РЕШЕНИЕ
№ 650
гр. гр. Хасково, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640100357 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите
/ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес:
*************, съдебен адрес: **************, адв. А.Д., член на САК, личен
№ ******, против „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1000, район Възраждане, бул. „Александър
Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от С.И.А. – управител.
Ищцата твърди, че на 18.07.2023 г. между нея и ответника –
дружеството „Моят Кредит“ ЕООД бил сключен Индивидуален договор за
заем Код № 89836 от 18.07.2023г. /наричан по-долу още Договора за заем/
Съгласно чл.2 от договора заемодателят се задължил да предостави, в
зависимост от изразената воля на заемателя, заем на последния в размер на
306,78 EUR или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на
БНБ за еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лева, а
заемателят се задължил да върне заемната сума на заемодателя при условията
1
на този договор. Съгласно чл.3 от договора, параметрите на последния били
следните: срок на заема: 30 седмици; Размер на двуседмична погасителна
вноска: 23,06 EUR (45,10 BGN); Брой погасителни вноски: 15; Общ размер на
всички плащания по заема: 345,89 EUR (676,50 BGN); Лихвен процент по
заема: 40,01 %; възнаградителна лихва за срока на договора – 39,11 EUR
(76,49 BGN); ГПР на заема: 41.21 %.; Срок за плащане на погасителните
вноски - съгласно погасителен план (Приложение 1), който представлява
неразделна част от този договор или съгласно погасителен план, посочен в
чл.1.6 от договора, като погасителни вноски се плащат: по банков път , в брой
- в някои от офисите на заемодателя или на изрично упълномощен негов
представител или чрез организираната система за разплащане ePay.bg..
Съгласно чл. 4 от договора, заемателят дължал връщане на получената
заемна сума при условията на чл.3 и съгласно погасителен план (Приложение
1), неразделна част от договора, посочващ размера на дължимите погасителни
вноски и датите на тяхното падежиране. В случай, че датата на първата
погасителна вноска по договора съвпада с датата на неговото сключване,
страните се съгласяват заемодателят да признае сумата на първата
погасителната вноска с общата сума на предоставения паричен заем, като
преведе разликата след прихващането.
На същата дата между ищцата и ответника бил сключен и Договор за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за
паричен заем код: 89836/18-07-2023 /наричан по-долу още Договор за
допълнителни услуги/, с който ответното дружество предоставяло на ищцата
допълнителни доброволни услуги - „Избягване на предсрочна изискуемост“,
„Възможна промяна на погасителен план“, „Предоговаряне срока на
договора“, „Участие в допълнителни томболи и промоции“ и „Комфорт“ ,
като последните две от тях - „Участие в допълнителни томболи и промоции“
и „Комфорт“ били регламентирани, съответно: в чл.8 / услугата „Участие в
допълнителни томболи и награди“/ и в чл. 9 /услугата „Комфорт“/.
Съгласно чл.8 от Договора за предоставяне на допълнителни услуги във
връзка със сключен договор за паричен заем код: 89836/18-07-2023 от
18.07.2023г., под допълнителна услуга „Участие в допълнителни томболи и
награди“ страните се съгласявали да разбират възможността на Ползващия
услугата да се възползва от промоционални продукти на заемодателя, от
2
месечни кампанийни промоции и отстъпки и от индивидуални отстъпки.
Възнаграждението за същата, съгласно чл.8, ал. 2 от договора било в размер
на 142,09 лева.
Съгласно чл.9 от Договора за предоставяне на допълнителни услуги във
връзка със сключен договор за паричен заем код: 89836/18-07-2023 от
18.07.2023г., под допълнителна услуга „Комфорт“ страните се съгласявали да
разбират възможността на ползващия услугата да заплаща вноски по кредита
на домашния адрес, служебен адрес или на друг удобен за него адрес в
населенето място, където се сключва договора, който е различен от
предходните изброени. Възнаграждението за същата, съгласно чл.9, ал. 2 от
договора било в размер на 331,55 лева
В чл.1.1 от Договора за индивидуален заем код: 89836 от 18.07.2023г.
било посочено, че с подписването му заемателят е декларирал, че е поискал да
му бъдат предоставени посочените по-горе услуги: „Участие в допълнителни
томболи и награди“ и услуга „Комфорт“, като съгласно т.1.2 от договора за
заем възнаграждението за услугата „Участие в допълнителни томболи и
награди“ било 142,08 лв., а съгласно чл.1.3 това за услугата „Комфорт“ -
331,55 лева. Съгласно т.1.4 възнагражденията по чл.1.2. и чл. 1.3. за
допълнителни услуги се дължали заедно с погасителната вноска по кредита и
съгласно чл.1.6 от Договора за заем ставали изискуеми с подписването на
договора за заем, но се разсрочвали за срока на кредита и се добавяли към
всяка вноска за погасяване на кредита съгласно погасителния план.
