РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 31.10.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти октомври две
хиляди и двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 6238/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 2002792/02.02.2018 г. на СРС, уточнена с молба от 07.02.2018
г. (л. 15-16 от делото на СРС), предявена от В.Д.Ф., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „С.У.“
ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът
В.Д.Ф. твърди, че на 15.12.2014 г. е сключил със „С.У.“ ООД договор за управление,
по силата на който е бил назначен на длъжността „вице президент”/„заместник-управител”
на ответника. Съгласно чл. 4.1. от договора, работното време на ищеца било
ненормирано, при платен годишен отпуск в размер на 30 работни дни. Съгласно чл.
7.1. от договора, уговореното месечно възнаграждение на ищеца било в размер на
4 000 лева.
Ищецът
твърди, че въпреки че е изпълнявал задълженията си по договора, ответникът не
му е заплатил сумата от 112 000 лева, представляваща сбора от уговореното
месечно възнаграждение за периода от 01.05.2015 г. до 01.09.2017 г. (28 месеца
по 4 000 лева).
С
нотариална покана от 19.01.2018 г., получена от „С.У.” ООД на 22.01.2018 г.,
ищецът поканил ответника да изпълни задължението си, но дължимите суми не били
погасени.
Предвид
изложеното ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати: сумата от 112 000 лева – главница, представляваща
сбора от уговореното месечно възнаграждение, дължимо на основание договор от
15.12.2014 г., за периода от 01.05.2015 г. до 01.09.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане, както и сумата от 16 707,79 лева- обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2015 г. до 02.02.2018 г.
и представляваща сбора от обезщетението за забава върху всяко едно месечно
плащане, считано от първо число на втория месец, следващ месеца, за който се
отнася до 02.02.2018 г. (съгласно уточнителната молба от 07.02.2018 г. (л.
15-16 от делото на СРС).
Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът „С.У.“ ООД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Оспорва
твърдението на ищеца, че между страните е имало уговорка за заплащане на
месечно възнаграждение в размер на 4 000 лева. Оспорва автентичността на
представения ведно с исковата молба договор от 15.12.2014 г., като твърди, че
същият не е автентичен по отношение на подписа, положен от името на „С.У.” ООД.
Освен това, единствената страница, която носела подписите на двете страни била
последната, а всички останали страници били неподписани и не били част от
действително сключен договор между страните. Това се потвърждавало и от
различния им печатен шрифт. В договора имало и много клаузи, които били
несъответни на статута на ищеца, несъвместими с трудовото право и относими само
за членове на надзорния съвет на АД.
Ответникът
твърди, че ищецът е разполагал с представителна власт и ако дружеството е имало
задължения към него, той е разполагал с възможността да ги погаси. Излага
съображения, че през процесния период ищецът е изтеглял периодично парични
средства от банковата сметка на ответното дружество, като общата сума била
280 712 лева.
Ответникът
моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените в производството
разноски.
На
18.10.2021 г., страните са представили по делото писмени бележки, в които са
изложили подробни съображения, в подкрепа на своите искания и възражения.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
18.05.2010 г., В.Ф. е бил упълномощен от управителя на „С.У.”ЕООД - Б.Д., да го
представлява пред всички държавни, общински, банкови, данъчни и др. физически и
юридически лица (пълномощно, л. 85 от делото на СРС).
На
15.12.2014 г., страните по делото са сключили договор (л. 5-8 от делото на СРС),
по силата на който В.Ф. е приел да изпълнява длъжността вицепрезидент на „СУ.”
ЕООД. Съгласно чл. 1 от договора, същият е сключен на основание чл. 242, ал.1 ТЗ. Договорът е сключен със срок докато, съгласно търговската регистрация на
дружеството, ищецът е вицепрезидент на ответника или на дружества от Холдинга.
Съгласно чл. 3 от договора, вицепрезидентът е длъжен да изпълнява задълженията
си с грижата на добрия стопанин, да пази фирмената тайна, да не разпространява
факти и обстоятелства, станали му известни по повод изпълнение на задълженията
му.
Съгласно чл. 4 от договора, при изпълнение на функциите
си ищецът е длъжен: да работи при ненормирано работно време, да организира
разработването и изпълнението на приетата от ОС бизнес програма, да представя
разчети за дейността във връзка с бизнес програмата, да сключва трудови
договори с работниците и служителите в дружеството и налага наказания по КТ.
В
чл. 5 от договора е предвидено, че Вицепрезидентът има право да бъде осигурен
за всички рискове за сметка на дружеството и съгласно нормативната уредба, има
право на 30 дни платен годишен отпуск и право на допълнително здравно
осигуряване.
Според
чл. 6 дружеството има право да предложи и сключването на трудов договор с
вицепрезидента.
Съгласно
чл. 7, вицепрезидентът има право на нетно възнаграждение в размер на 4000 лв.,
а при постигане на положителни финансови резултати, и на допълнително
възнаграждение и бонуси съгласно анекс към договора. Страните са уговорили, че Вицепрезидентът
дава гаранция на дружеството за своето управление в размер на три средни
месечни възнаграждения, като внесената по предишния договор за управление от 01.06.2008
г. гаранция в размер на 3250 лв. се признава и по настоящия договор.
От
приетото заключение по СГЕ (л. 169-173 от делото на СРС) се установи, че за
ответната страна, договорът е подписан от Б.Д., за когото не е спорно, че е бил
управител на дружеството към този момент, а това се установява и при служебна справка
в интернет-сайта на Търговския регистър към АВ.
По
отношение на твърдението на ответника, че страници от договора са били
подменени, не са събрани никакви доказателства. Липсват каквито и да е
доказателства, че действително сключеният договор между страните е бил с друго
съдържание и/или е бил с различно графично оформление (разлика в шрифта или
нещо друго). Ответникът не представи договор с различно съдържание, а в
процесния договор изрично е посочено, че е съставен и подписан в два
екземпляра.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че не е доказано оспорването, че договорът
не е бил подписан от оправомощено от дружеството лице, или, че не е със
съдържанието, с което е представен по делото.
По
делото е представена справка за актуално състояние на трудовите договори на
ищеца към 18.12.2017 г., според която е регистриран трудов договор със „СУ.”
ЕООД от 05.01.2015 г. на длъжността заместник-управител, прекратен на
01.04.2017 г. (справка, л. 9 от делото на СРС).
На
28.07.2017 г., между ответника и ищеца е сключен договор за управление, с който
В.Ф. е приел да изпълнява длъжността управител на дружеството (договор, л.
81-83 от делото на СРС). Ищецът е бил вписан като управител на 16.08.2017 г. и
заличен на 05.12.2017 г., което съдът установи при служебна справка в ТР към АВ
и е видно от извадката, представена по делото за несъстоятелност (л. 5).
Съгласно този договор, ищецът е имал право на възнаграждение от 2000 лева
месечно за изпълнението на възложените му функции по управление на дружеството.
Срокът на договора е определен до вписване в ТР на освобождаването на ищеца от
длъжност (чл. III.1 от договора).
С
нотариална покана, връчена на ответника на 22.01.2018 г., В.Ф. е поканил „СУ.”
ЕООД да му заплати 112 588,90 лева – трудово възнаграждение за периода от
м. 05.2015 г. до м. 08.2017 г., ведно със мораторната лихва върху тази сума за
всяко едно неплатено възнаграждение (видно от поканата, л. 10 от делото на СРС
и разписката, л. 12 от делото на СРС).
Други
относими към спора доказателства не са приети по делото.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
По
въпроса относно правния характер на договора за управление е налице постоянна
практика на ВКС, формирана с решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г.
на ВКС, ТК, I т. о., решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на
ВКС, ГК, IV г. о., решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр. д. № 983/2014 г. на
ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272/2014 г. на
ВКС, ГК, IV г. о.. В посочените решения се приема, че правоотношението, което
възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има
мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското
право. Отношенията между управителя, съответно членовете на съвета на
директорите и на управителния съвет, от една страна и дружеството, от друга, се
уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е писмен. Този
договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е
равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е
възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството
по смисъла на КТ. Възнаграждението, дължимо от дружеството, е възнаграждение по
граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как
то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са
правени по него.
По
делото се установи, че правоотношенията между страните се основават на договор
за управление, с който на ищеца е възложено да изпълнява функциите на
вицепрезидент на дружеството ответник. Процесният
договор е сходен с договора за възлагане на управлението по чл. 141, ал. 7 ТЗ,
защото по същество на ищеца е възложено да извършва дейност в подпомагане на
управителя на дружеството. Ето защо, сключеният на 15.12.2014 г. договор е
вид договор за поръчка и се урежда от общите правила на чл. 280 и сл. ЗЗД,
доколкото няма специални правила, съдържащи се в Търговския закон.
С
договора за поръчка довереникът се
задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния
действия (чл. 280 от ЗЗД). За извършените от довереника действия, доверителят
му дължи възнаграждение, ако то е уговорено (чл. 286 от ЗЗД). Ако доверителят
не изпълни задължението си да заплати възнаграждение на довереника, последният
може да иска заплащането на това възнаграждение, заедно с обезщетение за забава
(чл. 79, ал. 1 от ЗЗД). С оглед на това, предпоставките за уважаването на иска
са: 1. между страните по делото да е налице валиден договор за поръчка, по
който ищецът да е довереник, а ответникът да е доверител; 2. довереникът да е
извършил уговорената с договора работа; 3. доверителят да не е заплатил на
довереника възнаграждение за извършената работа.
Първата
предпоставка за уважаване на иска се установява да е налице, като възраженията
на ответника в тази връзка са неоснователни. С оглед приетото от фактическа
страна, съдът приема за установено по делото, че на 15.12.2014 г., В.Ф. и „СУ.”
ЕООД са сключили договор, по силата на който между страните по делото е
възникнало валидно облигационно правоотношение, елемент от съдържанието на
което е и задължението на ищеца да изпълнява длъжността вицепрезидент на „СУ.” ЕООД.
По
делото, обаче, не са събрани никакви доказателства, че ищецът е извършвал
каквито и да е действия по договора за управление от 15.12.2014 г. Касае се за
правопораждащ правото на ищеца юридически факт, а правопораждащите факти следва
да са установени по изключващ каквото и да е съмнение начин – при условията на
пълно и главно доказване, каквото не е налице. За периода, през който е
действал процесният договор, управител на дружеството е бил Б.Д., който е
вписан в Търговския регистър и е изпълнявал задълженията по чл. 141, ал.1 ТЗ. Липсват
доказателства за този период В.Ф. да е изпълнявал задълженията си по договора
(или някаква част от тях), сключен с ответното дружество. Ето защо, предвид
липсата на доказателства, ищецът да е извършвал уговорената работа, за него не
е възникнало вземане за възнаграждението по договора (в този смисъл и решение №
94/20.04.2021 г. по гр.д.№ 2752/ 2020 г. на ВКС, IV ГО). Поради това, искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Предвид неоснователността на главния иск, неоснователни са и претенциите за
заплащане на лихва върху търсените месечни възнаграждения.
Относно разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски
има ответникът. По делото са представени доказателства за извършени разноски в размер
на 5500 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие от 20.03.2018 г., приложен на лист 49а от делото на
СРС. Ответникът претендира и адвокатско възнаграждение в размер на 5 000
лева (за производството по в.гр.д. № 6700/2019 г. на СГС) и адвокатско
възнаграждение в размер на 4105 лева (за производството по настоящото дело).
Нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК,
а - тълкувана във връзка с тях - и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК ясно разпореждат, че страната, в чиято полза е приключило
делото, има право само на направените, т. е. на реално заплатените от нея
разноски по делото - внесени държавни такси, внесени разноски за събиране на
доказателства и пр., заплатено адвокатско възнаграждение. При липса на
доказателства страната да е направила такива разноски, и конкретно - да е
заплатила договореното адвокатско възнаграждение, тя няма право да й бъдат
присъдени такива. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В този смисъл при
определяне на разноските, тези две суми (5000 лева и 4105 лева) не следва да се
взема предвид.
В съдебно заседание на 04.10.2021 г., пълномощникът на ищеца е направил
възражение за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да бъде
намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския
процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да
е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на
Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя
на проведените откити съдебни заседания, вида и обема на събраните
доказателства и доказателствени средства, както и след като съобрази разпоредбата
на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г., приема, че възнаграждението
следва да се намали на 4 500 лева.
С оглед на изложеното, на ответника следва да се присъди сумата от 4800 лева, в т.ч.: 4500 лв. –
адвокатско възнаграждение и 300 лв. – депозит за ВЛ.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни, предявените от В.Д.Ф.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „С.У.“
ООД, ЕИК ********, със със седалище
и адрес на управление:***, искове по чл. 79, ал. 1, пр.1-во от ЗЗД, вр. чл. 286
от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати: сумата от 112 000 лева - неплатени
възнаграждения за периода от 01.05.2015 г. до 01.09.2017 г. (по 4000 лева
месечно) по договор за възлагане на управление от 15.12.2014 г., ведно със
законната лихва, считано от подаването на исковата молба до окончателното
плащане, и сумата от 16 707.79 лева
- обезщетение за забава, дължимо от датата на изискуемостта на всяко
месечно плащане, считано от първо число на втория месец, следващ месеца, за
който се отнася, до 02.02.2018 г.
ОСЪЖДА В.Д.Ф., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, да заплати на „С.У.“ ООД, ЕИК ********, със със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 4 800 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва
с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: