№ 816
гр. Б., 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б., LXV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Анита Хр. Велева
при участието на секретаря Николета Вл. Хаджиева
като разгледа докладваното от Анита Хр. Велева Административно
наказателно дело № 20252120203107 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно процесуалния
кодекс (АПК), във връзка с чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи
(ЗМВР) и е образувано по жалба на Г. В. А. ЕГН:**********, с посочен адрес
*****************, чрез адв. И. И. – БАК, съдебен адрес: ***************** против
Заповед за задържане на лице № 3388зз-269/19.08.2025 г., издадена от командир на
отделение при 05 РУ - Б. на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР.
Със жалбата се моли за отмяна на атакуваната заповед за задържане,с изложение на
множество защитни съображения за нейната процесуална опороченост, поради липса на
достатъчна изчерпателност и информативност на изложените мотиви в разрез с чл.5,
ЕКПЧОС, поради неизписване на конкретно действие/бездействие, обосноваващо
възприетата фактическа констатация за нарушаване на заповед за незабавна защита на
№108/2025г. и Определение №4569/2025г. на БРС.Изложени са и тезисни разсъждения
относно липса на „безграничност“ на полицейските правомощия в рамките на оперативната
самостоятелност, с конкретни референции към нарушаване принципа на съразмерност по
чл.6,ал.2 АПК с издаването на заповедта и ненужно ограничаване правото на свободно
придвижване на жалбоподателя за времето от 12.45 ч. на 19.08.2025 г. до 09.15 ч. на 20.08.25
г.
В о.с.з жалбоподателят Г. А. се явява лично и се представлява от адв.И. И., който поддържа
и доразвива аргументите и възраженията в жалбата. Жалбоподателят и пълномощникът му
настояват заповедта за задържане да бъде отменена като незаконосъобразна.
Ответникът по жалбата – И. К., редовно уведомен, се явява лично и изразява позиция,че
поддържа законосъобразността на издадената заповед за задържане.
Жалбата е процесуално допустима.
Подадена е срещу акт, който може да бъде оспорен по съдебен ред- чл. 72, ал.4 от ЗМВР и
чл. 15, ал.4 от Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на
задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в
Министерството на вътрешните работи, изд. на основание на законовата делегация на чл. 72,
ал.9 ЗМВР, и от лице с правен интерес от оспорването /чл. 147, ал.1 от АПК/, в качеството на
1
засегнат от него адресат.
За спазен съдът приема и 14-дневния преклузивен срок по чл. 149, ал.1 АПК. В заповедта за
задържане е отразена дата на издаване 19.08.2025 г., както и че жалбоподателят е получил
екземпляр от нея, а жалбата е депозирана в БРС на 02.09.2025 г.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Със Заповед за задържане на лице № 3388зз-269/19.08.2025 г., издадена от командир на
отделение при 05 РУ - Б. жалбоподателят Г. В. А. е задържан за срок от 24 ч. на 19.08.2025 г.
в 12.45 ч. Вписаните в заповедта фактически и правни основания за задържането му са: "на
основание чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР, вр.чл.296,ал.1 НК, затова, че на **.**.**** в 12.45 ч. в гр.Б.,
ж.к. Л. до бл. ** не изпълнява и нарушава Заповед за незабавна защита №108/2025 г.
,Определение №4569/2025г. на БРС, връчена му лично на 18.08.2025 г. в 14.35ч.“
От доказателствата по преписката, изпратена по реда на чл. 152, ал.2 АПК и допълнително
изпратените в изпълнение на указанията на съда, дадени с разпореждането за насрочване на
делото в открито с.з., се установява, че И. С. К. към 19.08.25 г. е заемал длъжност командир
на отделение в група „Патрулно-постова дейност“ към сектор „Охранителна полиция“ при
05 РУ-Б. / удостоверение от 05.09.2025 г. на ОДМВР-Б., и ТИ.а длъжностна характеристика
на длъжността –командир на отделение в сектор „Охранителна полиция“ група „Патрулно-
постова дейност“ на сектор „Охранителна полиция“ участък на РУ при ОДМВР.
Не е спорно по делото,че срещу Г. В. А. е била издадена Заповед за незабавна защита
№108/12.08.2025г. на основание чл.18,ал.1 ЗЗДН и въз основа на Определение
№4569/12.08.2025 г. по гр.д.№6038/2025 г. Съдът в първоначалния си акт е приел за
адекватни на незабавната нужда от защита мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 от ЗЗДН, въз
основа на която преценка е приложил привременни мерки на основание чл.18, ал.1 от ЗЗДН -
като до приключване на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт Г. А. е бил
задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на М. А. П. и
малолетното им дете Г.Г.А., наложена му е забрана да приближава молителката М. П.,
жлището й в **********************,местоработата й,местата й за отдих и социални
контакти, определено било и временно местоживеене на малолетното дете при майката М.
П..
С Определение №5905/21.10.2025 г. по гр.д.№6038/2025 г.на БРС, поради постъпило от
молителката искане за прекратяване на производството по делото и оттегляне на молбата от
М. П., на осн. чл.19,ал.3 ЗЗДН е обезсилена издадената заповед за незабавна защита
№108/12.08.2025 г.
Обективният прочит на показанията на св.Г. К., в т.ч. моменти от свидетелстването му носят
определена информация, способна да ориентира съдебната преценка за обстоятелствата при
които е извършено задържането, в т.ч. относно сведените до знанието на задържащия орган
подробни факти за причините, поради които Г. А. е установен на 19.08.25 г. по
местонахождение на М. П.- в гр.Б., ж.к. „Л.“ бл. № **, на детска площадка - обаждане на
детето Г.А.,изявило пред жалбоподателя А. желание за контакт с него. Тези фактически
данни изискват задълбочено внимание и оценка. Недопустимо е те да бъдат подминавани
като несъществуващи, доколкото необоснованото им изолиране би провокирало
необективност при преценка на фактическите основания за издаване на заповедта за
задържане.
Фактът, че след повече от 2 месеца след процесните събития свид. Г. К. в почти пълен обем и
с необходимата отчетливост на спомена, пресъздава събитията, за които е съставил
изготвената от него Докладна записка / л.39/ в точната им хронология, е показател за оставен
относително траен отпечатък на събитието върху възприятията на свидетеля, независимо от
мащабността и динамичните честоти на осъществяваната контролна дейност, често водещи
до смесване на сходни факти от различни случаи.В случая свидетелят открои в показанията
си,че при пристигане на място на 19.08.25 г. на детската площадка зад бл. **, в ж.к.“Л.“
жалбоподателят Г. А. бил на дистанция около 1 м. и половина от бившата си съжителка М.
П.,като при пристигане полицейския екип започнал да се отдалечава. На посочената детска
2
площадка се намирало и малолетното им дете Г.А., което неотклонно следвало своя баща,
държало го за ръка, отказвайки да го пусне и не искало да се прибере при майката.
Свидетелят К. посочи,че на място между А. и П. не са проявявани форми на вербална или
физическа агресия.
Известно е,че за да се приеме едно свидетелстване за истинно във всички негови части, то
трябва да притежава определена степен на качество, каквито показанията на св.К.
притежават. Отличителна процесуална характеристика на показанията му са тяхната
информативност, и степен на запазения спомен относно съдържанието на снетите устни
сведения от Г.А., конфигурацията в месторазположението на лицата на място при
пристигане на полицейския екип и получената информация относно начина, по който
жалбоподателят се е озовал на процесното място в близост до своята дъщеря и нейната
майка.
В случая ярък отпечатък и интензивно влияние върху емоционално-паметовите процеси у
свидетеля са оказали заложените в самата ситуация комплициращия фактори. Те се свързват
с желанието на детето да бъде оставено трайно в компанията на своя баща, особено
сложната ситуация, с акцент върху крайните настроения на детето,което се
противопоставяло на всеки опит за физическо отделяне от бащата . Същевременно Г.А.
показвала дистанцираност и нежелание да бъде предадена на майката, пред които
използваните от полицейските служители „щадящи методи“ –разговори и увещания са
останали безрезултатни,което именно е наложило придвижването на детето, заедно с
неговия баща в патрулния автомобил до сградата 05 РУ-Б., където А. да бъде задържан с
изготвяне на процесната заповед за задържане, а психолози да осъществят консултация с
детето.
В случая съдът приема и,че показанията на св.Д. Г., макар и неотносими към изследваните
предпоставки за задържането по реда на чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР на 19.08.25 г. са обстойни и
последователни, и обезпечават критериите за обективност. Свидетелят посочва изобилие от
детайли за аналогична на процесната ситуация друга предшествала я ситуация на контакт
между М. П. и жалбоподателя А., по повод която детето отново изявявало в отявлен
контраст настроенията си – желание и емоционална обвързаност със своя баща и несъгласие
да бъде обгрижвано от майката. Все в тази насока съдът оценява и очертания от свидетеля Г.
съхранен в паметта му ясен епизод,че детето е влязло в кошче за боклук в парк „Л.“ в израз
на ескалиращо емоционално напрежение и нежелание да бъде предавано на майката.
Информативни са и показанията на св.Д. Г.,според които по устно снети сведения от
страните –Г. А. и св.М. П. присъствието на А. на 18.08.2025 г. отново не е било самоцелно
и продиктувано от потребност да наруши заповедта за незабавна защита, а обяснимо с
оглед наложили се прагматични интереси на детето- А. да предаде на неговата майка багаж
с дрехи. В тази им част показанията на св.Д. Г. противостоят и опровергават напълно
съобщеното от св.М. П.,че не тя е повикала А. с искане за предаване на багаж, предвид което
при изграждане на фактическите си изводи съдът предпочете да се довери на съобщеното от
полицейския служител.
Няма база, за заключение, че тези свидетели трансформират спомена си във вр. контролната
дейност и поведението на участниците в изследваното събитие от 19.08.2025 г. и от
18.08.2025 г. и че го представят с друго съдържание. Още повече, че в тяхното изложение
отсъстват нюанси, свързани с предустановена и предварително адаптирана гледна точка
извън произтичащите от длъжностното им качество обективност и необременено
отношение, приоритизиращо като фундаментален принцип на свидетелстването единствено
установяване на истината.
Степента на конкретност, до която достигат възприятията на контролните длъжностни лица
в рамките на динамичната служебна дейност не би могла да бъде с математическа точност
съответстваща на момента на осъществяване на събитието в обективната реалност. Ето защо
при оценка достоверността на гласните доказателствени средства съдът се ръководи от
преценката за общата тяхна информативност и логична приемственост между съобщеното
от тях пред съда с фактите, изложени в изготвените докладни записки /л.38 и л.39 от
3
делото/.
Тези фактически данни при изискуемото се съотнасяне с останалата доказателствена маса,
приобщена в хода на съдебното следствие намират пълно логическо съответствие и
смислово единствно с приобщените в съдебното следствие гласни доказателства.
По мнение на състава, не се идентифицират в позицията към фактите на А. субективни
нюанси и превратност на фактологията спрямо поставения прагматичен правен интерес в
настоящото производство. В случая това, което отличава обясненията на А. е тяхната
последователност и балансирано отнасяне, както към истината, така и към оценката на
родителските грижи и капацитет на неговата бивша фактическа съжителка М. П.. В
обясненията на А. не се съдържа по мнение на състава невярно представяне на факти при
описание на начина, и причините, провокирали явяването и присъствието му на 19.08.25 г.
на процесната детска площадка. В случая не се констатира от съдебния състав опит за
минимизиране и омаловажаване на негативния социален аспект на собственото му
поведение. В обясненията си А. не прави опит да пренасочва отговорността за случилото се
изключително към майката на неговата дъщеря по изкуствен начин. Напротив съдът
откроява в обясненията му липсваща лабилност в мнението относно обуславящите деянието
му факти- приетото обаждане от собственото му дете, отправения от последното настойчив
апел,свързан с потребността от контакт,което логично предпоставило ниска степен на
обмисляне и преждевременен характер на решението да намери детето и да влезе по
неотложност в контакт с него, игнорирайки данните за идентично с това на детето
местоположение на майката. Поведението на малолетната Г.А. на 19.08.2025 г. е
предизвиквало у Г. А. понятни притеснения, възприемал е емоционалното страдание на
своята дъщеря, която до момента и преди издаване заповедта за незабавна била привично
пряко обгрижвана от него самия. Всичко това по особено рязък начин е засегнало
естествената емоционална връзка между дъщеря и родител, оказвайки му въздействие на
една ирационална емоционално –волева основа.
Преценката на съдържанието на съобщеното от свидетеля М. П. пред първоинстанционния
съд дава основания да се приеме, че тя представя относително пълна и неподвластна на
временни интерпретации реконструкция на действителни събития. И свидетелката М. П.
посочи пред съда,че на 19.08.2025 г. дъщеря й Г.А. от нейния телефон е позвънила на
жалбоподателя, в отговор на което жалбоподателят се появил на детската площадка до бл.
** в к-с „Л.“. Св.М. П. не отрече и че е реагирала, подавайки сигнал на тел.112 за
нарушаване заповед за незабавна защита. Св.П. сама отличи,че доминиращите в този момент
нейни приоритети не са били относими към формалното нарушаване на Заповед за незабавна
защита рег. №108/12.08.2025г., нито към проявени от А. вербални или физически форми на
агресия, смущаващи социалното й спокойствие, а към невъзможността да установи в пълен
обем надзор над детето, в т.ч. над неговите неконтролирани желания за постоянен контакт с
неговия баща. Св.П. призна,че е изпитвала раздразнение и афективни емоции поради
съдържанието на водения между дъщеря й и жалбоподателя разговор. По мнение на съда
свидетелката с нужните нива на непредубеденост изрази,че подаденият от нея сигнал на
19.08.25г. е бил подчинен на стремежа да елиминира рисковете от възможни усложнения в
комуникацията между нея и детето й, което оказвало постоянни некооперативност и
неподчинение. Същевременно св.П. подчерта,че не е допускала, детето да влиза в контакт
дори по телефона с А. без предварително обсъждане с нея.Предвид това в процесната
ситуация тя е отчитала като моментно своенравие желанието на дъщеря й за контакт с
бащата, което е провокирало у нея емоционален дискомфорт поради опасението,че А. се
опитва да манипулира настроенията и интересите на детето им.
Действително, в показанията на тази свидетелка се открояват известни лабилни отклонения,
провокирани от устойчиво формирани преживелищни възгледи- интерпретиране
поведението на А. като нарушаващо житейски установени норми на семейна обвързаност и
морален дълг / описания епизод с изведеното на плаж дете в присъствие на друга жена;
разказа относно преживяното нейно изоставяне от А. след плаж в С./. Независимо от
горното, настоящият съд приема ,че при разпита й св.П. демонстрира пред съда
4
преобладаващо информационна устойчивост при съобщаване на значимите факти.
