№ 275
гр. София, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Снежина Колева
Членове:Петър В.. Сантиров
В. М. Станиславова
при участието на секретаря Снежана Н. Колева Маринова
като разгледа докладваното от В. М. Станиславова Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20211100602371 по описа за 2021 година
Производството е по реда на гл. XXI от НПК.
С присъда от 25.03.2021 г., постановена по НЧХД № 11921 по описа за 2019 г. на
СРС, НО, 135 – ти състав, първоинстанционният съд е признал подсъдимия С.В.И. за
невиновен в това, че на 23.06.2019 г., за времето около 16:30 – 16:45 часа, в гр. София, в
съучастие, като съизвършител, с В.П. В., чрез нанасяне на удари с ръце и крака, дървен стол
и дървени дъски, в областта на тялото и главата, е причинил на Й. И.И. лека телесна
повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради
което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за
престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
С присъдата първоинстанционният съд е признал подсъдимия В.П. В. за невиновен в
това, че на 23.06.2019 г., за времето около 16:30 – 16:45 часа, в гр. София, в съучастие, като
съизвършител, със С.В.И., чрез нанасяне на удари с ръце и крака, дървен стол, дървена
тояга, железен прът и дървени дъски, в областта на тялото и главата, е причинил на Й. И.И.
лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за
живота, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му
обвинение за престъпление по чл. 130, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
На основание чл. 190, ал. 1 от НПК първоинстанционният съд е осъдил частния
тъжител Й. И.И. да заплати на подсъдимия С.В.И. направените пред СРС разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 900 (деветстотин) лева.
На основание чл. 190, ал. 1 от НПК първоинстанционният съд е осъдил частния
тъжител Й. И.И. да заплати на подсъдимия В.П. В. направените пред СРС разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева.
Частният тъжител е обжалвал присъдата в нейната цялост като неправилна и
незаконосъобразна. В жалба от 05.04.2021 г. и допълнение към нея от 05.05.2021 г. навежда
доводи за необоснованост на съдебния акт. Поддържа наличие на допуснати съществени
1
нарушения на процесуалните правила, включително превратен анализ на изслушаните
гласни доказателства по делото, в т. ч. показанията на свидетелите И. И.а, П. В.а и Р.Я..
Изразява несъгласие с извода на СРС относно приложимост на института на неизбежната
отбрана по смисъла на чл. 12 от НК към процесната хипотеза. В заключение твърди, че от
събраната доказателствена съвкупност по безспорен начин се установяват обективната и
субективната страна на повдигнатите обвинения, поради което моли за отмяна на
постановената присъда и признаване на подсъдимите за виновни. Оспорва
първоинстанционния акт и в частта относно разноските, като излага аргументи за
прекомерност на претендираните и присъдени в полза на подсъдимите адвокатски
възнаграждения.
С въззивната жалба и допълнението не се правят искания за събиране на
доказателства от въззивната инстанция.
Настоящият състав на Софийски градски съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата по делото, не се налага разпит на подсъдимите,
свидетели и експерти, както и събирането на други допълнителни доказателства.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, повереникът на частния
тъжител - адв. АС. М., поддържа жалбата и исканията, поместени в нея. Акцентира върху
наличието на данни за претърпени от тъжителя телесни повреди, като отрича възможността
същите да са причинени от подсъдимите при условията на неизбежна отбрана. Поддържа
възражението си за прекомерност на присъдените адвокатски възнаграждения.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, подсъдимият С.В.И. се
явява лично, представляван от адв. Р. Д.. На етап съдебни прения защитата поддържа, че по
делото липсват доказателства, които да установяват авторството на деянието, за което е
повдигнато обвинение, причинно – следствената връзка между процесното деяние и
уврежданията, механизма на тяхното причиняване, както и наличие на предметите, с които
тъжителят твърди да са му били нанасяни удари, на мястото на инцидента. Счита че
правилно първоинстанционния съд не е кредитирал показанията на свидетеля Р.Я.,
доколкото същите са вътрешно противоречиви и изолирани от останалия доказателствен
материал. Намира обжалваната присъда за правилна и обоснована, поради което моли за
нейното потвърждаване. Твърди недопустимост на направеното от повереника на ЧТ
възражение за прекомерност на присъденото от СРС адвокатско възнаграждение.
