РЕШЕНИЕ
№ 226
гр. Кюстендил, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Росица Б. С.а
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Йоана Н. Такова
при участието на секретаря Елеонора Н. Борисова
като разгледа докладваното от Йоана Н. Такова Въззивно гражданско дело №
20251500500265 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 159 от 21.03.2025 г., постановено по гр.д. № 2205/2024 г.
по описа на Районен съд – Дупница, е отхвърлен предявеният от Адвокатско
дружество „К., Б. ****“, БУЛСТАТ: ******, с адрес“ гр. ****, ул. „***“ №1
срещу С. П. С., ЕГН: **********, с адрес: гр. **** ул. „***** ******“ № * иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответната страна дължи сумата от 3000 лева,
представляваща неустойка по чл. 16 (раздел V) от договор за правна защита и
съдействие от 21.08.2019 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението в съда – 23.07.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1694/2024 г. по
описа на Районен съд – Дупница.
Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът, който в
срочно депозирана въззивна жалба го обжалва с доводи за неправилност
поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и
необоснованост на формираните изводи на първоинстанционния съд. Счита
се, че са игнорирани събрани по делото писмени доказателства, които не са
били обсъдени от съда. Оспорва се извода на съда за нищожност на
процесната клауза за неустойка, като излизаща извън присъщите й функции,
предвидени в закона. Сочи се, че с изрично писмено изявление и без да е
1
налице виновно поведение на довереника, доверителят е оттеглил поръчката,
поради което дължи договорената неустойка в размер на 3000 лв., каквато е
била действителната воля на страните при сключването на договора за правна
защита и съдействие. Поддържа се, че до момента на оттегляне на
пълномощията, довереникът е изпълнявал задълженията си по договора като е
образувал гражданско дело, по което е извършил редица процесуални
действия, възложени му от ответника с договора за реализиране на крайната
цел – получаване на обезщетение за причинени неимуществени вреди в
резултат на ПТП. Неоснователно се явявало възражението на ответника за
недължимост и прекомерност на уговорения размер на неустойката, с оглед
видът и обемът на извършените действия на правна защита и съдействие,
съответстващи в пълна степен на уговорения от страните размер на
неустойката от 3000 лева. Неправилно, при преценката за еквивалентност на
престациите, са били изследвани уговорените в полза на довереника
плащания по договора, вместо договорените задължения в техния пълен обем,
с отчитане на осуетеното извършване и на други действия по изпълнение на
престацията, като резултат от оттегляне на пълномощията от довереника.
Неправилно съдът е приел, че положението на кредитора при оттегляне на
поръчката е по-благоприятно в сравнение с това, което е имал при положени
от него усилия по пълно изпълнение на поръчката, без да държи сметка, че
причината за изпадането на кредитора в това положение се дължала
единствено на поведението на доверителя, поради което не следва да се
тълкува в негова вреда. Сочи се, че ответникът не е твърдял да е налице липса
на доверие между страните и това да е била причина за оттегляне на
поръчката, поради което се критикува извода на съда, че доверителят под
страх от налагането на санкция /неустойка/ би могъл да се окаже в ситуация да
търпи изпълнение на договора при липса на доверие между страните.
Подчертава се, че ответникът е имал на разположение няколко месеца след
като шокът от смъртта на баща му е преминал, за да може да прецени дали
договорът е в негов ущърб, поради което неустоечната клауза не била
несъвместима с приетите норми за справедливост и добросъвестност, както е
приел районният съд. Целта на посочената клауза била да се обезпечи и
обезщети довереника в случай на оттегляне на поръчката. Неправилно, съдът
е приел и, че по делото не се установява първата предпоставка от фактическия
състав на уговорената неустойка, а именно оттегляне на поръчката, тъй като
последното се доказва от представеното с отговора на исковата молба от
ответника уведомление за оттегляне на пълномощията. Настоява се за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на ново решение по съществото на
спора, с което предявеният иск да бъде уважен, с присъждане на направените
по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна С. П. С. е депозирал
отговор на въззивната жалба. Поддържа се, че съобразно договора, ищеца има
право да се откаже от поръчката, което право не е скрепено с неустойка,
аналогично на предвидената за доверителя, поради което процесната
2
неустойка обезпечава неизпълнението на право, а не изпълнението на
задължение и противоречи на добрите нрави. Сочи се, че неустоечната клауза
по чл. 16 от Договора не формулира възникване на задължение за
обезщетяване на вреди на ищцовата страна. Твърди се, че в същата клауза е
предвидено задължение за заплащане на сторените от ищеца разходи, което
също следва да се разглежда като неустойка. Същевременно се сочи, че в чл.
17 от Договора е предвидено, че ищецът не дължи обезщетение в случай на
неизпълнение на поръчката поради отказ на застрахователя да заплати
обезщетение или непостигане на споразумение относно неговия размер,
поради което се споделя извода на първоинстанционния съд, че процесната
неустоечна клауза значимо и непропорционално надвишава присъщата й
обезщетителна функция. Твърди се още, че в случая е предвидена неустойка
като санкция при упражняване на законоустановеното право на доверителя за
оттегляне на поръчката поради липса на доверие.
