Р Е Ш Е Н И Е
№ 51…/11.04.2018г. гр. Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, търговски състав, на деветнадесети
февруари две хиляди и осемнадесетата година в открито заседание в следния състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ЕЛЕОНОРА СЕРАФИМОВА
Секретар: В.Б.
като разгледа докладваното от съдия СЕРАФИМОВА т.д.№ 102
по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано е по молба на Х.Н.К. с ЕГН ********** и постоянен адрес *** - А. К.“, ЕИК *********
седалище и адрес на управление гр. Велинград ул."Маркови скали" № 32,
представлявано от собственика А.А.К., ЕГН **********.
Иска се от съда
постановяване на решение, с което да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 29 905 лв., представляваща
договорна лихва за забавено плащане на месечен наем за периода от 01.06.2014 г.
до 31.12.2014 г. на основание чл. 9 от договор за наем от 08.08.2012 г.,
скрепен с нотариална заверка на подписите на страните от нотариус С.Д., вписан
в Нотариалната камара под рег. №541, с район на действие РС-Велинград, заведен
в регистъра под номер 2305/1 0.08.2012 г. Претендират се и разноските по делото.
В обстоятелствената част на
исковата молба са изложени следните факти и обстоятелства:
На 08.08.2012 г. между
страните бил сключен договор за наем на недвижим имот, а именно: сграда, която
се ползва за дърводелска работилница за бичене, със застроена площ от 240 кв.м.,
находяща се в имот с пълен кадастрален номер 168056, в местността „Бучимиша“ в
землището на гр. Велинград, ЕКАТТЕ 10450, с нотариална заверка на подписите на
страните от нотариус С.Б.Д., вписан в Нотариалната камара под регистрационен
номер 541 с р-н на действие РС-Велинград и заведен в регистъра му с № 2305/10.08.2012
г.
Твърди се, че съгласно
условията на договора ищецът – наемодател отдал под наем описания имот на
наемателя – ответник срещу задължението на последния да заплаща месечен наем в
размер на 100 лв., платими от първо до десето число на месеца. Съгласно чл.3 договорът
бил сключен за срок от 2 години, считано от 08.08.2012 г., т.е. до 08.08.2014
г., след което без противопоставянето на наемодателя, наемателят продължил да
ползва имота до 17.05.2016 г., когато ищецът му прехвърлил правото на
собственост върху него.
Изложени са твърдения, че за
периода 08.08.2012 г. - 17.05.2016 г. наемателят не заплатил нито една от
дължимите месечни наемни вноски, което накарало ищеца да заведе искова молба
пред РС-Велинград с претенция за частично заплащане на дължимите суми. Било
образувано гр.д. № 853/2016 г., но след като на 12.01.2017 г. страните сключили
извънсъдебна спогодба, същото производство било прекратено с Определение от
12.01.2017 г. поради отказ от иска. Сочи се, че съгласно условията на
спогодбата, с изплащането на сумата от 1000 лв., страните уредили отношенията
си по повод задълженията за заплащане на задълженията за наем по договора.
Твърди се, че според чл. 9
от договора в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за заплащане на
наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на дължимия наем
плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден, което обаче задължение не било
предмет на постигнатата спогодба, нито на прекратеното гр.д. № 853/2016 г. Твърди
се, че на основание посочената клауза, наемателят дължи на ищеца договорна
лихва в размер на 29 905 лв., за периода 01.06.2014 г.-31.12.2014 г. В
табличен вид е представен начина, по който според ищеца е изчислена тази сума,
като са посочени по месеци (юни-декември 2014 г.), броя дни просрочие, сбора на
конкретните задълженията за всеки от месеците с начало на периодите 11-то число
на съответния месец и падеж 12.01.2017 г.
По делото е извършена е размяна
на книжата съгласно изискванията на чл.367-373 от ГПК, като в
законоустановените срокове са постъпили отговор на исковата молба, допълнителна
искова молба и допълнителен отговор.
В постъпилия писмен отговор
на исковата молба ответникът, чрез двамата си пълномощници – адв. П. и К.Х.
(ПзАК) поддържа становище за недопустимост, както и за неоснователност на иска.
Относно недопустимостта се
твърди, че липсвал правен интерес, както и правна възможност за ищеца по
отношение на заявеното искане. Това е така защото предмета на гр.д. №853/2016 г.
по описа на РС-Велинград включвал задължения за неплатени наемни вноски за
периода от 01.09.2013 г. до 30.11.2014 г., ведно със законната лихва, съгласно
чл. 86 ЗЗД, предвид на което и след като същото производство е прекратено
поради отказ от иска на основание чл. 233 ГПК, то ищецът не можел да предяви
отново същият иск. Сочи се на следващо място, че като част от претенцията за
дължимия наем, настоящата финансова претенцията за договорна лихва, следва да
се счита уредена от подписаната между страните спогодба и поради тази причина е
недопустима на основание чл.233 ГПК. Твърди се, че претендираната сума има
характер на законна, а не на договорна лихва и с оглед на изложеното ищецът
няма право да инициира отново същия спор, а с погасяване на главното вземане на
ищеца освен това се погасява и акцесорната претенция за лихва.
По същество се спори, че описаните
обстоятелства, на които се основава претенцията, не отговарят на действителното
положение между страните. Застъпено е становището, че обезпеченията, в т.ч. и претендираното
по чл.9 от въпросния договор, които са дадени по наемно правоотношение с
изтекъл срок, въпреки че след това договорът е продължил действието си за
неопределено време по реда на чл. 236 ал.2 ЗЗД, не могат да ползват ищеца в
отношенията му с наемателя по новия безсрочен договор. В този смисъл е формиран
извода за неоснователност на претенцията за договорна лихва.
Направено възражение за
изтекла погасителна давност на вземането на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
На следващо място е въведено
възражение за нищожност на клаузата на чл. 9 от въпросния договор за наем,
поради противоречието й с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Развити
са подробни съображения, че като форма на договорна отговорност, съставляваща в
конкретния случай лихвен процент от 4 984,16 % върху главницата от 600 лв.,
с оглед начина по който е уговорена, процесната лихва излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В постъпилата в срока по
чл.372 от ГПК допълнителна искова молба се поддържат изцяло всички съображения
изложени и в първоначално подадената искова молба, като се оспорват
възраженията на ответника.
В постъпилия в срока по
чл.373 от ГПК отговор се оспорват доводите на ответника, направени с
допълнителната искова молба като са развити подробни съображения в този смисъл.
Страните са представили
доказателства в подкрепа на твърденията и възраженията си.
Настоящият съдебен състав
като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и при спазване разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК прие следното
от фактическа страна:
Няма спор между страните в
процеса, че правоотношенията им се основават на Договор за наем №1 от 08.08.2012г., съгласно който ищецът е отдал под наем на ответника
недвижим имот, а именно: сграда, която се ползва за дърводелска работилница за
бичене, със застроена площ от 240 кв.м., находяща се в имот с пълен кадастрален
номер 168056, в местността „Бучимиша“ в землището на гр. Велинград, ЕКАТТЕ
10450. Договорът е с нотариална заверка на подписите на страните, извършена от
нотариус С.Б.Д., вписан в Нотариалната камара под регистрационен номер 541 с
р-н на действие РС-Велинград и заведен в регистъра му с № 2305/10.08.2012 г.
Установи се, че съгласно
чл.2 от договора дължимата наемна цена е 100 лева месечно, като срока на
договора е 2 години, считано от 08.08.2012 г., т.е. до 08.08.2014 г., както е
уговорено в чл.3 от същия.
От обясненията на страните в
процеса дадени по реда на чл.176 от ГПК, както и от подписаната от тях на
12.01.2017г. писмена спогодба – т.ІІ-ра, се установява, че след изтичането
срока на договора без противопоставянето на наемодателя, наемателят е продължил
да ползва имота до 17.05.2016 г., когато ищецът му прехвърлил правото на
собственост върху него. Следователно предвид разпоредбата на чл.236 ал.1 от ЗЗД
договорът е продължен за неопределен срок. Ето защо и с оглед разпоредбата на
чл.164 ал.1 т.5 от ГПК и при липса на съгласие по реда на чл.164 ал.2 от ГПК
събраните гласни доказателства за установяване на постигнати нови наемни
правоотношения между страните след месец август 2014г. са недопустими и не
следва да бъдат ценени.
В т.ІІ-ра от посочената
спогодба се съдържа и още изричното изявление от ответника, че за периода от 08.08.2014
г. до 17.05.2016 г. не е заплащал дължимите месечни наемни вноски. Установява
се и още, че съгласно условията на спогодбата, с изплащането на сумата от 1000
лв. от наемателя на наемодателя, страните са уредили отношенията си по повод незаплатения
наем за периода от 08.08.2012 г. до 17.05.2016 г., като в същата липсва каквато
и да уговорка относно евентуално дължимо обезщетение поради забава в плащането
на месечните наеми. Ето защо и при спазване разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, съдът
приема, че предмет на спогодбата е неплатен наем за периода от 08.08.2012 г. до
17.05.2016 г.
Установява се от договора за
наем, че съгласно чл. 9 в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за
заплащане на наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на
дължимия наем плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден. От приетата по делото СИЕ,
ведно с поправките извършени от вещото лице в съдебно заседание проведено на 22.01.2018г.,
която като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдът изцяло
възприема се установява, че размера на задължението по чл.9 от договора върху
претендираните месечни наеми от 100 лева за периода от 11-то число на месеца
през който се дължи съответния наем до 12.01.2017г. е общо 29 905 лева.
Пак от експертизата се
установява, че ответникът в качеството му на едноличен търговец не е представил
на вещото лице документи за платени наеми по процесния договор, освен за сумата
от 1000 лева платена на основание постигната на 12.01.2017г. спогодба. Такива
писмени доказателства не се представиха и в процеса.
Останалите приети писмени
доказателства съдът намира, че същите са неотносими към спора и поради това не
следва обсъжда.
При
съобразяване в съвкупност на безспорно установените факти съдът от правна
страна приема, че правоотношението
между страните в процеса се основава на Договор за наем №1 от 08.08.2012г., с
нотариална заверка на подписите, който е продължил действието си и след месец
август 2014г. за неопределен срок.
В чл.9 от Договора е
уговорено, че в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за заплащане на
наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на дължимия наем
плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден. Тълкувайки така постигната уговорка
между страните, съдът приема, че това е санкцията за наемателя при съществено
неизпълнение на договорни задължения, каквото е безспорно неплащането на
дължимият месечен наем и по съществото си представлява неустойка по смисъла на
чл.92 от ЗЗД. Следователно така предявен иска е с правно основание чл.92 от ЗЗД.
Относно допустимостта на
предявеният иск предвид направените от ответника възражения в този смисъл, а
именно, че за ищеца липсвал правен интерес от завеждането на настоящият иск,
тъй като предмета му е идентичен с предмета на гр.д. №853/2016 г. по описа на
РС-Велинград, който включвал задължения за неплатени наемни вноски за периода
от 01.09.2013 г. до 30.11.2014 г., ведно със законната лихва, съгласно чл. 86 ЗЗД. Цитираното съдебно производство е прекратено поради отказ от иска на
основание чл. 233 ГПК и затова за ищецът възможността да предяви отново същият
иск била преклудирана. А това било така защото процесната сума имала характер
на законна, а не на договорна лихва и с погасяване на главното вземане на ищеца
се погасявала и акцесорната претенция за лихва.
Това възражение на ответника
е неоснователно, тъй като видно от приложеното към настоящето дело
гр.д.№853/2016г. по описа на Велинградския РС, предмет на същото е било
единствено дължим, но не платен месечен наем за периода от 01.09.2013г. до
30.11.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното плащане на задължението съгласно чл.86 от ЗЗД. Следователно
липсва идентичност между предмета на спора по двете дела и правата на ищеца не
са преклудирани по силата на чл.233, изр.2-ро от ГПК.
Ето защо и при съобразяване наличието на
останалите предпоставки, съдът приема, че така предявен иска по чл.92 ал.1 от ЗЗД е допустим.
За да се ангажира отговорността
на ответника на основание посочената законова разпоредба ще следва да са налице
няколко предпоставки – да съществува задължение, което да не е изпълнено или да
е неточно изпълнено; неустойката да е уговорена между страните; кредиторът да е
изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни.
В случаят всички посочени
предпоставки са налице. Безспорно се установи, че ответникът е ползвал наетия
имот, като не е заплатил на съответния падеж – 11-то число от месеца дължимите
се на наемодателя наемни вноски за периода от 01.06.2014 г. до 31.12.2014 г.. Неустойката също така е уговорена от страните.
Същественото
обаче за изхода на спора е основателността на направеното от ответника възражение, че
клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26 ал.1 изр.3 от ЗЗД, тъй като излиза извън присъщите й функции -
обезпечителна, обезщетителна и санкционна, доколкото още към момента на
уговарянето й е създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на
наемодателя за сметка на наемателя. След съобразяване на задължителната съдебна
практика на ВКС в тази смисъл и при съобразяване съответствието на уговорената
неустойка с установените в обществото предели на нравствена допустимост за
същата, съдът приема възражението за основателно. Съгласно разпоредбата на
чл.92 ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Наред с това, като форма на
договорна отговорност е несъмнено, че неустойката има и санкционна функция,
която макар и неуредена изрично от закона е допустима предвид договорната
свобода по чл.9 от ЗЗД и границите на същата. Тази функция е налице, когато
размера на неустойката е по - голям от размера на претърпените от кредитора
вреди. Коректив за това е възможността визирана в чл.92 ал.2 от ЗЗД за
намаляване поради прекомерност, когато не са налице условията на чл.309 от ТЗ,
както и възможността за прогласяването й за нищожна поради несъответствие с
добрите нрави.
В конкретният случай
страните по договора за наем са уговорили, че при забава наемателят дължи заплащането на
неустойка в размер на сума равна на дължимия наем плюс лихва от 5 % за всеки
просрочен ден. Така договорен размера на
неустойка като се съпостави с размера на дължимата главница, както и като се
съобрази задълженията на страните и тяхното изпълнение, и вида на сключения
договор, се налага извод, че са налице предпоставки наемодателят да реализира
допълнителен значителен приход без да полага каквито и да е било усилия за
това. В този смисъл следва да се има предвид, че размерът на месечния наем е
100 лева, а за процесния период – 01.06.2016г. – 31.12.2014г. е общо 700 лева.
Размерът на неустойката е 29 905
лева, изчислена при уговорен годишен лихвен процент 1800%. Наетият имот е
придобит от наемателя въз основа на покупко-продажба през месец май 2016г. като
продажната цена на имота е 20 000 лева. Ето защо в конкретният случай,
съдът приема, че процесната договорена неустойка съдържа различни от
възложените й от закона функции - обзпечителна, обезщетителна и санкционна,
сочещи на явна несправедливост, което я прави несъвместима с установените в
обществото норми на поведение и общоприет морал и на това основание е нищожна.
Относно доводите на ищеца, че при преценка основателността на възражението за
нищожност на процесната неустойка следва да се съобрази установената с чл.9 от ЗЗД свобода на договаряне, съдът намира
същите за неоснователни, тъй като когато със закона се провежда справедливост и
се налага добросъвестност, то това става чрез ограничаване принципа на
свободата на договарянето.
Предвид изводите за
нищожност на договорната клауза за неустойка, предявеният иск с правно
основание чл.92 ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв ще следва да се
отхвърли.
Изложеното мотивира
решаващият състав да не обсъжда останалите доводи на страните относно
основателността респективно неоснователност на исковата претенция.
С оглед изхода на делото и
на основание чл.78 от ГПК ще следва да се осъди ищецът да заплати на ответника
сумата 2 550 лева сторени по делото разноски – платен адвокатски хонорар – 2300
лева и възнаграждение на вещо лице в размер на 250 лева. Съдът намира за
неоснователно възражението на ищеца за намаляване на адвокатското
възнаграждение поради неговата прекомерност – основание визирано в чл.78 ал.5
от ГПК. От представените в тази насока писмени доказателства се установява, че
ответника е упълномощил адв.П. Х. и адв.К.Х. за запознаване с настоящето дело и
изготвяне на отговор в срок, за което е заплатил възнаграждение в размер на 300
лева съгласно чл.9 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения.
Представено е и второ пълномощно в полза на адв.П.Х. за процесуално
представителство, за което е заплатено възнаграждение в размер на 2 000
лева. В случая при материален интерес
29 905 лева това възнаграждение съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.4 от
Наредба №1 е в минимален размер 1 427,15 лева. Като се отчете обаче
фактическата и правна сложност на спора, както и процесуалните действия, които
са извършени от пълномощника на ответника съдът приема, че същото не следва да
се намалява.
Воден от горното и на
основание чл.235 и чл.237 от ГПК Пазарджишкия окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска на Х.Н.К. с ЕГН
********** и постоянен адрес *** - А. К.“, ЕИК ********* седалище и
адрес на управление гр. Велинград ул."Маркови скали" № 32,
представлявано от собственика А.А.К., ЕГН ********** за заплащане на основание
чл.92 ал.1 от ЗЗД на сумата от
29 905 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на месечен наем
за периода от 01.06.2014 г. до 31.12.2014 г. на основание чл. 9 от договор за
наем от 08.08.2012 г., скрепен с нотариална заверка на подписите на страните от
нотариус С.Д., вписан в Нотариалната камара под рег. №541, с район на действие
РС-Велинград, заведен в регистъра под номер 2305/1 0.08.2012 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Х.Н.К. с ЕГН
********** и постоянен адрес *** да заплати на „ЕТ „Меги - А. К.“, ЕИК
********* седалище и адрес на управление гр. Велинград ул."Маркови
скали" № 32, представлявано от собственика А.А.К., ЕГН ********** сумата 2 550 лева сторени по делото разноски – платен адвокатски
хонорар и възнаграждение на вещо лице.
Решението подлежи на
въззивно обжалване в двуседмичен срок от датата на връчването му на страните,
пред Пловдивския апелативен съд.
СЪДИЯ: