РЕШЕНИЕ
№ 433
гр. Смолян, 17.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на петнадесети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Славка Кабасанова
при участието на секретаря Бойка Русова
като разгледа докладваното от Славка Кабасанова Гражданско дело №
20255440100759 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.55, ал.1 предл. първо ЗЗД.
Образувано е по подадена искова молба от Н. Н. В. ЕГН **********, с
адрес *****, срещу ***** ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
*****, представлявано от управителите ***** и *****, с предявен иск по
чл.55 ал.1 ЗЗД, по който се претендира осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 330 лева, представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит № *****г., поради недействителността на
договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба в съда до окончателното й заплащане.
По искане на ищеца съдът допусна по реда на чл.214 ГПК изменение на
иска под формата на намаление, съгласно което той се счита предявен за
сумата 327,67лв., вместо първоначално заявения размер от 330лв.
Ищецът сочи, че на *****г. между него като кредитополучател и
ответното дружество като кредитор е сключен Договор за потребителски
кредит № *****, по силата на който ***** му отпуснал кредит в размер на
600,00 лева, а ищецът се е задължил да го върне чрез заплащането на 12
месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 77,00 лева.
Счита, че отношенията на страните, произтичащи от горепосочения
1
договор, попадат под правната регламентация на Закона за потребителския
кредит. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Ищецът твърди, че при сключването на договор за потребителски
кредит № *****г. е допуснато е нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.
10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК,
доколкото в договора е уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги - „***“ и „*****“, което представлява скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такова следва да бъде включено в годишния
процент на разходите, съгласно чл.19. ал. 1 от ЗПК, а това не е сторено.
Според В. съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 е
посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на
законната лихва. Счита, че включените в т. нар. „Пакет от допълнителни
услуги” по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването
и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла
на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. Според ищеца с пакета от допълнителни
услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход
по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално
надхвърля 50,00 % и възлиза на над 200,00 %. Така размерът на ГПР се явява
по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага, че с уговореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19. ал. 4 от
ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит
разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Според него съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от
договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна.
Ищецът изтъква, че при сключването на договора за кредит с
предвиденото обезпечение под формата на услуга *** и услуга ***** с
2
дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне на императивна разпоредба
по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в разпоредбата относно
максималния размер на ГПР. Това възнаграждение има характер на скрита
възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта
в гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19
ал. 4 ЗПК.
В този смисъл според него коментираната клауза съобразно
разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която се преценява при
вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на
договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в
договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Н.В. сочи, че според нормата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и
след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, според него договорът за кредит се
явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от
ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Намира, е съгласно чл. 23 от ЗПК
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва
или други разходи по кредита.
В исковата молба се твърди, че ищецът би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Извършените от него плащания по кредита в общ размер 930,00 лева следва да
се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за
връщане на усвоената сума. Поради недействителността на договора за заем за
него е възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която е
получил - 600,00 лева, а не на лихви и други разходи. По тези съображения
намира, че липсва основание за заплащане на претендираните лихви и други
3
такси по договора.
Н.В. твърди, че изчисленията чрез онлайн калкулатор при зададени
параметри - отпуснат заем в размер на 600.00 лева, срок за връщане — 12
месеца, размер на погасителна вноска 77,00 лева и общ размер на дължимите
плащания - 924.00 лева, показват, че годишният лихвен процент възлиза на
88,33%, а годишният процент на разходите възлиза на 134.50%.
От ответника ***** е постъпил отговор на исковата молба по реда на
чл.131 ГПК, в който предявения иск се оспорва като неоснователен.
Дружеството признава, че ищецът е заплатил над главницата сумата от
327.67 лева., но намира, че договора за потребителски кредит № ***** е
действителен, поради следните обстоятелства:
В процесния договор за потребителски кредит № ***** се съдържа
приложимият лихвен процент по кредита и същият не противоречи на
добрите нрави. Видно от раздел VI „Параметри“ приложимият лихвен
процент е фиксиран, а условията за прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл.
4.2. от общите условия, които са подписани от страните. Счита, че с оглед на
принципа за свобода на договаряне страните са се съгласили да сключат
договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент. Ищецът се
е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения,
така и към момента на сключването на договора, така и с необективиране на
желанието си да се откаже от сключения договор.
Ответникът счита, че към момента действа само ПМС № 72 от
08.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута и че то не може да намери приложение в случаите по чл.
10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Според дружеството
ответник, доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е
издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на
договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между
страните. Счита, че не е налице нищожност на уговорения лихвен процент
поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не е
налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на
законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определя
зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП).
4
***** изтъква, че сключеният договор за потребителски кредит има
характеристиките на търговска сделка за кредитора /чл.286 ТЗ/, което
обстоятелство обосновава приложимостта на разпоредбите за търговските
сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. Цитира разпоредбата на чл. 430, ал.2
от ТЗ, в която е посочено, че кредитополучателят плаща лихва по кредита,
уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите
нрави, каквото ограничаване е изрично посочено в други разпоредби на
Търговския закон. Поради това счита, че при този тип сделки следва да се
изследва логиката на отношенията между страните, действащият пазар на
така наречените „бързи кредит“ и мотивите за законодателните изменения в
ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014 г., за да отговори на въпроса коя е границата
на добрите нрави при така оформените обществени условия, който отговор
счита, че няма да обоснове противоречие на уговорения лихвен процент с
добрите нрави. Освен това задължението за плащане на възнаградителна
лихва по отпуснатия кредит следва от закона, тъй като договорите за
потребителски кредит са по правило възмездни съгласно чл.9 от ЗПК.
Страните по договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера
на възнаграждението за ползване на финансовия ресурс - в т.ч.
възнаградителна лихва, но не могат да уговорят дали да има такова
възнаграждение въобще.
***** счита, че при евентуална недействителност на уговорения
лихвен процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД,
съгласно която приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен
процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е.
да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването
на процесния договор за кредит до окончателното му.
Ответникът изтъква, че годишният процент на разходите е фиксиран,
неизменен. Той е формиран от фиксирано вземане - възнаградителна лихва,
което не се променя, при никакви условия. Наред с това твърди, че в ЗПК не е
посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР,
тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно
задължение за разписана и методика за формиране на ГПР.
Дружеството заявява, че необходимото съдържание за
действителността на процесния ДПК № ***** съгласно разпоредбите на
5
чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в процесния договор за
потребителски кредит, поради което същият е действителен.
Счита, че въпросът дали възнаграждението за закупените
допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не е правен въпрос.
***** сочи, че в чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от
ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен
ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид
общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените
допълнителни допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за
който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се
приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора.
Счита за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата молба, че не
е установен механизмът, по който е изчислен ГПР, какви компоненти са
включени в него, освен размера на договорената възнаградителна лихва.
Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ към него, според
ответника безспорно може да се изведе извода, че в размера на ГПР е включен
уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани
при изчисляването на ГПР съгласно Приложение 1.
Изтъква, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за
потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се
тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен
ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че
има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК,
която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност
на договора за кредит. Счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че
възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да са
включени в ГПР, като по този начин се надхвърлял допустимият размер на
разходи по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Счита, че с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6
от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че възнаграждението за допълнителните
услуги следва да се включи в ГПР, с което размерът на същото ще се увеличи
над законово- допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг, то последицата от това
е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на
същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит.
6
Счита за неправилно разбирането, че с уговарянето на допълнителните
услуги „***“ и „*****“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, тъй като възнаграждението по същите представлява скрит разход за
кредитора. Според ответника стойността, платима от потребителя за
допълнителна услуга в процесния случай, не е задължителен разход, а се
заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва
от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие
за кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за
да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така
в случая. Счита, че дори да има неточно посочване на годишния процент на
разходите, правото на потребителя на информираност по никакъв начин не е
нарушено, и че не може да се приложат последиците, предвидени за липса на
посочване на ГПР.
В с.з. ищецът, редовно призован, не се явява. От негово име искът
поддържа процесуалният му представител адв.О..
Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в с.з. и не
ангажира становище.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на
страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Безспорно е, че на ***** г. между страните по делото е сключен
договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът, в
качеството на заемодател, е предоставил на ищеца, в качеството на заемател,
сумата от 600лв., със срок на заема – 12 месеца и размер на погасителната
вноска – 61,51лв., с фиксиран годишен лихвен процент – 41%, ГПР – 48,19 %.
В договора е отразено, че клиентът при кандидатстването си за потребителски
кредит изрично е поискал и закупил допълнителна услуга *** – 180лв., като
размерът на вноската по същата е определен на 15лв. месечно и се дължи към
месечната погасителна вноска по кредита в размер на 76,51 лв. при общо
задължение 918,18лв.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. От представения договор за заем е видно, че годишният процент на
разходите /ГПР/ е посочен в размер на 48,19%, а общата дължимата сума
7
възлиза на 918,18лв. Посоченият размер на ГПР не съответства на
действителния. Съгласно разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че "обща
сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
В случая, ако при изчислението на ГПР по процесния договор за заем
се включи и възнаграждението за допълнителната услуга ***, то ГПР
надхвърля значително законово определения максимален размер от 50%.
Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил задължението за заплащане на
възнаграждението за допълнителната услуга *** в ГПР и в общата сума,
дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния
процент на разходите, са нищожни.
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
8
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
От представеното извлечение по сметка към договора се установява, че
платената сума от Н.В. по кредита е 927,67лв. В отговора на исковата молба
ответникът признава, че ищецът е изплатил над главницата от 600лв. сумата
327,67лв. Посоченото признание се ползва с обвързваща съда доказателствена
стойност, доколкото се признава неизгоден за ответника факт.
Предвид съображенията, изложени по-горе, то плащането от ищеца
Н.В. над сумата от 600,00 лева до 927,67 лева е осъществено по договор,
който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 327,67лв, респ.
предявеният иск следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
изплащане на вземането. Така посочената сума като платена при начална
липса на основание подлежи на връщане.
Ответникът следва да заплати на осн.чл.78 ал.1 ГПК на ищеца
направените от него разноски по делото - 50лв. ДТ.
Предвид направеното искане за заплащане на адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати
на процесуалния представител на ищцата адв.О. сумата 200лв.
В представения договор за правна защита и съдействие от ищеца е
посочено, че той се представлява безплатно от адвокат О., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА представлява основание за оказване на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът
да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе
предвид вида и цената на иска, обстоятелството, че по делото е проведено
едно единствено открито с.з., действащата Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа и при съобразяване на Решение на СЕС
по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., намира, че дължимите в случая разноски за
адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 200 лева.
Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител,
а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е направил този
9
разход. Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 предл.първо ЗЗД ***** ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление: *****, представлявано от управителите
***** и *****, да заплати на Н. Н. В. ЕГН **********, с адрес *****, сумата
327,67 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № *****г., ведно със законната лихва върху главницата
от 27.05.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ***** да заплати на Н. Н. В. сумата 50 лева разноски по
делото за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал 1 т. 2 от Закона за адвокатурата
***** да заплати на адв. М. М. О. Адвокатска колегия Смолян, с личен
№*****със служебен адрес ***** сумата 200лв - възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на Н.А.С. по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Смолян в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
10