С писмено становище по делото, процесуалният представител на
въззивника поддържа доводите, изложени във въззивната жалба. Претендира
разноски пред въззивната съдебна инстанция, съобразно представен списък по
чл. 80 ГПК.
Кюстендилският окръжен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
Производството по делото е започнало по заявление вх. №
7966/23.07.2024 г. на ищецът Адвокатско дружество „К., Б. ****“ за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С. П. С. за заплащане на
сумата в размер на 3000 лева, претендирана като неустойка по чл. 16 (раздел
V) от договор за правна защита и съдействие от 21.08.2019 г., ведно със
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането, както и направените разноски в заповедното
производство.
На 23.07.2024 г. по ч.гр.д. №1694/2024 г. на Районен съд-Дупница е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочената в заявлението
сума.
Ответникът С. П. С., е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение в законоустановения срок по чл. 414 ГПК, в което е посочил, че не
дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй
като договорът между страните е развален. Съобщението за възможността за
предявяване на установителен иск е връчено на ищеца на 05.09.2024 г. В
предоставения от съда срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, заявителят в заповедното
производство е подал иск за установяване съществуването на вземането,
предмет на заповедта за изпълнение на парично задължение.
Не е спорно по делото, че на 21.08.2019 г. между страните е сключен
договор за правна защита и съдействие, по силата на който С. П. С. възложил,
3
а ищецът се задължил да извърши всички правно допустими действия за
защита на личните интереси на доверителя, свързани с нанесени имуществени
и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от ПТП,
настъпило на 06.08.2019 г., при което е причинена смъртта на П. В., срещу
възнаграждение уговорено като резултативен хонорар в размер на 20% от
сумата, получена като обезщетение и лихви за нанесени имуществени и
неимуществени вреди, както в случай, че бъде постигнато извънсъдебно
споразумение със застрахователя, така и ако обезщетението бъде присъдено
по съдебен ред. В чл. 3, ал. 3 страните са предвидили, че за обезпечаване на
вземанията на ищеца по договора /договореното възнаграждение, както и
всички последици при неизпълнение, включително неустойки, лихви, както и
разноски по събирането им/, в полза на ищеца, ответникът учредява залог
върху бъдещото си вземане за обезщетение. В раздел V, чл. 16 е договорена
неустойка в размер на 3000 лв. в случай на оттегляне на поръчката от
доверителя, която е дължима независимо от договореното възнаграждение във
връзка с изпълнение на задълженията от страна на довереника.
Между страните не се спори, а и по делото се установява, че
упражнявайки правомощията си, адвокат П. К. е подала от името на С. П. С.
искова молба срещу ЗД „Бул Инс“ АД с претенция по чл. 432 КЗ за
присъждане на сумата от 25 500 лева, частичен иск от 170 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта
на неговия баща П. С. В., по която искова молба е образувано т.д. №1/2020 г.
по описа на КнОС.
Установява се от ангажираните по делото писмени доказателства,
изходящи от ищеца, че адвокат В. В., преупълномощена от адвокат П. К., е
осъществявала процесуално представителство по т.д. №1/2020 г. по описа на
КнОС, извършвайки редица процесуални действия в защита на интереса на
доверителя, като на 18.05.2021 г. производството по делото е било спряно на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
С писмена молба от 06.06.2024 г., депозирана по делото, С. П. С. е
направил изявление за безусловен отказ от исковите претенции на основание
чл. 233 ГПК, обоснован с постигнато между страните извънсъдебно
споразумение. Като последица от заявеният от ищеца отказ от иск, с
определение от 17.06.2024 г., съдът е прекратил производството по делото.
Страните не спорят, че С. П. С. е оттеглил пълномощията дадени на
ищеца (въззивник) по настоящото дело.
По делото не се спори, че ответникът не е заплатил на ищеца
претендираната сума.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни
изводи:
Подадената въззивна жалба е процесуално допустима, като депозирана в
срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен
контрол съдебен акт.
4
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В рамките на проверката по чл. 269 от ГПК процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми при постановяването му.
Разгледано по същество, настоящият състав на въззивния съд счита, че
решението е правилно, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща
към мотивите му по следните съображения:
С исковата молба е предявен за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 3000 лв.,
претендирана като неустойка по сключен между страните договор за правна
защита и съдействие от 21.08.2019 г.
В случая сключването на договора за правна защита и съдействие от
21.08.2019 г. между страните представлява доказан по делото факт. Предметът
на договора, като права и задължения на страните по него е ясен и установим
от съдържанието на същия. В раздел V, чл. 16 от договора е предвидена
неустойка в размер на 3000 лв., в случай на оттегляне на поръчката от
доверителя. Установява се по делото, че е налице оттегляне на пълномощията
от ответника, уведомлението за което е представено като доказателство с
отговора на исковата молба. Поради това и при положение, че ищеца не
оспорва така депозираното пред първоинстанционния съд уведомление на
доверителя за оттегляне на пълномощията, видно и от твърденията му в
уточнителна молба вх. № 2311/24.02.2025 г., настоящият съдебен състав за
разлика от първоинстанционния съд намира, че е настъпила първата
материална предпоставка на чл. 16 от сключения между страните договор –
оттегляне на поръчката от доверителя.
Основният спор пред първоинстанционния съд, пренесен и пред
въззивната инстанция, е съсредоточен върху въпроса за валидността на
предвидената в договора неустоечна клауза, с оглед евентуалното й
противоречие с добрите нрави.
Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и
критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в
процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото
разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.дело
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителни за съдилищата указания,
неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел
излиза извън присъщите функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се
извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен
случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение
критерии - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената
5
неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с
очакваните вреди от неизпълнението.
Следва да се има предвид и приетото в постоянната практика на ВКС, че
неустойка се дължи само в случаите и при условията, за които е договорена,
като задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на
договорно задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява /така
решение № 111/28.07.2009 г. по т. дело № 714/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и
Решение № 240/15.01.2014 г. по т.д. № 959/2012 г. на ВКС, II т.о. и др./.
Видно от съдържанието на неустоечната клауза на чл. 16 от процесния
договор, е предвидена неустойка в случай на оттегляне на поръчката от
доверителя. Едновременно с това е постигнато съгласие тя да е дължима,
независимо от уговореното в чл. 3 от договора възнаграждение. При
тълкуване на обсъжданата неустоечна клауза, настоящият съдебен състав
подобно на първостепенния съд достигна до извод, че неустойката, която
дължи ответника не е обусловена от заплащането на предвиденото в договора
адвокатско възнаграждение. Предвид факта, че в договора е посочено изрично
неустойка да се дължи независимо от договореното възнаграждение е видно,
че в случай на оттегляне на поръчката и при наличие на заплатено адвокатско
възнаграждение, ищецът отново би могъл да търси от доверителя
предвидената в чл. 16 неустойка. Следователно, неустоечната клауза не е
предвидена да обезпечава изпълнението на задължението на доверителя да
заплати договореното възнаграждение, както твърди ищеца, след като
неустойката е дължима във всички случаи на оттегляне на поръчката, без да
има значение дали уговореното възнаграждение е заплатено или не е.
Същевременно, по силата на чл. 26, ал. 1 ЗА право на доверителя е да оттегли
пълномощията и да прекрати договора по всяко време, и независимо от
причината за това. Начинът, по който в случая е уговорена неустоечната
клауза на чл. 16 от договора сочи, че обективираната в нея неустойка има
изцяло санкционен характер, в случай на правомерно поведение на
доверителя – при упражняване на правото му, предвидено в закона, да оттегли
поръчката, дори и да е заплатил изцяло договореното възнаграждение. Тези
съображения обосновават извод, че предвидената неустоечна клауза би довела
до неоснователно обогатяване на кредитора, като в случай на оттегляне на
поръчката и при освобождаване от задължението му да изпълни
договореното, той би получил освен предвиденото в договора адвокатско
възнаграждение, още и неустойка в размер на 3000 лв. Ето защо въззивният
съд намира, че така предвидената неустоечна клауза излиза извън присъщите
й обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции, и води до
неоснователно обогатяване на ищеца, с което същата накърнява добрите
нрави. Следователно, направеното правоизключващо възражение на
ответника за нищожност на неустоечната клауза на осн. чл. 26, ал. 1, предл.3
от ЗЗД се явява основателно. Поради началната нищожност на клаузата,
същата не обвързва страните и не е породила правни последици, поради което
и основаната на нея претенция с правно основание чл. 92 от ЗЗД правилно е
6
била отхвърлена. Релевираните с въззивната жалба доводи за изпълнение на
задълженията от ищеца по процесния договор, с оглед извършените редица
фактически и правни действия в защита интересите на доверителя по
конкретното дело, биха имали значение за евентуалната му претенция за
заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Предмет на
настоящото дело обаче не е претенция за заплащане на дължимо
възнаграждение, а дължимостта, съответно валидността на клаузата за
неустойка, уговорена между страните в чл. 16 от договора.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение, като
правилно, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон,
следва да бъде потвърдено.
По разноските пред въззивната инстанция:
На въззиваемата страна се следват разноски по общото правило на чл.
78, ал. 3 от ГПК, но искане, а и доказателства за сторени такива, не са
ангажирани, поради което не се следва произнасяне в този смисъл.
По обжалваемостта:
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване /делото е гражданско, а цената на иска е под 5000 лв./.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 159 от 21.03.2025 г. на РС-Дупница,
постановено по гр. д. № 2205/2024 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7