Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.01.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря К.Илиева, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №267 по
описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 21.07.2017 год., постановено по гр.дело №38081/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 79 с-в, е допуснато извършването на съдебна делба между Е.С.Ц. и Ч.Е.Я.
на следния съсобствен между тях недвижим имот: АПАРТАМЕНТ №4, находящ се в
гр.София, ж.к.“***********, със застроена площ от 58.14 кв.м., състоящ се от
една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, при съседи: от изток – външна
стена към ул.“Тодор Каблешков“, от запад – сем.Л., стълбище и сем.И., от север
– сем. В. и К.И., от юг – външна стена към ул.“Р.И.“, отгоре – сем. М.И.,
отдолу – сем. Д. и А.В., заедно с мазе №18, с площ от 2.53 кв.м., при съседи:
изток –М.и С.Т., запад –М.и М.М., север – вх.Б, юг – сем.М., З. и З., коридор и
ведно с припадащите се 0.709 % ид.ч. от общите части на сградата и 0.709 % ид.ч.
от правото на строеж върху мястото, съставляващо комплекс в местността „Красно
село“, при следните квоти: за Е.С.Ц. –
1/2 ид.ч. и за Ч.Е.Я. – 1/2 ид.ч.
Срещу
горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ч.Е.Я.. Жалбоподателят поддържа, че съдията,
постановил, обжалваното решение, трябвало да се отведе от разглеждането на делото. Нарушен бил принципът на равнопоставеност,
тъй като на ответника била отказана професионална адвокатска защита, като СРС
дал ход на делото, въпреки подадената молба за отлагането му. Първоинстанционният
съд бил приел направените от ответника доказателствени искания, но по делото
липсвали данни за идентичност на ищцата и дъщерята на С. Е.Я. /брат на
ответника/. Освен това не бил ясен и правният интерес на ищцата. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а делото – върнато на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав.
Със
съдебен акт от 13.03.2018 год. с характер на решение, постановено по реда на
чл. 247 ГПК, СРС е оставил без уважение искането на ответника за допускане на
поправка на очевидни фактически грешки в основното решениепо делото от 21.07.2017
год.,.
Срещу
горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
ответника Ч.Е.Я. /погрешно наименована „частна жалба“, с която се иска отмяната
му.
Ответницата
по жалбите Е.С.Ц. счита, че обжалваните решения следва да бъдат потвърдени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещните страни, намира за установено следното:
По отношение на въззивната жалба
срещу основното решение:
Предявен
е разглеждане иск за делба с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН във фазата на
допускането.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
Въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото въззивният
съд приема за установено, че на 12.02.1980 год. Р.Д.Я.и Е.А.Я. са придобили по
време на брака си процесния недвижим имот при равни права по силата на договор
за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба и замяна
на държавни жилища – чл. 13, ал. 1 СК от 1968 год. – отм. /виж писмен договор
от посочената дата/. Е.А.Я. е починал на 19.12.1990 год. и оставил за свои
наследници по закон съпругата си Р.Д.Я.и синовете си Ч.Е.Я. /ответника по
делото/ и С. Е.Я., които съобразно правилата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН и
чл. 27 от СК от 1985 год. /отм./ са наследили равни части от наследството му,
т.е., по 1/6 ид.ч. С. Е.Я. е починал на 02.10.1996 год. и е оставил за свой
наследник по закон дъщеря си Е.С.Ц. с ЕГН ********** /ищцата по делото/, която
по силата на наследственото правоприемство е придобила 1/6 ид.ч. от имота. Р.Д.Я.е
починала на 10.05.2002 год. и е оставила за свои наследници по закон сина си Ч.Е.Я.
/ответника/ и внучката си Е. С.Ц., които по правилата на 5, ал. 1 и чл. 10, ал.
2 ЗН са наследили равни части от наследството й /4/6 ид.ч./, т.е. по 2/6 ид.ч.
Несъмнено
е, че именно ищцата е лицето, което е наследило С. Е.Я., който извод следва от
пълното съвпадение на единния й граждански номер – който е уникален и в този
смисъл е водещ индивидуализиращ признак, с този на лицето, посочено като дъщеря
на брата на ответника.
Следователно между страните по
делото е възникнала съсобственост, произтичаща от наследяването. Всяки от съделителите с оглед разпоредбите на чл. 34, ал. 1 ЗС и чл. 69, ал. 1 ЗН може да иска делба на общата вещ, респективно на наследството. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е
приел, че релевираната делбена претенция се явява
основателна, като процесният имот следва да бъде допуснат до делба между посочените в обжалваното решение страни и при отразените в него равни
квоти.
Във връзка с оплакването във
въззивната жалба, че съдията, постановил първоинстанционното решение е отказал
да се отведе, следва да се посочи, че участието на съдия при разглеждане на
делото в нарушение на чл. 22 ГПК е основание за атакуване на решението като
неправилно поради опасение за предубеденост на състава, който иначе е законен.
Процесното решение и на това основание не е неправилно, тъй като предпоставките
за отвеждане не са били налице – съдия Д.Я., която е била докладчик по делото
към момента на подаването на молбата на ответника от 19.06.2017 год., не е
постановила първоинстанционното решение, а и не се доказва твърденото на
жалбоподателя за съществуване на основание за отвод на съдия В.Д..
На следващо място настоящият съдебен
състав приема, че е неоснователно и възражението на жалбоподателя за допуснато
от СРС съществено процесуално нарушение, поради следните съображения:
Според разпоредбата на чл. 142, ал.
2 ГПК, ход на делото може да бъде даден, когато за страната или
за нейния представител не е съществувало
неотстранимо препятствие. Обратно, когато и за страната, и за представителя й е
била налице такава пречка, то делото следва да се отложи, за да се осигури
упражняването на правото на защита. За да възникне това задължение, е
необходимо съдът да бъде уведомен своевременно за възникналата пречка за
разглеждане на делото, като с оглед нейния характер следва да бъдат представени
и съответните доказателства. В разглеждания
случай ответникът е уведомил първоинстанционния съд единствено за следното: „адвокатът ми е възпрепятстван и не
може да присъства в днешното съдебно заседание /виж съдържанието на молба от 15.06.2017
год. – на л. 25 от първоинстанционното дело/. Целта на
закона е да се осигури възможност на страната да упражни правото си на защита,
дори когато е налице непреодолимо препятствие за присъствието й в съдебно заседание.
Когато обаче въобще не е удостоверено учредяването
на процесуално представителство, както и на непреодолимо
препятствие, както е в частност –
нито има данни за упълномощаването на адвокат от страна на Ч.Е.Я., нито за
съществуването на обективна пречка за явяването му въобще не може да бъде
поставян въпроса за отлагане на делото, още повече, че самият ответник е участвал
лично в съдебното заседание, проведено в първоинстанционното производство на
15.06.2017 год.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на въззивната жалба срещу решението, постановено по реда на
чл. 247 ГПК:
Поправянето на очевидна фактическа
грешка може да стане по почин на съда или на която и да било от страните без ограничения
във времето. За да е налице очевидна фактическа грешка в решението, която може
да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, следва да се констатира несъответствие между формираната истинска воля на съда
в мотивите на решението и нейното външно изразяване в писмения текст на
решението. Такава грешка представлява например пропускането да се отрази в
решението становището на съда, което личи ясно от мотивите на постановения акт,
погрешно посочване на имената на страните, на размера на присъдената сума /суми/,
погрешни пресмятания на суми и пр.
Настоящият съдебен състав счита, че
не са налице твърдените от ответника очевидни фактически грешки, тъй като
изразената в мотивите на процесното решение воля на съда съответства напълно на
отразеното в диспозитива, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд. И това е така, тъй като в мотивите на съдебния акт са формирани изводите
за съществуването на съсобственост именно между страните по делото, поради
които е прието, че следва да бъде допусната делба на процесния недвижим имот
при равни квоти, т.е. по 1/2 ид.ч. за всеки един от тях,
Отделно от това следва да бъде
посочено, че допуснатите в мотивите на съдебния акт очевидни фактически грешки
са без правно значение и не могат да бъдат отстранявани по реда на чл. 247 ГПК,
а и ответникът не би могъл по реда на обжалването на решението за поправка до
постигне отмяна на основното решение на СРС, тъй като въззивната инстанция
разполага със същите правомощия, както и първата инстанция – тя не може по
повод жалба срещу решението за поправка да изменя или отменя основното решение.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС, постановено в производството по
чл. 247 ГПК – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден
да заплати на ищцата действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.07.2017
год., постановено по гр.дело №38081/2015 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.03.2018 год.,
постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр.дело №38081/2015 год. по описа на СРС,
ГО, 79 с-в.
ОСЪЖДА Ч.Е.Я. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
на Е.С.Ц. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/