Р Е Ш
Е Н И
Е №……
Гр. София, 15.03.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
петнадесети декември през две хиляди и двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. Съдия : Мария Малоселска
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 2841 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Ф.Л.“ ЕООД, чрез представителя му, срещу решение № 273269/13.11.2019 г. на СРС 67 с - в, по
гр. д. № 40505/2019 г., с което е признато за незаконно и отменено, на основание чл 344,
ал. 1, т. 1 КТ, наложеното на А.Д.Я. ЕГН ********** със Заповед № 55 от
13.05.2019г. на управителя на „Ф.Л." ЕООД, дисциплинарно наказание
„уволнение". Ответникът е осъден за разноски.
Жалбоподателят счита решението за
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон.
Поддържа, че по делото е било установено, че през месец февруари
2019 г. работодателят е отправил предложение към работника за промяна на
местоработата му и трудовите му функции, което предложение не е прието от
работника. Излагат се съображения, че от доказателствата по делото е видно, че
към датата на изпращане на нотариалната покана - 02.04.2019 г. на ищеца са
изплатени всички дължими възнаграждения в пълен размер, поради което не са били
налице предпоставките на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ за едностранно прекратяване на
договора. Поради това неоснователно СРС е приел, че работникът е прекратил
трудовото си правоотношение поради незаплатено възнаграждение. Изводите
на съда не кореспондира със събраните по делото доказателства. Погрешни
изчислените суми на възнаграждението са били изплатени в следващия месец, след
като е направена корекция. Ищецът не твърди, че не е получил сумите, вписани
във фиша му, за месец март 2019 г. Съдът неправилно е обосновал решението си
само на част от представените доказателства. Поддържа още, че към 02.04.2019 г.
не е била налице нито една от предпоставките на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и
работникът не е имал правно основание едностранно да прекрати трудовото
правоотношение. Поради това заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е
законосъобразно издадената, а искът за отмяната й е неоснователен. Моли да се отмени оспореното решение
и искът да се отхвърли. Претендира разноски за първа инстанция. Не претендира
разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемата страна ищецът А.Д.Я., не е подал писмен отговор в срока
по чл. 263 ГПК, но в становище от 27.11.2020 г., депозирано преди съдебно
заседание, е поддържал че решението е правилно и законосъобразно постановено,
при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. В молбата се
поддържа, че законосъобразно СРС е приел, че прекратяването на трудовият
договор е извършено от служителя с отправената до работодателя покана на
03.04.2019 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. На 11.04.2019 г.
ищецът е получил уведомление от работодателя, че не приема прекратяването на
трудовия договор, но работодателят не може да прави такова изявление, доколкото
прекратяването на посоченото от работника основание е негово право по КТ и
упражняването му не за виси от преценката на ответника. Въпреки прекратяването
на договора, работодателят е инициирал дисциплинарно производство и на
13.05.2019 г. е наложил на ищеца наказание дисциплинарно уволнение, което
правилно е прието за незаконно. Излагат се доводи, че ответникът не може да
прекрати правоотношение, което е било вече прекратено от служителя. Моли да се
остави без уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение.
Претендира разноски съгласно списък.
Съдът като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
СРС се е произнесъл по иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за отмяна на наложено на ищеца
дисциплинарно наказание уволнение, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивната инстанция следи служебно за валидността на решението, а
за допустимостта - само в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от доводите във въззивната жалба. Съдът следи и без довод от страните
за нарушения на императивни материалноправни норми.
В рамките на проверката, която съдът
осъществява въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо
постановено.
Жалбата срещу него е подадена в срок
и от легитимирана за това страна. СРС е обсъдил подробно установената по делото
фактическа обстановка.
В случая страните не спорят, че между тях е
съществувало трудово правоотношение, по силата на трудов договор №
112/29.12.2014 г., по което ищецът е
заемал длъжността „Началник цех заваряване“.
Не е спорно, че му е връчена Заповед № 55/13.05.2019
г., с която работодателя му е наложил наказание дисциплинарно уволнение.
Установява
се освен това, че на 02.04.2019 г. ищецът А.Д.Я. е изпратил до ответника
нотариална покана, чрез нотариус Н.Л.с рег. № 536, в която е отправил
волеизявление до управителя на дружеството – ответник, че на основание чл. 327,
ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ прекратява
трудов договор № 112/29.12.2014 г., считано от датата на връчване на
уведомлението на работодателя.
Не
се спори, че това изявление е достигнало до ответника на 03.04.2019 г., според
отбелязаното връчване от нотариуса.
На
08.04.2019 г. работодателят е отговорил по нотариален ред на направеното от
служителя изявление, че не са налице основанията за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение, на които ищецът се позовава.
Спорът, пренесен и във въззивното
производство, се концентрира върху въпроса дали трудовият договор на ищеца е
бил прекратен без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ -
преди изпращане на заповедта за налагането на дисциплинарно наказание -
уволнение, чиято отмяна се иска в настоящото производство.
По този въпрос, в допълнение на
изложеното от СРС, настоящият състав намира следното :
В практиката на съдилищата се
приема, че нормата на чл. 327 КТ установява материалното субективно преобразуващо право
на работника/служителя да прекрати трудовия договор с работодателя, без предизвестие. Правото на
едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно - ясно,
недвусмислено и безусловно волеизявление, което трябва да е направено в писмена форма.
Според
разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовото правоотношение, което се
прекратява без предизвестие, се счита за прекратено от момента на
получаване на писменото изявление за прекратяване на договора от насрещната страна по
правоотношението. Законът не прави разлика между прекратяване на трудов договор без
предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие
от работника. И в двата случая трудовото правоотношение се приема за прекратено от датата на
получаване на писменото изявление (на работодателя,
респективно - на работника). От
тълкуването на закона следва, че момента на прекратяване на трудовия
договор не е
поставен в зависимост от това дали фактически е налице основанието за прекратяване
на договора, посочено от работодателя или от работника. Както връчването
на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от
работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали са
били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление
на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основанията по чл. 327,
ал. 1 КТ, води до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо дали е
налице соченото от работника основание за това. Съдът не изследва по същество дали са реализирани
предпоставките за прекратяване на договора. По тази причина въззивният състав
намира, че изцяло извън предмета на правния спор остават въпросите, поставени
от работодателя във въззивната жалба - дали служителят е имал правно основание
да поиска прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 КТ или не.
При конкуренция
между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, както в случая, конститутивно действие има това, чиито фактически състав е настъпил по - рано. В случай, че писменото волеизявление на работника или служителя за
прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1 КТ е получено от
работодателя и е настъпило действието на прекратяването, връчена впоследствие
заповед за уволнение би била безпредметна и обратно. (в този смисъл Решение № 203
от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., ІІІ ГО, ГК).
В обобщение, в случаите по чл. 327, ал.
1 КТ, трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за
прекратяване от
работодателя, независимо дали е налице посоченото в изявлението на работника основание.
Като съобрази доказателствата в цялост,
въззивният състав споделя изводите направени от СРС, че в производството е
установено, че работодателят е получил изявлението на ищеца за прекратяване на
трудовия договор по чл. 327, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ на 03.04.2019 г., след който
момент трудовият му договор следва да се приеме за прекратен.
Както е посочил и СРС, процесната заповед за
налагане на дисциплинарно наказание уволнение е издадена и връчена на ищеца в
момент, в който трудовият договор вече е бил прекратен. Същата е
незаконосъобразна само на това основание - като издадена при липса на
съществуващо трудово правоотношение.
Предвид изложеното в съвкупност настоящият състав
споделя решаващият извод на СРС, че заповедта за налагане
на дисциплинарно наказания уволнение е незаконосъобразна, а искът по чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ - за нейната отмяна е основателен.
Доколкото крайните изводи на
въззивният съд съвпадат изцяло с тези на СРС, оспореното решение е постановено
при спазване на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди. Този
извод се отнася и до решението в частта по присъдените разноски в тежест на
ответника.
По
разноските пред СГС :
С оглед изхода на спора, право на разноски пред СГС
има въззиваемата страна - ищецът. Съгласно т. 1 от ТР от 6.11.2013 г. по тълк.
д. 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила реално възнаграждението, което е
уговорено в договора за защита и съдействие. Съдът констатира, че пред СГС не
са ангажирани доказателства за реалното уговаряне и заплащане на адвокатски хонорар
в размер на 550 лв. - не е представен договор за правна защита и съдействие
между ищеца и предсталяващия го в производството адвокат, в който да е уговорен
конкретен размер на възнаграждението и начин на заплащането му. Пред СГС е
представена единствено разписка, подписана само от адвоката, в която се съдържа
изгодното за него изявление, че е получил сумата на ръка на 14.12.2020 г.
Разписката не може да се цени като доказателства за реално уговорени и
заплатени от ищеца разноски за това производство. Поради изложеното въззивният
съд приема, че в полза на ищеца не следва да се присъждат разноски за адвокат
за въззивното производство в размер на 550 лв.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 273269/13.11.2019 г. на СРС 67 с - в, по
гр. д. № 40505/2019 г., включително в частта по разноските.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1 . 2.