Р E Ш Е Н И Е
град София, 17.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 2971 по описа за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. чл. 258 - 273 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 22448 от 23.01.2020 г., постановено по
гр. дело № 48819 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 89-ти състав, е издал заповед за защита по ЗЗДН. Задължил
е Б.Г.Т., ЕГН **********, да се въздържа от извършване на домашно
насилие спрямо Г.Б.Т., ЕГН **********. Забранил е на Б.Г.Т. да
приближава Г.Б.Т. на по – малко от 50 метра, както и жилището му, находящо се в
град София, ул.“******, за срок от 12 месеца. Наложил е, на основание
чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на Б.Г.Т. глоба в размер на 300.00 лева. Предупредил
е Б.Г.Т., че при констатирано от полицейските органи неизпълнение на
издадената заповед за защита, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският
орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. Осъдил
е Б.Г.Т. да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 25.00 лева
– държавна такса по делото. Осъдил е Б.Г.Т. да заплати на Г.Т. сумата от 400.00 лева – разноски по
делото.
Ответникът по молбата за защита Б.Г.Т. (въззивник в настоящото производство) е останал недоволен от Решението и го е
обжалвал изцяло с въззивна жалба, вх. № 5023817 от 12.02.2020
г. по описа на СРС. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на
обжалвания съдебен акт, като се поддържа, че същият е неправилен, необоснован и
постановен в противоречие с процесуалните правила. Изтъкват се съображения, че
молбата за защита била недоказана, включително и въз основа на изслушаните
свидетелски показания. За последните се сочи, че били пристрастни. В жалбата се
излагат и други съображения относно поддържаната неправилност на съдебния акт.
Съобразно изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното Решение.
Претендира присъждане на разноски.
Молителят Г.Б.Т. (въззиваем в настоящото
производство ) е взел становище по въззивната жалба, с което е оспорил същата
изцяло като неоснователна по изложените оплаквания за неправилност на
обжалвания съдебен акт. Заявява претенция за разноски.
Въззивната жалба
е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана
за това страна в първоинстанционното производство при наличие на правен
интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и
допустим и подлежи на въззивно обжалване
по чл. 258 ГПК, във връзка с чл. 17 ЗЗДН.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският
районен съд е приел за установено, че въз основа на индивидуализиращите
признаци на деянието по чл. 2 ЗЗДН, отразени в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, по делото е установено, че ответникът Б.Г.Т. е извършил психическо
домашно насилие спрямо молителя Г.Б.Т., който е негов баща. Ответникът обиждал
и заплашвал молителя, който в резултат на тези действия изпитвал и продължавал
да изпитва негативни емоции.
В хода на съдебното дирене са събрани гласни
доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите М.Г.Т. - син на молителя и
брат на ответника, и А.Б.Т.- дъщеря на ответника и внучка на молителя. Св. Т. е
сочил, че живее на 1-вия етаж от къщата, ответникът Б. на 2-рия
етаж, а родителите им живеели на приземния етаж. Твърдял е, че ответникът
обиждал и ругаел родителите им. Дворното място, в което се намирала къщата било
поделено между двамата братя – свидетелят М.Т. и ответникът Б.Т.. Частта, която
се ползвала от Б., била кошмарна – имало
храсти, тръни. Св. Т. е сочил, че му бил известен конфликт от средата на м.
август, но не бил очевидец. Родителите му, докато си приготвяли зимнината, Б.
се прибрал и дал на заден ход с колата му много бързо, като спрял на сантиметри
от тях. След като слязъл от автомобила си ответникът нападнал родителите му
думи. Св. Т. е уточнил, че всеки етаж от съвместно обитаваната къща си имал
входна врата. Св. Т.е установила, че отношенията между баща й и дядо й не били
добри, но не знаела да е имало актове на домашно насилие от баща й спрямо дядо
й. Свидетелката живеела на друго място, различно от къщата, която обитавали
страните. Тя е потвърдила при разпита й, че молителят Г.Т. и двамата му синове
– единият от които бил ответникът Б.Т., живеели в една къща, но всеки от тях
обитавал отделен етаж с отделен вход.
В приложената към молбата за защита декларация по чл.
9, ал. 3 ЗЗДН, молителят Г.Б.Т. е декларирал, че Б.Г.Т., на 13.08.2019 г.
осъществил спрямо него акт на домашно насилие, който се изразил в следното:
докато молителят приготвял зимнина със съпругата си на двора, Б. заплашително
дал колата си на заден ход като спрял на сантиметри от Г. и съпругата му.
Изплашил се, а непосредствено след това бил нападнат словесно с редица обидни
думи: ”палячо“, ”нещастник“, заканителни изрази като ”Какъв си ти, че да ми
говориш в моя дом“, ”С теб няма какво да разговарям“, ”Повече няма да се
разправям с теб“, ”С теб ще дойдат да се разправят други хора“. Това действие
на ответника спрямо декларатора предизвикало у него основателен страх за живота
и здравето му.
Във въззивната
инстанция
не са ангажирани допустими и относими доказателства, на които съдът да гради
изводите си.
Въззивният съд, след обсъждане на подробно установената писмена и гласна доказателствена
съвкупност по делото, намира, че въззивната жалба е основателна.
Основателни са
оплакванията, изложени от въззивника Т., че изводите на първата инстанция за
осъществен от него спрямо молителя акт на домашно насилие на процесната дата –
13.08.2019 г., не намират опора в доказателствения материал по делото.
Спорен в отношенията между въззивника и въззиваемия е въпросът относно това
дали е годно доказателствено средство приетата в първата инстанция декларация
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН (на л. 7 от първоинстанционното дело), както и установен ли е по категоричен начин твърдяният акт на домашно
насилие от 13.08.2019 г. Въззивният съд намира за необходимо да обоснове
в тази връзка, че в производствата по ЗЗДН законодателят е създал
изключителното улеснение на лицата, които твърдят да са пострадали от домашно
насилие, като съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН единствено представената декларация
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН би могла да бъде основание за издаване на заповед за
защита. За да бъде годно доказателствено средство обаче декларацията трябва
да съдържа всички индивидуализиращи признаци на твърдените актове на насилие,
както са посочени в молбата за защита. В конкретния случай така представената
от въззиваемия - молител декларация не съдържа всички индивидуализиращи
белези на твърдения акт на домашно насилие, за който се е твърдяло да е осъществен
от въззивника, на 13.08.2019 г. В декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН не са
посочени конкретно нито мястото, нито времето на акта, за който съдът
е сезиран с молбата за защита. Следователно, налага се извода, че декларацията по
чл. 9, ал. 3 ЗЗДН неправилно е кредитирана от първоинстанционния съд, в
нарушение на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН. Тази декларация не е годно доказателствено
средство върху което съдът да гради изводите си.
Осъществените от въззивника - ответник действия, за които е сочено от
въззиваемия - молител да съставляват домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН не
са установени пълно и главно в процеса и посредством гласните доказателства в
първата инстанция. Софийският районен съд е приел за достоверни показанията на
заинтересован от изхода на делото свидетел в полза на страната, която го е
ангажирала. Следователно, кредитирането на гласните доказателствени средства,
събрани чрез разпит на свидетеля М.Г.Т., е сторено в нарушение на чл. 172 ГПК.
В тази връзка следва да бъде обосновано, че когато правно релевантни факти се
установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който
свидетелите са узнали тези факти (присъствали ли са при осъществяването им,
имат ли впечатления от други факти, по
които може да се съди за правно релевантните, узнали ли са правно релевантните
факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и
способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и
добросъвестно да ги възпроизведат в показанията им. Заинтересоваността на
свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите,
така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в
показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои
от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези
показания и в каква степен. В конкретния случай изявленията на свидетеля при
разпита му не възпроизвеждат лични негови възприятия за случилото се на
13.08.2019 г., но възпроизвеждат дословно твърденията на молителя, който е
негов баща, изложени в молбата му за защита.
Съдържат множество оценъчни данни относно личността и действията на
ответника, в противоречие с основната функция на свидетелите в процеса – да
изложат безпристрастно и добросъвестно правно релевантни факти, които са
възприели лично. Същевременно изложеното
от свидетеля М.Г.Т. не се подкрепя от показанията на другия разпитан по делото
свидетел – А.Б.Т., която е потвърдила, че отношенията между страните са
влошени, но не й е известно баща й да е осъществявал актове на домашно насилие
спрямо нейния дядо – молителят Г.Б.Т..
За пълнота и
доколкото по делото действително са налице данни, че отношенията между страните
са влошени, е необходимо да се изясни, че не всяка употреба на обидни думи може
да се квалифицира като психическо домашно насилие, по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Често в обществото, вътре в семейството,
отношенията между отделните членове, особено ако са засегнати от имотни спорове
или други битови разногласия, могат да бъдат обострени и лишени от
диалогичност. Тогава реакциите на едно лице могат да бъдат непремерени и
несъобразени с етичните норми на поведение, но такива действия, макари да са
морално укорими, не биха могли да бъдат квалифицирани като домашно насилие.
По тези аргументи, въззивният съд намира, че описаните действия в молбата за защита, които следва да изпълват
фактическия състав по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, не са установени пълно и
главно от въззиваемия – молител Г.Б.Т.. Твърденият акт на домашно насилие на 13.08.2019 г. е останал недоказан по
време, място, начин на извършване и авторство,
а за съда недоказаният факт е неосъществил се факт - аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК.
Поради несъвпадане на изводите на
първата и въззивната инстанция, обжалваното Решение, с което е издадена заповед
за защита по ЗЗДН в полза на Г.Б.Т. срещу въззивника Б.Г.Т. с наложените
защитни мерки, вкл. относно предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложената глоба, държавната такса и присъдените разноски е неправилно и
следва да бъде отменено, а молбата за защита по ЗЗДН – да се остави без
уважение.
По разноските.
Предвид изхода на делото,
въззиваемата страна Г.Б.Т. дължи държавна такса за въззивната жалба в размер на
12.50 лева, по сметка на Софийския градски съд, както и за молбата му за защита
по ЗЗДН - в размер на 25.00 лева - арг. от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 18, ал.
1, вр. чл. 16 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК (общо 37.50 лева).
На въззивника Б.Г.Т. следва да
бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция, дължими му от въззиваемия. Договореното
и реално заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита
и съдействие от 16.02.2021 г. (на л. 22 от въззивното дело), възлиза на
сумата от 700.00 лева. Въззивният съд намира за основателно наведеното от
въззиваемия възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което на
въззивника следва да се присъди възнаграждение в размер на 400.00 лева по чл.
22 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. За първоинстанционното разглеждане на делото претенция за
разноски не е била заявена от него.
Предвид изхода на делото, въззиваемата
страна няма право на разноски, нито за първоинстанционното производство, нито
за въззивното, като тези искания следва да бъдат оставени без
уважение.
Така мотивиран, Софийският
градски съд, на основание чл. 17 ал. 5, предл. 2 ЗЗДН
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 22448 от 23.01.2020 г., постановено по гр. дело № 48819 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 89-ти състав, в частите, в които е
издадена заповед по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН с наложените защитни мерки и
предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложена е на Б.Г.Т.
глоба в размер на 300.00 лева и Б.Г.Т. е осъден да заплати на Софийския районен
съд държавна такса от 25.00 лева, а на Г.Б.Т. – 400.00 лева сторени разноски, и
вместо него ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата
на Г.Б.Т., ЕГН **********, за издаване на заповед за съдебна защита срещу Б.Г.Т.,
ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА, с
която на ответника Б.Г.Т. да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
ОСЪЖДА
Г.Б.Т., ЕГН **********,
да заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавни такси в размер
на 37.50 лева (тридесет и седем лева и петдесет стотинки).
ОСЪЖДА Г.Б.Т., ЕГН **********, да заплати на Б.Г.Т.,
ЕГН **********, сумата от 400.00 лева – разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ без уважение исканията на Г.Б.Т.
за присъждане на разноски за първоинстанционното и за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.