РЕШЕНИЕ
№ 260012
гр.Бяла, 04.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр.Бяла, втори гр.
състав, в публично заседание на тринадесети
януари , две хиляди двадесети първа година в състав:
Районен съдия: Ивелина Бонева
при секретаря Мариета
Йорданова, като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 325 по описа за 2020
година, за да се произнесе, съобрази:
Депозирана е искова молба от
„ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД против П.Й.И., с предявен иск с правно основание чл.422,
вр.чл.415 ГПК. Ищците молят съда да постанови решение, с което да приеме за
установено по отношение на ответника П.Й.И., че в качеството си на Кредитополучател
(Потребител) по Договор за потребителски кредит № ********** от 08.01.2018г.,
дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, в качеството му
на Кредитодател по същия договор, за сума в общ размер 472,84 лв., от които:
406,24 лв. главница, договорна лихва в размер на 34,78 лв. за периода
15.06.2018г. до 16.08.2018г., както и 31,82 лв.- обезщетение за забава върху
просрочената главница за периода от 15.06.2018г. до 03.12.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на Заявлението по чл.417 ГПК (12.12.2018г.) до окончателното изплащане на задължението. Претендира
разноските по заповедното и настоящо производство.
В исковата молба се твърди,
че ищецът образувал частно гр. дело № 1219/ 2019 г. на БРС, срещу длъжника, който подал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, поради което и се предявявал настоящият иск
за установяване съществуване на вземането. На 08.01.2018г. между ответника и
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, бил сключен договор за потребителски кредит № *********, с
който му била предоставена сумата от 578.73 лева. Към общия размер на кредита
била включена застрахователна премия от 39.53 лева и еднократна такса за оценка
на риска в размер на 34.71 лева, която по искане на ответника била финансирана
от ищеца и следвало да се възстанови с месечните вноски. Общото крайно
задължение било в размер на 693.06 лева, която сума следвало да бъде върната на
11 погасителни вноски. Уговорен бил лихвен процент от 25.17 %. Длъжникът е
преустановил плащанията по договора, считано от 15.06.2018г., като е просрочил
три месечни вноски с падежи на 15.06.2018г., 15.07.2018г. и 15.08.2018г.,
поради което цялото вземане станало предсрочно изискуемо, считано от 16.08.2018г.,
за което ответникът бил уведомен. На основание чл. 9, ал. 4 от договора било
начислено и обезщетение за забава /лихва за просрочие/,което към 16.08.2018г. е
било в размер на 31.82 лв..
В
едномесечния срок по чл.131 ГПК ответника е представил писмен отговор, с който
счита иска за недопустим - подаден след едномесечния преклузивен срок по чл.415 ГПК, а разгледан по същество и неоснователен. Твърди,че към датата на завеждане
на ИМ-15.06.2020г. ищеца е бил изцяло удовлетворен от вземането си ,а сумата
била изцяло погасена към 22.12.2018г.Представя писмени доказателства,разписки
за извършени плащания в периода 15.02.2018г.-22.12.2018г.
От
събраните по делото доказателства, които
прецени поотделно и в тяхната съвкупност,
при спазване разпоредбите на чл. 235 ГПК, съдът прие за установено следното:
От
приложеното ч.гр.дело №1219/2018г. на РС-Бяла е видно, че в производство по
чл.417 и сл. ГПК е била издадена Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №448 от
13.12.2018г. и изп.лист в полза на “ТИ БИ АЙ Банк”ЕАД срещу П.Й.И. за сума в размер
на 406.24 лв. (четиристотин и шест лева
и 24 стотинки) – главница, такси 0.00 лв.(нула лева) за периода от 15.06.2018г.
до 16.08.2018г., сумата от 34.78 лв. (тридесет и четири лева и 78 стотинки) -
договорна възнаградителна лихва за периода от 15.06.2018г. до 16.08.2018г.,
сумата от 31.82 лв. (тридесет и един лева
и 82 стотинки) - обезщетение за забава за периода от 15.06.2018г. до
03.12.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.12.2018г. до окончателното изплащане, както и
направените съдебни разноски в размер на 175.00 лв. (сто седемдесет и пет лева)
- д.т. и адвокатско/юрисконсултско възнаграждение.
Въз
основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20198320402489/2020г.
на ЧСИ с рег. №832 на КЧСИ, което се установява от приложеното към ч.гр.№1219/2018г.
по описа на БРС съобщение на ЧСИ, ведно с приложено копие от връчените на
длъжника документи-ПДИ. Видно от последната –л.26 от ч.гр.д. ответника е осъден
да заплати олихвяема сума в размер на
180.48 лв. от 23.12.2018г.,ведно със законната лихва в размер на 20.60 лв. в
полза на ищеца.
В
указания срок длъжника е подал възражение за недължимост ,като с разпореждане
от 18.02.2020г. заповедния съд е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземането си в срока о чл.415 ГПК.Съобщението с дадените
указания е връчено на ищеца на 13.03.2020г.,като същият е депозирал исковата си
молба в съда на 15.06.2020г.
Представен е договор за потребителски кредит от 08.01.2018Г.,сключен
между Ти Би Ай Банк ЕАД кредитор и П.Й.И.
– длъжник, при следните параметри: размер на кредита 578.53 лева, премия за
сключването на застраховка „живот“ в размер на 19.57 лева, премия за
сключването на застраховка „безработица“ в размер на 19.96, такса за оценка на риска в размер на 34.71
лева, годишен лихвен процент в размер на 25.17 %, годишен процент на разходите в размер на 43.07
% и обща сума дължима от потребителя 693.06 лева. В договора е обективиран погасителен план,
съгласно който кредитът следвало да бъде изплатен на 11 месечни вноски в размер
на 63.01 лева всяка и последна изравнителна вноска в размер на 62.96 лева, с падеж на първата
вноска15.02.2018г. и падеж на последната
вноска 15.12.2018г.
Съобразно чл. 15. 1 от договора в случай, че
потребителят е допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на
кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на
просрочието – от датата на падежа, до датата на ефективното изплащане на
сумата. В чл. 16. 2 е уредено, че в случай на пълно или частично просрочие при
изплащането на 3 поредни месечни вноски, цялото му непогасено задължение става
предсрочно и незабавно изискуемо, считано от датата на падежа на последната от
трите поредни просрочени месечни вноски. Считано от тази дата върху цялото
непогасено задължение на потребителя започвало да се начислява законна лихва до
окончателно погасяване на задължението.
Представено
е уведомление за настъпила предсрочна изискуемост от Ти Би Ай Банк ЕАД,
адресирано до длъжника, с което последният бил уведомен, че поради просрочие в
изплащането на вноски с падежи 15.06,15.07. и 15.08 2018г. по договор №
**********,като цялото непогасено
задължение по договора е станало предсрочно изискуемо считано от16.08.2018г.,
на осн. чл. 16, т. 2 от същия. Видно от приложената по делото обратна разписка,
уведомлението е връчено на Янка Илиева-съпруга.
По
делото е допуснато и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,, от
което се установява, че направените плащания от ответника към датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК възлизат на 252,04 лв.,като размера на непогасеното
задължение на ответника по Договор за покребителски кредит към същата дата-12.12.2018г.
възлиза на 472.84 лв. ,от които главница - 406.24лв., дължма договорна лихва за периода 15.06.2018г.
-03.12.2018г. -34.78 лв. и обезщетение
за забава за периода 15.06.2018г.-03.12.2018г. в размер на 31.82 лв. Експертизата установява също,че датата
на която Ти Би Ай Банк ЕАД е изпълнила задължението си по процесния договор е
на 08.01.2018 г.,а датата на която
дружеството е привело на ЗК „Уника“АД.
застрахователните средства по застрахователните вноски е 19.02.2018 г.
От представените от ответника и
неоспорени от ищеца доказателства, а именно заверени копия на разписки с № 04000698729277 от 15.02.2018г., 0400711531197
от 15.03.2018г., 04000724714358 от 16.04.2018г., 04000737551935 от
15.05.2018г., 04000834481221 от 22.12.2018г., се установява, че ответника е
изплатил на ищеца сумата в общ размер на 720.80 лв., като на 22.12.2018г. е
заплатил 468.71 лв. при претендиране в заповедното производство към
12.12.2018г.сума в размер на 472.84 лв. отнасяща се до главница,договорна лихва
и лихва за забава.
