Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 23.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно
заседание на тринадесети юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа
търговско дело № 385 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. чл. 694 ТЗ.
Образувано
е по искова молба на Национална агенция за приходите (НАП), предявена срещу „Т.“
АД (н), ЕИК********, със седалище ***, за установяване съществуването на
неприети публични вземания в размер на общо 1940,91 лева.
Ищецът
твърди, че на основание чл. 3, ал. 1, т. 10 ЗНАП представлява държавата в
производствата по несъстоятелност, като в откритото по отношение на ответника „Т.“
АД (н), ЕИК********, такова, НАП предявила за удовлетворяване в срока по чл.
688, ал. 3 ТЗ публичноправни вземания, част от които били включени в списъка на
неприетите вземания, а подаденото от ищеца възражение било оставено без
уважение от съда по несъстоятелността с определение от 17.02.2021 г., поради
което и било наложително провеждането на исково производство за установяване
съществуването на неприетите вземания, които в молба от 22.03.2021 г. ищецът
уточнява да са установени с влезли в сила актове по смисъла на чл. 164, ал. 4 ДОПК.
С
ДВ, бр. 105 от 30 декември 2016 г., е прието изменение в разпоредбата на чл.
694 ТЗ, като е предвидено, че синдикът е длъжен да участва в производството по ал. 1 – ал. 3, каквото е и настоящото такова, без
това да го превръща в ответник по исковете. Съобразяването на процесуалната норма
е наложило синдикът на „Т.“ АД (н), ЕИК********, Е.Т. да бъде конституирана
като страна в настоящото производство, като спрямо същата исковете не следва да
се считат предявени, тъй като касаят материални правоотношения между ищеца и „Т.“
АД (н), ЕИК********.
Само
от страна на синдика Е.Т., е постъпил отговор на исковата молба, в който счита
исковете за допустими, но неоснователни. Предявените вземания били възникнали
до датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност,
затова следвало да бъдат предявени в установените в чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал.
1 ТЗ срокове, с изтичането на които за кредитора било погасено правото да ги
заяви за удовлетворяване в производството по несъстоятелност. Нормата на чл.
164 ДОПК уреждала начина и компетентния да предяви публичните вземания орган,
но по отношение на сроковете за предявяването им се прилагал ТЗ. При неспазване
на преклузивните срокове от НАП приемането на вземанията би означавало
държавата да черпи права от собственото си противоправно поведение.
Допълнителна
искова молба ищецът не е депозирал.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
не спорят по осъществените в правната действителност факти, единствено спорни
са породените от тях правни последици.
Не
е спорно и вписванията по партидата на „Т.“ АД (н), ЕИК********, установяват,
че с решение от 27.09.2017 г. по търг. дело № 7340/2015 г. на СГС, VІ-17
състав, е открито производство по несъстоятелност на дружеството поради
настъпила на 31.12.2015 г. неплатежоспособност.
С молба от 02.11.2020 г. ищецът предявил
за принудително удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „Т.“ АД
(н) публични вземания, в общ размер от 1251708,56 лева, като изрично в молбата
за предявяване е посочено, че не са неин предмет вземания за главница в размер
на 1475,67 лева, представляваща данък върху недвижимите имоти и такса смет,
дължими за периода 01.01.2016 г. – 30.06.2017 г. и лихва към 16.10.2017 г. в
размер на 44,27 лева, които вече били приети за удовлетворяване в производството
и установени с Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК №
6943-1/23.03.2020 г., влязъл в сила на 09.04.2020 г.. От друга страна в молбата
за предявяване на вземания изрично се сочи, че предмет на предявяване са
възникналите до датата на решението главници за данък върху недвижимите имоти и
такса битови отпадъци в същия размер от 1475,67 лева, които също били
установени с процесния акт. Видно от съдържанието на акта за установяване на
задължения такива за местен данък и такса битови отпадъци за периода 2016 г.
изобщо не са включени в предмета на установяване. За 2017 г. са установени
задължение за данък върху недвижимите имоти в размер на 655,86 лева и такса
битови отпадъци за 2017 г. в размер на 2295,48 лева или общо 2951,34 лева. Тъй
като до 30.06.2017 г. вземанията не са предмет на процесната молба, то волята
на кредитора следва да се тълкува в насока, че предявените вземания включват
публичните задължения за второто полугодие на 2017 г. или за периода 01.07.2017
г. – 31.12.2017 г., които вземания представляват ½ от общото задължение
2951,34 лева или възлизат на предявения размер от 1475,67 лева, който в молбата
на кредитора НАП е уточнено да представлява вземания за главници, възникнали
преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност
(27.09.2017 г.) и установени с Акт за установяване на задължения по чл. 107,
ал. 3 ДОПК № 6943-1/23.03.2020 г., макар в молбата да не е индивидуализиран
периода, за който задълженията са били дължими. Очертан е само периодът, за който
задълженията не са предмет на предявяването – 01.01.2016 г. – 30.06.2017 г..
В
този смисъл изводът на съда по несъстоятелността, че синдикът се е произнесла
недопустимо по отношение на вземания, изрично изключени от кредитора в молбата
за предявяване на вземания, е несъответен на действителната му воля да предяви
вземания за местен данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци,
установени с Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК №
6943-1/23.03.2020 г., но за периода след 30.06.2017 г., като действително в
молбата е уточнен периода на изключените от обхвата й вземания, но липсва
период на дължимост на тези вземания за 2017 г., които реално са предявени. А
те са в размер на 1475,67 лева и касаят второто полугодие на 2017 година.
В
обхвата на молбата за предявяване на вземания са и присъдена по гр. дело №
37706/2017 г. на СРС държавна такса в размер на 347,26 лева, както и мораторна лихва
върху нея в размер на 10,51 лева до 27.09.2017 г. и такава за периода
28.09.2017 г. – 15.10.2020 г. в размер на общо 107,47 лева. Публичните
задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци били
установени в Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК №
6943-1/23.03.2020 г., влязъл в сила на 09.04.2020 г., а вземането за присъдена
държавна такса – в изпълнителен лист, издаден на 11.06.2017 г. по частно гр.
дело № 37706/2017 г. на СРС, 50 състав. Тези вземания обаче били включени от
синдика в списъка на неприетите такива, тъй като били възникнали до датата на
решението за откриване на производство по несъстоятелност и съответно не били
предявени в предвидените за това срокове по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ,
като депозираното от НАП възражение срещу този извод на синдика е оставено без
уважение от съда по несъстоятелността с определение № 261014/17.02.2021 г.,
което е обусловило правния интерес на ищеца за провеждане на установителните
искове, предмет на настоящото производство.
Относно установителните искове
с правна квалификация чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ.
С оглед включване на предявените от НАП вземания в
списъка на неприетите вземания и отхвърлянето от съда по несъстоятелността на
възражението срещу списъка (макар по отношение на вземанията за данък и такса
съображенията на съда да са основани на неправилен извод за изричното им
изключване от обхвата на молбата за предявяване), защитата на всяко от претендираните
субективни материални права на вземания ищецът е легитимиран да търси именно чрез
провеждане на установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ. В този смисъл е и
определение №179/05.04.2021 г. по частно търг. дело № 512/2021 г. на II-ро ТО на ВКС, в което е прието, че при
предявяване на вземане синдикът следва да прецени същото и ако установи, че
срокът по чл. 685, ал. 1 или по чл. 688, ал. 1 ТЗ не е спазен, следва да се
произнесе като съответно включи вземането в списъка на неприетите вземания. В
този случай, претендиращият кредитор, може да оспори списъка с възражение по
реда на чл. 690 ТЗ. Тогава съдът по несъстоятелността е компетентен да се
произнесе като обсъди възражението и
след произнасяне на съда по несъстоятелността, в зависимост от естеството
му, е налице и правната възможност за предявяване на искове по чл. 694 ТЗ за
установяване съществуване на вземането, което не е прието, респ. за оспорване
на прието с определението вземане. Този ред следва да се приложи и в случаите,
когато се предявяване вземане след сроковете, предвидени в чл. 685, ал. 1 и чл.
688, ал. 1 ТЗ, като преценката за спазване на сроковете ще има значение за
извода съществува или не предявеното вземане. И наистина въпросът дали вземането, предмет на предявен
положителен установителен иск, подлежи на удовлетворяване в производството по
несъстоятелност поради предявяването му след изтичане на преклузивните срокове,
е по същество на спора и по него съдът дължи произнасяне с решението си.
От тази гледна точка предявените искове са допустими.
Спорът по същество не касае осъществени ли са правопораждащите
публичните вземания фактически състави, а тъй като е вън от съмнение, че тези
състави са осъществени преди датата на решението за откриване на производство
по несъстоятелност по отношение на задълженото лице „Т.“ АД (н), то спорът е
относно това следвало ли е вземанията да бъдат предявени в сроковете по чл.
685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ или предявяването на тези вземания не е
обвързано с преклузивен срок, тъй като са установени с влезли в сила актове по
смисъла на чл. 164, ал. 4 ДОПК и са от категорията вземания, подлежащи на
служебно включване от синдика за удовлетворяване в производството по
несъстоятелност.
В решение № 43 от 20.06.2014 г. по т. д. № 2471/2013 г.,
Т. К., І Т. О. на ВКС, е разяснено, че съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 4 ДОПК, в случай, че публичното вземане е установено с влязъл в сила акт,
синдикът незабавно го включва в списъка на приетите от него вземания така,
както е предявено, като вземането не може да бъде оспорено по реда на Част IV
от Търговския закон или чрез обжалване на определението на съда по
несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите от синдика вземания.
Забраната по чл. 164, ал. 4 ДОПК за оспорване по реда на чл. 690 и сл. ТЗ на
публично вземане, установено с влязъл в сила акт, произтича от специфичния ред
и начин на установяване на публичните вземания, поради което законодателят е
разпрострял задължителната сила на акта и спрямо третите лица, неучаствали в
производството по издаване на акта за установяване на публично вземане, каквито
са кредиторите на масата на несъстоятелността. Правилото, съдържащо се в чл.
164, ал. 4 ДОПК, следва да бъде съобразено и в производството по чл. 694 ТЗ,
като се зачете задължителната сила на акта относно установеното с него публично
вземане.
Доколкото актът за установяване на публично вземане не
обхваща фактите, настъпили след постановяването му, забраната чл. 164, ал. 4 ДОПК не обхваща оспорване на публичното вземане, установено с акта, основаващо
се на нововъзникнали факти, които не са преклудирани от задължителната сила на
влезлия в сила акт за установяване на публично вземане, каквото например би
било твърдението за настъпило след влизане в сила на акта погасяване на
публичното вземане чрез някои от способите, очертани в чл. 168 ДОПК - чрез
плащане, прихващане, опрощаване и т. н.. В настоящия случай такива факти не са
твърдят като невключването на вземанията е резултат от извод за преклудираното
им предявяване.
В решение № 179 от 18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС също е съобразено, че принудително изпълнение на
публични вземания се допуска въз основа на предвидения в съответния закон акт -
изпълнително основание за установяване на вземането, като с нормата на чл. 164,
ал. 1 ДОПК е прието, че в хипотезата на предприето събиране на публични
вземания чрез участие в производство или чрез присъединяване към открито
производство по несъстоятелност на длъжника, установеното с влязъл в сила акт
публично вземане подлежи на незабавно включване от синдика в списъка на
приетите от него вземания, както е предявено. Съдебната практика счита
разпоредбите на чл. 164, ал. 4 и ал. 5 ДОПК за специални по отношение на
разпоредбите на ТЗ относно органа, легитимиран да предяви публичните вземания и
начина на приемането им.
Стабилизираните публични вземания се ползват и с
особената привилегия на служебно приемане от синдика, съгласно разпоредбата на
чл. 687, ал. 2 ТЗ. Това означава, че публично вземане по смисъла на чл. 162,
ал. 2 ДОПК, установено с влязъл в сила акт, подлежи на приемане от синдика и
без носителят му да го е предявил в производството по несъстоятелност, поради
което приемането не се ограничава с някакъв преклузивен срок.
Затова и когато публичното вземане е възникнало, както в
разглеждания случай, преди датата на решението за откриване на производството
по несъстоятелност, но е установено с влязъл в сила след този момент акт, предявяването
му не се ограничава с преклузивния срок по чл. 685, ал. 1 или чл. 688, ал. 1 ТЗ, тъй като дори не е нужно НАП да го предяви - щом синдикът е длъжен да
включи изчерпателно посочените в чл. 687 ТЗ вземания служебно и следва да
изпълни това си задължение незабавно с грижата на добрия търговец. Така по
аргумент за по-силното основание се налага извод, че спазване на срокове за
предявяване на старите вземания не е необходимо. Ако се е наложило кредиторът
НАП да ги предяви, то това е резултат на
неизпълнено задължение на синдика за тяхното служебно установяване – аргумент
от чл. 658, ал. 1, т. 10 ТЗ и служебно приемане, дължимо по силата на чл. 687 ТЗ.
