Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети
юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1629 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение от 20.11.2019 г. по гр.д. №21682/2018 г. на
Софийския районен съд, 169 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от жалбоподателя срещу В. П.В. осъдителни искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД
и чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 779,51 лв. до пълния претендиран размер
от 1559,04 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, жк. „*****, за периода мес.05.2014 г. - мес.04.2016 г. и
за сумата от 277,08 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.09.2015
г. - 20.10.2017 г.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът е собственик само на
1/3 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, тъй като не е доказано, че имотът е
бил СИО между ответника и наследодателя му А.В.. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна В. П.В., чрез назначения му особен
представител, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника В. П.В. срещу решение от 20.11.2019 г. по гр.д. №21682/2018 г. на
Софийския районен съд, 169 състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата от 779,51
лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в
гр. София, жк. „*****, за периода мес.05.2014 г. - мес.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 30.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон, при допуснати
съществени процесуални нарушения и е необосновано. Сочи, че първоинстанционният
съд неправилно е приел съществуването на процесните вземания въз основа на
приетото по делото заключение на СТЕ, респ. по делото не е доказан размерът на
доставената ТЕ. Поддържа, че по делото не е установено кое дружество е
извършвало топлинното счетоводство в процесната сграда, както и че не е
доказано дали са направени отчисления за технологичен разход в абонатната
станция. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения иск.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Третото лице-помагач „Н.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените
осъдителни искове за лихва за забава срещу ответниците Д.В.В. и Ч.В.В. са
отхвърлени изцяло, и от ответниците има В.В. и Ч.В.В. в частта, в която са
уважени предявените срещу тях осъдителни искове за главница за топлинна
енергия, поради което решението е влязло в законна сила в тези части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По жалбата на „Т.С.“ ЕАД:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо,
но частично неправилно по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка
– договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със
страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според
която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал,
поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите.
В срока по
чл.131 ГПК ответникът е оспорил, че е собственик или ползвател на процесния
имот през процесния период, но това обстоятелство се установява от представените
по делото нот. акт за продажба на недвижим имот №106, т.LXLІІ, н.д. №18327/30.08.1996 г. и удостоверение за наследници, изх.
№РМЛ18-УФ01-247/17.05.2018 г., издадено от СО, район „Младост“.
По делото
не е спорно, че към датата на придобиване на процесния недвижим имот ответникът
В. П.В. и наследодателя му А.Д.В. са
И.А.В.и З.И.В.са
имали сключен граждански брак, т.е. следва да се приеме, че двамата са придобили
в режим на СИО по силата на възмездна правна сделка – договор за покупко-продажба
правото на собственост върху процесния недвижим имот, противно на приетото от
първоинстанционния съд, с оглед разпоредбата на чл.153 ГПК.
След смъртта на А.Д.В., на основание чл.5 ал.1 ЗН и
чл.9 ал.1 ЗН, тримата ответници са наследили собствената на наследодателя 1/2
ид.ч. от процесния недвижим имот при равни квоти от по 1/6 ид.ч. за всеки от
тях или ответникът В. П.В. е собственик на 4/6 ид.ч. от процесния топлоснабден
имот и отговоря за задълженията за ТЕ съобразно квотата си в съсобствеността.
Съгласно приетото по делото заключение на СТЕ, стойноста на потребената ТЕ за процесния период възлиза в
общ размер на сумата от 2338,52 лв. или припадащата се на ответника част е в
размер на 1559,02 лв., до който размер и искът за главница се явява
основателен.
Анализът на
разпоредбите от действащите за процесния период ОУ/2014 г. налага извод, че
падежът на сумите по ежемесечните фактури, обективиращи прогнозните суми,
настъпва с изтичането на 30-дневен срок от датата на издаването и публикуването
им, а не с изтичане на 30-дневния срок от издаване на общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия. Съгласно чл.33 ал.5 ОУ/2014 г.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва се начислява само за
задълженията по чл.32 ал.2 /по общата фактура/, ако не са заплатени в срока по
ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на купувача.
От страна
на ищеца, чиято е доказателствената тежест за това, не са ангажирани
доказателства за датата на публикуване на фактурите на интернет страницата му,
поради което не може да се установи дали ответникът е изпаднал в забава, респ.
от кой момент.
По жалбата на В. П.В.:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите
му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във
връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка
– договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със
страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според
която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал,
поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на наследодателя на ответниците е
от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно
чл.162 ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената стока купувачът дължи цена, или
основанието на продавача да претендира цената е освен наличието на валидна
облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на стоката.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната цена, в първоинстанционното производство са приети заключенията
на СТЕ и ССчЕ, които настоящият въззивен състав кредитира напълно, като
обосновани, компетентно изготвени и неоспорени от страните. От заключението на
СТЕ се установява, че ФДР „Н.“ ЕАД е извършвала дяловото разпределение в СЕС
през процесния период, като стойноста
на потребената ТЕ за процесния период, коригирана с начислените суми за дялово
разпределение, възлиза в общ размер на сумата от 2338,52 лв., като изчислените
суми в перо „БГВ“ и сумите за сградна инсталация за периода 2014 г. – 2015 г.
не са начислени в съответствие д действащата нормативна уредба, но са в полза
на ответниците, както и че технологичните разходи в АС са извършвани при
спазване на действащата нормативна уредба. От заключението на ССчЕ се
установява, че липсват плащания за процесния период.
Наличието или липсата на валиден през процесния период
договор за дялово разпределение за процесния период не може да доведе до извод,
че потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената от тях ТЕ, тъй като в
тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ по реда
на чл.61 ал.3 Наредба №16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр. ал.3 т.2
Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./.
Поради
изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е
отхвърлен искът срещу ответника В. П.В. за цена на потребена топлинна енергия
за разликата над сумата от 779,51 лв. до сумата от 1559,02 лв., като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата
от 779,51 лв., а в останалата част, в която искът е отхвърлен до пълния
предявен размер от 1559,04 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлен
искът за лихва за забава, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски
в първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 79,49 лв., и
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 49,99 лв.,
представляваща държавна такса, сумата от 149,99 лв., представляваща депозит за
особен представител на ответника и сумата от 99,99 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №281819/20.11.2019 г., постановено по гр.д. №21682/2018 г. по описа на СРС, ГО, 169 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*****, седалище и адрес на управление:***, срещу В. П.В., ЕГН **********,
адрес: ***, осъдителен иск с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД
за разликата над сумата от 779,51 лв. до сумата
от 1559,02 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр. София, жк. „*****, за периода мес.05.2014 г. - мес.04.2016 г.,
и вместо
него постановява:
ОСЪЖДА В. П.В.,
ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ допълнително сумата от 779,51 лв., ведно със
законната лихва, считано от 30.03.2018 г. до окончателното изплащане,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк. „*****, за периода мес.05.2014
г. - мес.04.2016 г., аб. №234660, за периода
мес.05.2014 г. - мес.04.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.
П.В., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК допълнително сумата от 79,49 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, и сумата от 299,97 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.