Предвид така установената по делото фактическа обстановка,съдът намира от правна
страна следното:
Предявеният
иск е допустим. Със Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ,
бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), обн., ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г.,
в сила от 13.03.2020 г., считано от 13.03.2020 г. е въведено извънредно
положение в Р България. В чл.3 от ЗМДВИП, в редакцията от ДВ, бр.28/ 2020 г., е
предвидено, че за срока от 13 март 2020
г. до отмяната на извънредното положение спират да текат:1. процесуалните
срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на
сроковете по наказателни производства, по Закона за екстрадицията и
Европейската заповед за арест и производства, свързани с мерки за принуда;
Срокът по чл.415 от ГПК е процесуален,
предвид на което приложение намира разпоредбата на чл.3, т.1 от ЗМДВИП, в
редакцията от ДВ, бр.28/ 2020 г., която
предвижда, че сроковете спират да текат. С изменението на ЗМДВИП бр. 34
от 9.04.2020 г., в сила от 9.04.2020, чл.3, т.1 от закона е със следното
съдържание: За срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение
спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни
производства, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно
приложението. В § 13. (1) от ЗИД ЗМДВИП бр. 34 от 9.04.2020 г., е предвидено:
Сроковете по чл. 3, т. 1 и т. 2 относно "други срокове" в досегашната
редакция и по отменената т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение
до влизането в сила на този закон, продължават да текат след изтичането на 7
дни от обнародването му в "Държавен вестник". От своя страна, в § 13
Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на
Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020
г., в сила от 14.05.2020 г.) е предвидено, че Сроковете, спрели да текат по
време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7
дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник".
Съобразявайки тези разпоредби следва извода ,че, като подаден в законоустановения
за това в чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.4, вр. ал.1 т.2 от ГПК срок, и от надлежна
активно легитимирана за това страна искът е допустим.
Разгледан по същество ,същият е неоснователен.
Безспорно е между страните, че претендираното вземане,
произтича от сключен при условията на Закона за потребителския кредит /ЗПК/
Договор за потребителски паричен кредит № *********., ведно с условията при
които е сключен между ответника и ищцовото дружестрова , по силата на който за
заемодателя е възникнало задължението да предостави на заемополучателя кредит в
размер на 539.00 лв., с включени застрахователна премия от 39.53 лева,както и 34.71
лева, представляваща такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на
процесния договор,като крайният размер на кредита в резултата на начислената
възнаградителна лихва възлиза на 693.06 лв.
Съдът на европейския съюз многократно е подчертавал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, а аргументи в
този смисъл са изложени в решенията по делата С-243/08, т. 3; С-40/08, т.32;
С-168/05, т.38 и други. И в по-нови дела на СЕС се преповтарят и
доразвиват посочените разбирания, като в подкрепа на необходимостта от служебна
проверка за неравноправност на договорните клаузи се сочи аргумента, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика,
както от гледна точка на възможността да преговаря, така и от степента на
информираност, което може да го накара да приеме условията установени
предварително от продавача или доставчика (дела С-32/14, С-377/14). Сочи се в
практиката на СЕС също така (решение по дело С-497/13), че съществува не малък
риск поради незнание, потребителят да не се позове на правна норма
предназначена да му предостави защита, а това би довело до липса на ефективна
защита на потребителя, ако националния съд не преценява служебно спазени ли са изискванията,
произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на потребителите. От
цитираните решения на СЕС следва недвусмислено, че националните съдилища са
длъжни да следят служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори.
Настоящият състав на съда счита, че договорът за
потребителски кредит нарушава няколко разпоредби от Закона за потребителския
кредит поради което е недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, и
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Разпоредбата на т. 12 допълва, че планът следва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи, като
с чл. 22 от същия закон е предвидено, че ако горното изискване не е спазено,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В настоящия случай не се
доказа наличието на изготвен погасителен план към процесния договор за кредит,
съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо - допълнителните разходи, което според настоящия съдебен състав
представлява достатъчно основание да се приеме, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Следва да се отбележи, че договорът
не съдържа дори капитализирано цифрово изражение на дължимите по него договорни
лихви и разходи, а единствено процентно изражение на тяхната стойност, като
общият размер на задължението на ответника е посочен без да могат да се
установят включените по стойност компоненти в него. Тези съществени елементи от
договора не се установиха дори в хода на процеса с приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза.
Отделно от това уговорката за такса за оценка на риска се
преценява от съда като нищожна , тъй
като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според тази разпоредба
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Посочената
такса е уговорена в чл. 7. 1 от договора като задължителна. Според тази клауза
таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит,
финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни
вноски съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в
искането-декларация. Съдът счита, че посочената уговорка не отговаря на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като е неясна - не става ясно за какво
точно действие (услуга) се дължи въпросната такса. Следователно се заобикалят
изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21,
ал. 1 ЗПК. Съдът счита също така, че доколкото оценката на риска предхожда
сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във
връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която
предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е
уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит,
вменени й с посочената нормата и води до неоправдано допълнително увеличаване
на размера на задълженията по договора.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно изслушаното по делото заключение на вещото лице неизплатената по
договора главница към датата на подаване на заявлението възлиза на 406.24 лв. Между
страните няма спор, а и от доказателствата по делото се установява, че след
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК
/12.12.2018г./ ,но преди депозиране на ИМ - на 22.12.2018г., ответникът
е извършил плащане в полза на ищеца в размер на 468.71 лева.Не се спори също и
обстоятелството,че това плащане е направено много преди длъжника да получи ПДИ
ведно със заповедта по чл.417 ГПК /12.02.2020г.-л.26 от ЧГД/
В производството по чл. 422 ГПК, съществуването на вземането по
издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235
ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изп. процес.