Претендира направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, подсъдимият В.П. В. се
явява лично, представляван от адв. СВ. СТ.. На етап съдебни прения защитата излага
аргументи за неоснователност на жалбата и правилност на първоинстанционната присъда,
поради което моли последната да бъде потвърдена. Претендира направените пред
въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
В предоставената им последна дума подсъдимите молят за потвърждаване на
присъдата на СРС.
Софийският градски съд, Наказателно отделение, XVII – ти въззивен състав, след
като се запозна с материалите по делото и обсъди наведените доводи и оплаквания, намира
за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият С.В.И. е роден на ******* г. в гр. София, българин, женен, неосъждан,
със средно образование, живущ в гр. София, кв. *******, с ЕГН **********.
Подсъдимият В.П. В. е роден на ******* г. в с. Чичил, общ. Кула, обл. Видин,
българин, женен, неосъждан, с полувисше образование, живущ в гр. Видин, ул. „******* с
ЕГН **********.
Подсъдимият С.И. и неговото семейство живеели заедно с частния тъжител Й.И. в
наследствена къща в гр. София, ж. к. *******.
На първия етаж от къщата живеели подсъдимият С.И., неговата съпруга И. И.а и
техните две малолетни деца, а на втория стаж – тъжителят Й.И..
2
На 23.06.2019 г. С.И. и съпругата му И. И.а били посетени от родителите на
последната – подсъдимият В. В. и П. В.а. Тъй като денят бил почивен /неделя/, семейството
решило да си организира барбекю на верандата, прилежаща към първия етаж.
Междувременно С.И. забелязал, че алеята пред къщата е обрасла с трева и слязъл, за да я
почисти. За да му помогне, към него се присъединила П. В.а, която слязла на алеята и
започнала да скубе трева. Действията им били забелязани от частния тъжител, който бил на
своята тераса на втория етаж. ЧТ направил забележка на С.И. и св. В.а. Макар да реагирал
словесно на думите на ЧТ, подсъдимият И. преустановил плевенето и се качил на верандата.
Последният се заел с подготовка на барбекюто, като в момент, в който държал в ръце
тенджера с месо, разгневен в хола на първия стаж нахлул ЧТ. Той се насочил директно към
верандата, като в гръб хванал С.И. за врата и започнал да го души. Забелязвайки действията
на ЧТ, вторият подсъдим – В. В., веднага се притекъл на помощ на своя зет и започнал да
дърпа ЧТ. Опит да помогне на своя съпруг направила и св. И. И.а, която също се намесила
във възникналата суматоха, дърпайки Й.И.. ЧТ успял да изблъска св. И.а от себе си и тя
паднала от верандата долу на алеята, повличайки със себе си част от градинската мебел.
Й.И. продължил да души своя племенник, а В. не спирал да го дърпа и да опитва да
освободи С.И. от ръцете му. При спречкването ЧТ ритнал подсъдимия В., вследствие на
което той също паднал от верандата, намираща се на височина не по – малко от 60 см от
алеята. В този момент покрай къщата минавал св. Г.А., който забелязал как ЧТ бутнал В. на
алеята, като последният бил облян в кръв. Виждайки до портата на къщата едно от децата на
С.И., св. А. взел последното и го завел в съседната къща. Същевременно Й.И. продължил да
държи С.И. за врата. В резултат на съпротивлението на последния, двамата мъже също
паднали на алеята, завличайки и част от намиращата се на верандата градинска мебел.
Очевидец на събитието станала и съседката св. В. Г.. Същата чула писъци от къщата на
съседите и излязла да провери какво се случва. Заставайки пред къщата на И.и, Г. видяла
как ЧТ бута В. и С.И. на алеята. През цялото време И. И.а, силно притеснена, викала за
помощ. Около къщата на И.и се събрали множество лица, които сигнализирали за случилото
се на телефон 112. На място пристигнали полицейски патрул и екип на ЦСМП. Прегледани
били св. И.а и нейният баща – подсъдимият В., а ЧТ бил задържан и откаран в 06 РУ –
СДВР. В резултат на спречкването В. В., И. И.а и ЧТ претърпели различни наранявания, за
които се снабдили със съдебно – медицински удостоверения, надлежно приложени по
делото.
Във връзка с процесния инцидент И. И.а инициирала производство по реда на Закона
за защита от домашно насилие /ЗЗДН/. На 10.07.2019 г. била издадена заповед за незабавна
защита по гр. д. № 36067/2019 г. по описа на СРС, ГО, 84 с – в, с която Й.И. бил задължен,
на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, да се въздържа от извършване на домашно насилие по
отношение на И. И.а, С.И. и малолетния им син – К. И.; както и на основание чл. 5, ал. 1, т.
3, предл. 1 от ЗЗДН да не доближава изброените лица на разстояние по–малко от 100 метра,
а на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗЗДН да не доближава жилището, което
последните обитават на разстояние по – малко от 0,5 метра.
С оглед същия инцидент по реда на чл. 356, ал. 3 от НПК било образувано и
досъдебно производство за това, че около 18:00 часа на 23.06.2019 г. в гр. София, ж. к.
*******, в двор на къща, е нанесен побой на В.П. В., в областта на тялото, като му е счупено
шесто ребро, с което му е причинена лека телесна повреда, и деянието е извършено по
хулигански подбуди – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК.
От заключението на съдебно – медицинската експертиза, изготвена в хода на
първоинстанционното производство, се установява, че според данните от медицинската
документация ЧТ Й.И. е получил различни травматични увреждания, вкл. контузия с
кръвонасядане и охлузване по задната повърхност на лявата теменно – тилна област на
главата, лентовидно охлузване по задната повърхност на лявата ушна мида в основата ,
петнисто кръвонасядане на ограничена площ в лявата задушна област и др. /подробно
описани на л. 116 от първоинстанционното дело/. Констатираните увреждания се дължат на
действието на твърди тъпи предмети с неголяма травмираща площ. Отбелязано е, че същите
3
не могат да се причинят едномоментно, а са получени вследствие отделни травматични
въздействия. Уврежданията биха могли да бъдат причинени чрез удари с или върху твърди
тъпи предмети, а охлузванията са в резултат от допирателно действие на твърди тъпи
предмет с неравна контактна площ.
Изложената фактическа обстановка въззивният съд приема за установена, подобно на
СРС, въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства и способи на
доказване, а именно: показанията на свидетелите Г.А., В. Г., П. В.а, И. И.а и Р.Я. /частично/,
приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства – съдебно – медицинско
удостоверение № 468/2019 г., 2 бр. епикризи, съдебно – медицинско – удостоверение №
458/2019 г. и експертно решение на ТЕЛК за В. В., съдебно – медицинско удостоверение №
459/2019 г. и допълнение към него относно И. И.а, 2 бр. психологични оценки, заповед за
незабавна защита по гр. д. № 36067/2019 г. по описа на СРС, ГО, 84 с – в, справки за
съдимост; способите за доказване – заключението на изготвените по делото СМЕ по
писмени данни.
За да постанови атакуваната присъда, Софийски районен съд е провел прецизно
съдебно следствие. Настоящият съдебен състав констатира, че контролираният съд е събрал
необходимите за изясняване на предмета на делото доказателства и не е ограничил страните
да реализират правата им да правят относими доказателствени искания. Първата инстанция
не е допуснала процесуални нарушения и логически несъответствия при анализа на
доказателствата по делото. Вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните
факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от състава
на СГС. Въззивният съдебен състав констатира, че е налице изчерпателност в обсъждането
на доказателствените източници от страна на контролирания съд, в рамките на което
последният е обсъдил и противоречията между някои от тях и е изложил конкретни и
мотивирани доводи относно това кои доказателства кредитира. Като напълно се
солидаризира с доказателствения анализ на първоинстанционния съд, настоящият състав
счете за безпредметно същият да бъде преповтарян. В тази връзка следва да се отбележи, че
когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може
да анализира само тези, които се оспорват.
На първо място, настоящият въззивен състав счита за безспорно установяващи се от
събраните по делото доказателства обстоятелствата, че на инкриминираните в частната
тъжба дата и място са се намирали ЧТ Й.И., подсъдимите С.И. и В. В., техните съпруги –
свидетелките И. И.а и П. В.а, както и малолетният син на И.и – К. И.. Безспорно е също, че
по повод действия на С.И. и св. В.а по почистване на тревните площи в алеята на двора е
възникнал конфликт между тях и ЧТ. От събраните по делото доказателства по еднопосочен
и безпротиворечив начин се установява, че този конфликт не е бил първият и не е изолиран
случай на ескалиране на отношенията между ЧТ, от една страна, и семейството на
подсъдимия С.И., от друга, доколкото тези отношения са били влошени от значителен
период от време по повод именно разногласията между двете страни относно ползването на
общото дворно пространство на обитаваната съвместно от тях наследствена къща.
Относно развитието на конфликтната ситуация, предмет на повдигнатото в тъжбата
обвинение, въззивният съд счита, че са налице две групи доказателствени източници – от
една страна, показанията на свидетелите И. И.а, П. В.а, В. Г. и Г.А., а от друга, показанията
на свидетеля Р.Я.. Както е посочил първоинстанционният съд показанията на св. И.а и св.
В.а поначало не могат да се считат за несъмнено безпристрастни, доколкото същите са
съпруги на двамата подсъдими, а св. И.а – и дъщеря на подсъдимия В.. Същевременно
правилно е изтъкнато от състава на СРС, че същите не следва да се приемат за изначално
дискредитирани, а подлежат на внимателна и задълбочена преценка и съвкупен анализ с
останалия доказателствен материал. В този смисъл въззивната инстанция намира, че
районният съд правилно е приел за правдиви показанията на тези две свидетелки касателно
личните им възприятия, свързани с предмета на делото. Същите са присъствали на
4
процесния инцидент и са свидетели – очевидци, като св. И.а е и участник въз възникналото
физическо спречкване, а св. В.а с оглед местоположението си / през цялото време се е
намирала долу на алеята/ е имала възможност да възприеме изцяло стеклите се събития на
инкриминираната дата. Въз основа на техните показания настоящата съдебна инстанция
възприе обстоятелствата по делото относно лицата, между които е възникнал конфликтът,
нахлуването на ЧТ в жилището на подсъдимия И. и нападението спрямо последния в
момент, в който същият не е могъл своевременно да реагира и да се защити, наличието на
градинска мебел на процесната веранда, височината на последната, действията на тъжителя
по изблъскване на св. И.а и изритване на В., както и падането на ЧТ и С.И. долу на алеята.
Изложената от тях информация е детайлна, еднопосочна, последователна и
непротиворечива. Въззивният състав намира за неоснователни оплакванията на повереника
на частния тъжител относно наличие на противоречия в показанията на свидетелките И.а и
В.а досежно описанието на инкриминираното деяние. В действителност съдът констатира
наличие на разминавания в техните показанията относно местоположението на И.а и
подсъдимия В. В. към момента, в който тъжителят е влязъл в жилището на първия етаж и
последователността, в която всеки един от тях е опитал да помогне на С.И.. Тези
разминавания съдът отдава на краткия отрязък от време, в който се е развил инцидентът, и
стресът, който всяка от свидетелките е преживяла, очевидно доказателство за който е и
изкривяването на устата на И. И.а – стресово състояние, за което свидетелстват както
показанията на св. Г., така и медицинската документация по делото. Подобни разминавания
не разколебават възприетата от съда фактическа обстановка, нито внасят съмнения относно
достоверността на събраните гласни доказателства, тъй като те се подкрепят от показанията
на св. Г. и св. А.. Последните двама свидетелстват досежно агресивното поведение на ЧТ,
като твърдят да са видели как Й.И. бутнал подсъдимия В. на алеята, а след това паднал от
верандата заедно със С.И., завличайки със себе си част от градинската мебел. Въззивният
съд намира показанията на тези свидетели за обективни и безпристрастни, тъй като те се
явяват еднакво отдалечени от страните по делото. Именно такъв анализ е направил и
първият съд. Районният съд правилно е отчел, че свидетелите А. и Г. се явяват
незаинтересовани от изхода на делото лица, като възпроизвеждат обстоятелства, които са
възприели лично, без да нагаждат показанията си в подкрепа на оправдателната или
обвинителната теза, поради което правилно и законосъобразно първоинстанционният съд ги
е кредитирал като достоверни. За неотносими към предмета на делото следва да бъдат
приети наведените от повереника на ЧТ съмнения относно достоверността на свидетелските
показания на И. И.а и П. В.а и предвид поддържани от адв. М. твърдения за противоречия в
тях относно местоположението на подсъдимите към момента на пристигане на полицията.
