№ 2635
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Димитър Ковачев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20241100500497 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 17671/30.10.2023 г., постановено по гр.д. № 54220/2022 г. на
Софийски районен съд, 140 състав, съдът е признал за установено по предявения от В.
Н. Х. срещу „Софийска вода” АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В. Н.
Х. не дължи на „Софийска вода” АД сумата от 218,56 лева, частична претенция от
общо 519,73 лева, начислени за доставка на ВиК услуги по клиентски № ********** за
периода 24.10.2017 г. – 16.05.2020 г. поради погасяване на правото на принудително
събиране на вземанията по давност. Със същото решение съдът е отхвърлил иска за
горницата над 218,56 лева до предявения частичен размер от 229,56 лева и за периода
17.05.2020 г. – 15.03.2022 г., както и на заявеното основание липса на облигационно
отношение между страните и липса на предоставени ВиК услуги.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил „Софийска вода” АД да заплати
на В. Н. Х. сумата от 47,50 лева, представляващи разноски за първоинстанционното
производство. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА съдът е осъдил „Софийска вода” АД да
заплати на Адвокатско съдружие „Б. консулт” сумата от 380 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Срещу частта на решението, с която са отхвърлени претенциите на ищцата по
чл. 124, ал. 1 ГПК за разликата над сумата от 218,56 лева до предявения размер от
229,56 лева и за периода 17.05.2020 г. – 15.03.2022 г., е постъпила въззивна жалба В. Н.
Х.. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно.
Поддържа се, че в исковата молба и последвалото открито съдебно заседание е
оспорено наличието на облигационно отношение между страните по делото. Твърди
се, че ответникът не е доказал пълно и главно, че облигационна връзка е възникнала,
1
въпреки че тежестта за това е била негова. Поддържа се, че ответникът не е доказал и
че е извършвал реална доставка на ВиК услуги през процесния период до процесния
имот. Сочи се, че от експертизата по делото е видно, че не са извършвани редовни
отчети. Поддържа се, че макар ВиК оператор да има право да получи възнаграждение
и въз основа на презумирано количество вода, то в случая не е доказано по безспорен
начин, че ищцата не е осигурила достъп до водомера. Поддържа се, че за
неосигуряването на достъп следва да се състави нарочен протокол, подписан от
длъжностно лице от „Софийска вода” АД и от потребителя, като по делото не е
представен такъв протокол. Предвид изложеното се моли да се отмени
първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част. Претендират се
разноски.
Въззиваемият – ответникът „Софийска вода” АД, не е подал отговор на
въззивната жалба и не е взел впоследствие становище по жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно
и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства по
делото, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен
акт намира следното:
Софийски районен съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 124 ГПК за установяване недължимост на сумата от 229,56 лева,
частична претенция от общо 519,73 лева, начислени за доставка на ВиК услуги по
клиентски номер ********** за периода 24.10.2017 г. до 15.03.2022 г.
Тъй като не е подадена въззивна жалба от „Софийска вода” АД в
законоустановените за това срокове първоинстанционното решение е влязло в сила в
частта, в която са уважени претенциите на В. Н. Х., че същата не дължи на „Софийска
вода“ АД сумата от 218,56 лева, частична претенция от общо 519,73 лева, начислени за
доставка на ВиК услуги за периода 24.10.2017 г. – 16.05.2020 г., поради изтекла
погасителна давност.
Тоест въззивното производство е висящо само за разликата над сумата от 218,56
лева до пълния предявен размер от 229,56 лева, частична претенция от общо 519,73
лева, както и за периода 17.05.2020 г. – 15.03.2022 г.
Мнозинството от настоящия въззивен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част. Аргументите за това са
следните:
С Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК
на ВКС е прието, че е допустимо предявяването на частични искове. При
постановяване на този тълкувателен акт обаче от върховните съдии е разгледана
единствено възможността за предявяване на частичен осъдителен иск. В тази връзка
ВКС е изяснил, че „Предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца
спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното
твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът
2
следва да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума
на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално
право, т. е. правопораждащите юридически факти“.
В случаите на предявен частичен осъдителен иск за парично вземане ищецът
претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително
при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните
предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск
обхващат основанието на вземането в пълен обем. Затова, ако бъде уважен частичен
осъдителен иск, при предявяване на остатъка от вземането в следващ процес не е
допустимо да се спори отново относно основанието и правната квалификация на
претендираните права. От друга страна, ако първоначалният частичен осъдителен иск е
бил отхвърлен, то според разясненията на ВКС се отрича със СПН съществуването на
основанието на вземането в пълния му обем, а не само на заявената част, поради
което и последващ иск за непредявената разлика от вземането е недопустим.
Изложените тълкувателни разяснения са неприложими в хипотезата на предявен
частичен отрицателен установителен иск. В мотивите на Тълкувателно решение № 8
от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС върховните съдии изрично са
посочили, че „При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали
искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег.
Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да
сочи юридически факт, от който такова право се поражда“.
Тоест при предявяване на отрицателен установителен иск ищецът отрича
вземането на всяко възможно основание, на което то би могло да се породи. В този
случай ответникът е този, който следва да изчерпи всички възможни основания, на
които претендира, че отричаното вземане е възникнало. Тоест при отрицателния
установителен иск доказателствената тежест е обърната и се носи от ответника,
поддържащ съществуването на спорното вземане. Следователно доказателствената
тежест на ответника по отрицателния установителен иск е идентична с тази, която би
му била разпределена, ако той самият беше предявил положителен установителен иск
за същото вземане срещу ищеца по частичния отрицателен установителен иск.
В този смисъл от правилата на доказването следва, че уважаване на отрицателен
установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен установителен иск за
същото вземане между същите страни при разменено процесуално качество на ищеца
и ответника. От друга страна, отхвърлянето на отрицателен установителен иск е
равнозначно на уважаването на положителен установителен иск. В този смисъл са
Определение № 211/29.11.2019 г. по ч.гр.д. № 3011/2019 г. на I Г.О. на ВКС,
Определение № 160/30.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2488/2020 г. на I Г.О. на ВКС,
Определение № 288/16.06.2010 г. по ч.пр.д. № 108/2010 г. на I Г.О. на ВКС,
Определение № 54/07.02.2018 г. по т.д. № 2448/2017 г. на I Т.О. на ВКС, Определение
№ 67/18.02.2011 г. по ч.гр.д. № 17/2011 г. на II Г.О. на ВКС и др.
Предвид горното се налага изводът, че уважаването на частичния отрицателен
установителен иск би означавало, че се формира сила на пресъдено нещо, че вземането
не съществува изцяло в пълния претендиран размер, а не само досежно предявената
част, предмет на делото – арг. от мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019
г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Тоест силата на пресъдено нещо ще се
разпростре и по отношение на непредявената част от вземането, като последващ
частичен отрицателен установителен иск за разликата би бил недопустим поради
формираната вече сила на пресъдено нещо за целия размер на вземането. В
последващото производство не би имало нито един нов факт, подлежащ на
3
разглеждане, тъй като всички възможни факти за пораждане на вземането ще са били
вече изчерпани в първия процес. Щом двете претенции ще имат един и същ
предмет, то няма как да се приеме за допустимо разглеждането им в различни
производства. Казано с други думи – ищецът длъжник, поддържащ изначално, че
цялото вземане не се дължи, няма правен интерес да предявява частичен
отрицателен установителен иск, а правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за възникването и упражняването на правото на иск. След като силата на
пресъдено нещо по частичния отрицателен установителен иск се формира за цялото
вземане, то на практика с предявяването на такъв иск ищецът цели да получи защита
за цялото оспорено от него вземане.
От друга страна, трябва да се посочи, че с предявяване на частична отрицателна
претенция длъжникът ищец може да ограничи защитата, която ответникът би могъл да
получи при отхвърлянето на частичния отрицателен установителен иск. В последния
случай ще се формира сила на пресъдено нещо, че в полза на ответника по
отрицателния установителен иск съществува вземане, но само до размера на
отхвърлената частична претенция. Поради това за горницата ответникът кредитор ще
бъде принуден да води отделен иск в друго производство. Тоест при уважаване на
частичен отрицателен иск отричащият длъжник ще може да защити целия си интерес,
защото ще се приеме, че цялото вземане не съществува. А при отхвърляне на частичен
отрицателен иск ще се защити интересът на ответника кредитор само до заявения от
страна на длъжника размер. Очевидно е, че подобен резултат не може да се приеме за
съвместим с диспозитивното начало, установено в чл. 6, ал. 2 ГПК. Според този
основополагащ принцип на гражданския процес ищецът може да ограничи пределите
на защитата, която той самият търси в съдебното производство, но не може да
предприема действия, с които недобросъвестно да ограничава защитата на насрещната
страна. В тази връзка в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 23.11.2022 г. по
тълк.д. № 4/2021 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че „Принципът на
равнопоставеност изисква всяка от страните да разполага с равни права, за да
защити в процеса материалните си права съобразно процесуалната роля, която
заема. Съдът следва да им осигури равна възможност, за да упражнят
предоставените им права, както и да прилага закона еднакво спрямо всички /чл.9
ГПК/. Участващите в съдебните производства са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и в съответствие с добрите
нрави /чл.3 ГПК/“.
Предявяването на частичен отрицателен установителен иск несъмнено създава
възможност и за злоупотреба с права и заобикаляне на закона. На първо място по този
начин се създава предпоставка ищецът да влияе върху родовата подсъдност,
възможността за касационно обжалване и размера на държавната такса, въпреки че на
практика може да осигури защита на целия си материален интерес. От своя страна
съдът ще бъде принуден да разглежда съществуването на цялото вземане в пълния му
размер, за да прецени дали по-малката част действително не се дължи от длъжника
ищец. Очевидно е, че не това е целта на процесуалния закон, поради което може да се
заключи, че частичен отрицателен установителен иск е недопустим.
Гореизложената теза за недопустимост на частичния отрицателен установителен
иск е възприета в Решение № 5618/03.11.2023 г. по в.гр.д. № 39/2023 г. на IV-А състав
на СГС, Решение № 1582/30.03.2023 г. по в.гр.д. № 7382/2021 г. на IV-Е състав на СГС,
Определение № 15056/30.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 9639/2024 г. на IV-Б състав на СГС,
Определение № 4784/03.12.2021 г. по в.ч.гр.д. № 13976/2021 г. на IV-А състав на СГС,
Определение № 10726/09.07.2024 г. по в.ч.гр.д. № 4766/2024 г. на I-З състав на СГС и
др.
4
Недопустимостта на частичния отрицателен установителен иск е аргументирана
и в правната доктрина – така „Частичният иск“ на доц. д-р К.Ц., изд. „Сиби“, София,
2012 г., стр. 54-56, както и рецензия на проф. д-р Анелия Мингова, в която в т. 6 е
посочено, че „недопустим е и частичен отрицателен установителен иск, доколкото
ищецът по него търси защита като отрича съществуването не само на част, но на
целия размер на спорното право“.
Предвид гореизложеното според мнозинството от настоящия въззивен състав
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната
отхвърлителна част, като се прекрати в тази част производството.
По разноските:
За въззивното производство право на разноски има само въззиваемият
„Софийска вода“ АД, но същият не е претендирал такива.
Предвид цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 17671/30.10.2023 г., постановено по гр.д. №
54220/2022 г. на Софийски районен съд, 140 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
искът на В. Н. Х. срещу „Софийска вода“ АД за установяване със сила на пресъдено
нещо на несъществуването на задължение за разликата над сумата от 218,56 лева, за
които е уважен искът с влязло в сила решение на СРС, и пълния предявен размер на
отричаното вземане от 229,56 лева, представляващи част от задължение в общ размер
от 519,73 лева, начислени за доставка на ВиК услуги по клиентски № **********, и за
периода 17.05.2020 г. – 15.03.2022 г., КАТО ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в
тази част.
В останалата част решението като необжалвано в законоустановения за
това срок е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Решението е постановено при особено мнение на съдия Димитър Ковачев.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Димитър Ковачев
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
към решение по гр.д. 497/2024г. на с- я Димитър Ковачев
Не споделям становището на мнозинството за недопуснимост на частичните отрицателни
установителни искове. Намирам, че постановките на Тълкувателно решение 3/2019 г. на ОСГТК,
касаещо СПН при частични искове, и Тълкувателно решение 8/2012г. на ОСГТК, касаещо
отрицателния установителен иск за собственост, от мотивите на които се извеждат доводи за
5
недопустимост на частичен отрицателен установителен иск, не са приложими по принцип спрямо
всички случаи на заявяване на частична искова претенция с отричане на дадено право на ответника.
( Определение № 1898 от 4.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1213/2024 г., I т. о., ТК). Когато ищецът
по отрицателен установителен иск за оспорване дължимостта на вземане, респ.част от него, посочи
конкретни основания /какъвто е настоящия случай/, въз основа на които счита, че ответникът не е
негов кредитор, в т.ч. и с възражение за погасяване по давност на вземането, респ. на част от него,
не може да се приеме, че основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег, а по тази
причина и, че по принцип уважаването на отрицателния установителен иск е равнозначно на
отхвърляне на предявен положителен иск за същото вземане на всички възможни основания. В
случая СПН ще се формира само относно заявеното
основание и до заявения размер, който е въведен в производството. Предявяването на отрицателен
установителен иск за отричане на част от вземане не може да се квалифицира като злоупотреба с
право, нито лишава ответника от защита, като няма пречка той да въведе в предмета на спора
цялото вземане, включително чрез осъдителен насрещен иск.
Не следват аргументи за недопустимост на частичния отрицателен установителен иск и от
разпоредбите за подсъдност, такси и обжалваемост, тъй като тези въпроси по силата на закона са
поставени в зависимост от предявения за защита интерес. След като законът гарантира на страната
право да определи обхвата на търсена защита именно чрез диспозитивното начало, установено като
основен принцип в гражданския процес, то няма основание да бъде отказан достъп до съд на
страна, която е избрала да въведе като предмет на процеса част от спорно право, независимо дали
го претендира или отрича.
с-я:
6