Р Е Ш Е Н И Е
№
1844 гр. Пловдив 04.12.2012г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ИСКОВО ОТДЕЛЕНИЕ, ХV-ти
граждански състав, в открито заседание на 08.11.2012г., в състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ
ЗЛАТАНОВА
при участието на секретаря К.Н., като разгледа докладваното
от съдията гр.д.№ 1889 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът В.Т.Т., ЕГН ********** иска ответникът З.В.Ж., ЕГН ********** да бъде осъден да му заплати
сумата от 26 000лв., като частичен иск от общо дължима сума от 49 148,22 лв., като получена без основание. Твърди, че сключил с ответника договор
за заем в размер на
15 000 евро, като
заемната сума била обезпечена с договорни ипотеки, за
което са съставени два нотариални акта. Първата договорна ипотека еот 29.06.2006г. и обезпечава сумата от 10 000 евро. По този договор ищецът
реално получил сума в размер на 6955
евро. Сумата от 695 евро била удържана от заемодателя,от които 600 евро били
първа месечна вноска по лихвата, а 95
евро били за разходи по юридическото оформяне на сделката. Останалите
2 350 евро ищецът не получил на уговорената дата – 05.07.2006г., нито по-късно. Имало уговорка за възнаградителна
лихва в размер на 6% месечно, платима всеки месец до
5-то число на месеца, следващ този, за който се дължи. Уговорена била и неустойка за забава
в размер на 1% дневно върху неиздължената сума. Втората договорна ипотека била сключена при
същите условия, на 18.07.2006г., за сумата от 5000 евро, която се твърди, че е
получена през октомври -2 500 евро и през ноември 2006г.-веднъж 1000 евро и веднъж 1500 евро. За обезпечаване на заемодателя ищецът подписал и
записи на заповед за 3500 евро, за 1500 евро, за 400 евро и за 800
евро. Ищецът твърди да е извършил плащания по договорите за заем на 29.06.2006г. – 600 евро, на 04.08.2006г. - 750 евро, на 07.09.2006г. - 909 евро, на 05.10.2006г. -900 евро, на
05.11.2006г. -956 евро, на 11.12.2006г. - 160 евро, на 27.12.2006г. - 660 евро, на 22.06.2007г. - 3000лв. На 11.10.2007г. ищецът върнал заетите
15 000 евро на заемодателя. Въпреки това, последният отказал да вдигне
ипотеката с мотив, че му се дължали лихви и
неустойки за забава. На 28.01.2008г. ищецът продал
ипотекирания си имот за сумата от 31 200 лв., която сума веднага дал на З., за да вдигне ипотеката. Ответникът искал още пари и на 19.07.2008г. ищецът му
дал още 500 лв., а на 17.08.2008г. – 200лв. Така, за заем
общо в размер на 12 650 евро, ищецът заплатил на заемодателя си общо 73 889,47лв., от които 19 935 евро и 34 900лв. Ищецът
платил сумите, мислейки си, че
дължи лихви и неустойки,но твърди тези клаузи да са нищожни изцяло поради противоречие с морала и добрите нрави.. Представя писмени и гласни
доказателствени средства. Претендира разноски.
Ответникът З.В.Ж. оспорва иска. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претенцията, като се
аргументира с приложението на чл.111, б. „б” и „в” от ЗЗД. Твърди, че претенцията е неоснователна
поради това, че платената неустойка е съразмерна на предоставената заемна сума
по двата договора, поради което клаузата за неустойката не е нищожна. Твърди, че уговорката за възнаградителната
лихва не е нищожна, доколкото няма закононов максимум при определяне на нейния
размер, което кореспондира със свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. Посочва, че
към настоящия случай е приложима нормативната разпоредба на чл.18, ал.1 от
Наредбата за дейността на заложните къщи, съгласно която месечният размер на
договорената лихва върху предоставените в заем суми в лева и валута е 3% или
36% годишна лихва. Оспорва претенцията, като
счита, че е приложим чл.55, ал.2 ЗЗД, т.е. че сумите по възнаградителната лихва
са платени в изпълнение на нравствен дълг. Ответникът не оспорва сключването на двата договора за
заем, със съответните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка. Оспорва
твърдението на ищеца, че заемната сума, която е предадена по двата договора от
заемодателя на заемателя е 12 650 евро, като излага, че тя е в
размер на 15 000 евро. Оспорва
твърдението на ищеца, че част от сумите, включени в общия размер на получената
без правно основание сума, не са платени в изпълнение на сключените между
страните договори за заем, обезпечени с ипотека, а са платени в изпълнение на
други задължения към ответника по други заемни правоотношения. Оспорването
касае конкретните суми: от 3000лв, платени на 22.06.2007г.; 500 лв., платени на
19.07.2008г.; 200 лв., платени на 17.08.2008г. и 56 евро, платена на
05.11.2006г., посочена като договорна лихва в размер на 3%, дължима върху заета
сума в размер на 2500 евро. Ангажира
писмени и гласни доказателствени средства. Претендира разноски.
Съдът прецени
становищата и възраженията на двете страни и като разгледа събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
Не се спори, че между страните са били налице
договорни правоотношения, по силата на които ответникът е предоставил в заем на
ищеца сума в общ размер от 15 000 евро. Договор за заем в размер на
10 000 евро е сключен в писмена форма с дата 29 юни 2006г., срок от една
година и месечна лихва в размер на 6% месечно. За обезпечаване на този заем е
сключена договорна ипотека, обективирана с нотариален акт № 160,том ІІІ, рег.№
6903,н.д.№ 528/2006г. от 29.06.2006г. В същия договор се съдържа и клауза за неустойка за забава плащането на главницата или лихвата
в размер на 1% на ден.
Другата част от
заетата сума в размер на 5 000 евро се установява да е предмет на заемни
правоотношения с нотариален акт № 59,том ІV, рег.№ 7836,н.д.№ 625/2006г. от
18.07.2006г. В този договор за учредяване на договорна ипотека, който
обезпечава заемът от 5 000 евро са повторени същите клаузи за месечна
лихва от 6% месечно и неустойка за забава от 1% дневно.
В нотариалните
актове е записано изрично, че дадените в заем суми са предадени на
заемополучателя в деня на учредяване на ипотеките. Ищецът твърди, че не е точно
така и реално не е получил цялата договорена главница по заема. Този спор
излиза малко извън предмета на делото, доколкото тук се претендират недължимо
платени лихви и неустойка. С оглед на това, че при получаване на главницата са
били правени и плащания на лихви следва да се отбележи какво се установява и по
отношение на главницата от събраните по делото доказателства. Поначало, отразеното
в нотариалните актове няма пречка да се оспорва, тъй като в тази част те
обективират частен диспозитивен документ. Но този документ изхожда от
страната-ищеца, която го оспорва, защото твърди нещо различно от отразеното и
събраните в тази насока гласни доказателствени средства- показанията на
свидетелката С. Т., с оглед липсата на изрично съгласие за това от ответника,
се явяват недопустими по смисъла на разпоредбата на чл.164,ал.1,т.6 от ГПК.
Затова и в тази част свидетелските показания няма да се ценят. Единствено представеният писмен
договор/стр.10/ с дата от 29.06.2006г. е доказателство за това, че действително
главницата по първия нотариален акт не е получена така,както е отразено в
него,а са предадени на заемателя само 6 955 евро. За останалите 2350 евро
е договорено да се платят на 05.06.2006г. Нарочен документ, изходящ от някоя от
страните за плащане на последната сума на посочената дата не се представя и в
този смисъл доказателство за получаване на тази част от заема няма.
От друга страна, няма
документ за това, че плащането по втория нотариален акт на сумата от 5 000
евро е станало по начин различен от отразения в нотариалния акт. Доводът на
ищеца, че това е станало с издаването на записите на заповед, представени от
ответника по делото, остана недоказан. Не
се установява по категоричен начин, че записите на заповед/стр.44-47/,
включително и тези от 05.11.2006г. за сумата от 3 500 евро и 27.11.2006г.
за сумата от 1500 евро, са издадени във връзка именно с процесното каузално
правоотношение. Освен твърденията на ищеца за това по делото няма
доказателство, което да води до този извод. Противно на това, представени са
три протокола/стр.91-93/, в които са обективирани още договори за заем между
същите страни за различни суми. Така, записите на заповед биха могли да са издадени
във връзка с друго заемно правоотношение.
В този смисъл, за твърдението на ищеца не е проведено пълно доказване.
Пречка за това са и свидетелските показания на свидетелката С.М., която потвърждава пред съда, че между
страните е имало множество други заемни правоотношения.
Представена е обаче
бележка-разписка/стр.14/, подписана от ответника и от ищеца, и не оспорена в
рамките на настоящото производство от никоя от страните, според която на
11.10.2007г. З.Ж. е получил от ищеца 15 000 евро главница „по първа и
втора договорна ипотека”. Това писмено доказателство, съпоставено с
гореизложените доказателства, налага извод, че ищецът е получил от ответника в
заем 15 000 евро, която сума е и върнал.
Както се каза, не
това е предмет на настоящия спор. Като твърди, че не е получил цялата главница
по заемите, ищецът не претендира връщане на тази неполучена част, а търси
сумата, платена като лихви и неустойки. Затова и въпросът тук е не дали и каква
главница заемодателят действително предоставил за временно възмездно ползване,
а колко, освен главницата, е платил заемополучателят на заемодателя и дали е
налице неоснователно обогатяване поради недължимост на плащанията.
Ответникът не
спори, че е получил обратно главницата по заема, ведно с лихвите и неустойките.
В първото по делото съдебно заседание, процесуалният му представител адвокат М.
заяви изрично,че плащания по двата договора са правени до 28.01.2008г.,като
всички задължения са погасени,т.е. да се разбира главницата с възнаградителни
лихви и неустойка.
Ищецът твърди, че
клаузите за плащане на лихви и неустойки са
в противоречие с морала и добрите нрави поради прекомерния им размер.
Позовава се на това, че за заем от 15 000 евро е платил на ответника сума
в общ размер от 73 889,47лв.
От събраните по
делото доказателства се установява, че действително, освен главницата в размер
от 15 000 евро, ищецът е върнал по двата договора за заем още общо
20 059 евро или 39 115.05лв. Така, в договорът за заем, т.2 изрично е
записано плащане на сумата от 600 евро
лихва. В протокол от 05.10.2006г. е записана сумата от 900 евро. В протокол от 05.11.2006г. са платени 900 евро- лихва 6% месечно по
договорните ипотеки от 29.06.2006г. и 19.07.2006г.,т.е. по процесния договор за
заем и 3% на месец върху 2500 евро, които се изчисляват на другите 56 евро по
протокола и съдът не отчита,тъй като описаните 2 500 евро са извън
предмета на делото или поне не се установява да се отнасят до него. По протокол
от 04.08.2006г. са платени още 750 евро.
И трите протокола са на стр.12 от делото,подписани са от двете страни и не са
оспорени. С протокол от 07.09.2006г./на стр.13/ са платени още 909 евро лихва. Останалите два
протокола на същата страница от делото съдът не приема като относими
доказателствени средства, тъй като от тях не е видно дали се отнасят до
процесното правоотношение или до други заемни правоотношения между страните,
каквито, както се установи е имало. В тази насока, както се каза не могат да се
ценят и събраните по делото гласни доказателствени средства.
На стр.14 е представена
разписка, видно от която на 28.01.2008г., на която дата сам ответникът признава
да са приключили разплащанията по заема, ищецът му е платил още 16 000
евро по двете договорни ипотеки.
Така, от описаните писмени
доказателствени средства се установява, че общо на ответника са изплатени освен
главницата и още 20 059евро.
Останалите разписки на стр.15 съдът не цени, тъй като и за тях не може да се
приеме да са във връзка с процесното правоотношение. Но безспорно се установява, че ответникът е получил
сумата от 20 059 евро, която включва лихви и неустойки по договорите за
заем общо в размер на 15 000 евро.
Като изхожда от
договорените размери на възнаградителната лихва и неустойка за забава и при
съпоставка с размера на реално заплатените лихви и неустойки с размера на
главницата по заема, взимайки предвид и наличието на ипотека, като допълнително
обезпечение и липсата на други претърпени вреди от кредитора, съдът намира, че
възраженията на ищеца за недействителност на тези клаузи се явяват основателни.
Договорената
месечна лихва от 6% е всъщност 72% годишна лихва. Поначало, няма законови
ограничения за размера на възнаградителната лихва, но в рамките на разпоредбата
на чл.9 от ЗЗД, а именно добрите нрави. Установен от съдебната практика
допустим размер на лихвата за възнаграждение при ползването на парична сума е
трикратния размер на законната лихва. В този смисъл са Решение № 906/2004г. на
ВКС, ІІ г.о., Решение № 378/2006г. на ВКС ІІ г.о., Решение № 1270/2009г. на
ВКС, ІІ г.о. Видно е, че в случая се надхвърля няколко пъти трикратния размер
на законната лихва. От друга страна, самият размер на възнаградителната лихва
от 6% месечно значително надхвърля изобщо размера на реалните вреди. В този
смисъл е Решение
от 9.06.2005 г. на ВКС по гр. д. № 908/2004 г., ТК. Неоснователно
е възражението на ответната страна, че приложение следва да намерят
разпоредбите на Наредбата за дейността на заложните къщи. По делото не се
установи ответникът да осъществява дейност на заложна къща, а дори и да е така,
договорената лихва от 6% надхвърля дори и максималния размер по тази наредба, който
е 3% месечно. Друг е въпросът доколко този нормативен акт е приложим за
правоотношения,възникнали през 2006г.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави и платените от ищеца
суми за погасяване на това задължение са недължимо платени при начална липса на
основание.
Нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави е и клаузата за
неустойка в размер на 1% дневно или 365% годишно. Институтът на неустойката има обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Процесната неустойка е за забава и размерът
й би следвало да е съотносим със законната лихва, но очевидно е, че не е.
Същевременно, обезпечителната й роля се припокрива с другото обезпечение по
договора за заем, а именно двете ипотеки. Отделно от това, като санкция,
договорената неустойка е твърде голяма и излиза извън обичайно присъщата й
функция. Като се разгледат развилите се между страните правоотношения по
процесния договор за заем се установява, че от момента на получаване на заетата
сума, заемателят всеки месец е плащал на ответника 900 евро лихви, само два
месец след падежа е върнал цялата главница, но за тези два месеца е платил още
около 4 000 евро неустойка, ако от общата платена сума се извадят лихвите
в размер на 16 200 евро. Това съотношение на цифрите е в противоречие с
обичайните отношения между физически лица. Впрочем, то излиза извън рамките на
обичайното и по търговските сделки. Оказва се, че за около два месеца забава,
защото заемът е със срок от 12 месеца и е следвало задължението да се погаси
изцяло през месец юли 2007г., а разписката за връщане на цялата главница е от
месец октомври 2007г., заемодателят е получил цялата описана по-горе сума от
20 059 евро лихви и неустойка, от която, ако 900 евро на месец е
възнаградителната лихва, 3859 евро е неустойката и то при наличие на две
ипотеки за обезпечение на дълга. Съдът намира, че така договорената клауза за
неустойка излиза извън функциите на неустойката и поради това е в противоречие
с принципите на справедливост в гражданските правоотношения. В този смисъл е Тълкувателно
решение № 1/2010г. на ВКС на ОСТК, с което изрично се възприема възможност за
прогласяване на нищожност на подобни клаузи в рамките на търговските сделки, а
на още по –голямо основание това важи за сделките между физически лица. В този
смисъл е и съдебната практика,вкл. и задължителната за съда по чл.290 от ГПК/ Решение № 35 от
4.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 831/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 561 от
17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1717/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 107 от
25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 196 от 6.12.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 335/2009 г., II т. о., ТК,Решение № 60 от 13.03.2012 г. на ВКС по гр. д. №
456/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 129 от 9.07.2010 г. на ВКС по т. д. №
977/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 247 от 11.01.2011 г. на ВКС по т. д. №
115/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 1 от 10.02.2009 г. на ВКС по т. д. №
372/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 503 от 25.01.2010 г. на ВКС по т. д. №
260/2009 г., I т. о., ТК,Решение
№ 376 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4341/2008 г., IV г. о., ГК, /
Ето защо и с оглед
на гореизложеното, съдът намира, че и тази клауза е нищожна поради наведеното
основание противоречие с добрите нрави.
Като е плащал лихви
и неустойки по договора за заем, тоест всички суми извън договорената главница,
заемателят е плащал без основание и с полученото в размер на 20 059 евро
или 39 115 лева, заемодателят се е обогатил неоснователно.
Неоснователно остана
възражението на ответната страна за изпълнение от страна на заемателя на
нравствен дълг към заемодателя, защото по делото така и не се установи за какъв
нравствен дълг става въпрос.
Основателно е обаче
възражението за изтекла погасителна давност, но по отношение на част от
недължимо платените суми. В случая
приложима е петгодишната давност, а не тригодишната, както неправилно твърди
ответникът. Това е така, доколкото вземането на ищеца произтича от фактическия
състав на неоснователното обогатяване, а не е за обезщетение за неустойка, за
лихва или друго периодично плащане. Съгласно
чл.114,ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В случая, тъй като при самото плащане не е било налице
основание, то и изискуемостта е от деня на плащането. / в този смисъл Постановление
№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС/ Така,
за част от недължимо платените лихви и неустойки, а именно за платените на 29
юни 2006г. 600 евро, на 05.10.2006г. 900 евро, на 05.11.2006г. 900 евро, на 04.08.2006г. 750 евро, на 07.09.2006г. 909
евро, погасителната петгодишна давност е изтекла през 2011г. Искът е предявен
на 18.06.2012г., поради което в частта за описаните суми общо в размер на
4 059 евро или 7 915 лева искът е неоснователен и ще следва да се
отхвърли поради погасяване на вземането по давност. В останалата част за сумата
от 16 000 евро, представляващи 31 200 лева, по изложените по-горе
съображения претенцията на ищеца за осъществяване фактическия състав на
неоснователното обогатяване е основателна. Предявеният като частичен иск в
размер на сумата от 26 000 лева следва да се уважи изцяло.
На основание чл.78,ал.ал.1 от ГПК ищецът има право на направените в
производството разноски, които му се дължат изцяло и съобразно списъка на
разноските и представените по делото доказателства са в размер на
2 267.50лв.
Водим от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА З.В.Ж., ЕГН **********,*** да заплати на В.Т.Т., ЕГН ********** сумата от 26 000 лева / като
частичен иск от 49 148,22лв./, представляваща получена без основание при
начална липса на основание, както и да му заплати сумата от 2267.50лв.
разноски.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Пловдивски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: