Номер 127602.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаII състав
На 07.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
Секретар:Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20203100501820 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Д. Г. И. срещу решение №125/06.04.2020г.,
постановено по гр.д. №1181/18г. по описа на ДРС, В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, подпомагана от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД, за установяване на дължимостта на
вземане за главница в размер на 600лв, възнаградителна лихва в размер на 42.96лв и
обезщетение за забава в размер на 30.54лв, удостоверени като изпълняем дълг по договор за
потребителски кредит, в оспорена заповед за изпълнение и съответно определени разноски
за исково и заповедно производство.
Въззивницата, чрез назначен от първа инстанция особен представител адв. А., сочи
допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно
установени факти, обусловили и неприлагане на материалния закон при преценка на
легитимацията на цесионер, заявил придобити с цесия права като кредитор в заповедно
производство без да е уведомил предварително длъжника за настъпило прехвърляне. С
доводи за недопустимо приравняване на връчването на книжа на особен процесуален
представител на уведомяване с материално правен ефект обосновава неоснователност на
претенция за установяване на изискуемия дълг и моли решението за бъде отменено и
установителния иск отхвърлен.
По същество в писмено изложение представителят на въззивницата обосновава
принципна разлика между характера на съобщения, които процесуалния представител може
да получава и пледира за стриктно прилагане на императивно правило на чл. 99 л. 3 ЗЗД и
1
чл. 26 ал. 4 ЗПК, като се позовава на практика на съдилищата в този смисъл.
Насрещната страна, чрез упълномощен адвокат Б.Д.(САК) оспорва жалбата с доводи за
правилно установени факти и прилагане на закона. Позовава се на установена касационна
практика за зачитане на материално правни последици последици от изявления, направени в
редовно връчена искова молба, при прилагане на фикция по чл. 47 ал. 5 ГПК. Моли за
потвърждаване на обжалвания съдебен акт.
Същите доводи са обосновани в писмено становище по съществото на спора, като
допълнително пълномощникът е акцентирал на свободата на избор на начина, по който
кредиторът може да адресира уведомление за прехвърлянето на дълга и на
предназначението на това уведомление, изгубващо значение при липса на каквото и да е
възражение за плащане на стария кредитор. Поддържа искане за уважаване на основателната
претенция в цялост.
Помагачът на въззиваемата страна, придобил спорното вземане в хода на процеса, не е
заявил становище пред настоящата инстанция.
Въззиваемата страна е поискала и определяне на разноски, конкретизирани в списък по
чл. 80 ГПК (л. 24).
По предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е
произнесъл с определение №2191/30.07.2020г. като към настоящия момент няма настъпили
нови обстоятелства които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е
действително и съответства на предявени обективно съединени искове на кредитор за
установяване на вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на
твърдения за придобито по договора за цесия предсрочно изискуемо задължение по
револвиращ кредит, предоставен на потребител за ползване като лимит по кредитна карта.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на
издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане, съответстващо на
описаното в твърденията му при предявения от него установителен иск – неизпълнение на
задължение за погасяване на уговорени части от усвоени суми чрез използване на кредитна
карта „iCard/VISA”, породило изискуемост на цялата главница по използвания кредитен
лимит по договор за кредит „Бяла карта”, начислените възнаградителни лихви по кредита и
обезщетението за забавеното им плащане. Тези основания на включената в заповедта
претенция са били заявени в описанието на главницата и лихвите (т. 9 от заявлението) и в
обстоятелствата, породили претенцията (т. 12 от заявлението), като наред с тях кредиторът е
основал правото си на твърдения за придобиването на така породените вземания с цесия по
рамков договор, като цедента кредитор уведомил с писмо длъжника си за това прехвърляне.
Допълнително към тези твърдения на кредитора, встъпилото като негов помагач трето лице,
придобило същото вземане в хода на висящия процес, е посочило и новонастъпил факт на
уведомяване на длъжника за следваща цесия от упълномощения нов цесионер, като се е
позовало на потвърждението за новата цесия, приложено към съдебните книжа, връчени на
2
особения представител.Подобно позоваване, но на потвърждението на първата цесия,
приложено към исковата молба е направил и ищецът- кредитор в последното съдебно
заседание преди приключване на диренето от съда.Тези непосочени в заявлението нови
твърдения следва да бъдат преценявани като част от предмета на делото като новонастъпили
факти (чл. 235 ал. 3 ГПК), тъй като те не променят нито основанието, нито размера на
самата претенция, удостоверена като изпълняем дълг в издадената вече заповед. Заповедта е
била връчена по реда на чл. 47 ал.7 ГПК, което поражда интерес от съдебно установяване по
специалния ред спрямо ненамерения на адреса му длъжник. Искът е предявен в указания от
съда срок.
Районният съд е постановил обжалвания акт, като е уважил претенция за главница в
размер на целия усвоен кредит от 600лв, начислената договорна лихва от 42.96лв за период
от начало на ползването на кредитната карта 07.08.2017г до 06.10.2017г, когато е пропусната
възможност за револвирането на главницата поради неизпълнение на минимална
погасителна вноска в рамките на два последователни месеца и главницата е станала изцяло
изискуема, със обезщетение за забава 30.54лв., съответно на законна лихва върху тази
главница след тази дата до 19.04.2018г. Така произнесеното решение е съответно на
сезирането и съдът го преценява като допустимо.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК,
приема за установено по същество следното от фактическа и правна страна:
Представените писмени доказателства, приложени към исковата молба не са били
оспорени своевременно за автентичност, поради което и документите следва са се
преценяват от съда като писмено изявление, отразяващо действителната воля за обвързване
на ответника с ищеца(чл. 180 ГПК). Представените от ищеца писмен договор за кредит
„бяла карта“ от 03.08.2017г и приложение към него, като частни документи са изцяло
противопоставими на въззивницата, която е подписала личното си изявление като
кредитополучател, договорил се да ползва безсрочно периодично револвиращ кредит срещу
лихва от 0.12% на ден (или 43,2% годишно) върху усвоен размер, включително и в частта,
представляваща признание за получена карта като платежен инструмент и необходимия за
ползването й уникален ПИН код. Назначената в първа инстанция експертиза е потвърдила и
факта на използване на тази карта за еднократно цялостно усвояване на целия договорен
кредитен лимит от 600 лв до 08.08.2017г. и липса на каквото и да било възстановяване на
средства за револвиране на главницата. По делото са представени и общи условия,
удостоверени като получени от потребителя, в които е посочено, че при неизпълнени на
задължението за ежемесечно внасяна на поне 15 % от усвоения кредит, кредиторът може да
обяви целия кредит за изискуем( чл. 21 ал.1), както и да блокира картата (чл. 22 ал.1) и да
преустанови начисляване на договорна лихва и да начисли вместо нея законна лихва върху
просрочените задължения(чл. 21 ал. 3 и 5).
Тези уговорки са били приложени от кредитора точно, според проверката на счетоводните
записвания на търговеца, извършена от назначеното вещо лице. Доколкото в тази сделка
кредитополучателят е участвал в качеството си на потребител, съдът преценява тези
3
уговорки за евентуална неравноправност в изпълнение на задължение по чл. 7 ГПК. На
първо място, начина на предоставяне на кредита и фиксираната цена за ползването му са
част от онова съществено съдържание на договора, което я индивидуализира като сделка.
Контролът за неравноправност има за предмет допълнителните условия, които предоставят
определени допълнителни възможности на доставчика или лишават потребителя от такива
възможности, като с това се нарушава баланса на правата и задълженията на насрещните
страни извън основните престации. Затова в тази част от съдържанието на договора не може
да се търси злоупотреба с надмощното положение на кредитора. На второ място,
допълнителното право за обявяване на „предсрочна” изискуемост в случая на револвиращ
безсрочно кредитен лимит по банкова карта не може да се приравни на лишаване на
длъжника от право на уговорен в негова полза срок чрез разсрочени падежи на погасителни
вноски. Напротив, от самото начало падеж на главницата няма уговорен и ползването на
лимита е обвързано с действията на самия длъжник по револвирането му, чрез текущо
възстановяване на усвоените средства. Затова и пропускането на минималната месечна
вноска не е типично основание за пораждане на потестативно право на кредитора на
предсрочна изискуемост в смисъла, тълкуван в т. 18 от ТРОСГТК 4/2013г и ТРОСГТК
8/2017. Напротив, в случая хипотезата е сходна с отказ на длъжника да се ползва от ново
револвиране занапред, което поражда и право на кредитора да търси веднага връщане на
безсрочно предоставена главница без да е необходимо да дава допълнителен срок на
длъжника за изпълнението преди заявяването на претенцията пред съда като изискуемо и
безспорно вземане по чл. 410 ГПК. В заключение по отношение на тези три претенции,
съдът не намира каквото и да е основание да отрече валидното обвързване на потребителя.
Въз основа на тези факти, въззивният съд приема, че в полза на кредитора, договорил се с
потребителя е възникнало изискуемо парично вземане в размери, изцяло съответни на
претендираните от неговия правоприемник, придобил правата срещу този длъжник с
договор за цесия преди подаване на заявлението за издаване на заповедта.
Кредиторът е основал на твърдения за легитимацията си с договор, по който е следвало да
придобие индивидуализираните в заявлението вземания. Представен е рамков договор от
11.11.2016г, с който кредиторът „Аксес Файнанс“ООД е договорил периодични продажби
на групи от своите вземания(пакети ликвидни и изискуеми вземания по договори за
потребителски кредити „бяла карта“, сключени с физически лица), определяеми чрез
препращане към приложение образец № 1 към съответна дата - опис на индивидуализирани
вземания, между които се установяват процесните вземания. Споразумението съдържа в чл.
4.5 изрично овластяване на купувача да уведомява длъжниците за цесията, като съответно
цедента е съставил и нарочно пълномощно като приложение №4 към договора.
Няма данни за достигане на представеното уведомително писмо, изготвено от цесионера
като пълномощник на кредитора, предоставил потребителския кредит, в което е обявено
прехвърлянето на дълг, индивидуализиран чрез посочване на договора, който го е породил,
но документът е несъмнено приложен в книжата, връчени на назначения по делото осолен
представител на длъжника.
4
При така установените факти, въззивният съд намира за неоснователно оплакването за
ненадлежно уведомяване на длъжника за прехвърлянето на дълга. На първо място следва да
се отчете, че посочения в договора адрес на длъжника съвпада с актуалните постоянен и
настоящ адрес, където длъжникът обаче не би могъл да бъде намерен, въпреки положена
грижа и именно това е породило интересът от съдебното установяване на правата на
кредитора след прилагане на фикция за връчване от съда, издал заповедта. Недобросъвестен
длъжник, обявил адреси на които не пребивава не следва да може да черпи възражения само
от факта, че не е намерен за да му бъде връчено лично уведомление. На второ място, дори да
се приеме, че неизвестното действително местожителство на длъжника не освобождава
кредитора от задължението да продължи да търси длъжника чрез други по-ефективни
методи (включително чрез официално удостоверяване на фактическа хипотеза, приравнена
на редовно връчване), то изходящото от упълномощения цесионер уведомление, приложено
към исковата молба несъмнено достига до длъжника с връчването й и съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. В тази връзка вече е наложена
съдебна практика по отчитане на подобно „закъсняло“ връчване като нов факт по силата на
чл. 235, ал. 3 ГПК (решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о.,
решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о.). Това е така, защото самото уведомяване
не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта на
договор (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на евентуално
ненадлежно изпълнение. Оплакването на въззивника основано на довод за рефлексия на
факта на уведомяване върху материалното правоотношение, уредено по специален
императивен начин, няма никаква опора в позитивното право. Нито правилото на чл. 99 ал.
3 ЗЗД, нито чл. 26 ал. 4 ЗПК свързват прехвърлителния ефект на цесията с уведомяването
на длъжника. Напротив и двете норми(отнасящи се като общ и специален закон) имат за цел
да гарантират съхраняване на възраженията на длъжника към цесионера във вида, в който
биха могли да се упражнят срещу цедента и само в този смисъл се възприема и значението
на уведомлението. Както моментът, така и начина на уведомяването на длъжника ще има
значение за легитимация на цесионера само ако ответникът е изплатил вече дълга на
първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно ако възражения
за погасяване изобщо не се предявяват.
Това положение изобщо не се променя и в хипотезата на фикционното връчване на
исковата молба на ответник, ненамерен от съда въпреки пълното изчерпване на процедурата
по връчване по чл. 47 ал. 5 ГПК. Задължението на съда в този случай да назначи особен
представил произтича от необходимостта да се гарантира справедлив процес по дело, водено
в отсъствие на длъжника. Натовареният с процесуална защита на ненамерен ответник
адвокат очевидно не би могъл да обосновава възражение с факти, които не би могъл да знае.
Всъщност обаче няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията,
ако представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента.
Затова и в случая няма никакво значение, дали приложеното към исковата молба
уведомление е връчено на длъжника преди подаване на заявлението или с прилагане на
5
фикцията от съда или едва получаването му от особения представител за сметка на
ответника ще произведе действието по чл. 99 ал.4 ЗЗД. Отделен е въпросът, че в съдебната
практика дори се приема, че факти с несъмнено трансформиращо правата на страните
последици могат да се отчитат като настъпили при получаването на книжа именно от особен
представител (решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС). По
аргумент на по-силното основание( а не поради аналогия, както сочи представителя на
въззивника), няма причина последици с по-нисък интензитет да се признават при същите
предпоставки.
В съответствие с тези аргументи, въззивният съд споделя изцяло изводите на първата
инстанция за надлежно легитимиране на заявителя като кредитор, придобил вземанията
срещу този длъжник. Решението по уважената част от основателната претенция на
кредитора следва да се потвърди със съответните акцесорни последици по определяне на
разноските за първата инстанция.
Искането на въззиваемия за присъждане на разноските за защита срещу неоснователното
обжалване следва да се уважи в размера, посочен в неоспорения списък, включващ
направени разходи за адвокатски хонорар в размер на 210лв и депозирана сума от 100 лв,
усвоена за възнаграждение на особения представител на въззивника.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 269 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №125/06.04.2020г., постановено по гр.д.
№1181/18г. по описа на ДРС, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е бил
уважен иск на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, подпомагана от придобилия в хода на
производството спорното право нов кредитор „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ЕАД, предявен срещу Д. Г. И. за установяване на
дължимостта на вземане за главница в размер на 600лв, възнаградителна
лихва в размер на 42.96лв и обезщетение за забава в размер на 30.54лв,
удостоверени като изпълняем дълг по договор за потребителски кредит в
оспорена заповед за изпълнение и в частите, с които са определени разноски
за исково и заповедно производство.
ОСЪЖДА Д. Г. И. , ЕГН********** с постоянен адрес ********** да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, ЕИК ********* от гр. София, бул. Васил Левски №
114 ет. Мецанин, представлявана от управител Т.Я.К. сумата от 310 (триста и
десет) лева , представляваща направени разноски за защита срещу
6
неоснователна въззивна жалба, на осн. чл. 81 вр. чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280
ал.3ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7