В Приложение № 1 към договор код: 89836/18-07-2023 се съдържал
погасителен план, според който в края на срока на договора ищцата следвало
да върне обща сума в размер на 1150,13 лв, като сбор от 15 вноски, която
включвала: 600 лева - главница; 76,49 лева – лихва; 142,08 лв – услуга
съгласно чл. 1.1. /Услуга за участие в допълнителни томболи и награди/ и
331,55 лева – услуга съгласно чл.1.2 /Услуга Комфорт/.
Твърди се, че ищцата била заплатила общо сумата от 784,00 лв., за което
се представят разписки.
По отношение на иска с правно основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11.
ал. 1, т. 10 ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, се сочи, че
ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, доколкото
при сключването на договора за потребителски кредит действала извън
3
рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно,
приложимият нормативен акт е Законът за потребителския кредит (ЗПК).
Поддържа се, че процесният договор за заем е недействителен, тъй
като в същия не било упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой
разход какъв процент от ГПР формира. Това според съдебната практика
поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да
разбере икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, като ГПР се изчислявал по специална
формула, като спазването на това изчисление давало информация на
потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите
поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева)
е оскъпяването му по кредита. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
На следващо място, ищцата поддържа, че изискваната от нея такса за
4
допълнителни услуги представлявала пряк разход по кредита и следвало да
бъде включена в ГПР, което обаче не било сторено, тъй като таксите за двете
допълнителни услуги се явявали общо 78,94% от главницата и щяло да се
стигне до надвишаване на императивно заложения лимит в чл.19, ал.4 ЗПК.
Налице било и пълно разминаване между посочения в договора ГПР,
дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на
заемния период. Това поставяло потребителя в неравностойно положение
спрямо кредитора и напрактика същият не знаел колко точно е оскъпяването
му по кредита, което се явявало в противоречие с чл.3 пар.1 и чл.4 от
Директива 93/13 ЕИО. Обстоятелството, че таксата не била включена в ГПР
водело и до неправилното му посочване, което се приравнявало на липсващо
ГПР. Записването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в кредитното отношение представлявало и „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.
Ищцата поддържа още, че процесната такса е нищожна на основание чл.
10 а ал.2 ЗПК, а процесната клауза е недействителна поради противоречието й
с чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК. Сочи, че към момента на сключване на договора
размерът на законната лихва за забава бил 13,12%, съответно - максималният
размер на ГПР – 65,60 %, а при включване на процесната такса в ГПР
доколкото според ищцата същата несъмнено представлявала разход по
кредита, то същият щял да надхвърли законоустановения максимум. Предвид
изложеното, на основание чл.22, вр.чл. 11, т.10 ЗПК, целият договор за кредит
се явявал нищожен.
Според ищцата, клаузата на чл.3, ал.7 от процесния договор, уреждаща
възнаградителна лихва също била нищожна, тъй като размерът на
възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави. Действително, към
датата на уговарянето му нямало императивни разпоредби, определящи
максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означавало, че
свободата на договаряне не била ограничена и то при положение, че се касаело
за потребителски договор, при който потребителят като по-слабата
икономически страна се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В
правната доктрина и съдебната практика се приемало, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се
нарушавал правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване
5
на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други
съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва
било действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва.
След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата
на сключване на договора - 18.07.2023 г., основният лихвен процент бил 3.12
%, от което следвало, че размерът на законната лихва бил 13.12 %, т.е. -
уговореният в договора за потребителски кредит годишен лихвен процент в
размер на 40.03 % годишно надхвърлял повече от 3 пъти законната лихва.
Така клаузата на чл. 3, ал.7 от договора накърнявала равноправието между
страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на доказателствената тежест на страните, се отбелязва, че
според чл. 143, т. 19 от ЗЗП, е неравноправна клауза, която ограничава
необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или
му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би
трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора. Договорът за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключения договор за
паричен заем не можел да докаже, че приемането на пакета от допълнителни
услуги не е било задължително условие, като именно в тежест на ответника
било да докаже това обстоятелство.