Действително, в рамките на своето свидетелстване П. допуска смесване на личната си
емоционална гледна точка с част от фактите относими към събитието от 19.08.2025г., което
логично води до размИ.е границата между личния отрицателен коментар за А. и
действителните, хронологично сложили се обстоятелства ,свързани с поведението на А. от
19.08.25 г. В този контекст според съда свидетелката П. омаловажава обуславящата появата
на А. в ж.к. „Л.“ до бл. ** телефонно обаждане на собственото й дете на 19.08.2025 г.,
поставяйки значим превес върху изпитаната от самата нея безпомощност при незачитането
на родителския й авторитет и безконтролността на задействаната с обаждането на дъщеря й
ситуация. Независимо, че св.П. не проявява нужните за рационалното мислене и
дистанцията на времето субективна необремененост на възприятията, а изпада в излишно
фокусиране в личния си морален упрек към А., съдът им признава в основната част
правдивост, в т.ч. и досежно признатите факти,че детето към онзи момент е изразявало
предпочитание да остане в компанията на баща си, че на 19.08.2025 г. детето само е
повикало А. и пред полицейския екип е заявило избор, акцентиращ върху привързаността
към А., че А. на процесната дата не е проявявал вербално или физическо насилие спрямо
нея, както и че през преобладаващата част от времето двамата се пребивавали на
площадката на дистанция от около 100 м. Така съобщените от нея факти бяха потвърдени и
при разпита на Н.П., която е имала възможност да формира преки визуални впечатления от
процесната ситуация на 19.08.2025 г. Св.П. съобщи пред съда,че докато внучката й си
играела с Г.А., тя се информирала от Г.А. за местонахождението на св.П. и забелязала,че
майката на момичето стои на дистанция, приблизително определена от нея като 20 м.
Ноторно известно е, че скритата,интимна сфера на развитие на личния живот на
участниците в семейната връзка е трудно установима извън преките възприятия на
субектите в семейната среда. Нещо повече, липсата на публичност, липсата на еманципация
на партньорите в семейната връзка, инертното двустранно отношение към постъпките на
другия през времетраенето на тази връзка, в т.ч. и в контекста на фактическа раздяла и
взаимоотношенията по повод родителските права, създават предпоставки за възможни
спекулации. В този смисъл съдът намира за ненапълно кредитируеми показанията на св.М.
П.,според които А. правил опити да влиза с нея в нежелана комуникация по телефона около
49 пъти, респ.за точното съдържание на възприетия от нея чрез високоговорителя телефонен
разговор между А. и дъщеря й на 19.08.25 г., обвързан с твърденията й,че А. упражнявал
манипулативно и травмиращо психиката на детето въздействие. Все в този контекст съдът
отказва да признае абсолютна власт над истината и на обясненията на А. в частта им, в
която последният изтъква,че на 18.08 и 19.08.2025 г. св.М. П. лично му се е обаждала
многократно, заплашвала го е или е искала да се срещат, в т.ч. с покана за вечеря. В случая
Г. А. има качеството на заинтересован при процесните събития, понесъл е морално
страдание и социален дискомфорт при задържането му и на тази основа може да се
предположи, че той е заинтересуван от изхода на делото. Това само по себе си не е
достатъчно, за да се отхвърли голословно достоверността на обясненията му във всички
техни части. Предвид факта обаче, че както той,така и фактическата му съжителка М. П. са
със значителни логически несъответствия и детайлни противоречия в позициите, относно
инициатора на телефонната комуникация между тях на датите 18.08.25 г. и 19.08.25 г., и
наличието или липса на несподелено желание за контакт на М. П. с бившия й съжител А.,
съдът достигна до заключение, че всеки от двамата се старае да пренасочи отговорността за
фактическата им раздяла и емоционалните реакции на детето към 19.08.2025 г. към другия и
представя част от фактите със съдържание, несъответстващо на реалността. Все пак,
предвид консенсуса на двамата А. и П.,че именно първият е полагал преобладаващ обем
преки ежедневни грижи за детето преди издаване заповедта за незабавна защита и че към
датата на събитието малолетното момиче е изразявало категорично предпочитание да бъде с
бащата, съдът кредитира обясненията на св.А.,според които,нито е целял, нито е оказвал
травмиращо психиката на детето въздействие чрез опити за внушение относно намерение за
отвличане от страна на неговата майка и пр.
При така приетото за установено от фактическа страна съдът обуславя следните
5
правни изводи:
Съдът намира, че оспорената заповед за задържане е издадена от компетентен полицейски
орган в сектор „Охранителна полиция“ при районно управление на ОДМВР, в кръга на
правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на органа, издател на акта,
произтича от чл. 57, ал.1 от ЗМВР и чл. 74, ал.1, вр. чл. 72, ал.1 ЗМВР. Командир на
отделение в група „ППД“ към сектор „Охранителна полиция“ при 05 РУ –Б. И. К. има
качеството на полицейски орган и в кръга на законово предоставените му правомощия е да
издава заповед за задържане на лице.
В атакуваната заповед е посочено като правно основание разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР, която предвижда, че "полицейските органи могат да задържат лице, за което има
данни, че е извършило престъпление". Сред правните основания за издаване на заповедта е
посочена и разпоредбата на чл.296, ал.1 НК. В заповедта е посочено и фактическо основание
на задържането – „за това, че на **.**.**** в 12.45 ч. в гр.Б., ж.к. Л. до бл. ** не изпълнява и
нарушава Заповед за незабавна защита №108/2025 г. и Определение №4569/2025г., връчена
му лично на 18.08.2025г. в 14.35 ч..“ Това словесно описание съставлява почти буквален
препис на нормативния бланкет на чл.296,ал.1 НК и по своята информативност не
представлява достатъчен фактически ресурс,който да обоснове изпълнение на минималния
стандарт при очертаване на фактическите предпоставки на предвиденото законово
основание чл.72,ал.1, т.1 ЗМВР в контекста на изискването за мотивираност на заповедта.В
този смисъл като обвързващи разяснения относно изискването за мотивираност на
„административните актове“ съдът се придържа към т. 4 от тълкувателно решение №
1/18.04.2006 г. по а. д. № 1/2006 г. на ВАС,който приема,че задължението за мотивиране на
административните актове е залегнало и в чл. 59, ал. 1 от Административнопроцесуалния
кодекс. Стриктното спазване на минималните съдържателни критерии за фактическо
описание на основанието по чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР произтича и от прокараните стандарти,
утвърдени в съдебната практика с приемането на ППВС № 4/1976 г., т. 7; ТР № 16/1975 г. на
ОСГК на ВС и ТР № 4/2004 г. на ОС на ВАС.
Издадената заповед по същество не съдържа мотиви, т.к. възпроизвеждането на
нормативното абстрактно съдържание на разпоредбата на чл. 296, ал. 1 от НК, с посочване
на състава на нормираното там престъпление – неизпълнение, респ.използвания лексически
израз –неизпълнение и нарушаване на заповед за незабавна защита, практически води до
запълване бланкета на чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР с друго бланкетно съдържание- това на законния
текст на чл.296,ал.1 НК. Формалното посочване на изпълнителното деяние на конкретно
предполагаемо престъпление, в.т.ч. такова по чл.296,ал.1 НК,дори и в съчетание с конкретно
посочени време и място, на предполагаемо престъпно поведение, не дава достатъчна яснота,
какви именно укорими от гледище на господстващия правопорядък и защитени обществени
ценности действия е извършвало задържаното лице или какви предварителни данни като
фактически предпоставки на съпричастност на задържаното лице в извършено евентуално
престъпление по чл.296,ал.1 НК е установил издателят на заповедта за задържане.Този
дефицит прави невъзможно да се прецени наличието на предполагаема връзка на
задържания с престъпление по чл.296,ал.1 НК, респ. лишава от правна обосновка
необходимостта от задържането му, бланкетно обвързана с нормата на чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР.
В този см. настоящият състав изцяло споделя и се придържа към разрешенията в практиката
на касационната инстанция, обективирана в Решение№ 8880/ 08.11.2024 г. по канд №
20247040701266 / 2024 г., по аналогичен по правна и фактическа специфика казус с
настоящия: „ Бланкетното посочване на правната норма не дава никаква яснота какви
именно действия е прието, че е извършвало задържаното лице, което прави невъзможно да
се прецени неговата съпричастност към извършването на престъплението и да обоснове
необходимостта от задържането му. Това посочване не може да замести липсващите
фактически основания за налагане на принудителната административна мярка спрямо Т,
Б., още повече, че лицето се защитава срещу фактите, а не срещу правната им
квалификация.“ В този см. виж и Решение № 361 от 16.03.2022 г. на АдмС - Б. по к. а. д. №
121/2022 г.
6
Конкретизацията на точното съдържание на фактическото поведение на жалбоподателя е от
съществено значение, тъй като заповедта за незабавна защита включва привременните
мерки по чл.5, ал.1, т.1, т.3 и т.5 от ЗЗДН, като до приключване на производството по
делото с влязъл в сила съдебен акт Г. А. е бил задължен да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на М. А. П. и малолетното им дете Г.Г.А., наложена му е
забрана да приближава молителката М. П., жилището й в **********************,
местоработата й и местата й за социални контакти и отдих.
Липсата на конкретизация, коя от двете привременни мерки за защита е нарушена, респ.
дали А. с поведението си е влязъл в конфронтация с всяка или една от посочените, е
еманация на немотивираност на заповедта, препятстваща възможността жалбоподателят да
узнае в пълнота фактическите основания за издаването й,респ. съдът да упражни пълноценен
съдебен контрол върху констатираните от задържащия орган основания,въплътени в
чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР. Именно посочване на конкретните съставомерни действия, налагащи
необходимостта от задържането, представляват фактическите основания, които следва да се
съдържат в заповедта – арг. от чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. /Изцяло в този смисъл в
аналогичен по правната си специфика казус виж Решение № 212 от 11.02.2021 г. на АдмС -
Б. по к. а. н. д. № 2516/2020 г., Решение № 361 от 16.03.2022 г. на АдмС - Б. по к. а. д. №
121/2022 г.
Така и касационната съдебна практика в Решение № 6487 от 4.11.2022 г. на АдмС - София
п адм. д. № 7277/2022 г.: „В мотивната част на оспорената заповед, освен посочване на
текст от Особената част на НК и изписване на израза "неизпълнение на заповед за
незабавна защита", липсват каквито и да било обстоятелства, налагащи задържането на
лицето, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Описанието чрез вече посочения израз не
може да санира липсата в заповедта на фактическите основания за издаването й, тъй
като мотивите на индивидуалния административен акт следва да се съдържат в него или
в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, но това може да стане само след
изрично препращане към този документ и след предоставяне на възможност на лицето
да се запознае с него. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 16 от 31.07.1975 г. на
ОСГК.“
В случая настоящия съд не намира,че е налице възможност за компенсиране на непълнотата
по чл.74,ал.2,т.2 ЗМВР чрез изготвената по-късно докладна записка /л.39/, при това от
полицейски служител при 05 РУ-Б., различен от издателя на заповедта за задържане.
Видно от хронологично пресъздадените конкретни действия, изготвянето на този документ е
последващо спрямо задържането на жалбоподателя, доколкото в него са пресъздадени
елементите от завършения фактически състав на транспортиране, освидетелстване и
задържане на жалбоподателя. В случая се споделят съображенията в актуалната практика на
касационната инстанция относно невъзможността всякога и на всяка цена липсата на мотиви
в заповедта за задържане да се компенсира от по-късно издадена докладна записка :
Решение № 8910/ 11.11.2024 г. по к.а.н.д. № 20247040701485 / 2024 г.: „Касационният
състав намира, че тази докладна записка не може да бъде приета като друг
документ, който съдържа информация, която мотивира задържането./…/ на следващо
място, видно от описанието на използваните помощни средства, същата е изготвена
след самото задържане.“
На следващо място посоченото правно основание за налагане на принудителната
административна мярка спрямо жалбоподателя е чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Тази разпоредба
овластява полицейските органи да задържат лица, за които има данни, че са извършили
престъпление.За прилагането на тази принудителната административна мярка законодателят
не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, нито „достатъчно данни“ като
коректив на преценката по чл.207 НПК, установяващи по категоричен начин вината на
лицето, престъпната съставомерност на неговото поведение. Достатъчно е само наличието
на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на
престъпление. В случая обаче да се формират абсолютно предположителни изводи относно
неправомерното поведение на жалбоподателя от 19.08.2025 г.,респ. да се тълкува чрез
7
анализ на последващо събрани доказателства,че се касае единствено до нарушаване на
мярката, свързана приближаване на М. П., указва на процесуален пропуск от категорията на
съществените.
На следващо място, съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК, в тежест на административния орган е да
установи и докаже наличието на фактическите основания и изпълнението на законовите
изисквания при издаване административния акт. В случая посредством представените по
делото писмени доказателства, а и от гореобсъдените гласни доказателства не би могло да се
установи, че към момента на издаване на процесната заповед са съществували достатъчно
данни, които да обосноват налагането на принудителната административна мярка спрямо
жалбоподателя - данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е
извършител на престъпление по чл. 296, ал. 1 от НК, което е посочено в издадената заповед.
Видно от показанията на св.Г. К. и обясненията на жалбоподателя А., преди фактическото
задържане на последния, с него е проведена беседа, като същият е очертал подробно точния
развой на процесната ситуация – че бил потърсен по телефона от своята малолетна дъщеря,
тя изразявала предпочитание да остане под прекия надзор на своя баща, да контактува с
него.На обаждането на Г.А. жалбоподателят е реагирал импулсивно и се появил на място
под влияние формираното възприятие за изпитвана тъга и тревожни преживявания на
детето.
Впрочем така изброената фактология е обективно проверима предвид показанията на св.Г.
К., основаващи се на частично снети устни сведения, а именно само от страна на
жалбоподателя А.. Ето защо и без да проведе обстойно и всеобхватно проучване на фактите,
заявени от Г. А., без събиране на необходимата предварителна информация и подлагането й
на обективно обсъждане в контекста на цялостната ситуация, полицейският орган е наложил
тази непропорционална принудителна административна мярка. Демонстрираният
формализъм при направеното възприемане на отделни фрагменти от поведението на
жалбоподателя на 19.08.25 г. –свеждащи се изцяло и само в присъствието му в
непосредствена близост до М. П., без обаче да се отчитат висшите интереси на малолетното
дете Г.А.,обуславя незаконосъобразност на издадената заповед за задържане.
Мярката по чл. 72 от ЗМВР, в зависимост от конкретния случай, би могла да има
превантивен или преустановителен характер. Недопустимо е предпоставките за налагане на
тази принудителна административна мярка да се предполагат и извеждат в стриктно
формално направление – поради наличие на издадена заповед за незабавна защита и
обвързаността на полицейския орган от задължението да следи за изпълнението й по
арг.чл.21,ал.,1 ЗЗДН, а следва за конкретния случай да са недвусмислено установени от
административния орган, което същият не е изпълнил. Налагането на процесната
принудителна административна мярка в случая не е оправдано, тъй като освен, че не са
налице ясни данни, че лицето е извършило престъпление, липсват и данни, че то се е
укривало, че съществува предполагаем риск за обществеността да продължи да извършва
престъпление, и/или да препятства проверката/разследването.
В случая приложената принудителна административна мярка, освен фактически
необоснована се явява и несъответна на целта на закона. Нарушен е и един от основните
принципи на административния процес, а именно принципа за съразмерност по чл. 6 от
АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото
изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-
необходимото за целта, за която акта се издава. В конкретния случай, нито е обосновано,
нито е доказано, че за постигането на законова цел е било необходимо задържането за срок
от 24 часа поради следното:
В случая, видно от доказателствата по делото, полицейските органи са установили
самоличността на Г. А. още преди неговото задържане, продължително време са беседвали с
него, узнали са информация, която противостои напълно на формално произтичащото от
съдържанието на заповедта за незабавна защита основание на 5,ал.1,т.3 ЗЗДН, доколкото с
поведението си жалбоподателят е целял в процесната ситуация да установи контакт
единственото с детето, а не и да дерогира приложението на мярката по чл.5,ал.1,т.3 ЗЗДН по
8
отношение на намиращата се на същото място и време негова майка М.П.. Видно е и,че
жалбоподателят не е имал намерение да извършва или да продължи да извършва
престъпление, т.к. същият се е отдалечавал от св.М. П. и единствената причина за
пребиваването му на процесната детска площадка е било емоционалното поведение и
настояване на неговото дете, пред чийто молби и моментни несдържани реакции са останали
безпомощни и полицейските служители К. и К.. Въпреки това полицейският орган е
проявил инертност по повод обстоятелствата, характеризиращи самата процесна ситуация,
подценявайки факторите, станали му непосредствено достояние и обуславящи
несъразмерност на приложената ПАМ. Касае се за подробно описаните действия на самото
дете Г.Г., което нагледно е демонстрирало своята несдържана емоционална нужда от
присъствието на бащата,неотлъчно следвайки го пред полицейските служители, държейки
го за ръка и акцентирайки върху своите желания да бъде оставено под грижите на бащата,
при това противопоставяйки се на връщането му на майката. Касае се за поведение,
останало неподвластно на убежденията, разговорите и техниките на полицейските
служители,целящи да го предадат на майката и което именно разкрива съществен аспект на
прокламирания в § 1, т. 5 ЗЗдет. принцип най-добрия интерес на детето. В т. см. и
понятието за най-добър интерес на детето § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗДет.,
дефинирано от законодателя през призмата на преценката на желанията, чувствата
психичните и емоционални потребности съдът съобрази практиката на касационния съд в
Решение № 192 от 3.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3567/2024 г. : „Следва да се съобрази
още, че децата имат и права, чието упражняване им дава възможност да направляват
собствения си живот, а не единствено такива, акцентиращи върху тяхната уязвимост и
зависимост от възрастните. Изразеното от детето мнение следва да бъде чуто и да му се
придаде нужната тежест според неговата възраст и зрялост.“
Именно упражняване правото на контакт на бащата Г. А. с малолетното му дете Г.А. на
19.08.2025 г. е израз не на умишлено осъществено общественоопасно деяние, а е поведение,
ситуативно преценено от родителя като отговарящо на най-добрия интерес на детето,
изрично прокламиран и защитен с § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗДет.
Съгласно § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗДет законодателят се опитва да
дефинира най-добрия (висшия) интерес на детето чрез "преценката на желанията и
чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на
детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето, опасността
или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;
способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за
детето при промяна на обстоятелствата и други обстоятелства, имащи отношение към
детето.
В случая от събраните гласни доказателствени средства съдът формира убеждение,че детето
Г.А. е търсило възможност за изява на мнение, с което само да направлява създадената на
19.08.,25г. ситуация, която е възприемало като застрашаваща с оглед игнорирането на
желанията му от М.П. и липсата на отзвук на неговите чувства в еднолично взиманите
решения и едноаспектно упражняван родителски контрол от страна на майката. Видно и от
показанията на св.М. П. същата потвърди пред съда,че преди осъществяване на контакт
дори по телефона между дъщеря й и А., според нея е било наложително този въпрос да бъде
обсъждан с нея и да бъде получено позволението й.
В позицията на М. П. очевидно не са отчитани изцяло факторите, относими към легално
дефинирания в пар.1,т.5 ЗЗДет. „най-добър интерес на детето“, проектиращ се и в
характеристиките на самото дете,неразривно свързани с неговото минало под преките
грижи на бащата и изградената в контекста на миналото засилена привързаност и
ежедневна потребност от присъствието на другата централна фигура в неговия живот- тази
на Г. А..
Ето защо и оценявано именно през призмата на защитата на най-добрия интерес на детето
по см. на пар.1, т.5 ЗЗДет. поведението на жалбоподателя Г. А. на 19.08.2025 г. не е било
социално укоримо, защото е било подчинено на естествената за родителя и приоритизирана
9
от самия закон цел- превенция срещу опасността или вредата, която е причинена на детето
или има вероятност да му бъде причинена.
Член 3, параграф 1 от Конвенцията за правата на детето дава на детето правото
неговите най-добри интереси да бъдат оценявани и вземани под внимание като
първостепенно съображение във всички действия и актове, които се отнасят до него - както в
публичната, така и в частната сфера. Винаги, когато трябва да се вземе решение, което ще
засегне конкретно дете, определена група деца или децата като цяло, процесът на вземане на
това решение трябва да включва предварителна оценка на възможното въздействие
(положително или отрицателно) на решението върху съответното дете или деца.
В Решение № 192 от 3.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3567/2024 г.е указано,че в понятието
за най-добрите интереси на детето следва да се адаптира и ползва като практически мащаб
установеното положение на съответното дете, предвид индивидуалната му среда, ситуация и
нужди. Оценката на най-добрите интереси на едно дете трябва да включва и зачитане
правото на детето свободно да изразява своите възгледи и на тези възгледи да се придава
необходимото значение по всички въпроси, отнасящи се до него, което в случая очевидно не
е било сторено от неговата майка, за да прибегне детето до симулативния претекст, чрез
който е получило телефона и се е свързало с бащата, при това отправящо апел да бъде взето
от бащата. Със съзряването на детето неговите възгледи следва да имат все по-голяма тежест
при оценката на неговите най-добри интереси,което не е било отчетено от майката и е
създавало опасност за емоционалното равновесие на малолетното момиче.
Именно като опит да изрази и отстоява свои желания, детето е осъществило контакт със своя
баща на 19.08.2025 г., което негово право е в границите на най-добрия му интерес по
пар.1,т.5 ЗЗДет. Този негов интерес невсякога се идентифицира с институационално
предустановения аспект на неговата уязвимост, и зависимост от възрастните,корелираща с
недееспособността. Именно страхът от игнориране неговото мнение и бъдещо
преустановяване на контакта с бащата,са оформили във възприятията му усещане за
безизходица, липса на отзвук към неговите желания и обезценяване значението на
собственото му мнение, което е засилвало преживяванията на несигурност и тревога. / в
т.см. обясненията на А. за разстроеното в разговора на 19.08.2025 г. дете; показанията на
св.К. и на св.Т. във вр.с епизода с влизането на Г. в улична кофа за боклук на 18.08.25 г.
,съпроводено с молби да бъде оставена при баща си/.
В т.см. и по отношение правото на мнение и отчитане желанието на детето като съществен
аспект на най-добрия интерес на детето съдът зачита съдебната практика по прилагането на
по пар.1,т.5 ЗЗДет., формирана в Решение № 192 от 3.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. №
3567/2024 г.: „участието на децата в решаването на въпроси, които ги засягат, е един от
способите за плавното им приобщаване към света на възрастните. В този смисъл
изричното признаване на основни права и за децата привнася нужния баланс в
отношенията родители-деца, така че възможните конфликти между тях да бъдат
разрешавани съобразно най-добрия интерес на детето.“
Именно ценено през призмата на конкретното положение на детето Г.Г., индивидуалната
негова среда и минало, развивало се преобладаващо под грижите на бащата, съдът приема
поведението на А. като лишено от обществена опасност. Става въпрос за направен
ситуационен избор на поведение от жалбоподателя, провокиран от опита за намеса на М. П.
върху естествената емоционалната връзка между дъщеря и баща с изолирането на
контактите им в т.ч. и по телефона, което е довело А. до една изключително автоматична и
импулсивна реакция – да отстрани евентуалните причини за психологическо страдание на
своето дете, и да възстанови усещането му за сигурност чрез личен контакт на 19.08.25г.
Подобен стимул относно присъствието на жалбоподателя на 19.08.25 г. в
непосредствена близост до М. П., очевидно не притежава онази морална укоримост, която
би направила конкретно извършеното общественоопасно дотолкова,че да оправдае
последвалата държавна реакция чрез прилагане на принудителна мярка, свързана със
10
задържане за срок от 24 ч. И това е така, т.к. очевидно жалбоподателят не е целял да
нарушава границите на личния живот, да отнема от сигурността и личното спокойствие на
св.П., а единствено да възстанови контакта и да успокои малолетното си дете.
Предвид всичко изложено,а и с оглед липсата на валидни доказателства, обуславящи
съмнение за това, че задържаното лице би могло да препятства или затрудни евентуално
разследване, което да оправдае налагането на мярката, съдът намира, че в случая е нарушен
и принципът за съразмерност по чл. 6, ал. 2 от АПК.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Б.кият районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице № 3388зз-269/19.08.2025 г., издадена от командир
на отделение при 05 РУ – Б., с която на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР вр.чл.296,ал.1 НК е
задържан за срок от 24 часа Г. В. А. ЕГН:**********.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр. Б. в
14 - дневен срок от съобщаването му.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Б.: _______________________
11