Р Е Ш Е Н
И Е
№……/……….…2019 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
окръжен съд, гражданско отделение, в открито съдебно заседание, на първи октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
МАКАРИЕВА ФИЛИП РАДИНОВ – мл. с.
при
участието на секретаря Елка И.,
като разгледа докладваното от младши съдия Филип Радинов въззивно гражданско
дело № 1176 по описа на съда за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по повод депозирани –
1) въззивна жалба с вх. № 3746/27.05.2019 г.
на Т.И.С., ЕГН********** ***, предявена чрез адв. А.А. от ВАК срещу Решение №
1928/08.05.2019 г. по гр.д. № 8615/2018 г. на ВРС, ХХХI-ти състав, в частта, в която e отхвърлен
предявения от Т.С. иск за разликата над 1 500 лв. до пълния предявен размер от
15 000 лв.,представляващ обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконно обвиняване в извършване на престъпление по чл.187 от НК за което
ищцата е била оправдана с решение № 64/15.01.2018г. по НАХД № 4786/2017г. на РС
Варна, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.03.2018г. до
окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ;
2) въззивна жалба
с вх. № 36389/21.05.2019 г. на Прокуратурата на Република България, предявена
чрез Росица Петрова – прокурор при ВРП, срещу Решение № 1928/08.05.2019 г. по
гр.д. № 8615/2018 г. на ВРС, ХХХI-ти състав, в частта,
в която Прокуратурата на република
България е осъдена да заплати на Т.И.С. сумата от 1 500лв. обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от незаконно от незаконно обвиняване в
извършване на престъпление по чл. 187 от НК за което ищцата е била оправдана с
Решение № 64/15.01.2018г. по НАХД № 4786/2017г. на РС Варна, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 30.03.2018г. до окончателното ѝ
изплащане, на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ.
В жалбата на Т.И.С. се излага, че решението на ВРС е неправилно,
с доводи за незаконосъобразност, в частта относно размера на присъденото
обезщетение като счита, че същият не съответства на критериите за справедливо
репариране на претърпените неимуществени вреди от ищцата. Конкретно се позовава
на събраните по делото гласни и писмени доказателства, сочещи негативно
въздействие върху ищцата с по-висок интензитет. Настоява, че не е взето предвид
широкото медийно разгласяване на обвинението и отражението му върху ежедневието
и професионалното й развитие. Подчертава, че досъдебното производство е
надхвърлило законоустановените срокове, като същото не се е отличавало с
фактическа и правна сложност.
Иска се за
отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск в пълен
размер.
Претендират
се разноски за двете инстанции.
В
съдебното заседания въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа
жалбата.
В законоустановения
срок е постъпила жалба с вх. № 36389/21.05.2019 от Прокуратурата на Република
България, в който се излага, че решението на ВРС е неправилно, в частта относно
размера на присъденото обезщетение, като намира същия за завишен. Сочи, че
спрямо ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка“, което не може да
обоснове засягане на ежедневния й ритъм на живот. Настоява, че не са налице
данни за влошено здравословно състояние и за това трудовото правоотношение да е
прекратено по повод наказателното преследване. Намира, че не са налице
претърпени вреди над обичайните такива.
Иска се за отмяна
на решението в обжалваната част, евентуално определяне на по-нисък размер на
обезщетението.
В съдебното
заседания, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата.
В срока по чл.
263 ал. 2 от ГПК е постъпил отговор с вх. № 38557/30.05.2019 на жалба с вх. №
36389/21.05.2019 от Т.И.С., чрез адв. А., с който се изразява становище за
неоснователност на изложените в жалбата оплаквания. Настоява, че в хода на
производството са събрани доказателства относно отражението на воденото
производство върху нея, в т.ч. здравословното и емоционалното й състояние. Моли
се за потвърждаване на решението в тази част.
Съдът
като взе предвид разпоредбите на закона, доказателствата по делото и
становищата на страните приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба,
инициирала настоящото производство е подадена в законоустановения срок за
обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Според разпоредбата на
чл. 269 изр. първо от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на тези
предели на въззивна проверка, въззивният съд намира решението за валидно и
допустимо.
Според изречение второ на
посочената разпоредба, по въпросите относно правилността на решението,
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Естеството на оплакванията
за неправилност на първоинстанционното решение изискват самостоятелна преценка,
от въззивна инстанция, на събраните пред първа инстанция доказателствени
материали.
За да бъде потърсена
отговорност от държавата за вреди произтичащи от незаконосъобразно повдигнато
обвинение следва да бъде установено кумулативното наличие на предпоставките
визирани в чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, а именно – 1) повдигнато обвинение по отношение
на Т.С. от Прокуратурата на РБ; 2) Т.С. да е оправдана по повдигнатото
обвинение или образуваното наказателно производство е прекратено поради това,
че деянието не е извършено от Т.С. или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; 3)
вид и обем на претърпените от незаконосъобразното обвинение вреди.
