Р Е
Ш Е Н
И Е N
37
гр.
Сливен, 24.02.2021 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на двадесет
и четвърти февруари през двехиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
МАРИЯ
БЛЕЦОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 56
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 260274/01.12.2020г. по гр.д. № 1511/20г.
на СлРС, с което е признато за установено между страните на осн. чл. 422 от ГПК
вр. чл. 79 от ГПК, че Р.Д.Д. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София сумата
420, 01 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********
от 27.08.2015г., заедно с обезщетение за забава от 26.09.2019г. до
окончателното изплащане, искът е отхвърлен като неоснователен над тази сума до
пълния предявен размер от 2 533, 53 лв., отхвърлени са и предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София против
Р.Д.Д. искове за признаване за установено, че тя дължи сумите 752, 92 лв.,
представляваща договорно възнаграждение и сумата 1 575 лв., представляваща
стойност на пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит №
********** от 27.08.2015г. и са присъдени съразмерно на страните разноски по
делото.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ответника - М.Д.Б..
Въззивникът – ищец в първоинстанционното
производство обжалва цитираното решение в отхвърлителните
му части, касаещи главницата и договорната лихва. Заявява, че не
обжалва отхвърлителната част относно пакета допълнителни услуги в размер на1575
лв.
Твърди, че в атакуваните
части решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, постановено в противоречие материелноправните разпоредби. Заявява,
че неправилно съдът е прихванал всички направени плащания от остатъчната
неизплатена главница, без процесният договор да е прогласен за недействителен.
Неправилно е приел, че не се дължи главница над 420, 01 лв., както и напълно
необосновано е счел, че длъжникът не дължи договорната лихва. Въззивникът твърди, че неправилно районният съд е приел, че са налице неравноправни клаузи и е извел незаконосъобразен извод за
нищожността им. Счита, че уговорената договорна лихва не е в противоречие с
разпоредбите на ЗПК и с добрите нрави. Кредитополучателят
/и солидарният длъжник/ са имали да се запознаят с всички условия, освен това
са подписали и стандартния Европейски формуляр, запознати са с всички параметри
на правоотношението и са се съгласили с тях. Развива съображения относно
същността на договореното възнаграждение, като заявява, че възнаградителната
лихва е цена на услугата - заемане на
сума, и е дължимо за нея, стига да попада в ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Позовава се и на регламентираната в ЗЗД свобода на договарянето, както и
че това дава възможност на страните да уговорят възнаградителна лихва или
неустойка по-високи от размера на законната лихва, поради което тази клауза е
действителна. ГПР отговаря на законовите ограничения и не противоречи на
добрите нрави, тъй като е 49, 90 % и не надвишава петкратния размер на
законната лихва – 50% Развива подробни съображения в тази насока, като заявява,
че всички уговорки са отразени в съответните договор, споразумение, погасителен
план и др., подписани са от кредитополучателя /и солидарния длъжник/,
съответстват на законовите изисквания. Счита, че с подписа си
кредитополучателят е потвърдил уведомяването си за договорните условия и е дал
съгласието си да изпълни всички уговорени задължения. Той обаче не ги е
изпълнил изцяло и в срок, поради което следва да се признае дължимостта на
посочените вземания. Не следва да се извършва прихващане на платените суми само
с главното задължение, тъй като при нищожност на отделни части на съглашението,
те се заместват по право от повелителни норми на закона.
С оглед изложеното
въззивникът иска отмяна на атакуваните отхвърлителни части от решението и
вместо това – постановяване на решение, с което установителните искове бъдат
уважени и за тези суми, касателно главницата и договорната лихва. Няма
претенция за разноски.
Няма искане за събиране на
нови доказателства.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който
оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното
решение в атакуваните части, като правилни и законосъобразни. Развива подробни
доводи, с които последователно оборва всички релевирани с въззивната жалба
оплаквания, заявява, че съдът правилно е ценил и анализирал събраните
доказателства и е достигнал до извод за наличие на неравноправни клаузи, като
безусловно ГПР надвишава повече от три път законната лихва, в която насока е
трайната съдебна практика. Правилно е извършено прихващането, което е довело до
правилно отхвърляне на главния иск за част от сумата, както и на претенцията за
заплащане на възнаградителна лихва.
С оглед изложеното,
въззиваемата страна моли да се потвърди атакуваното решение в обжалваните му
части. Претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени нови
доказателствени или други процесуални искания.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
Третото лице-помагач на
страната на ответницата не е подало писмено становище в законовия срок.
В с.з. за въззивното дружество, редовно
призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С
писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32
т. 3 от ГПк поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на
решението в атакуваните части. Претендира разноски, представя списък.
В с.з. въззиваемата,
редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител
по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и иска
потвърждаване на обжалваните части на решението на СлРС. Претендира разноски за
тази инстанция.
В с.з. третото лице-помагач
на страната на ответницата, редовно призовано, не се явява и не изпраща
процесуален представител.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
РС доказателства, намира, че обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено в атакуваните си
части.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си
към нея. Освен това споделя и правните му изводи, които са обосновани и намират
опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният установителен
иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца, чийто
размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като в случая се наблюдава пълно
съвпадение по вид и обем на заявените права по заявлението по чл. 417 от ГПК и
по исковата молба по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 от ГПК, като по-късно, в
о.с.з., ищецът е намалил по размер претенциите и съдът е допуснал исканото
изменение.
Не се оспорват фактите на
сключване на договор
за потребителски кредит № ********** от 27.08.2015г., предметът, срокът и частичното
изпълнение, точката на противопоставяне между страните се явява единствено
валидността на клаузата, касаеща размера на договорната лихва – оттам – и
отражението й върху крайния размер на дължимата главница.
Този въззивен състав, при проверка
по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също намира, че искането за вземанията, по
отношение на които са отхвърлени установителните искове, се основават на
неравноправни клаузи в представения ДПК.
Безусловно ответницата има
качество на потребител и приложение намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото
предметът на спора има за източник договор за потребителски кредит – и ЗПК.
Въззивният състав се
солидаризира с крайния извод на заповедния съд относно недействителността на клаузата
в договора за кредит относно размера на уговорената договорна лихва, не отговаряща на изискването за добросъвестност и
водеща до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
На първо място и най-общо,
тук важи изцяло нормата
на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като договорът за потребителски кредит,
представен от ищеца-заявител, очевидно има общ, типов характер и не е
индивидуално съставен – с оглед личността на клиента или с оглед някакви
индивидуални особености. Той изцяло е бил изготвен предварително и потребителят
не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието му. От своя страна самото
съдържание на съглашението за възнаградителната лихва противоречи на
изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 от
ЗЗП придобива характер на неравноправност.
Недействителността на клаузата
на ДПК е такава, възникнала при наличието на условията на чл. 11 ал. 1 т. 10, вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК,
вр. чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и чл. 23 от ЗПК.
В представения договор за потребителски
кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на същия, но не е описана методиката
на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран
размер от 49, 909%, което представлява половината от заетата сума. Това не е
изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския
кредит. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в
ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната
цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Освен това, според компетентното
заключение на в.л., в чиято добросъвестност съдът няма причини да се съмнява, е
видно, че макар ГПР по договора да е 49, 90 % /като петкратният размер на
законовата лихва е бил тогава 50 %/, тъй като към договора е включен пакет
„допълнителни услуги“, /който също е предмет и на заявлението и на иска, макар
в тая част решението да не е обжалвано, но това не променя факта на наличието
на съглашението/, цената на този пакет – 2700 лв., не е била включена в ГПР по
кредита. Това, от своя страна, води до нарушение, както се посочи, и на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение
ГПР надхвърля многократно петкратния размер на законовата лихва и се получава
оскъпяване на кредита със 145, 14 %. Фактът, че към момента въззивникът не
обжалва отхвърлителната, поради неравноправност, част на решението по отношение
на това вземане, не може да доведе до пренебрегване на договора за закупуване
на пакета допълнителни услуги, тъй като ищецът е очаквал плащания по него и е
отнасял получените суми и към това задължение – тоест го е считал за източник
на облигационно задължение на ответницата. Поради това той следва да бъде
отчетен и съобразен при общата преценка относно наличието и същността на
неравноправни клаузи.
Горните
констатации водят и до последицата, предвидена в чл. 23 от ЗПК във връзка с чл.
22 от ЗПК, в който се включва и нарушението по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК– че
кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, не и на
лихви и други разходи по него. Това означава, че плащанията, направени от
ответницата, следва да се отнесат само към главницата и нейният размер следва
да се намали с тях, което е и сторил първоинстанционният съд.
Така от главното
задължение е останала непогасена сумата 420, 01 лв., до който размер този иск
следва да се уважи и да се признае дължимостта й, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК – 26.09.2019г. до окончателното изплащане.
Останалите
вземания, като основани на неравноправни клаузи, са недължими и по отношение на
тях исковете следва да се отхвърлят.
Като е достигнал до
идентични правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение. Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се
уважава, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено в засегнатите с
въззивната жалба отхвърлителни части.
В необжалваните то е влязло
в сила.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника
и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на
въззиваемата в размер на 450 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №
260274/01.12.2020г. по гр.д. № 1511/20г. на СлРС в обжалваните му части.
ОСЪЖДА
„Профи Кредит България“
ЕООД, гр. София да заплати на Р.Д.Д. направените по делото разноски за
въззивното производство в размер на 450 лв.
Производството
е протекло при участието на трето лице-помагач на страната на ответника - М.Д.Б..
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: