житейската логика било счетено, че изпращаните
пари били само за издръжка на непълнолетното дете на въззивника. Ако
фактическата раздяла между съпрузите била настъпила през 1998г., то въззивникът
нямал да подпомага финансово семейството си.
Нямало нито едно
пряко доказателство, писмено или устно, събрано по делото, което да сочело, че фактическата
раздяла е настъпила през 1998г., преди закупуване на процесния имот.
Неправилен
бил изводът на първоинстанциония съд, че средствата, с които бил закупен
процесният имот били изцяло на въззиваемата: по делото бил представен договор
за заем, с нотариална заверка на подписите от 25.02.2002г., по описа на
нотариус С.С.. С посочения договор като заемодател бил посочен Д. Т., а
заемополучател - въззивницата и нейният баща - Л. Коларски. В договора било
посочено, че заемната сума е дадена за закупуването на сграда на два етажа с
обществено предназначение, находяща се в гр. Сапарева баня, Кюстендилска област
и за уреждане на документите, разноските и други. Съдът бил счел, че посоченият
заем е целеви и поради тази причина приел, че именно с тези средства бил
закупен имотът. Сключването на заем
не доказвал, че плащането на сумата за придобиване на процесния имот било направено именно със сумата,
получена
по заема.
Свидетелят Ч. свидетелствал, че още в началото на 2002г. въззивникът
имал намерение да купи имот на централната улица на гр. Сепарева баня, като
свидетелствал, че е помогнал на същия да избере и да купи точно този имот.
Свидетелствал, че е отишъл заедно с въззиваемата до „Експресбанк“ и същата
изтеглила от сметката, по която въззивникът пратил пари от САЩ 8000 долара.
После заедно с въззиваемата отишли при нотариуса, при когото била изповядана
сделката за покупко-продажба на имота. Посочените показания на свидетеля били преки, за разлика от
тези на всички, кредитирани от съда показания на другите свидетели. Свидетелят Ч.
бил единственият, заедно с М.К., който бил присъствал по време на извършването
на сделката за закупуване на процесната сграда. Той бил пряк свидетел на
плащането на сумата по сделката, като неговите показания потвърждавали факта,
че парите, които К. била платила за закупуването на сградата били част от
изпратените К. пари в размер на 8000 долара.
Неправило съдът не бил взел предвид показанията на З., относно факта, че
последният бил дал на К. общо 4000 долара в заем за закупуване на сграда в
България. Съдът неправилно не бил кредитирал свидетелските показания на Ч. и З.,
като противоречащи на събраните по делото писмени доказателства, а именно
договора за заем от 25.02.2002г., както и разписката от 12.11.2004г.
Посоченият от съда извод бил грешен, защото нямало житейска пречка
въззивникът да вземе назаем средства за закупуването на процесния имот и в
същото време въззиваемата да сключи целеви договор за заем. З. и Ч. били преки
свидетели на действията, за които свидетелствали - заемането от страна на
въззивника на парични суми, както и теглене на суми от банкова сметка, ***ваемата
за закупуване на процесния имот. Няма законова пречка К. и баща й да са взели
заемната сума по договора за заем и да са използвали същите пари са друга цел.
Съдът кредитирал косвените свидетелски показания на свидетелите - В., Б.и
К., че средствата за закупуването на процесния имот били изцяло дадени от
въззиваемата. Това били свидетелски показания на близки до въззиваемата лица -
нейната майка, приятелка от университета и първа братовчедка, като нито едно от
тези лица не било пряк участник на сключването
на договора за заем от 25.02.2002г., на сделката за покупко-продажба на имот и
връщането на заетата сума на 12.11.2004г.,по договора за заем от 25.02.2002г.,
съгласно представената по делото разписка. Всички тези свидетели знаели за обстоятелствата, за които
свидетелстват от
въззиваемата.
С нито едно доказателствено средство не било доказано, че въззиваемата
била заплатила процесния имот именно с парите, получени съгласно договор за
заем от 25.02.2002г. Всички разпитани свидетели свидетелствали, че ответницата
била взела заемна сума, но не било доказано, че именно с тези средства, а не с
тези получени от въззивника по сметката в „Експресбанк“, били послужили за
закупуване на имота. Съдът бил презюмирал, че щом е взет заем с цел купуване на
имота, то именно със сумата получена от заема е купен този имот въпреки, че
имало преки свидетелски показания, които оспорвали, че процесният имот бил
закупен именно със сумата, получена по договора за заем от 25.02.2002г. Съдът
бил взел предвид само наличието на писмен договор за заем, но не и показанията
на свидетелите относно заемането на парични средства от страна на въззиваемия и
предаването на парични суми на въззивницата за закупуване на процесния имот,
като съдът не се бил съобразил с трайната съдебна практика - в т.4 от
Тълкувателно решение №5 от 29.12.2014 г. по т. д. № 5/2013 г. ОСТГК ВКС, че
установяването на произхода на вложените средства би могло да се осъществи с
всички допустими доказателствени средства.
Дори и да се приемело тезата, че процесният имот бил закупен със
средства, получени по договора за заем от 25.02.2002г., от въззиваемата, то не
се променял характерът на собствеността на имота, придобит като СИО в лична
собственост на въззиваемата. Заетите от въззиваемата суми по договор за заем
от 25.02.2002г. не представлявали трансформация на лични средства. В чл. 22,
ал. 1 СК е посочено, че лично имуществено е това, което е придобито преди брака,
както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение. Цитира
се съдебна практика, съобразно която, меродавен за правото на собственост
бил моментът на придобиване на правото на собственост. Последващото погасяване
на заема от родителите на единия съпруг било основание за облигационна
претенция, но не водела до вещноправни трансформации. Правата на
съпрузите се определяли към момента на придобиването на собствеността и не се
влияели от участието им в последващото погасяване на заема. Изплащането на
вноските по договора за заем с лични средства на един от тях не било свързано с
придобиване на собственост, а с възможност за облигационна претенция. В настоящия случай релевантен
бил характерът на средствата към момента на придобиване на имота, а не в
по-късен момент. Придобитото
имущество имало правното положение на средствата, които били разходвани за
придобиването му. Погасяването на заема или част от
него само от единия съпруг, не му създавало вещни права и не можело да промени вече
възникналите вещни права в патримониума на съпрузите, а създавал
само
облигационни отношения, с оглед изравняване на участието,
тъй като правата на
съпрузите се определяли към момента на придобиването на
собствеността и не се
влияели от направеното след това погасяване на заема. Преценката
дали вещта била придобита в режим на съпружеска имуществена общност или
представлява лично имущество на единия съпруг се правела към момента на
придобиване на собствеността с оглед произхода на вложените при това средства,
а не в по-късен момент. Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗЗД, по силата на
сключен договор, със самото му сключване, дадената парична сума преминавала в
собственост на заемателя, като за него възниквало задължение да върне парична
сума. По силата на презумпцията на чл. 21 от СК получените парични средства по сключен
договор за заем от единия съпруг ставали собственост и на двамата съпрузи. Поетото задължение по договора за връщане на парична сума от единия
съпруг по силата на чл. 21 от СК ставало общо. Кой, кога, с
парични средства от какъв произход е погасявал получената в заем сума и дали
същата била върната към настоящия момент, били обстоятелства, които не
променяли факта, че получените в заем средства от единия съпруг са придобити в
собственост от двамата съпрузи. От посочените обстоятелства можели да възникнат
само облигационни отношения между тях. По приложението на чл. 19, ал. 1 СК от
1985 г. отм., чл. 21 СК от 1985г. отм. и чл. 25, ал. 2 СК от 1985 г отм. била
формирана безпротиворечива съдебна практика, съгласно която обстоятелството дали имотът е придобит в режим на съпружеска
имуществена общност или представлява лично имущество на единия съпруг се преценявало към момента на
придобиване на собствеността с оглед произхода на вложените при това средства, В случаите, когато
необходимите за
заплащането на цената
средства били получени по договор за заем заемополучател, по който бил само
единият бивш съпруг, това
обстоятелство не би
могло да обуслови извод, че влагането на тези средства представлява
трансформация по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г отм. Средствата,
получени по договор за заем, не били лични, тъй като за задължението за тяхното
връщане двамата съпрузи отговаряли солидарно съгласно чл. 25, ал. 2 СК от 1985
г отм. и съответно тези средства били общи по смисъла на чл. 19, ал. 3 СК.
Последващите разплащания, вкл. връщането на взетите в заем средства, не
рефлектирали върху принадлежността на придобитото право на собственост и не
водели до промяна на правата в съсобствеността, а обуславяли само
съществуването на облигационни задължения по изпълнение на солидарното
задължение само от единия длъжник. Този извод следвал и от т.4 от TP №5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В мотивите на
посоченото тълкувателно решение изрично било прието, че при плащане на цената на закупен по
време на брака имот със заемни средства между съпрузите възникват облигационни отношения, като в този
случай
изплащането на заема
с лични на единия съпруг средства не променяло възникналото в съпружеска общност вещно право. Неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че процесният имот е закупен със средства, дарени на въззиваемата от
нейният баща. В
обжалваното решение съдът бил приел, че паричните средства, с които е закупен
процесният имот са дарени на ответницата от нейния баща- Л. Г. К., като съдът
не бил установил кога е направено това дарение. Изводът противоречал на целия
доказателствен материал. Бил представен
договор за заем от 25.02.2002г., с нотариално удостоверение на подписите. Като
заемодател бил посочен Д. Г. Т., а като заемополучатели - възиваемата и нейният
баща Л. Г. К.. По делото била представена разписка от 12.11.2004г.. с която
заемодателят - Д. Т., удостоверявал получаването на сумата по договора за заем
от Л. Коларски. Противно на събраните по делото писмени и гласно доказателства
съдът бил приел, че заемът е получен само и единствено от бащата на ответницата
Л. К. и че същият бил извършил дарение на процесната сума на дъщеря си, като тя
била закупила процесния имот с тези средства. Съдът не посочвал кога е
направено това дарение, дали преди закупуване на имота или след това. Съдът не бил
преценил доказателствената сила на договор за заем от 25.02.2002г. Нотариалното
удостоверяване на подписите по договора имал материална доказателствена сила за
съда, като същият следвало да приеме за установено, че именно тези лица са
поставили подписа си пред нотариуса и че именно тези лица са страни по договора
за заем - т.е. да приемел за установено, че Д. Т. е заемодател, а Л. К. и М.К.-заемополучатели. Представеният
договор за заем бил частен свидетелстващ документ, който имал обвързваща съда
доказателствена сила относно авторството. В частта на нотариалната заверка на
подписите имал характеристиките на официален свидетелстващ документ на
нотариален орган за това, че авторите на документа са го подписали. В частта на
нотариалното удостоверяване, документът се ползвал с обвързваща съда формална и
материална доказателствена сила, на основание чл. чл. 179 ГПК. Двете
свидетелстващи изявления удостоверявали, с обвързваща съда сила, че към датата
на заверката частният документът е съществувал. Оспорването на официален
удостоверителен документ следвало да се реализира само в инициирано
производство по чл. 193 ГПК от страна в процеса, каквото искане в настоящото
производство не било направено. Съдът в нарушение на диспозитивното начало бил
приел, че процесният договор за заем бил сключен само от бащата на въззиваемата
и то с цел да я надари. Според
първоинстанционния съд със събраните по делото свидетелски показания се
доказвало, че страни по договора за заем не били ответницата и баща й, а само
баща й Л. Коларски, който впоследствие бил върнал сумата по договора за заем
като съдът бил счел, че Л.К.е надарил дъщеря си с процесната сума. Посоченото
от съда не кореспондирало със събраните писмени и гласни доказателства. В
проведеното открито съдебно заседание на 04.02.2020г. свидетелката В.
свидетелствала, че въззиваемата и нейният баща взели на заем пари от бащата на В.. В обжалваното решение съдът не обсъждал дадените
показания, които кореспондирали, според въззивника, със събрания по делото
писмен доказателствен материал, а кредитирал показанията на свидетелките К. и
Бончева, които явно противоречали на договора за заем от 25.02.2002г. Св. К.
дала показания относно заема като посочила, че взели заем в размер на 5500 лв.
От същите не ставало ясно, кои точно са лицата, взели посочената сума в заем,
но въпреки това съдът считал, че процесният заем е взет от бащата на
въззиваемата.
Съгласно чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябвало да се търси
действителната обща воля на страните, а в конкретния случай от текста на
договора било ясно, че страните по него сключили договор за заем. В настоящия
случай съдът счел, че въпреки че страните са се задължили като заемополучатели
по договор за заем, то единият от тях, не бил заемополучател, а се явявал
надарен със сумата по договора за заем от другия заемопоучател. Съдът не бил
субсумирал правилно фактите по делото.
Дарението било правна сделка, реален договор, при който било необходимо
надареният да приеме дарението, а дарителят да го предаде. Нямало пречка всяко
едно лице, било съдлъжник, било трето лице, било друг длъжник, дължащ разделно
по договора да изпълни задължението на другия длъжник по договора за заем. Това
би създало едно облигационно отношение между изпълнилият чужд дълг и длъжника
по дълга. Нямало да е налице дарение, а щяло да бъде налице възможност на
лицето, платило чужд дълг да се суброгира в правата на кредитора, които той
имал срещу длъжника. Действията на лицето, което има облигационно отношение с
длъжника, чийто дълг е изпълнил нямало значение за спора, дали лицето се е
суброгирало в правата на кредитора, дали е опростило дълга, който има към него
длъжника по договора било ирелевантно за изясняване на произхода на средствата,
с които е закупен процесният имот.
Дарението било безвъзмезден договор, който се характеризирал с наличието
на дарствено намерение от страна на дарителя, предаване на престацията, както и
приемането на същата от страна на надарения. В настоящия случай, не било
изпълнено нито едно от трите условия. По делото нямало нито едно писмено или устно
доказателство, което да потвърждава волята на Л.К.да надари въззиваемата със
сумата по договора за заем, както и реално същата да е приела дарението. Нито
един от разпитаните свидетели не свидетелствал, че бащата на въззиваемата е
имал намерение да я надари със сумата по договора за заем. Дори майката на
същата и съпруга на Л.К.не давала сведения, че той е искал да надари дъщеря им
с процесната сума.
Съдът бил приел, че процесният имот бил
закупен със средства дарени на въззиваемата от баща й, но не бил уточнил кога,
по какъв начин, като същевременно бил приел, че въпреки че въззиваемата е
страна по договора за заем от 25.02.2002г., то заемополучател е само нейният
баща, като същият бил сключил процесният договор с намерение да надари дъщеря
си с заемната сума, която да послужи на същата да закупи имота. Съдът приемал,
че процесният имот бил закупен с лични средства на въззиваемата като същите са
й били дарени от нейния баща. В производството обаче не било доказано да е налице
нито договор за дарение, нито дарствено намерение на дарителя, нито приемане на
дарението от страна на надарената.
Въззиваемата не била доказала да е сключван договор за дарение на
сградата в нотариална форма, който да е бил вписан в Агенция по вписванията, по
силата на който да й е била дарена сградата от собствениците. Също така не било
налице и дарение на парични средства от баща й. От разписката от 12.11.2004г.
към договора за заем от 25.02.2002г. било посочено, че бащата на ответницата Л.К.бил
върнал на Д. Т. сума в размер на 5500лв. по договора. Това означавало, че е
било налице облигационно право на вземане в полза на Л.К.към М.К. и ищеца за 1/2 част
от 5500лв. Житейски не е могло да бъде извършено дарение на парични средства от
бащата на К. в нейна полза, тъй като на датата на връщането на заема —
12.11.2004г., М.К. се е била намирала в САЩ. Тя твърдяла, че през месец юли
2004г. е заминала за САЩ, като след една година се завърнала в България. За да
е налице дарение е необходимо, съгласно чл. 225, ал. 2 ЗЗД дарението на движими
имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или
чрез предаване. По делото не било доказано изобщо да е бил налице договор за дарение
с нотариално заверени подписи. Не било налице предаване на сумата към
въззиваемата, доколкото същото е обективно невъзможно, тъй като тя е била в
САЩ, не била представена разписка за дадена сума и най-вече относно предаването
на сумата било доказано погасяване на заем от страна на бащата на ответницата
директно на заемодателя. Не било доказано и дарствено намерение- дори
допуснатите на ответницата свидетели твърдят единствено за съществуването на
заем.
Въззивникът твърди, че първоинстанционният съд бил допуснал съществено
нарушение на съдопроизводстените правила, като не е допуснал исканото от ищеца
доказателствено искане за издаването на съдебно удостоверение, във връзка с
твърденията на другата страна за наличието на договор за дарение: ищецът бил
поискал издаването на съдебно удостоверение, което да му послужи пред „Местни
данъци и такси“ към община Сапарева баня, относно наличието на декларирани от
страна на въззиваемата договори за дарение. Съдът отхвърлил процесното искане,
с което делото било останало неизяснено от фактическа страна дали наистина в
полза на ответницата е направено дарение. Съгласно чл. 44 от ЗМДТ на
деклариране и облагане подлежали имуществата, получени безвъзмездно от
приобретателя, като под имущества законът разбирал, както движими вещи, каквито
са паричните суми, така и недвижими имоти. Това доказателствено искане щяло да
докаже релевантен за спора факт и би изяснило делото от фактическа страна.
Дори и да се приеме хипотезата на наличие на дарение от страна на Коларски
към дъщеря му, то същото било направено след закупуване на процесния недвижим
имот и същото не е извършено в полза само на въззиваемата: неправилно
първоинстанционният съд бил счел, че щом бащата на въззиваемата е изпълнил
задължението по договора за заем от 25.02.2002г., то същият е надарил дъщеря си
със сумата по договора. Договорът за заем бил с достоверна дата 25.02.2002г.,
процесният имот бил закупен с договор за покупко-продажба, оформен в нотариален
акт, а взетата сума по договора за заем била върната на заемодателя на 12.04.2004г,. съгласно
представената по делото разписка. Към датата на придобиване на процесния имот
въззиваемата не била надарена от баща си със сумата по заема, с оглед на това,
че същият бил върнал паричната сума две години по-късно.
Дарението на движима вещ, респ. на парична сума било реален договор, при
който волеизявленията по договора: предложение от дарителя и приемане от
надарения, е придружено с изпълнение от страна на дарителя да предаде вещта и
приемането и от страна на надареното лице, без това изпълнение да е обусловена
от уговорена в полза на дарителя насрещна престация. Ако дарената движима вещ- респ. парична сума била дадена от
родителите на единия съпруг за нуждите на семейството на сина или дъщеря им и материалното
подпомагане на семейството, то не следвало да се възприема за правилно становището, че
даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, тъй като не можело да се приеме,
че в тези хипотези съзнанието на дарителя е да прояви щедрост само към собственото си
дете.
Дарственото намерение, възприемано като намерение да се прояви щедрост не се
презюмира, то се извличало от външни белези, от житейските факти довели до
сключването на договора за дарение, до отношенията между дарител и надарен и
др., които страните установяват в хода на съдебното производство като
твърдения, възражения и факти, в хипотезите на оспорване. Дарственото намерение
било намерение за облагодетелствуване на надареното лице, затова от значение
била преценката дали конкретното дарение е морално и житейски оправдано, в
контекста на събраните по делото доказателства.
Не била оборена презумпцията за съвместен принос:
По делото не било изяснено с кои точно средства бил закупен процесният
имот - дали с тези пратени от въззивника, изтеглени от сметката в „Експресбанк“
или тези взети в заем съгласно договор за заем от 25.02.2002г. Не било доказано
пълно и главно, че средствата, с които е закупен имотът, са изцяло на
въззиваемата и имали извънсемеен произход.
Съвместният принос на съпрузите се предполагал оборимо при възмездните
придобивни основания, какъвто бил договорът за покупко-продажба на недвижим
имот - чл. 21, ал. 3 СК. Сочи
се Решение № 355 от
9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 430/2011 г., II г. о., ГК, в което е застъпено, че
„Когато конкретният
придобивен способ е покупко-продажба, уредена с нормите на чл. 183 и сл. ЗЗД,
то преценката за вещния ефект на облигационната връзка следва правилата на този
двустранен договор. Когато само единият съпруг е страна по сделката, то нейните
вещно-правни последици настъпват само и единствено в неговата правна сфера.
Съгласно презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК (отм.), ако по силата на възмездния
договор се придобиват вещи или вещни права по време на брака, в резултат на
съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, то
вещно-правният ефект се разпростира и в патримониума на неучаствашия по
сделката съпруг по силата на законовата презумпция и приложимия законов режим
на СИО при действието на СК от 1985 г. (отм.).“ Процесният
недвижим имот бил придобит от въззивника и въззиваемата по време на брака им и
същият бил станал СИО. ВСК приемал, че критерият за преобразуване на лично
имущество в закупения през време на брака имот бил изцяло обективен - изследвал
се характерът на вложените в придобиването средства. Доколкото едно лице
сключвало договор за покупко-продажба и плащало със средства на друго,
неучастващо в сделката лице, вложените чужди парични средства били източник
само на облигационни отношения между лицето, собственик на парите и лицето,
платило свое задължение или общо - чл. 25 СК 1985 г. /отм./ ако е за задоволяване на
нуждите на семейството/ с чуждите пари, но не можели да се отразят на кръга на лицата, приобретатели на вещното право от
сключената сделка с вещно-правен ефект. С оглед на посоченото
заплащането на процесния имот със средства получени по договор за заем, не
променяло вещно-правния ефект на сделката, а правната промяна на придобиване на
имота била настъпила в правната сфера на двамата вече бивши съпрузи.
Средствата, получени по договор за заем от един от съпрузите, не са
лични,
тъй като съпрузите отговаряли за връщането им солидарно.
Първоинстанционният съд неправилно бил приел, че щом страна по договора
за покупко-продажба била въззивницата, то процесният имот бил придобит в нейна
лична собственост. Неправилно първоинстанционният съд бил възприел, че щом
страна по договора за покупко-продажба на процесния имот била само
въззиваемата, то била ясна волята на въззивника, процесният имот да бъде
придобит в лична собственост на същата, като съдът извеждал аргументи, че ако
въззивникът искал процесният имот да бъде придобит в СИО следвало да упълномощи
или вече бившата си съпруга да го представлява по сделката, или св. Ч.,
присъствал на сключването на договора за покупко-продажба. Обсъжданите от съда
аргументи не били наведени от страните в процеса, а също така били лишени от
житейска и правна логика. В периода на закупуване на процесния имот въззиникът
се намирал в САЩ. Упълномощаването щяло да му създаде сериозни затруднения
Придобитото през време на брака, независимо на чие име, било с характера
на вложените в придобиването средства. Ако те са изцяло или отчасти лични на
единия съпруг, другият няма принос в придобиването - изцяло или за съответната
част, макар да участвал в придобивната сделка. Бракът не бил средство за
неоснователно обогатяване. Съществен бил приносът в придобиването, а не това на
чие име бил придобит имотът.
На тази база се иска отмяна на атакувания акт и постановяване на друг, с
който да се допусне и извърши съдебна делба на процесния имот при квоти по
½ идеални части за Л.К. и М.К..
Иска се още на основание чл.344, ал.2 от ГПК с определение да бъде
постановена привременна мярка, с която до окончателното извършване на делбата
да бъде определена сума срещу ползването на имота, равняваща се на ½
идеална част за К.. Претендират се всички разноски в двете съдебни инстанции
Доказателствено искане: за доказване твърдението, че въззиваемата не е декларирала наличието на договори за
дарение към датата на закупуване на
процесния имот, се иска издаване на съдебно удостоверение, което да послужи
пред отдел „Местни данъци и такси“, община Сапарева баня, въз основа на което
въззивникът да снабди с друго, от което
да е видно дали въззиваемата в периода 2002г. – 2004г. е декларирала договор за
дарение или получено от нея безвъзмездно имущество.
Съобщение с препис от въззивната жалба е изпратена на въззиваемия, който
в законоустановения двуседмичен срок е депозирал отговор на въззивната жалба.
В отговора
се сочи, че актът е правилен и
законосъобразен и съдът не бил допуснал
никакви пороци при постановяването му. Цитираната съдебна практика във
въззивната жалба била несъотносима с настоящия казус
Мотивите на съдебното решение по
развода не се ползвали със сила на пресъдено нещо. Фактическата раздяла между
страните била настъпила не през 2015г., а 10г. преди това. В исковата молба, по
което е образувано гражданското дело за развод № 2375/2017г. и отговора по
настоящото дело, било видно, че е налице идентичност на изложеното, че същата
от 2005г. не се е срещала и виждала с ищеца, т.е. съпруга си и контактът и им
бил само и единствено заради връзката на ищеца с детето, което има и издръжката
му. Бракът съществувал формално, като ищецът
живял на друг континент, без да има обич, взаимност, уважение между
съпрузите, което било установено в процеса като бракът им бил лишен от
емоционална, духовна и физическа връзка, но бил останал формално, заради това
да не търпи повече несгоди детето, което растяло без баща и отглеждан само от
майката и нейните роднини.
Правилният извод бил, че фактическата
раздяла е настъпила през 2005г., както е приел съдът в обжалваното решение, от
когато са спрели всички лични отношения между съпрузите, а били имали минимален
контакт по телефона само и единствено заради общото им дете. При навършване на
пълнолетие на детето, ищецът бил започнал да превежда издръжката директно на сина
си и това било показателно за липсата на каквито и да било лични и съпружески
отношения между доверителката ми и ищеца.
К. не разполагала с възможност да
обжалва благоприятно за нея решение с мотива, че не споделяла изводите на съда,
заради които е допуснал развода, при съображение че в исковата си молба била
посочила годината, от която повече не видяла съпруга си, че е подържала
комуникация с него само и единствено заради контакта му с детето и издръжката,
която е заплащал на него и на майка му.
Изводът на ДРС, че средствата, с които
бил закупен процесният недвижим имот били лични бил правилен и законосъобразен,
като същият бил направен на база неоспорени писмени документи, свидетелските
показания и липсата на предприети процесуални действие от страна на ищеца.
С отговора на исковата молба бил
представен договор за заем с достоверна дата от 25.02.2002г., нотариално
заварен от нотариус Ст. Сотиров, ведно с разписка от 12.11.2004г. на която дата
заема бил върнат от Л. Г. К. - баща на К..
В договора за заем
било посочено, че е била дадена в заем сумата от 5500 лв. като предназначението
и целта, заради която се взима този заем била покупка на сграда на два етажа с
обществено предназначение, находяща се в град Сапарева баня и уреждане на
документите, разноските и др. В срока по чл. 193 ГПК този договор и разписката
за връщането към него не били оспорени от жалбоподателя и процесуалният му
представител. От съдържанието на тези неоспорени документи се установявало, че
сумата с която била заплатена процесната сграда били
средства, взети в заем К. и нейният баща и впоследствие процесният заем бил
върнат само от баща й, като по този начин сградата е получена по дарение от
баща й.
Средствата с които
била платена сградата не били семейни, защото другият съпруг - К. нямал принос
в това придобиване, като средствата били дарени за К., а не за двамата съпрузи
и в случая не било съобразено от въззивника, с оглед цитираната от тях
практика, разграничаването което ясно се прави от ВКС, че в хипотеза когато
нотариалният акт за собственост на съответния недвижим имот бил на името на
двамата съпрузи само тогава не можело да се установява трансформация или лична
собственост, защото другия съпруг бил посочен като собственик по процесния акт,
от който черпят правата си и двамата съпрузи.
В цитираното от
жалбоподателя Решение №415 от 22.10.2012г. по гр. дело №231/2012г. на l-во ГО. на ВКС,
съставът на ВКС бил цитирал своя практика, която била относима в случая и с
която е съобразено и обжалваното решение. С Решение № 241/04.04.1989г, по
гр.д.№ 143/98г. II гр.о. било е прието, че ако недвижим имот е придобит по
време на брака със средства, дарени от родителите на единия съпруг, другият
съпруг нямал принос в това придобиване. С Решение №756/22.01.1996г. по гр. д. № 809/95г, I гр. о. било прието, че до доказване
на противното се счита, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за
него, а не за двамата съпрузи, а въззивникът не бил установил противното. В
този смисъл било и решение №279/15.07.2010г. по гр.д.№
529/2009г. на I гр.о. на ВКС, с което било прието, че когато родителите на
единия съпруг безвъзмездно прехвърлят някакви права на низходящия си, то се
предполага дарствено намерение по отношение само на този съпруг, а придобитото
срещу прехвърлените права е изключителна собственост на този съпруг.
Тези решения и правните въпроси
разрешени с тях, съвпадали с предмета на настоящето дело, при съобразяване на
фактите и доказателствата и затвърждавали правотата на постановения съдебен акт
от първоинстанционния съд.
Закупеният по време на брака
недвижим имот със средства получени в заем от единия съпруг е СИО, само в
хипотеза когато средствата са върнати от съпруга. Цитираните от въззивника
решения на ВКС не били приложими в случая, защото казусите не били идентични с
предмета на делото и фактите водели до други правни изводи.
Ако нотариалният акт
за покупката на сградата бил на името на К. и К. и тя бе върнала заема тогава
щели да са налице възможности за облигационни претенция съгласно цитираните
решения.
Нотариалния акт, с
който бил закупен имотът бил с купувач К., като ищецът или негов пълномощник не
участвали като страна по сделката. Нотариалният акт не бил на името на двамата
съпрузи. Парите за покупката на имота били получени в заем от К. и баща й, като
обаче същите били върнати само от баща й.
К. не била връщала
пари и по този начин придобиването от нея на процесния имот било станало по
дарение от родителите й, което изключвало семейната общност. От датата на
връщане на заема по неоспорената разписка - 12.11.2004г. било видно, че сумата
по заема била върната от бащата на К. - Д. Г. Т., а по това време дъщеря му
даже не е била в България.
Придобитата от К.
сграда не била заплащана със средства, които да са имали характер на семейни,
като същата била заплатена от бащата на К..
Нямало оспорване на
тези писмени доказателства от страна на въззивника, което означавало, че същите
се били съгласили с тези обстоятелства, а те опровергавали предявения иск за
делба.
Въззивникът нямал
никакво участие в закупуването на сградата и макар да била закупена на името на
вече бившата му съпруга, то същата я имала безвъзмездно, тъй като била закупена
със средства, дарени й от родителите й, което я приравнявало на дарение
извършено от същите.
Изплащането на заема
от бащата на К., за което имало неоспорен писмен документ изключвал
възмездността за така придобитата от нея сграда. Средствата за закупуването й
били извънсемейни по смисъла на СК.
Писмените
доказателства показвали, че била настъпила пълна трансформация на извънсемейни,
лични средства дарени от бащата на К., поради което бил изключен приносът на
ищеца в придобиването на сградата или последващото строителство, извършено по
време и след години фактическа раздяла.
СК предвиждал
възникване на СИО само при възмездно придобиване по време на брака в резултат
на съвместен принос, който се предполагал до доказване на противното - чл. 21,
ал. 3, във вр. с ал. 1 СК. Доказателствата оборвали тази презумпция, защото
когато придобиването на вещи и вещни права е по време на брака, но със
средства, придобити от дарение, наследство или с друго лично имущество по
смисъла на чл. 22 СК, приносът бил изключен и е основание за пълна или частична
трансформация, съгласно чл. 23 СК.
Цитира се съдебна практика,
според която когато родителите на единия съпруг безвъзмездно прехвърлят или
даряват някакви права на низходящия си, то се предполагало дарствено намерение
по отношение само на този съпруг, а придобитото срещу прехвърлените права било
изключителна собственост на този съпруг. Ако другият съпруг твърдял, че
подареното е и нему, то негова била доказателствената тежест за това. Не самият факт на
придобиване на вещни права, а само придобиването в резултат на съвместен принос
води до възникване на съпружеска имуществена общност.
В настоящия случай било
установено, че паричните средства за закупуването на сградата били лични
средства на бащата на К. и това опровергавало принос от страна на К..
Въззивникът не твърдял, че има принос за закупуването на сградата със средства,
а разбиранията му били че след като е в граждански брак с К. било достатъчно,
за да го приеме съдът, че е съсобственик. Това било неправилно. В исковата
молба не се съдържали твърдения, че К. е превеждал пари за закупуването на
сградата, като гласните доказателства на доведените от него свидетели били в
пълно противоречие с неоспорените писмени такива. Отделно договорът за заем бил
с нотариална заверка от 25.02.2002г., което го правел с достоверна дата. К. се
стремял чрез свидетелски показания да установи, че бил изпращал пари, което
било недостоверно и правилно състава на ДРС не бил кредитирал същите. Налице
било пълно противоречие между изложените обстоятелства от свидетелите и
писмените документи и фактите от друга страна.
В исковата си молба
не се твърдяло от ищеца, че е превеждал пари, което се опитвал да установи със
свидетели. Това подлежало на установяване с преводно нареждане, каквото не било
ангажирано и каквото всъщност нямало.
Свидетелските
показания за взет от К. заем от 4000 долара и че тази сума я бил изпратил в
България за покупка на сградата били в противоречие с неоспорените писмени
документи. Цената, за която била закупена сградата била 3400 лв, видно от
нотариалния акт за покупко-продажба. Свидетелят на ищеца - Ч. разказал, че
сградата била с предназначение аптека, офиси и др. помещения, но сградата била
с този статут понастоящем, видно от удостоверение за въвеждане в експлоатация
от 17.06.2015г. Сградата не е била закупена с такъв статут и не е било Т.а
предназначението й през 2002г., а това че същият сочи, че през 2002г. е била Т.а
предназначението й, което всъщност е станало през 2015г., разкривало факта, че
тези показания били заучени и липсва обективност и непосредствено възприятие,
което да е достоверно.
Сградата към момента
на закупуването е имала предназначение - „за Обществено обслужване”, а не както
твърдял свидетелят - „за аптека, офиси и др. помещения”. Това показвало, че
показанията били моделирани и следвало и настоящата инстанция да не ги
кредитира. Същият свидетел твърдял заучено, че сградата била с покрив, но тава
не било така, защото всички останали свидетели заявили, че е била недовършена -
изоставена на втора плоча. Третият свидетел, доведен от К. твърдял, че бил
разтурил покрива на сградата, изграден от керемиди и направили нов с битумни
такива, което означавало, че свидетелят говорел за неща, случили се след 2014г.
Сградата била
закупена на втора плоча, без покрив, което се установявало от свидетели, а
изграждането на т.н. временен покрив било направено през 2008г. и който е бил
до 2014г., след одобряването на новите строителни книжа, от К., за да спре
рушенето на същата, като след като съпоставено с изнесените данни с тези
уточнения свидетелствало за обстоятелства настъпили много след закупуването на
сградата.
Според въззиваемия показанията на свидетелите
на въззивника били от една страна недостоверени са, а от друга недопустими, тъй
като за установяването на обстоятелства, за доказването на които закон изисквал
писмен акт /какъвто е договора за заем/ за суми над 5000лв. се изисквало писмен
документ по аргумент на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Сумата от
4000 долара, която била дадена в заем на ищеца от свидетеля З. към месец
февруари 2002г. е с левова равностойност на 9000лв,, тъй като средно един долар
е 2.25 лв. към този момент, съгласно официалния фиксинг на БНБ.
С оглед на това намира, че
свидетелските показания освен че били недостоверни и правилно не били
кредитирани като такива, но били и недопустими, съгласно разпоредбите на ГПК.
Изводът, че сградата не следвало да бъде
допускана до делба можело да се направи и от друг довод: за да бъде допусната
сградата до делба един обект следва да съществува реално в пространството и да
е годна като обект, който да бъде допуснат до делба.
Един строеж можело да
бъде обект на делба, само ако е със степен на завършеност „груб строеж”, което
се удостоверявало от техническите органи на съответната община. Макар че в
нотариалния акт за покупко-продажба сградата била посочена, че е в това
състояние, то към акта нямало представени и приложени писмени доказателства за
това напр. удостоверение от техническа
служба или от главния архитект на Община Сапарева баня, удостоверяващо това.
Нотариусът изповядал
акта, неправилно бил посочил степента на завършеност на сградата, тъй като
му бе взел предвид разпоредби на ЗУТ, в
частност - чл.181 ЗУТ и §5, т.46 ДР на ЗУТ, в съответствие със практиката на
ВКС по чл.290 ГПК, решение №840/15.7.2011 г. по гр.д.№4752/2008 г. на ВКС,
г.о., решение №46/12.02.2010 г. по гр.д.№ №725/2009г. на ВКС, и решение
№37/16.7.2015 г. по гр.д.№6148/2014 г. на ВКС, II г.о. Съгласно тази цитиранаta практика, предмет на
прехвърлителна сделка можело да бъде построена сграда или самостоятелен обект в
нея, след завършването на цялата сграда в груб строеж, включително и с покрив,
а за понятието „груб строеж“ е дадено легално
определение в закона - сграда или постройка, на която били изпълнени
ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на довършителни работи.
Покривът в конкретния случай не е бил налице към момента на прехвърлителната
сделка.
Сградата била изградена, доведена до
състояние на груб строеж от страна на К., с помощта отново на родителите й и
представлявала обект годен за делба, много години след фактическата й раздяла с
ищеца, поради което отново не било налице съсобственост с него. Към момента на
закупуването си сградата не била в състояние на груб строеж, което само по себе
си също изключвало съсобствеността с ищеца.
Наличието на дарствено намерение било
установено от показанията на разпитаните свидетели по почин на К. и съпоставено
с правната и житейската логика. За това не било необходимо да съществува
договор за дарение, защото в случая ставало въпрос за роднини по права линия и
сумата не надвишавала прага от 5 000лв. Заетата сума по договора за заем била
върната, а връщането било направено само от бащата на К.. Задължението по този
договор било неделимо и същият го бил върнал изцяло, но за припадащата се част
на дъщеря му от 2 750 лв. не бил необходим договор за дарение. Майката Е.К.
заявила при разпита си, че тя и съпруга й били върнали парите по заема от
25.02.2002г.
Родителите били върнали сумата, която не
претендирали за връщане от дъщеря си, което било равнозначно на дарена сума, но
й били помагали и в ремонта на сградата. След като били изплатили родителите на
М. взетия заем и липсата на последващи действия от тяхна страна към дъщеря им,
то това показвало дарственото им намерение към нея и в случая това било
нормалната житейска логика. Цитира се съдебна практика, според която когато родителите на единия съпруг
безвъзмездно прехвърлят или даряват някакви права на низходящият си,
дарственото намерение по отношение само на този съпруг се предполага, като
придобитото срещу прехвърлените права е изключителна собственост само на този
съпруг. Ако другият съпруг твърди, че подареното е и нему, то негова била
доказателствената тежест за това, а не бил го сторил.
По делото К. представил справки и
извлечения от Мъниграм, които правилно не били кредитирани като доказателство
по делото, тъй като тези представени по делото листа хартия в табличен вид,
нямали авторство, нито подпис, нито печат на издателя, нямали превод на
български език и не удостоверявали нищо, за което да са изложени обстоятелства
преди това. Дори и да били достоверни тези листа хартия, то сумата по същите,
приравнено по курса за периода и разделено на месеците от годините излизало, че
ищецът е изпращал по около 350 лева месечно, което било за издръжка на детето
си и тези на неговата майка, за което сочели свидетелките на К.. В периода на
катастрофата, злополуката на детето, която
била през лятото на 2013г. въззивникът бил превеждал суми за операциите
и възстановяването на същото, което възстановяване е продължило повече от
година.
Свидетелите на К.
установили, че тя взела заем, за да заплати медицинските разноски, което
връщане явно впоследствие ищецът й е подпомогнал, но всички суми, ако реално са
били превеждани такива, били само и единствено досежно детето, като същият
нямал участие при закупуването или ремонтирането на сградата.
Правилно съдът не
приел тези суми да са послужили за ремонт на сградата. Самият ищец в отговора
му на исковата молба по гр. дело №426/2020г., който бил депозиран
след постановяване на обжалваното решение, сочел че превежданите суми били за
издръжка на детето му по дело за издръжка, препис от който отговор е представен.
Едни и същи
доказателства се сочели по взаимно изключващ се и противоречащ си като
твърдения начин, но че сумите всъщност са заплащани като издръжка за сина му,
чрез майка му било правилното твърдение.
Не самият факт на
придобиване на вещни права, а само придобиването в резултат на съвместен принос
водело до възникване на съпружеска имуществена общност.
На тази база въззиваемият намира
жалбата като неоснователна, а решението на ДРС, което се обжалва за правилно,
като същото не страдало от пороците изложени като основания за обжалване във
въззивната жалба. Претендират се разноски.
В
съдебно заседание страните, редовно призовани, явяват се жалбоподателят К. и
процесуалния му представител адв. Ц., както и въззиваемата К., заедно с адв. В..
В хода на устните състезания адв. Ц. иска отмяна на първоинстанционното решение
като неправилно, а адв. В. претендира за неговото потвърждаване.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на данните по
делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Видно от Акт за граждански
брак №8/28.02.1998г. Л. К. и М. К. са били в граждански брак до влизане в сила
на 22.02.2018г. решение от 30.01.2018г., постановено по гр. д. №2375/2017г. по
описа на Районен съд – Дупница. С последното бракът им е прекратен. От брака си
двамата имат един син – Л. Л. К., понастоящем пълнолетен. Съгласно нотариален акт №**, том **, рег. №**
дело №** от 11.03.2002г. М.Л.К. – К. е купила на 11.03.2002г. недвижим имот- сграда за обществено
обслужване със застроена площ 70 кв.м. и разгъната застроена площ 140 кв.м.,
изградена в груб строеж върху общински
урегулиран поземлен имот, за който със заповед №1031/1982г. на Кмета на Община
Сапарева баня е отреден парцел XVIII, в квартал 74
по строителния и регулационен план на гр. Сапарева баня, обл. Кюстендил при
граници и съседи на сградата:улица, сграда на „БАНСКА ДСК“ ЕАД и училище.
Според приетата по делото скица на сграда №15-678376-26.07.2019г. процесният
имот е с идентификатор 65365.602.1154.5 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със заповед РД-18-15/19.02.2008г. на изпълнителния директор
на АГКК, последно изменение със заповед КД-14-10-363/19.09.2013ф. на началник
на СГКК- Кюстендил, с адрес на сградата: гр. Сапарева баня, п.к.2650, ул. „*****“
№**, разположена в поземлен имот с идентификатор ******, със застроена площ 72
кв.м., с определено предназначение – сграда за търговия. От първоинстанционния
съд са приети като доказателства по делото и още разрешение за строеж №11/19.05.1999г.,
протокол за определяне на строителна линия и ниво на строеж №6/19.05.1999г.,
издадени от общ. Сапарева баня на П., акт за узаконяване №3/25.03.2014г.,
разрешение за строеж №21/20.05.2014г., удостоверение за въвеждане в експлоатация
№9/17.06.2015г., издадени от главния архитект на общ. Сапарева баня в полза на М.К.
относно процесната сграда, удостоверение за данъчна оценка от 30.09.2019г.
Представен
и приет е договор за заем с нотариална заверка на подписите от 25.02.2002г.,
съгласно който Д. Г. Т. е дал на Л.К.и М.К. в заем сума в размер на 5500 лв. с
предназначение – покупка на сграда на два етажа с обществено предназначение,
находяща се в гр. Сапарева баня. Срокът за връщане на сумата е три години, а в
случай че не се състои покупката на сградата то заемът следва да бъде върнат
веднага на заемодателя. На л.56 от гр.д. №1720/2019г. по описа на ДРС е
приложено копие от разписка за предаване на сумата от 5500 лв. от Т. на Л. К.,
като сумата е посочена, че е предадена въз основа на договор от 25.02.200г.
Видно от извлечение от извлечение от
системата „МoneyGram“,
прието като доказателство по делото /стр.107-111/ Л.К. е изпращал на М. К.суми
между 300$ и 1000$ в периода от 14.02.2009г. до 05.04.2015г., а от
29.08.2016г. до 10.12.2018г. е изпращал на сина си Л. Л.К. суми в размер между
300$ и 2000$. Сумите не са
пращани веднъж месечно, а в някои от периодите липсват преводи по няколко
месеца, а в други в рамките на един месец са изпращани суми по няколко пъти.
По
делото е изготвено и прието заключение от вещото лице Е.Т., съгласно което
средно месечния наем на търговски обект
с площ 39 кв.м., находящ се на етаж 1 от сграда с идентификатор ****** по КККР
на гр. Сапарева баня, ползващ се като аптека е 250 лв.; средно месечния наем на
търговски обект с площ 22 кв.м., находящ се на етаж 1 от сграда с
идентификатор ****** по КККР на гр.
Сапарева баня, ползващ се като магазин е 160 лв.; справедлива наемна цена на
една нощувка в стаите за настаняване, находящи се на ет.2 на сграда с
идентификатор ****** по КККР на гр. Сапарева баня е 25 лв. на вечер за стая при
пълняемост 15 нощувки общо.
Във
въззивното производство е представен и приет като доказателство и отговор на
искова молба от Л.В.К. по гр.д. №426/2020г. по описа на ДРС. В същия се сочи,
че за издръжката на сина си – Л. Л.К., неговият баща – Л.К., му е изпращал суми
между 300 $ и 800 $ в продължение на повече от 6 години, като това продължило и
след навършването на пълнолетие на сина му.
Пред
първоинстанционния съд са разпитани свидетелите: Е.Ч., Й.З., С.С., К.В., В.В.
(първа братовчедка на М.К.), М. Б.и Е. К. (майка на М.К.).
Свидетелят
Ч. сочи, че К. в началото на 2002г. му се обадил по телефона и му заявил, че
иска да купи имот на централна улица в гр. Сапарева баня. След известно време
му се обадил повторно и К. му посочил, че сделка за този имот ще има и е
поискал съдействието му – да отиде с жена му К. и да изтеглят пари, изпратени
от него в „Експресбанк“. Така и се случило – Ч. отишъл с К. до банката,
откъдето изтеглили, изпратена от К. сума в размер на 8000 $. След това Ч. и К.
отишли при нотариус Китов, където се осъществило прехвърлянето на сградата. Ч.
знаел, че сградата по време на закупуването й била покрита в състояние
„карабина“, имала покрив, груб строеж, с цигли, без дограма и мазилка. Сумата
която била платена била около 3000-4000 лв., записана била на името на К., тъй
като К. се намирал в Америка по това време.
Свидетелят
З. заявява, че през 2002г. е дал на Л.К. два пъти по 2000 долара, тъй като
последният му ги е поискал във връзка със закупуване на сграда в центъра на гр.
Сапарева баня.
Свидетелят
С. казва пред ДРС, че е бил помолен от Л.К. да ремонтира негова постройка в центъра на гр. Сапарева баня. Ремонтът бил
обсъждан и от М.К.. Първо работел по покрива на сградата, след това изолация на
сградата и накрая замазка, гипсокартон и мазилка. С. бил получавал пари от М.,
а от Л. К. знае, че той е пращал парите на К.. Направил отстъпка от цената на
работата, понеже К. преди това му направил услуга с финансови средства.
СвидетелятВ.В.,
първа братовчедка на К., твърди, че процесната сграда е закупена от М.К. през
2002г. Парите за сградата- 5500лв. получили в заем от бащата на свидетелката.
Добавя, че не е била свидетел на предаването на парите, а знае за това от баща
си. Парите били върнати от родителите на К.. Знае, че към момента на купуване
на сградата тя е била без покрив, изградена била до втора плоча, имало
изградени колони, първа и втора плоча и частично били изградени външни стени.
Твърди, че бракът между страните бил продължил шест седмици, никога не била
виждала К.. Към момента на връщане на заема М. е била в САЩ при съпруга си.
През 2008г. К. извършила временен покрив на сградата, тъй като тя се рушала и
било нужно да се спрат течовете. С пари за ремонт на сградата М. била
подпомагана от сестра й, която живеела в Канада. Освен това синът
на М. пострадал в катастрофа и полученото обезщетение в размер на 40000
лв. също било използвано за финансиране на ремонта на сграда. Знае, че К.
изпращал пари на К., но те били за отглеждане на детето им. След връщането си
от Америка М. не поддържала никаква връзка с К.. Добавя, че част от изпращаните
от К. на К. пари последната е трябвало
да предава на майката на въззивника. Последното знаела от М.. Лечението на
детето на К. и К. било преди около пет години, но не знае кога е изплатено
обезщетението за катастрофата.
Свидетелката
Б.сочи, че сградата в центъра на Сапарева баня е закупена от М. през 2002г. със
заем, който родителите на М. взели от частно лице. Заемът бил взет именно за
закупуване на сградата. През 2004-2005г. М. заминала при К. в САЩ, но скоро се
върнала в България, тъй като не могла да живее с него. Покривът на сградата бил
направен през 2008г., като се наложило да бъде преправян. През 2013г. се
случила злополуката със сина на М. и К.. За кратко М. и сина й живеели при
свидетелката, последната дори и помагала финансово. Б.знае, че синът на М.
поради злополуката е получил обезщетение в размер на 40 000 лв., които били
вложени в ремонта на покрива и други строителни работи по сградата. Бащата на М.
е върнал заем на свидетелката, взети от К.. Знае, че К. е изпращал пари на М.,
но те били за отглеждане на детето. Парите, вложени в сградата в Сапарева баня
били на М., които й били дадени от родителите, от обезщетението на сина й и
пари взимани на заем от приятели. Това знае от М.. От бащата на М. знае, че той също й е давал пари
за ремонт на сградата. По време на престоя си в САЩ М. живеела с К. като
съквартирант. Свидетелката Б.дала на М. 5000 лв. заем през 2013г., които били
нужни за операция на сина на М. и за ремонти по сградата. Този заем бил върнат.
През 2016г. свидетелката й била дала още 5000 евро, които били нужни на М. за
сградата, те все още не били върнати. Добавя, че не е присъствала на сделката
през 2002г., когато е закупувана сградата
Свидетелят
В. разказва, че М.К. го потърсила, за да прави електрическата инсталация на
сградата в Сапарева баня. Това се случило през 2015г. или 2016г. През 2016г или
2017г. работил също и по покрива и други ремонтни дейности по сградата. М. му
плащала за работата, тя го и наела.
Свидетелката
Е.К., майка на М.К., сочи, че процесната сграда е закупена от дъщеря й през
2002г. Сградата била без покрив. За целта тя – Е.К. и съпругът й взели пари на
заем от вуйчото на М. в размер на 5500лв. Родителите на М. върнали заема по
време в което М. се намирала в САЩ. При купуването на сградата тя била без
покрив, но имала стени, не била измазана. Парите за ремонта давала М., като
родителите й помагали. През 2008г. бил сложен временен покрив. К. пращал пари,
но те били използвани за детето. Допуска, че част от изпращаните пари може да
са използвани за ремонт за сградата. От парите, които К. изпращал на М.,
последната давала и на майката на К.. Добавя, че дъщеря й ходила през 2004г. в
Америка, върнала се през 2005г. и от тогава нямала комуникация с К..
От
правна страна съдът установи следното:
Жалбата
е подадена в срок, от надлежна страна и след заплащане на дължимата държавна
такса, процесуално допустима е, поради което съдът пристъпи към разглеждане на
нейната основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК
въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба. Съгласно пар. 4, ал. 1 от ПЗР от Семейния кодекс по
отношение на имуществените отношения на страните е приложим Семейния кодекс от
2009г. а според нормата на чл.21, ал.3 от СК съвместният принос в придобиването
на имуществото се предполага до доказване на противното. Наред с това
разпоредбата на чл.23, ал.1 от СК определя, че са лични вещите, придобити по
време на брака изцяло с лично имущество.
Относно
оплакването за момента на фактическата раздяла:
Установяването на момента на фактическа
раздяла има съществено значение за формиране на извода за характера на
придобитата по време на брака сграда – дали е лична собственост на единия от
бившите съпрузи или е съпружеска имуществена общност. В случая настоящият
съдебен състав намира, че фактическата раздяла е станала със заминаването на К.
в САЩ през първата половина на 1998г., т.е. няколко седмици след сключването на
брака с К.. Относно факта на заминаването на К. в САЩ в този период няма
никакъв спор между страните, а и свидетелите не дават показания, водещи на
различен извод. От този момент нататък доказателствата по делото, които сочат
за някаква тяхна форма на комуникация са извлеченията от системата „Moneygram”, установяващи парични преводи от К. в
посока К.. Обясненията на свидетелкатаВ.В., братовчедка на К., поради което
преценени съгласно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, сочи, че никога не е виждала
К. и техните отношения /с въззиваемата/ траели единствено през седмиците от сключването на брака до поредното
заминаване на Кладръмов в Америка през 1998г. За дълбоката семейна несъвместимост между страните по
делото сочи, както свидетелката В., то и Бончева, както и майката на К. – Е.К.
/също преценени в условията на чл. 172 от ГПК/, изтъквайки че през 2004г. К.
заминала за САЩ при съпруга си и след няколко месеца се върнала в подтиснато
състояние. Действително тези свидетели са възприели нейното емоционално
състояние към онзи момент, но и преразказват оценката за отношенията на К. с К.,
споделена им като пълна отчужденост и невъзможност да живеят заедно, освен това
в периода на пребиваване на К. в Америка живеела като съквартирант с К.. Наред
с това доведените от ищеца в първоинстанционното производство свидетели сочат
единствено за ремонтните дейности, извършвани по сградата и не оборват по
никакъв начин показанията на другата група свидетели, определящи бракът на
страните като чисто формален и базиран на забременяването на К. в седмиците
преди заминаването на К. за САЩ. Доводът във въззивната жалба, че в решение от
30.01.2018г., постановено по гр. д. №2375/2017г. по описа на Районен съд –
Дупница било прието, че фактическата раздяла между страните в настоящия спор
бил настъпил през 2015г., то настоящата инстанция не намира, че може да го
обвърже в настоящото производство. Както е посочено и в цитираното решение на
ВКС в жалба източника на сила на пресъдено нещо е посоченото в диспозитива на
съдебния акт, а не в мотивите. Твърдението, че мотивите в едно решение имат
доказателствена сила по отношение на
друго производство не е верен. Безспорно
е, че съгласно ТР №33/14.06.1971г. на ОСГК разделното живеене между съпрузите
не е равнозначно на фактическа раздяла, но в случая е налице един абсолютно изпразнен от
съдържание брак от втората половина на
1998г., като единственият контакт между двамата, за което има доказателства по
делото е неоспоримият факт, че К. е изпращал средства, които да послужат за
отглеждането на детето Л.К., както и за поетия ангажимент, съгласно показанията
на свидетелката Елена К., М. да предава част от изпратените пари на майката на К..
Мотивът, че бившият съпруг е изпращал през определени интервали парични
средства не формира извод, че е била налице пълноценна семейна връзка.
Константна е практиката на ВКС, че недвижим имот, придобит от единия от
съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, довела до прекъсване на
всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите, е негова
лична собственост, а не съпружеска имуществена общност. Ето защо, следва да се
приеме и че процесната сграда е лична собственост на М.К., а не е в режим на
СИО.
По оплакването за произхода на
средствата, с които е закупен имотът:
На първо място се отчита изразеното в отговор с
вх.№4089/12.05.2020г. на исковата молба по гр. д. №426/2020г. по описа на ДРС,
в който е отразено изявлението на К., че „Всеки месец в продължение на повече
от 6 години изпращах на ищеца /синът Л.К./,
чрез майка му суми от 300 до 800 долара за неговата издръжка и задоволяване на
всички нужди, които би могло да има едно дете.“ Това изявление е развито
пространно в посочения отговор на искова молба, като е добавено, че К. е
изпращал пари за сина си и след като последният е станал пълнолетен. Както беше
посочено и в откритото съдебно заседание, в което отговорът беше приет като
писмено доказателство, представянето му пред въззивната инстанция не е
преклудирано, тъй като съгласно чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК е нововъзникнало
обстоятелство, който извод се постига
съпоставяйки датата на входиране на документа в съда и датата на получаване на
въззивната жалба от въззиваемата страна. Наред с това отговора е частен
свидетелстващ документ, съдържащ изявление от въззивника, което е неизгодно за
него и поради това е годно да формира правни изводи. Съдържанието на отговора
напълно кореспондира на посоченото от свидетелите В., Б.и Е. К., че средствата
изпращани от К. са били за издръжка на детето им. Съдът отчита, че същите са
били в немалък за издръжка на дете размер, но от друга страна част от тях съдът
приема, съгласно посоченото от Е. К., че са ползвани от майката на К., отделно
от това те не са изпращани ежемесечно, а на следващо място в определен по-късен
период са използвани и във връзка с разходи по лечението на Л. К. след
катастрофата. Наред с това, макар и сумите да са над минималния визиран в
закона размер за издръжка на дете към момента на изпращането им, то не може да
се формира извод на база събраните по делото доказателства, че същите
въззивникът е предоставял за закупуване на сграда. Що се касае до средствата, с които е закупена
процесната сграда в центъра на гр. Сапарева баня, то по делото е представен
договор за заем с нотариална заверка на подписите от 25.02.2002г. / л.55 от гр.д.
№1720/2019г./, в който е посочена целта за предоставяне на заема- закупуване на
сграда на два етажа (карабина) с обществено предназначение, находяща се в гр.
Сапарева баня, както и разписка / л.56/
за връщането на предоставената по договора от 25.02.2002г. сума в размер на
5500 лв. На база тези два частни диспозитивни документа, неоспорени от
въззивника, настоящият съдебен състав формира правния извод, че сградата е
придобита с лични средства от М.К.. При
условията на пълно и главно доказване К. в първоинстанционното производство е
оборила презумпцията на чл. 21, ал. 3 от Семейния кодекс за съвместния принос
на съпрузите по придобиване на имущество по време на брака. От данните по
делото се установява, че Л.К.доколкото еднолично е върнал заема към Т., видно
от разписка на л.56 и с оглед обстоятелствата, че е възходящ на М., а
същевременно по времена връщане на заема тя се е намирала в САЩ, както и с оглед
дългия период през който не е поискал тя да му върне парите по заема е явно, че
е желал и я надарил със сумата по заема. Налице е фактическо дарение за тази
сума послужила за закупуване на процесната сграда, макар и това да е не е
оформено в надлежния вид или да е налице изявление от страна на бащата в тази
насока. Верен е изводът на ДРС, че сградата е закупена с лични средства на К.,
с което се елиминира приносът на К., поради което на основание чл. 23 от СК е
настъпила трансформация. Що се касае до твърдението, че дори и да е налице
дарение, то същото е осъществено след закупуване на имота, тъй като връщането
на заема е станало през 2004г., а сградата е закупена през 2002г. – дори и в
тази светлина прието то по никакъв начин не се разколебава изводът за липса на
принос от страна на К., парите са предоставени от бащата на въззиваемата, като
е налице идентичност по отношение на това за коя сграда е предоставен кредитът
и кой е закупеният имот. Договорът за дарение на движими вещи /пари/ не е
непременно формален договор, тъй като чл. 225, ал. 2 от ЗЗЗД предвижда това да
стане и чрез предаване на вещите. Обстоятелството, че предаването не е станало
лично на надареното лице, а чрез погасяване на нейно задължение, не отнема
дарствения характер на деянието. След да се изтъкне съобразеното и от ДРС
обстоятелство, че когато в придобиването на недвижимия имот по време на брака
са участвали и двамата съпрузи като купувачи по сделката и двамата са посочени
в нотариалния акт по този начин се изключва трансформацията на извънбрачни
средства и независимо дали са вложени лични или семейни средства, при
прекратяването на брака дяловете им са равни. Дори и вложените средства да са
лични на единия съпруг се приема, че той е предоставил половината от тях на
другия съпруг. В настоящия случай, обаче, не е така – при покупката на имота е
участвала само М.К., което опровергава възможността някой от двамата да е
надарил другия. Свидетелските показания
на Ч. и З., че К. изпратил пари, с които да се закупи процесния имот,
съдът намира за недостоверни, доколкото се явяват противоречащи на писмените
доказателства – договора за заем с нотариална заверка на подписите от
25.02.2002г. и разписка от 12.11.2004г. За тези твърдения липсват писмени
доказателства, макар законът да допуска установяване със свидетелски показания
на договори и за суми над 5000 лв., доколкото могат да са сключени между
съпрузи – чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпреки това липсват годни доказателства
установяващи К. да е изпращал суми на К., които да послужат конкретно за
закупуване на сградата в центъра на гр. Сапарева баня. От друга страна
твърденията, че К. е изпратил 4000
долара, според единия свидетел взети в заем, а според другия били изпратени 8000
долара от банката, се явяват твърдения, които не са заявени в исковата молба на
ищеца в първоинстанционото производство, посочени са от свидетелите, и наред с
това е преклудирано заявяването им във въззивната жалба, с оглед ограничението
на нормата на чл.266, ал.1 от ГПК. Налице са редица несъответствия в
показанията на свидетелите, доведени от ищеца в първоинстанционното
производство, касаещи ремонта на покрива и предназначението на сградата,
доколкото показанията им се оборват с показанията на другите свидетели и
писмените документи. Доколкото обаче показанията им в частта за ремонтните
дейности и предназначението на сградата нямат отношение спрямо формирането на
извода за произхода на средствата, то съдът няма да базира на решението си въз
основа на тях. В частта за изпращаните от К. средства се посочи, че същите не
могат да бъдат кредитирани. Дори и такива средства да са изпращани липсват
каквито и да е доказателства, че именно те, а не тези по целевия заем, са
използвани за закупуване на сградата. В този аспект е възможно да съществува
облигационна връзка между двамата за получени средства без основание. По
оплакването за осуетена процесуална възможност на въззивника да се снабди с
удостоверение, посредством което да се установи дали в отдел „Местни данъци и
такси“ при Община Сапарева баня е деклариран договор за дарение между К. и
нейния баща, то в определението, съдържащо насрочване на откритото съдебно
заседание и проекта за доклад се посочи, че ефектът на издаване на търсеното
съдебно удостоверение евентуално би бил, че Т.а деклариране няма, съответно че
не е спазено данъчното законодателство, но не и че дарение изначално не е
правено. Решителното в случая да се
приеме, че К. няма принос за придобиването на сградата на първо място е, че
закупуването е извършено при осъществена фактическа раздяла между спорещите страни,
при това със средства от родителя на единия от бившите съпрузи.
Ето
защо, настоящият съдебен състав, на база гореизложеното, ще потвърди решение от 02.04.2020г.,
постановено по гр. д. №1720/2019г. по описа на Районен съд – Дупница, като правилно.
По разноските:
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78 от ГПК на въззиваемата следва да й
бъде изплатена от въззивника сума в размер на 1200 лв. – платено адвокатско
възнаграждение, за което е представено пълномощно от процесуалния представител
на К. с отбелязване в същото, че сумата е изплатена. С тази сума К. ще бъде
осъден да плати на К..
По
обжалваемостта:
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаване на съобщение с приложен
съдебен акт чрез Окръжен съд – Кюстендил до Върховния касационен съд при
изпълнение на условията на чл.280, ал.1 и ал.2 и чл.284 от ГПК.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 02.04.2020г., постановено по гр. д.
№1720/2019г. по описа на Районен съд – Дупница.
ОСЪЖДА
Л.В.К., ЕГН: **********, с постоянен
адрес:***, да плати сума в размер на 1200 лв. на М.Л.К., ЕГН: **********,***.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаване на съобщение с приложен
съдебен акт, чрез Окръжен съд – Кюстендил пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.