Това плащане следва да бъде отчетено от настоящата
инстанция по реда на цитираната по-горе норма и с което плащане изцяло е
погасена сумата по претендираната от ищеца за главница,ведно със законната лихва
,считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК до окончателното
й изплащане-22.12.2018г, която изчислена по реда на чл.162 от ГПК възлиза на
1.24 лв..
В останалата част претенциите на ищеца за договорна и
мораторна лихва предвид недействителността на договора се явяват недължими,
поради което и предявените искове за установяване на тяхната дължимост следва
да бъдат отхвърлени
Относно разноските:.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС
по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК: „Съдът, който разглежда иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
Издадената заповед за изпълнение е за сумата 472.84 лева,
като вземанията на ищеца към датата на депозиране на заявлението са установени в
размер на 406.24 лв., поради което в заповедното производство следва да му се
присъдят 150.35 лв.,при общ размер на
разноски 175 лв.,т.к. плащането е направено след образуване на заповедното
производство и ответника е дал повод за образуването му.
Не така стои въпроса за разноските в исковото
производство.
Исковото производство, макар и продължение на
заповедното, има своите специфики и самостоятелни черти, поради което и относно
него при отхвърляне изцяло на предявения иск следва да се уточни коя страна е
дала повод за завеждане на иска.
В случая ответникът не е дал повод за завеждане на делото
,като е платил сумата от 468.71 лв. на 22.12.2018г.,респективно десет дни след
образуване на заповедното,като ищецът въпреки това почти година и половина след
образуване на заповедното производство , на 15.06.2020г. е инициирал исково
производството, въпреки че ответникът е платил дължимата сума, с изключение на
разноските по заповедното производство преди подаването на исковата молба.. Това
обстоятелство, съчетано с неоснователността на исковата претенция в останалата
й част, касателно дължимите лихви обуславя извода ,че разноските в това
производство са дължими единствено на ответника. Същият претендира разноски в
размер на 300 лв. за заплатен адв. хонорар ,като са представени доказателства
за заплащане на сумата и съобразно изхода на спора следва да му бъдат
присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, като погасен чрез плащане предявеният от “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД -гр.София,
ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, ЕИК *********, против П.Й.И. с ЕГН ********** ***
иск
с правно основание чл.422 от ГПК за признаване за установено по
отношение на ответника П.Й.И., че в качеството си на Кредитополучател
(Потребител) по Договор за потребителски кредит № ********** от 08.01.2018г.,
дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, в качеството му
на Кредитодател по същия договор, за сумата 406,24 лв.,представляваща главница по договора,за която сума е издадена
ЗИПЗ въз основа на документ по чл.417 ГПК №..448 от 13.12.2018г. по
ч.гр.д.№1219/2018г. по описа на РС гр.Бяла.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от “ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД -гр.София, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, ЕИК *********, против П.Й.И. с
ЕГН ********** *** иск с правно основание чл.422 от ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника П.Й.И., че в качеството си
на Кредитополучател (Потребител) по Договор за потребителски кредит №
********** от 08.01.2018г., дължи изпълнение на парично задължение към „ТИ БИ
АЙ Банк” ЕАД, в качеството му на Кредитодател по същия договор за сумата в
размер на 34.78 лв.,представляваща договорна
лихва ,начислена за . за периода 15.06.2018г. до 16.08.2018г., както и за
сумата от 31,82 лв.- обезщетение за забава върху просрочената главница за
периода от 15.06.2018г. до 03.12.2018г., за които суми е издадена
ЗИПЗ въз основа на документ по чл.417 ГПК №..448 от 13.12.2018г. по
ч.гр.д.№1219/2018г. по описа на РС гр.Бяла.
ОСЪЖДА П.Й.И. с
ЕГН ********** *** , да заплати на “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД -гр.София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” № 52-54, ЕИК ********* ,сумата от 150.35лв. /сто и петдесет лева и
35 стотинки/, представляваща направени разноски по ч.гр.д. № 1219/2018 г. по
описа на РС - Бяла.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД -гр.София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” № 52-54, ЕИК ********* да
заплати на П.Й.И. с ЕГН ********** *** сумата в размер на 300.00лв./триста
лева/,представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение,на
основание чл.78,ал.3 от ГПК..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му в препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/