Освен за прогласяване недействителността на договора, с исковата молба
се претендира и връщане на даденото по него. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен,
потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва
или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала
на 600 лв. и тъй като ищцата заплатила към момента на предявяване на иска
сума в размер на 784,00 лева, при условие, че процесният договор за
потребителски кредит бил недействителен, ищцата била надплатила 184,00
лева по него, а съгласно чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо
без основание, бил длъжен да го върне. До същия резултат щяло да се стигне и
6
ако съдът приемел, че клаузите, уреждащи пакета от допълнителни услуги и
възнаградителната лихва по договора, са нищожни.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде прогласена недействителността на Индивидуален договор за заем код:
89836, сключен между ищцата в качеството й на кредитополучател и
ответника като кредитодател, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД, както и ответникът да бъде осъден да заплати на
ищцата сумата от 184,00 лева като дадена без основание на ответника на осн.
чл. 55, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2024 г. до окончателното й
изплащане.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1,т.2 вр. ал.2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв./
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът счита исковите претенции за допустими, но
неоснователни. Не се оспорва, че между ответника и ищцата е сключен
Индивидуален договор за заем Код № 89836 от 18.07.2023г. при отпуснат заем
в размер на 600 лева, с 40,01 % лихвен процент, който за срока на договор е
76,49 лева, с 15 двуседмични вноски, при 41,21% ГПР, както и че ищцата
заплатила сумите, за които е представила към исковата молба разписки.
Според ответника, всички изложени от ищцата доводи, касаещи
недействителността на процесния договор били неоснователни и
необосновани, като от своя страна излага съображения за липса на нарушения
на посочените законови разпоредби от ЗПК и на правото на ЕС. Поддържа, че
разходите за допълнителни услуги не били такива по кредита и за това не
следвало да се включват в ГПР, поради което същият бил правилно изчислен и
посочен по ясен и недвусмислен начин. Процесните услуги не били свързани с
усвояване и управление на кредита, поради което уговарянето им не било в
противоречие на чл.10а, ал.2 ЗПК. Сочи, че доводите за нищожност на
уреждащата размера на договорната лихва клауза са неправилни, доколкото
цитираната от ищцата съдебна практика била неактуална по отношение на
потребителските кредити, за които разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК
въвеждала максимален допустим размер на ГПР. Доколкото размерът на
7
лихвата не водела до надвишаване на размера на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК, то
същата била в законовите граници, в какъвто смисъл се цитира съдебна
практика. Също така, ответникът посочва, че всяка клауза от договорите била
индивидуално договорена с ищцата, за което последната подписала
декларация. По тези и останалите подробно изложени в отговора
съображения, се иска от съда да постанови решение, с което предявеният иск
да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, както и да бъдат
присъдени в полза на ответника направените по делото разноски.
Направено е възражение за прекомерност на претендирания от ищцата
размер на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, между страните е обявено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 18.07.2023 г.
между тях е сключен Индивидуален договор за заем Код № 89836 от
18.07.2023г. и Договора за предоставяне на допълнителни услуги във връзка
със сключен договор за паричен заем код: 89836/18-07-2023 от 18.07.2023г.,
както и че ищцата е заплатила сумата от общо 784 лева. Описаните
обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства
– Индивидуален договор за заем Код № 89836 от 18.07.2023г., сключен между
„Моят кредит“ ЕООД и ищцата; Договор предоставяне на допълнителни
услуги във връзка със сключен договор за паричен заем 89836/18-07-2023 от
18.07.2023г., Приложение 1 към Договора за заем, разписки за извършени
плащания на сума в размер общо на 784 лева по процесния договор за
кредит.
Не е спорно и от приложените писмени доказателства е видно, че на
18.07.2023г. между ищцата и ответника е сключен Индивидуален договор за
заем Код № 89836 от 18.07.2023г. по силата, на който ответникът е
предоставил на ищцата паричен заем в размер на 306,78 EUR или тяхната
левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо
лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лева и по-конкретно
предоставена е в заем сумата от 600 лева, които ищцата усвоила, при следните
условия: Срок на заема: 30 седмици; Размер на двуседмична погасителна
8
вноска: 23,06 EUR (45,10 BGN); Брой погасителни вноски: 15; Общ размер на
всички плащания по заема: 345,89 EUR (676,50 BGN); Лихвен процент по
заема: 40,01 %; Възнаградителна лихва за срока на договора – 39,11 EUR
(76,49 BGN); ГПР на заема: 41.21 %; Срок за плащане на погасителните
вноски - съгласно погасителен план (Приложение 1), който представлява
неразделна част от този договор или съгласно погасителен план, посочен в
чл.1.6 от договора, платими по банков път, в брой - в някои от офисите на
заемодателя или на изрично упълномощен негов представител или чрез
организираната система за разплащане ePay.bg.
Не е спорно също така, че във връзка с договора за заем, на същата дата
– 18.07.2023г. между ищцата и ответника е сключен Договор за предоставяне
на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за паричен заем код:
89836/18-07-2023 /наричан по-долу още Договор за допълнителни услуги/, с
който ответното дружество предоставяло на ищцата допълнителни
доброволни услуги „Участие в допълнителни томболи и промоции“ и
„Комфорт“, регламентирани, съответно в чл.8 /услугата „Участие в
допълнителни томболи и награди“/ и в чл. 9 /услугата „Комфорт“/. Съгласно
чл.8 от Договора за предоставяне на допълнителни услуги във връзка със
сключен договор за паричен заем код: 89836/18-07-2023 от 18.07.2023г., под
допълнителна услуга „Участие в допълнителни томболи и награди“ страните
се съгласявали да разбират възможността на Ползващия услугата да се
възползва от промоционални продукти на заемодателя, от месечни
кампанийни промоции и отстъпки и от индивидуални отстъпки.
Възнаграждението за същата, съгласно чл.8, ал. 2 от договора е в размер на
142,09 лева. Съгласно чл.9 от Договора за предоставяне на допълнителни
услуги във връзка със сключен договор за паричен заем код: 89836/18-07-2023
от 18.07.2023г., под допълнителна услуга „Комфорт“ страните се съгласявали
да разбират възможността на ползващия услугата да заплаща вноски по
кредита на домашния адрес, служебен адрес или на друг удобен за него адрес
в населенето място, където се сключва договора, който е различен от
предходните изброени. Възнаграждението за същата, съгласно чл.9, ал. 2 от
договора е в размер на 331,55 лева.
В чл.1.1 от Договора за индивидуален заем код: 89836 от 18.07.2023г. е
посочено, че с подписването му заемателят декларира, че е поискал да му
бъдат предоставени посочените по-горе услуги: „Участие в допълнителни
9
томболи и награди“ и услуга „Комфорт“, като съгласно т.1.2 от договора за
заем възнаграждението за услугата „Участие в допълнителни томболи и
награди“ е 142,08 лв., а съгласно чл.1.3 това за услугата „Комфорт“ - 331,55
лева. Съгласно т.1.4 възнагражденията по чл.1.2. и чл. 1.3. за допълнителни
услуги се дължат заедно с погасителната вноска по кредита и съгласно чл.1.6
от Договора за заем стават изискуеми с подписването на договора за заем, но
се разсрочват за срока на кредита и се добавяткъм всяка вноска за погасяване
на кредита съгласно погасителния план.
В Приложение № 1 към договор код: 89836/18-07-2023 се съдържа
погасителен план с посочен размер на кредита 600 лева, погасителни вноски
– общо 15 двуседмични последната, от които последната с падеж –
13.02.2024г. , общ размер на вноската - 45,10 лева и общ размер на вноска по
чл. 1.1., както следва: 8 вноски по 76,68 лева и 7 вноски – 76,67 лева или
общо /сумарно/ същите възлизат на сума в общ размер на 1150 лева. Видно
от представените разписки, ищцата е заплатила по него общо 784 лева, за
което се представят разписки и което обстоятелство не се оспорва.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск
с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, за
провъзгласяване недействителността на сключен между страните
Индивидуален договор за заем Код № 89836 от 18.07.2023г. , както и
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално
допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните:
Както бе посочено по-горе, липсва спор по делото, че между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по
който ищцата е усвоила заетата сума, в случая в размер на 600 лева.
Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
Закона за кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по
10
договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК. Между страните е сключен и договор за
допълнителни услуги от същата дата като договора за заем, като предвид
начина на уговаряне на правата и задълженията на страните по този
допълнителен договор, съдът приема, че същият е неразделна част от
договора за заем. Този допълнителен договор е неразривно свързан с договора
за заем – сочените в него услуги касаят възможността за получаване, плащане
и управление, именно на заема. Той няма самостоятелен характер, тъй като се
явява безпредметен при липсата на договор за заем, с който да са свързани
сочените услуги, като в този смисъл е и изрично уговореното в него –
фактически той е "към заем", подписан е на същата дата и е изцяло обвързан с
договора за заем с този кредитор. Поради това е неразривно свързан и в
общност към основния договор. Принципно няма пречка за подобна свобода
на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата и оттук за
договора за допълнителни услуги също ще са приложими правилата на ЗЗП, а
по кредита следва се отчитат и договорките по договора за допълнителни
услуги. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за
възнаграждение за допълнителни услуги, която макар и формално да е
дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за заема.
Тези услуги, както е посочено и в самия договор, са допълнение към заема,
нямат самостоятелно значение и практически никаква реална цел отделно от
обслужване и гарантиране на заема, поради което и именно ЗПК е
приложимият материален закон към "двете /представляващи на практика едно
цяло – "към заем"/ правоотношения".
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
11
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. от чл.23 ЗПК).
В случая, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,21 %, а възнаградителната
лихва – 40,01 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито
пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата,
която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи
и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Освен това, посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията
/по чл. 3, ал.6 от Договора за заем-676,50 лева/ не съответстват на
действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума по договора не
са включени допълнителните плащания за услугите по чл.1.1.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор
за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на
потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги,
които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно
с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, допълнителните услуги представляват именно
действия по усвояване и управление на заема – имат за цел бързо одобрение и
получаване на сумата, като са предназначени да улеснят взаимоотношенията
между кредитор и потребител и да помогнат на ответника да управлява по-
добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на такси и
комисиони за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита
12
обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.Доколкото се касае
за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С тези допълнителни плащания
се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което
неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. С тази сума реално
се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо,
посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на
действителния.
Според договора за кредит ГПР е 41,21 %, но това не е размерът на
действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за
допълнителните услги, а с включването й кредитът ще се оскъпи
допълнително. Посочването в договора за кредит на по- нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Отделно, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР в
договора за заем не е достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това
в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр.
д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г. и др. /.
13
Ето защо искът за прогласяване на недействителността на договора за
заем следва да се уважи, като основателен и доказан, а доколкото договорът за
индивидални услуги урежда единствено и вида и дължимостта на
вазнаграждението допълнителни сулги към него, то следва че и той е
недействителен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по него, поради
което платените суми са предадени при начална липса на основание и
подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По иска с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се посочи, че за да бъде уважен
същия, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно
получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно-
следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на
ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В случая, предвид признанието на неизгоден за ответника факт и
представяне от страна на ищцата на разписки за платени суми следва да се
приеме за безспорно установено, че в изпълнение на задълженията си по
кредитното правоотношение, ищцата е заплатила на ответника общо сума в
размер на 784 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на
тази сума е осъществено по договор, който се явява недействителен по
смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 600 лева
лева за главница, респ. разликата между платената от нея сума по договора и
чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 184 лева се явява платена
без основание, доколкото липсва такова за получаването на тази сума от
ответника. Следователно и доколкото в случая се претендира присъждане на
сума в размер на 184,00 лева лева и с оглед принципа на диспозитивното
начало в процеса – чл.6 ГПК, и този иск следва да бъде уважен в пълния му
претендиран размер.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 15.02.2024 г. до окончателното й изплащане.
14
По разноските:
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от
заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски
на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на 100,00 лева за държавна такса, както
и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д.,
член на САК.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на
Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
15
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адв. А.Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, без участие в открити съдебни
заседания, както и приключване и разглеждане на делото в едно съдебно
заседание, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр.
ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д. следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на
400 лв. за двата иска. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по
аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2
ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка
Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022
г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение №
266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията К.Н.; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016
г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото в случая адв. А.Д. безспорно
е регистриран по ДДС, то върху определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение е добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй
като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
16
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ИНДИВИДУАЛЕН ДОГОВОР ЗА ЗАЕМ Код № 89836
от 18.07.2023г., сключен между Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес: *******,
съдебен адрес: *********** и „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, 1000, район Възраждане, бул.
„Александър Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от С.И.А. –
управител, за НИЩОЖЕН, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Моят Кредит“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, 1000, район
Възраждане, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от
С.И.А. – управител, ДА ЗАПЛАТИ на Б. Д. М., ЕГН **********, с адрес:
*******, сумата от 184,00 лева, представляващи недължимо платена сума по
недействителен Индивидуален договор за заем Код № 89836 от 18.07.2023г.,
сключен между Б. Д. М. и „Моят Кредит“ ЕООД , ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
15.02.2024г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1000, район Възраждане, бул. „Александър
Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от С.И.А. – управител, да заплати в
полза на държавата по сметка на Районен съд - Хасково сумата от 100,00 лева,
представляваща дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5,00
лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист
за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Моят Кредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, 1000, район Възраждане, бул. „Александър
Стамболийски“ № 55, ет.3, представлявано от С.И.А. – управител да заплати
на адвокат А.Д., член на САК, личен № ******, адрес на кантората:
***********, сумата от 480,00 лева с вкл.ДДС, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Посочената, на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка, по която
17
да се преведат присъдените суми на ищцата е: IBAN:
BG23STSA93001526669872.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.
18