Когато публичноправно вземане се установява по специалния
ред – чрез акт за публично вземане, издаването на този акт е предпоставка за
предявяването му, респ. служебното му приемане в производството по
несъстоятелност, затова ако актът за установяване на публичното вземане е
издаден за стари вземания след изтичане на сроковете по чл. 685, ал. 1 и чл.
688, ал. 1 ТЗ, то е ясно, че последните не намират приложение, тъй като
процедурата за издаването на акта за публично вземане, явяваща се условие за
предявяването му/служебното му приемане, не е приключила (в този смисъл
определение № 310 от 31.07.2020 г. по ч. т. д. № 433/2010 г. на ВКС, ТК, II
Т.О. и решение № 172/19.03.2021 г. по търг. дело № 2504/2019 г. на ВКС, ТК, II
Т.О.).
В случая неприетите предявени вземания са публични,
съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК – за данък върху недвижимите имоти, т. 3 -
за държавни и общински такси, установени по
основание със закон (такса битови отпадъци, установена със ЗМДТ и присъдена
държавна такса, установена в чл. 4 ЗДТ) и т. 9 за лихви върху публичните
вземания по т. 1 – т. 8.
Вземанията за местен данък върху недвижимите имоти и за
такса битови отпадъци са установени с Акт за установяване на задължения по чл.
107, ал. 3 ДОПК № 6943-1/23.03.2020 г., влязъл в сила на 09.04.2020 г., т. е.
след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност,
поради което предявяването им не е обвърано със спазване на сроковете по чл.
685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ, затова същите вземания е следвало да бъдат
служебно включени за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „Т.“
АД (н), с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ.
Обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 1475,67 лева е дължимо само за
периода след предявяване на вземанията - 16.10.2020 г. и същото следва да се удовлетвори в реда
по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ, като за периода 28.09.2017 г. – 15.10.2020 г.
обезщетението възлиза на сума в размер на 456,63 лева, която обаче съставлява
част от общата мораторна лихва, претендирана с молбата за предявяване на
вземанията в размер на 215307,46 лева и която мораторна лихва е включена изцяло
в списък № 3 на приетите за удовлетворяване вземания, съответно не е обект на
възражението на НАП, което съдът по несъстоятелността е счел за неоснователно и
съответно не е предмет и на настоящото производство.
По отношение на главницата от 347,26 лева, представляваща
присъдена държавна такса, за която е издаден изпълнителен лист от 11.06.2017 г.
по гр. дело № 37706/2017 г. на СРС, се поставя въпросът представлява ли същата
публично вземане, което да попада в обхвата на чл. 164, ал. 4 ДОПК и поради
това преклузивните срокове за предявяване на вземанията, установени в чл. 685,
ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ да не се прилагат, тъй като е безспорно, че тези
срокове са пропуснати от НАП.
На първо място следва да се отбележи, че вземането за
държавна такса в размер на 347,26 лева е публично вземане по смисъла на чл.
162, ал. 2, т. 3 ДОПК, а не такова по т. 6 на разпоредбата, както е разяснено и
в решение № 64/03.04.2014 г. по гр. дело № 3283/2013 г. на ВКС, IV ГО: „Държавните такси, събирани от
съдилищата по образувани пред тях граждански дела по искови производства по
реда на отменения ГПК от 1952 г. и на действащия ГПК от 2007 г., са публични
държавни вземания, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. По общо правило, те се
внасят доброволно от ищеца още при подаването на исковата молба в съда – чл.