Този момент не интересува настоящия процес, поради което съдът не дължи преценка на
доказателствата досежно него.
На следващо място, правилно при оценката на показанията на свидетеля Р.Я.
първоинстанционният съд е счел, че същите са вътрешно противоречиви, неубедителни и
изолирани. Съпоставени с показанията на останалите свидетели по делото се установява
тяхната недостоверност, доколкото единствено св. Я. твърди наличие на трето неустановено
по делото лице, което е преустановило спречкването между ЧТ и подсъдимите, както и че
св. И.а и св. В.а са държали ЧТ, като едната от тях му е нанасяла удари. Само св. Я. сочи, че
„Д. го свалиха в градината и младото момче също скочи в градината. Другите останаха на
терасата“. Тези показания не кореспондират с никое друго доказателство по делото. Те
сочат на напълно различна фактическа обстановка, която противоречи на показанията на св.
Г. и св. А., за които съдът вече изложи съображения за обективност и правдивост. Както е
отбелязал и съставът на СРС, в случай, че действително трето лице, за което се сочи да е
съсед на страните, е съдействало за прекратяване на конфликта, житейски логично би било
ЧТ да познава и да посочи това лице като свидетел и същият да допринесе за доказване на
обвинителната теза. Твърденията на св. Я., че И.а и В.а са участвали активно във
възникналия конфликт, като са нанасяли удари на ЧТ, също не се подкрепят от
доказателствата по делото. Нещо повече, подобни твърдения биха могли единствено
допълнително да разколебаят обвинителната теза, тъй като навеждат съмнения дали част от
5
установените със СМУ № 468/2019 г. травматични увреждания не са в резултат от действия
на двете свидетелки, срещу които обвинение не е повдигнато. Предвид всичко изложено
настоящият състав счита, че предходната инстанция е достигнала до правилния извод да не
кредитира депозираните свидетелски показания на св. Р.Я., доколкото същите не са в
корелация с други доказателствени източници по делото.
В заключение въззивната инстанция намира изложените възражения касателно
доказателствения анализ, направен от първата инстанция, за изцяло неоснователни, тъй като
предложеният прочит от частното обвинение на събрания и проверен по делото
доказателствен материал не съответства на действителното му съдържание.
При така събрания по делото доказателствен материал, който опровергава
доказателствата на обвинението за начина и средствата на причиняване на
инкриминираните в тъжбата увреждания, обосновано първоинстанционният съд е намерил
за недоказани повдигнатите частни обвинения, според които в хода на физическо
спречкване С.И. и В. В. са нанесли побой на ЧТ Й.И., в резултат на който на последния са
били причинени посочените в тъжбата увреждания. Съгласно нормата на чл. 303, ал. 1 от
НПК присъдата не може да почива на предположения. Когато, въпреки предприетите от
съда възможни и необходими процесуално – следствени действия за разкриване на
обективната истина и приложените в тази връзка процесуални способи, обвинението спрямо
подсъдимия/те е останало недоказано, единствено законосъобразният краен акт на съда се
явява оправдателната присъда. При наличие на неразсеяни съмнения и колебания на
решаващия съд по отношение на твърдените с тъжбата престъпни деяния и съпричастността
на подсъдимите лица към тях, породените от доказателствена непълнота и/или негодни
доказателствени средства, процесуална последица е постановяването на оправдателна
присъда. Правилно районният съд е постановил такава за подсъдимите, след като
твърдяната в тъжбата фактическа обстановка е останала недоказана от събраните и
проверени по делото писмени и гласни доказателствени средства, при съблюдаване на
принципа на чл. 13, ал. 1 от НПК за разкриване на обективната истина. В този смисъл
въззивната съдебна инстанция се съгласява с правните изводи на състава на СРС, че по
делото не се установява по несъмнен начин, че вследствие противоправно поведение на
подсъдимите ЧТ е претърпял посочените в СМУ № 468/2019 г. травматични увреждания.
Въз основа на събрания по делото доказателствен материал районният съд е достигнал до
фактическия, а от тук и до правилния правен извод, че не се установява на
инкриминираните време и място подсъдимите да се посегнали над телесната
неприкосновеност на ЧТ, нанасяйки му удари, включително с дървен стол, дървени дъски,
дървена тояга и железен прът, в областта на тялото и главата на ЧТ, следователно не са му
причинили инкриминираните телесни увреждания, изразяващи се във временно
разстройство на здравето, неопасно за живота. Правилно съдът е констатирал, че по делото
липсват каквито и да е доказателства относно наличие на изброените предмети на мястото
на инцидента. Доказателства в тази насока не бяха ангажирани и пред въззивната
инстанция. Предвид липсата на категорични доказателства, че инкриминираните в тъжбата
увреждания на тъжителя са били причинени именно от подсъдимите С.И. и В. В., не може
да се изключи като възможен и фактически извод, че същите са настъпили в резултат на
съприкосновение на тялото на тъжителя с находящите се на верандата и алеята предмети
/градинска мебел, вкл. алуминиеви маса и столове/, или същите да са в резултат на падането
на ЧТ от височина от около 60 см, вкл. и върху намиращите се на алеята вследствие
падането на св. И.а градински мебели, поради което и обвинителната теза се разколебава до
степен на недоказаност на повдигнатите с тъжбата обвинения. С оглед изложеното
настоящият състав счита, че правилно районният съд е преценил несъставомерност на
противоправно причинени леки телесни повреди на ЧТ по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК
поради недоказаност на изпълнителното деяние на вменения престъпен състав и
поддържания от ЧТ И. механизъм на инкриминираното деяние, което да е довело до
описания в тъжбата противоправен резултат.
Предвид липсата на обективната страна на престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, за
6
което е повдигнато обвинение спрямо всеки един от двамата подсъдими, безпредметно за
съда се явява обсъждането на неговата субективна страна.
По отношение възраженията на повереника на ЧТ относно неприложимост на
института на неизбежната отбрана към процесната хипотеза, въззивният съд намира същите
за неоснователни. Мотивите на СРС относно наличие на предпоставки за прилагане на
уредения в чл. 12 от НК институт са изложени с оглед пълнота. Основен мотив за
постановяване на оправдателна присъда е посочената липса на доказаност на повдигнатите
частни обвинения. Отново за пълнота настоящият състав намира, че хипотетично институтът
на неизбежната отбрана би бил приложим в конкретната хипотеза при доказаност на
изпълнителното деяние, изразяващо се в извършване от страна на подсъдимите на
описаните в тъжбата противоправни действия. Съгласно чл. 12, ал. 1 от НК приложението на
този институт предполага съществуването на непосредствено и противоправно нападение
срещу личността на отбраняващия се или спрямо другиго. В хода на съдебното следствие се
установи, че подсъдимият С.И. е бил обект именно на такова нападение, което е започнало с
насочването на пострадалия към него, продължило е с хващане на последния в гръб за врата
и душенето му. Поведението на Й.И. безусловно е застрашило интересите на подсъдимия,
създало е опасност от накърняване на личната му неприкосновеност и физическа цялост.
Нападението над подсъдимия е било противоправно, тъй като е липсвало законово
основание за осъществяването му, освен това е било непосредствено и неприключило. Нещо
повече нападението е било извършено след проникване на ЧТ с взлом в жилището на С.И..
Предприетите от последния, св. И.а и подсъдимия В. действия по дърпане на тъжителя,
както и евентуално друг вид активни действия, за които обаче в настоящото дело не се
събраха категорични доказателства, реализират /или биха реализирали/ отбранително
действие, целящо да преустанови нападението срещу него. Поради това при претърпени в
резултат на подобни отбранителни действия увреждания, деянието потенциално би могло да
бъде квалифицирано като извършено при условията на неизбежна отбрана. По отношение
наведените от адв. М. възражения относно броя на отбраняващите се лица, житейски
изключващ приложимостта на разглеждания институт, съдът намира за нужно да отбележи,
че съгласно постановките на ППВС № 12 от 1973 г. право на отблъскване на нападението
има не само нападнатият, но и всеки друг гражданин, което право произтича от принципа на
морала за взаимопомощ между членовете на обществото. Следователно законът не поставя
ограничение във връзка с броя на отбраняващите се лице, за да счете за приложим или не
институтът на неизбежната отбрана. Последното обстоятелство би могло да има значение
единствено с оглед преценката за действия при превишаване пределите на неизбежната
отбрана, но с оглед вече установеното, че нападението е извършено след проникване с взлом
в жилището на И.и, приложима би била хипотезата на чл. 12, ал. 3 от НК.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваната
присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде потвърдена. Същата е
постановена при безспорно изяснена фактическа обстановка, като съдът намира, че
обосновано подсъдимите са били признати за невиновни и оправдани от
първоинстанционния съд за извършване на престъпленията, за които са били конституирани
като такива.
При извършената на основание чл. 314, ал. 1 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на първоинстанционната присъда, въззивният съд не констатира наличие на
основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с оглед на посочените
съображения въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
постановената от първоинстанционния съд присъда да бъде потвърдена изцяло.
По отношение на разноските:
Въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно, с оглед изхода на делото и
на основание чл. 190, ал. 1 от НПК в тежест на частния тъжител са били възложени
направените от всеки един от подсъдимите разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение. Действително разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК предвижда възможност
в гражданското съдопроизводство в случай, че заплатеното от страната адвокатско
7
възнаграждение е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото, по искане на насрещната страна съдът да присъди по – нисък размер на разноските в
тази им част при съобразяване Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения. В НПК обаче липсват разпоредби, които да предвиждат прилагане на този
институт в наказателния процес. По тази причина искането на частния тъжител за
намаляване на присъдените адвокатски възнаграждения, които е осъден да заплати в полза
на двамата подсъдими, е недопустимо в наказателния процес.
Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 НПК, разноските по наказателното
производство следва да останат за сметка на ЧТ, когато подсъдимият бъде признат за
невинен или наказателното производство бъде прекратено. Поради това в тежест на ЧТ
следва да бъдат възложени и реализираните от двамата подсъдими разноски за адвокатска
защита във въззивното производство, за които са представени надлежни доказателства за
реално плащане, както следва: 1/ в тежест на ЧТ следва да бъдат възложени сторените от
С.И. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 (хиляда) лева
съгласно представен договор за правна помощ и съдействие от 10.09.2021 г.; 2/ в тежест на
ЧТ следва да бъдат възложени сторените от В. В. разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 (хиляда) лева съгласно представен договор за правна
помощ и съдействие от 16.09.2021 г.;
Водим от всичко изложено и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, Софийски
градски съд, Наказателно отделение, XVII – ти въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда от 25.03.2021 г., постановена по НЧХД № 11921 по описа
за 2019 г. на СРС, НО, 135 – ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 190, ал. 1 от НПК частния тъжител Й. И.И. да заплати на
подсъдимия С.В.И. направените пред СГС разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 1 000 (хиляда) лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 190, ал. 1 от НПК частния тъжител Й. И.И. да заплати на
подсъдимия В.П. В. направените пред СГС разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 1 000 (хиляда) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8