От материалите по делото
е видно, че на 03.10.2017 г. на Т.С., в присъствието на защитник, на Т.С. е
предявено постановление за привличане на обвиняем в престъпление по чл. 187 от НК, като по отношение на последната е взета мярка за неотклонение „Подписка“,
от което следва, че е осъществена първата предпоставка за ангажиране отговорността
на Прокуратурата на РБ.
С решение от 2018 г. по
НАХД № 4786/2017 на ВРС Т.С. е призната за невиновна по описаното по-горе
обвинение. Това решение е протестирано от ВРП, но поради оттеглен протест
наказателното производство е прекратено с Определение № 291/30.03.2018 по ВАНД
№ 338/2018 на ВОС, при което оправдателното решение от 2018 г. по НАХД №
4786/2017 на ВРС е влязло в сила на 30.03.2018. От мотивите на това решение е
видно, че Т.С. е оправдана, тъй като е останало недоказано последната да е
извършила деянието, в което е обвинена. От изложеното следва, че е налице и
втората предпоставка за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ.
От показанията на
свидетелите разпитани в съдебното заседание от 04.12.2018, представените
амбулаторни листи, изслушаната съдебно-психиатрична експертиза и разпита на
вещото лице в съдебното заседание от 09.04.2019 г. се установява, че към
момента на процесното досъдебно производство Т.С. е имала „умерено тежък
депресивен епизод“, който въпреки проведеното лечение след досъдебното
производство и към момента на заседанието пред първа инстанция е довел до
„Посттравматично стресово разстройство“, което може да се развие към
оздравяване или влошаване. Това състояние се потвърждава от показанията на
свидетелите, които сочат, че познават Т.С. като весел човек, а след досъдебното
производство е била видимо разтревожена, притеснена и е отказвала да отиде на
събирания с колеги. Съдът дава вяра на СПЕ, тъй като е пълна и обоснована, с
изключение на извода за момента на отключване на състоянието на „умерено тежък
депресивен епизод“, а именно, че то е отключено след досъдебното производство. При
разпита му в съдебното заседания от 09.04.2019 самото вещо лице посочва, че от
Амбулаторен лист № 28.06.2017 г. е видно, че това състояние е било налице още
преди предявяване на постановлението за привличане на обвиняем на 03.10.2017 г.,
а едва към момента на експертизата – 18.01.2019, се установява, че „въпреки
проведеното лечение е довел до „Посттравматично стресово разстройство“.“, като
съдът дава вяра на посоченото в експертизата, че отрицателната промяна на
психичното състояние на С. към „Посттравматично стресово разстройство“ е
настъпила след завеждане на досъдебното производство. Фактът, че състоянието на
„Посттравматично стресово разстройство“ се е появило и е станало забележимо,
именно след досъдебното производство се потвърждава и от показанията на
свидетелите, които сочат, че след обсъждане на повдигнатото ѝ обвинение, С.
от весел човек, е станала видимо
разтревожена, притеснена и е спряла да ходи на събирания с колеги. Съдът дава
вяра на показанията на свидетелите, защото са еднопосочни и кореспондират с
останалите материали по делото. От изложеното е видно, че след образуване на
досъдебното производство и привличането на Т.С. като обвиняем, последната е
претърпяла личностни промени и е развила „Посттравматично стресово
разстройство“ с неясна давност за отшумяване, в който процес несъмнена роля е
изиграло и нервното напрежение вследствие повдигнатото незаконосъобразно
обвинение, поради което е претърпяла неимуществени вреди от последното и
следователно е налице и третата предпоставка, поради което отговорността на
Прокуратурата на РБ следва да бъде ангажирана.
Разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното
лице, а чл. 52 от ЗЗД, предвижда, че обезщетение за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Критерии за определяне размера на
обезщетението по справедливост са дадени в редица актове на бившия Върховен съд
и на Върховния касационен съд, като акцентът се поставя върху това, че размерът
се определя за всеки конкретен случай, след преценка на всички обективни
обстоятелства, от които може да се правят изводи за претърпените неимуществени
вреди и които са в причинна връзка с незаконосъобразните актове на
правозащитните органи.
Следва да се отчете
тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение. Тежестта му се
преценява в зависимост от размера на
предвиденото наказание, които за престъплението по чл. 187 от НК е лишаване от
свобода до три години или с пробация, както и обществено порицание. От вида и
размера на тази санкция е видно, че това престъпление не попада в обхвата на
понятието „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93 т. 7 от НК, като освен това
законът предвижда възможност изобщо, за престъплението по чл. 187 от НК деецът
да бъде освободен от наказателна отговорност – чл. 78а от НК. От посоченото
следва изводът, че престъплението чл. 187 от НК не е тежко.
За определяне
продължителността на незаконосъобразното наказателно преследване следва да се
прецени кога е неговото начало и край. Европейският съд по правата на човека
(ЕСПЧ) е имал възможност да се произнесе по въпросите за разумния срок, от
които обаче може да се съди и за началото и края на наказателното преследване,
които са от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени
вреди претърпени от незаконосъобразно обвинение. ЕСПЧ приема, че начало е
момента, в който съответното лице е узнало, че срещу него има обвинение, защото
от този момент това лице започва да живее със страха, притесненията и
неудобството, че е наказателно преследвано, а това в българското право е
момента на предявяване на постановлението за привличане на обвиняем – Решение
от 27.06.1968 г. Neumeister, Publication de la Cour europeenne
des droits des l’homme, Serie A 8, р. 41. Като край се сочи моментът, в който се поставя край на несигурността в правното положение на лицето, което е обвинено, а
това е влизане в сила на съдебен акт или прекратяване на наказателното
производство – Решение от 23.04.1987 г., Poiss, Publication de la
Cour europeenne des droits des l’homme, Serie A 117 - С, р. 103. В конкретния случай по
делото бе установено, че постановлението за привличане на обвиняем е предявено
на Т.С. на на 03.10.2017 г., а наказателното производство срещу нея е
окончателно приключило на 30.03.2018 и следователно продължителността на незаконосъобразното
наказателно преследване е пет месеца и двадесет и седем дни.
По отношение на Т.С., от
самото повдигане на обвинение е определена мярка за неотклонение „Подписка“,
която видно от чл. 58 от НПК е най-леката по интензитет и която по преценка на
съответния държавен орган се е явила наложителна с оглед постигане целите на
наказателното производство. Относно броя и продължителността на извършените
процесуални действия с участието Т.С., първоинстанционният съд правилно е
установил, че последната е разпитана веднъж при предявяване на постановлението
за привличане и е присъствала в едно от съдебните заседания.
Относно отражението,
което е дало незаконосъобразното обвинение върху професионалната реализация на Т.С.,
неоснователен е доводът наведен от нейния процесуален представител, че
прекратяването на трудовото ѝ правоотношение е резултат от воденото срещу
нея наказателно производство, защото видно от Заповед № 14226/28.11.2016 на
община Варна, то е прекратено на 29.11.2016 г., а обвинението срещу нея е
повдигнато на 03.10.2017 г. По делото няма данни за текущото състояние на
професионална реализация на С., от които да може да бъде направена обоснована
преценка дали и как обвинението се е отразило на тази реализация.
От материалите по делото
обаче е видно, че незаконосъобразното обвинение е дало негативно отражение
върху начина на живот на Т.С., на социалните ѝ контакти, емоционалната и
сфера и здравословно състояние. Несъмнено това обвинение е повлияло отрицателно
и върху общественото доверие, след като медиите са го направили достояние на
неопределен кръг лица, което обстоятелство се установява от представените по
делото извлечения от статии касаещи настоящия случай.
След оценка на обстоятелствата
релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и
задълбочен анализ на всички представени по делото доказателства преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, включително отчитане, че има части от СПЕ, на
които настоящата инстанция не дава вяра, както и множеството публикации по
случая, настоящият състав приема, че справедливото обезщетение следва да се
определи в размер 1500 лева.
По делото не бе
установено нарушение на императивни правни норми, тоест правила установени в
обществен интерес, за които съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 по
тълкувателно дело № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следи дори тяхното
нарушение да не е въведено като основание за обжалване, се налага извод за
правилност на обжалваното решение, поради което то следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на делото
на страните не следва да се присъждат съдебно-деловодни разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1928/08.05.2019 г. по
гражданско дело № 8615/2018 г. на ВРС, с което, на основание чл. 2 ал. 1 т. 3
от ЗОДОВ, Прокуратурата на република България е осъдена да заплати на Т.И.С.,
ЕГН**********
*** сума в размер 1500 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от незаконосъобразно обвиняване за извършване на
престъпление по чл. 187 от НК, за което Т.С. е била оправдана с Решение №
64/15.01.2018г. по НАХД № 4786/2017г. на РС Варна, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 30.03.2018г. до окончателното ѝ изплащане,
като е отхвърлен предявеният иск за разликата над 1500 лева до пълния предявен
размер от 15000 лева.
Решението подлежи
на обжавлане пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване му.
Председател:………..….…….. Членове:
1….………..………; 2………….………….