99, б. „б” ГПК (отм.) и чл. 73, ал. 3 и чл. 128, т. 2 ГПК, а ако това не е
сторено – след дадени от първоинстанционния съд указания по реда на чл. 100,
ал. 1 ГПК (отм.), респ. – на чл. 129, ал. 2 ГПК. Ако и след дадените указания
държавната такса не бъде внесена от ищеца и не бъдат представени пред съда
доказателства за това в законоустановения срок, исковата молба се връща и
производството по нея се прекратява, тъй като внасянето на таксата и
представянето по делото на документа за това представляват абсолютна
процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск, респ. – за
процесуалната допустимост на иска и на съдебното гражданско производство по
него – чл. 100, ал. 2 ГПК (отм.) и чл. 129, ал. 3 ГПК.“
Конструкцията е приложима и когато защита на нарушеното
субективно материално право се търси по реда на заповедното производство, което
е алтернатива на исковия процес, съответно в случаите на ищец/заявител,
освободен от задължението за внасяне на държавна такса, заплащането й се дължи
от длъжника срещу когото е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 78,
ал. 6 ГПК, като таксата се присъжда в полза на съда. Видно от представения
изпълнителен лист същият има за предмет дължима за производството, в рамките на
което листът е издаден, държавна такса, присъдена в палза на Софийския районен
съд. Следователно вземането е такова за установена по основание в закон държавна
такса, която е присъдена с издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която
подлежи на предварително (незабавно) изпълнение. Заповедта за изпълнение е
съдебен акт, в който задължението е
определено по размер, т.е. налице е негово установяване.
Действително, няма отбелязване заповедта за изпълнение,
включително и по отношение на присъдената държавна такса, да е влязла в сила. Заповедното
производство има едностранен характер и цели не да установи самото съществуване
на вземането, а дали то се оспорва от задълженото лице („Т.“ АД (н)), като
създаде съдебно изпълнително основание, когато вземането не се изпълнява, макар
да не се оспорва. В случай, че длъжникът
отрича вземането, същият разполага с 2-седмичен срок (към 2017 г.) за
депозиране на възражение по чл. 414 ГПК, който срок тече от връчване на
заповедта. Заповедите за изпълнение, издадени въз основа на документ подлежат
на незабавно изпълнение и въз основа на същите се издава изпълнителен лист,
който дава възможност на кредитора да образува изпълнително производство,
затова чл. 418, ал. 5 ГПК предвижда те да се връчват от съдебния изпълнител. В
случая, издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника „Т.“ АД (н), ЕИК********,
най-късно с молбата за предявяване на вземанията, към която изпълнителният лист
е приложен. Придаденото от закона изпълнително действие на заповедта за
изпълнение, обосновава правния интерес на длъжника да обжалва заповедта за
изпълнение в частта за разноските, като в този случай няма да е налице
възражение по смисъла на чл. 414, ал. 1 ГПК, а частна жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК. Длъжникът не твърди, нито ангажира доказателства да е подал възражение или
частна жалба по отношение на издадената заповед за изпълнение, включително и в
частта й, с която е присъдена държавна такса. При липсата на депозирано
възражение, респ. на частна жалба по отношение на разноските, заповедта за
изпълнение влиза в сила, т. е. при липсата на депозирано пред заповедния съд
възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, същата е влязла в сила
най-късно на 11.01.2021 г. (1 месец след обявяване на списъка на неприетите
вземания, към съставянето на който присъдена държавна такса е станала известна
на синдика), включително по отношение на присъдените с нея разноски.
В решение № 6/21.01.2016 г. по дело № 1562/2015 г. на
ВКС, ТК, I т.о., е разяснено, че задължителната
практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът
на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта
за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия
процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила (за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК-отм.) и оспорването на фактите
и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се
преклудират.
При издадена заповед за изпълнение и непредставени
доказателства за надлежното й оспорване, следва да се приеме, че същата е
влязла в сила. Дори това да не е така, това не би засегнало характера на вземането
като публично такова, установено по съответния ред, а би обусловило единствено
наличието на хипотезата на чл. 164, ал. 5 ДОПК, която предвижда ако публичното
вземане е установено, но актът не е влязъл в сила, то да се включва под условие
в списъка на приетите от синдика вземания и да се удовлетворява по реда на чл.
725, ал. 1 ТЗ, като ако при сметката за окончателно разпределение актът не е
влязъл в сила, условието се счита за несбъднато и вземането се изключва от
разпределението.
Липсата на доказателства за осъществяването на факт,
който да е препятствал влизането в сила на издадената заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК, мотивира съдът да приеме, че се касае за публично вземане, установено по предвидения
ред с влязъл в сила акт и затова подлежащо на служебно приемане от синдика по
смисъла на чл. 687, ал. 2 ТЗ. Затова спазването на сроковете по чл. 685, ал. 1
и чл. 688, ал. 1 ТЗ не се изисква по отношение на присъдената държавна такса,
която е вземане възникнало преди датата на решението за откриване на
производство по несъстоятелност, но е от категорията вземания по чл. 164, ал. 4 ДОПК вр. чл. 687, ал. 2 ТЗ.
Такова вземане е и обезщетението за забава в размер на
законната лихва, което също е подлежало на приемане с оглед акцесорния му
характер и което за периода от
12.06.2017 г. – 27.09.2017 г. възлиза на сума в размер на 10,51 лева и следва
да бъде удовлетворено в реда по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, а за периода след
датата на решението – 28.09.2017 г. до окончателното погасяване на задължението
– в реда по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ, като за периода 28.09.2017 г. – 15.10.2020
г. размерът на това акцесорно задължение възлиза на сумата 107,47 лева и
съществуването му следва да бъде установено със сила на пресъдено нещо.
С
оглед извода за основателност на предявените от НАП искове, право на присъждане
на разноските възниква за ищеца, съгласно чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, действаща към приключване на устните
състезания редакция, предвижда в полза на юридически лица или еднолични
търговци да се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Посочената разпоредба предвижда, че
заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената
дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП.
Приложимият чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ определя, че
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лева, като за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три
съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10000 лева,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер. Производството има за предмет искове с цена 1940,91 лева и
в рамките на същото е проведено само едно съдебно заседание. Затова при така
действащата нормативна уредба ищецът има право на юрисконсултско възнаграждение
в минимален размер от 100 лева.
Предвид
разпоредбата на чл. 694, ал. 7 ТЗ държавната такса се
определя върху една четвърт от вземането, за което е предявен установителен иск
и не се внася предварително. Ако искът бъде уважен, разноските са за сметка на
масата на несъстоятелността на „Т.“ АД (н), затова дружеството следва да бъде осъдено да
заплати в полза на бюджета на СГС държавна такса от 1 % върху размера на
исковете (1940,91 лева) или 19,41 лева.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Национална агенция за
приходите, срещу „Т.“ АД (н), ЕИК********, със седалище ***, искове с правна
квалификация чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, че СЪЩЕСТВУВАТ предявените с молба, вх. №
282084/02.11.2020 г. за удовлетворяване в производството по търг. дело №
7340/2015 г. на СГС, VI-17
състав, публични вземания за сумата 1475,67 лева, представляваща установени с
Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 6943-1/23.03.2020
г., влязъл в сила на 09.04.2020 г. вземания за данък върху недвижимите имоти и
такса битови отпадъци за второто полугодие на 2017 г., с ред на удовлетворяване
по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, заедно със законната лихва върху тази главница от
16.10.2020 г. до окончателното й погасяване с ред на удовлетворяване по чл.
722, ал. 1, т. 9 ТЗ, публично вземане в размер на 347,26 лева – присъдена
държавна такса с издадена по частно гр. дело № 37706/2017 г. на СРС, 50 състав,
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал.
1, т. 6 ТЗ, вземане в размер на 10,51
лева – законна лихва върху главницата за периода 12.06.2017 г. – 27.09.2017 г.
с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ и вземане за законна лихва
върху главницата от 347,26 лева за периода от 28.09.2017 г. до окончателното й
погасяване, която лихва до 15.10.2020 г. възлиза на сума в размер на 107,47
лева, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ.
ОСЪЖДА „Т.“
АД (н), ЕИК********, със седалище ***, да
заплати на Национална агенция за приходите, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.
8 ГПК, сумата 100 (сто) лева – разноски за производството.
ОСЪЖДА „Т.“
АД (н), ЕИК********, със седалище ***, да
заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ, сумата 19,41 лева (деветнадесет лева и четиридесет и една стотинки) –
държавна такса върху цената на уважените искове, която да се събере от масата
на несъстоятелността.
Решението
може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните и е постановено при участието на Е.Г.Т. – синдик на „Т.“
АД (н), ЕИК********, със седалище ***.
СЪДИЯ: