№ 26
гр. Пазарджик, 15.01.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско
дело № 20245220101749 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 09:30 часа се явиха:
И на второ именното повикване в 09:55 часа се явиха:
Ищецът Т. Л. И., редовно призован, чрез пълномощника си адв. М. не
изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от
процесуалния представител на ищеца с вх. № 25271/14.10.2024 г., с изложено
становище, в случай, че е служебно ангажиран или възпрепядстван да се яви в
днешното съдебно заседание, да се даде ход на делото в негово отсъствие.
Заявено е, че поддържа изцяло депозираната исковата молба и приложените с
нея доказателства. Моли съдът да приемете Списък с разноските по чл.80 от
ГПК и Договор за правна защита и съдействие. Оспорва предоставения
отговор. Моли да се даде ход на делото по същество като излага доводи по
съществото на правния спор.
Ответникът ** АД, редовно призован, чрез пълномощника си адв. Б. – К.
не изпраща представител. По делото е постъпила молба от процесуалния
представител на ответника с вх. № 792/10.01.2025 г., с изложено становище,
делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като се даде ход на делото, като
счита, че не са налице процесуални пречки за даване на ход по делото. Моли
да му бъде предоставена възможност да представи становище по
проектодоклада по делото. Моли да се приеме за безспорно сключване на
Договор за потребителски кредит № 611631 и отпускането и усвояване от
кредитополучателя на заема в размер на 3000 лева, с оглед твърденията на
1
двете страни от разменените книжа. Обръща внимание, че ищецът Т. Л. И. не
оспорва пораждането на процесното правоотношение и обстоятелствата около
него, отпускането на главницата по договор № 611631, както и че нито с
отговора на насрещната искова молба, нито с последващи молби насрещният
ответник представя доказателства за заплащане на суми по процесния
договор. Моли, ако съдът счете, че не е безспорно между страните
отпускането на главницата или насрещната страна оспори получаване на
сумата по Договор за кредит № 611631, то по реда на чл. 192, ал. 1 от ГПК да
задължи третото неучастващо лице Об** АД, ЕИК **, със седалище и адрес
на управление: гр. **, да представи заверен препис от платежен документ,
удостоверяващ паричен превод на сума от сметка на „**“ АД, ЕИК ** по
сметка на лицето Т. Л. И., ЕГН ********** на следната дата за следната сума,
а именно: Превод от 14.11.2023 г. за сумата в размер от 3000 лева. Моли съдът
да задължи третото лице да предостави информация на какво основание е
преводът към лицето. Заявено е становище, че се поддържам изцяло отговора
на исковата молба и направените в него твърдения и възражения, както и че се
поддържа насрещната искова молба, наведените в нея твърдения и
представени доказателства. Изразено е становище във връзка с отговора на
насрещната искова молба. С оглед дадените от съда указанията в Определение
№2776/25.09.2024 г., приложено е представен към подадената молба
Приложение № 4 и 5 към процесния договор, както и справка под формата на
информация за постъпили плащания в счетоводството на дружеството от Т. Л.
И. по Договор за потребителски кредит № 611631, като е заявено, че до датата
на предявяване на насрещната искова молба от кредитополучателя са
постъпили следните суми:
- На дата 08.02.2024 г. е заплатена сума в размер на 415 лева.
- На дата 29.03.2024 г. е заплатена сума в размер на 10 лева.
Твърди се, че заплатената сума в размер на 425 лева е разпределена по
следните пера:. Главница в размер на 48.44 лева; Възнаградителна лихва за
периода от 15.11.2023 до 08.02.2024 в размер на 321.56 лева; Такса съгласно
Приложение № 4 в размер на 25 лева; Допълнителна такса за извънсъдебно
събиране в размер на 30 лева.
Изложено е становище по съществото на правния спор. Моли се съдът да
присъди направените от ответното дружество разноски, за което е представен
2
договор за правна защита и списък на разноските. Направено е възражение за
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
насрещната страна.
Съдът, с оглед редовното призоваване на страните, счита, че не е налице
процесуална пречка за даване ход на делото, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл. 143, ал. 1 от ГПК пристъпва към изясняване на
фактическата страна на спора.
Съдът на основание чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
ИЗЛАГАНЕ НА ДОКЛАДА си по делото в следния смисъл:
Искът е с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК,
чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В подадената искова молба от ищеца Т. Л. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: с. **к, чрез адв. М., със съдебен адрес: гр. **, против: "**"
АД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: г** представлявано от
**в, с цена на иска: 9239.90 лева, се твърди, че на 14.11.2023г. ищецът бил
сключил Договор за потребителски кредит № 611631 с ** АД, съгласно
който Договор и Приложение №1 към него, ищецът бил получил сумата от
3000 лева, при срок на кредита от 12 месечни вноски, при ГПР от 65%, ГЛП
от 47,43 % и обща месечна погасителна вноска от 385 лева. Твърди се, че в
случай, че Кредитополучателят не осигури и не представи в срок
обезпечение по кредита или действието на обезпечението бъде по някаква
причина прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение.
Твърди се, че именно поради причината че ищецът не бил предоставил
нужното обезпечение му е била начислена неустойка в размер на 4390,56
лева, изрично посочена в погасителния план и претендирана с всяка една
месечна погасителна вноска, т.е била разпределена на 24 месечни
погасителни вноски. Твърди се, че наред с това по Договора за
потребителски кредит № 611631 е била начислена и такса от 150 лева. Счита
се, че процесният Договор е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, като при условията на
3
евентуалност, се счита от процесуалния представител на ищеца, че таксата в
размер на 150 лева и неустойката в размер на 4390.56 лева дължими във
връзка със сключения Договор за потребителски кредит № 611631 са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречащи на
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на
чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Твърди се, на първо място, че Договор за потребителски кредит №
611631 е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Сочи
се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1 ,т. 9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. Твърди се, че в случая в Договора за
потребителски кредит е посочен годишен лихвен процент, но липсвали обаче
каквито и да е било условия за прилагането му, липсвало изрично посочване
дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е
променлив. Твърди се, че нарушението е още по съществено доколкото нито
в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може
да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Твърди се, че визираната неяснота
съществено ограничава правата на ищеца и е основание за недействителност
на Договор за потребителски кредит № 611631.
На следващо място се твърди, че Договор за потребителски кредит №
611631 не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, като се сочи,
че съгласно посочената разпоредба, договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Сочи се, че
годишният процент на разходите следвал да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула. Твърди се,
че спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди се,
че в Договора за потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност
4
на ГПР, липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент
на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Сочи се, че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, тоест, в посочената величина, следвало по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
настоящия случай, според пълномощника на ищеца, не ставало ясно какво
точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била
предвидена дължимостта на неустойка. Твърди се, че не ставало ясно дали
същите са отразени в ГПР, изобщо какво все включвало в ГПР, както и, че в
случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала.
Сочи се, че следвало да се има в предвид, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, било недопустимо. Твърди се, че тези съставни елементи
оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса, като не ставало ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото
била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се
направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР,
нито че същите са изключени, поради което и не било ясно по какъв начин е
бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Твърди се,
че след като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти които го оскъпяват,
следвало, по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях. Наред с това се твърди, че Договор за потребителски кредит
№ 611631 е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от
ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1 т.10, вр. с чл. 22
от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка в размер на
4390.56 лева и такса от 150 лева не е била включена в ГПР и ГЛП. Сочи се,
5
че в договора за кредит е посочен ГПР, но чрез включването на
възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива
биха били нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. Твърди се, че с предвиждането за заплащане на
сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, както
и, че несъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на
разходите. Сочи се, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Сочи се, че Съгласно § 1, Точка 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба, се твърди, че
заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като
елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни
разходи по Договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди се,
че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка
в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания
от кредитора в кредитното правоотношение, както и, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
6
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с
преюдициално заключение по дело С-453/10 е било прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. Сочи се, че
тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Сочи се, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. Твърди се, че в
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на
Договор за потребителски кредит относно определянето на ГПР да бъде
заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за
потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид на това, се твърди, че в случая не била приложима
нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. Твърди
се, че по Договор за потребителски кредит № 611631 е посочен ГПР в размер
на 65 %, а съгласно чл.19 ал.5 от ЗПК, максимално допустимия размер на
ГПР е 50%, т.е се твърди, че в настоящия случай, посочения размер на ГПР
по Договор за потребителски кредит надхвърлял максимално установения
размер, посочен от закона. Твърди се, че в случая следвало да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение и която норма изрично посочвала, че когато не
са спазени изискваната на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Твърди се, че въз основа на това, Договор за потребителски кредит следва да
се прогласи за недействителен.
По отношение на евентуалните искове, в случай, че съдът не уважи
7
главния ни иск, се сочи, че съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Твърди се, че възможността за събиране
от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ,
бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Твърди се, че Законът не допускал
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК, както и, че
заплащането на такса се явява в пряко противоречие с чл.10а от ЗПК. Сочи
се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 то, вр.
от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС /Решение№4/2009г. по
т.д.№ 395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Сочи се, че такъв основен
принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да
се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Сочи се, че тъй като ставало дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но
общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от
ЗЗД. Сочи се, че според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се правел от съда
във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Твърди се, че поради накърняването на
принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се
достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение се сочи, че
търсената такса и неустойка са нищожни като противоречащи на добрите
нрави. Твърди се, че принципът на добросъвестността бил застъпен в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, бил да се предотврати
8
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Твърди се, че в настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за
такса за разглеждане изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и
справедливост. На следващо място се твърди, че таксата и неустойката са
нищожни поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 19,
ал.4, чл.21 ал.1, чл. 33 ал.1 от ЗПК. Сочи се, че с предвиждането на такива
разходи за такса и неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК, както и, че несъмнено събирането на такива разходи е част от
дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния
процент на разходите. Сочи се, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни ,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК като с търсенето на неустойка се нарушавало изискването ГПР
да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди се,
че така, реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на
основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се
калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна
лихва, че поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявал
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от
Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с преюдициално заключение
по дело С- 453/10 е било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Сочи се, че с процесната такса и
неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
9
обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Твърди се, че основната
цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница. В същия смисъл се сочи решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г., както и, че последователна била и
практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, като в този смисъл, се сочат Решение № 107
от 25.06.2010г., на ВКС по т.д.№ 818/2009г., П т.о, Решение № 511 от
17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.№ 324/2018г.
Оформен е петитум, с който се моли съдът да прогласи, че Договор за
потребителски кредит № 611631 сключен с „**“ АД е нищожен на основание
чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК. При
условията на евентуалност, се моли съдът да приеме, че таксата в размер на
150 лева и неустойката в размер на 4390.56 лева дължими във връзка със
сключен Договор за потребителски кредит № 611631 са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и
поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и
чл.146 ал.1 от ЗЗП. Претендира се осъждането на ответната страна да
заплати направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от „**” АД,
ЕИК **, със седалище и адрес на управление в ** представлявано от
изпълнителния директор С**, с адрес за призовки и съобщения: гр**, чрез
процесуалния представител адвокат В. Б.-К., вписана в САК, с приложено
към писмения отговор пълномощно, в който се моли съдът да отхвърли
изцяло исковите претенции на ищеца Т. Л. И. за прогласяване на нищожност
на Договор за потребителски кредит № 611631 на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и да отхвърли
изцяло претенциите на ищеца за установяване, при условията на
евентуалност на нищожност на таксата и неустойката, предвидени в Договор
за потребителски кредит № 611631, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, ичл.
143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Изложено е становище, че исковете на ищеца
се считат за изцяло неоснователни и необосновани, както и се възразява
срещу материалния интерес на иска, като е изразено становище, че не
10
ответникът не е съгласен и възразява срещу твърдението на ищцовата
страна, че цената на иска е в размер на 9239.90 лева. Сочи се, че понятието
„цена на иск“ е нормативно определено в чл. 68 ГПК и това била паричната
оценка на предмета на делото, като в отделните точки на ал. 1 на чл. 69 ГПК
нормативно са установени конкретни размери на цената на исковете, като се
посочва, че съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен
договор размерът на цената на иска е стойността на договора. Сочи се, че в
своята константна практика /Решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. №
888/2015 г. на ВКС, I т. о. и др. /, ВКС приема, че определянето на цената на
иска по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК е относимо към иск за
съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване
на нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на
конкретно вземане на кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на
договорно правоотношение, поради което договорът няма действие между
страните. Твърди се, че в тези случаи искът имал парична оценка съгласно
чл. 68 от ГПК, която съвпадала със стойността на договора. Твърди се, че в
настоящия случай с исковата молба се претендира нищожност на целия
договор за кредит, поради което цената на иска се определяла като
стойността на договора. Сочи се, че в практиката на ВКС също е било
изяснено и съдържанието на понятието "стойност на договора" - в общата
хипотеза на договор, с различен от придобиването на вещно право предмет,
стойността на договора се предопределял от оценката на обекта на
разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената
цена, като в този смисъл се сочи Определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч. т.
д. 2946/2013 г. на ВКС, I т. о.. Твърди се, че в настоящия случай предмет на
договора за кредит е сума от 3000 лева, че същата е била предоставена на
ищеца, като върху нея евентуално биха били се начислили всички акцесорни
по договора за кредит вземания на кредитора, които макар сумарно да
надхвърляли сумата от 2000 лева, не влизали в понятието "стойност на
договора" и съответно - цена на иска. Твърди се, че този извод не може да
бъде променен от установеното с чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото тези
разпоредби са с материалноправен характер и регламентират реда за
определяне на годишния процент на разходите по кредита, респ. правните
последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не са в
11
състояние да дерогират императивните процесуалноправни правила. В този
смисъл се сочат Определение № 134 от 22.01.2024 г. на ВКС по ч. т. д. №
1958/2023 г., Iт. о., ТК; Решение № 19 от 22.02.2024 г. на ОС - Видин по в. гр.
д. № 400/2023 г.; Решение № 89 от 16.05.2024 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. №
501/2023 г.. Твърди се, че цялата сума за неустойка не следвало да се
включва в общата цена, тъй като общият размер на неустойката зависела от
това за какъв период от време кредитът е бил необезпечен, като това бъдещо
несигурно събитие зависело единствено от поведението на
кредитополучателя. Твърди се, че било видно от приложените по делото
доказателства, че процесния договор е бил сключен на 14.11.2023 г. с краен
срок до 14.11.2025 г., а исковата молба е предявена на 26.04.2024 г. от което
следователно било, за периода от сключването на процесния договор до
датата на предявяване на исковата молба, ако е била начислявана неустойка,
то тя би била в пъти по-малък размер, за разлика от посочения такъв в
исковата молба. С оглед на горепосоченото се смята от ответника, че дори
съдът да счете, че договорът е нищожен, то материалният интерес на иска
трябвало да бъде променен на 3000 лева. Възразява се изцяло срещу
твърденията за нищожност на Договор за потребителски кредит № 611631.
Твърди се, че на 14.11.2023 г. между „**” АД, в качеството си на
кредитодател, и Т. Л. И., в качеството си на кредитополучател, е бил сключен
Договор за потребителски кредит № 611631, като в изпълнение на
задължението по договора за кредит на дата 14.11.2023 г. кредитодателят е
превел сумата по кредита по банкова сметка, предоставена от
кредитополучателя, че договарянето между страните се било осъществило
чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се бил сключил във формата на
електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения
договор за кредит Общи условия на „**” АД. Твърди се още, че преди
кандидатстване за кредит Т. Л. И. бил регистрирал свой профил в системата
на „**“ АД, като бил получил уникално потребителско име и парола, както
и, че за верификация на неговата самоличност при създаването на профила
си, той бил получил от ответника ПИН код под формата на кратко
12
електронно съобщение (СМС) на посочения от него в заявката телефонен
номер, както и линк на посочената от него електронна поща. Твърди се, че с
краткото електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се
удостоверявало, че лицето, което желае да регистрира профил, е именно
лицето, което е подало заявката и именно това са неговите лични данни, като
след получаване на линка Т. Л. И. бил потвърдил профила си и като част от
процеса по създаване на профила си и с оглед удостоверяване на
самоличността на кредитополучателя, Т. Л. И. бил снимал личната си карта,
направил си бил селфи с личната си карта и е бил проведен телефонен
разговор с него. Твърди се, че след успешното реализиране на процедурите
по верификация на самоличността на Т. Л. И., профилът му е бил потвърден,
като във вече регистрирания от кредитополучателя профил, Т. Л. И. бил
попълнил заявка за кандидатстване за кредит, в която същият бил попълнил
и бил предоставил доброволно пълни и верни данни относно своята
самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес /постоянен и настоящ/, Лична
карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална електронна поща,
предпочитания начин за получаване на сумата по кредита. Твърди се, че в
края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и попълване Т. Л. И.
бил потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „**” АД,
приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия е
необходимо условие за изпращане на заявката. Твърди се още, че след
успешното потвърждаване на заявката, „**” АД е разгледал предоставената
от Т. Л. И. информация и въз основа на тази информация и след проверка в
Централния кредитен регистър е одобрил Т. Л. И. за искания от него кредит.
След одобряване на кредита ответникът бил генерирал в профила на Т. Л. И.
Договор за потребителски кредит № 611631, заедно с приложимите Общи
условия на „**“ АД, също така Стандартен Европейски Формуляр и
Погасителен план, като в края на всеки документ има два броя линка -
„Приеми договора” и „Откажи договора”. Твърди се, че с оглед сключването
на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на ищеца с
договора за кредит и Общите условия Т. Л. И. бил активирал линка „Приеми
договора”. Посочва се, че съгласно сключения между страните процесен
договор, ищецът е получил от „**” АД паричен заем в размер на 3000 лева,
като сумата е предоставена по банкова сметка, както и, че това се
потвърждавало и от твърденията на ищеца в исковата молба, поради което се
13
моли съдът да счете за безспорни между страните обстоятелствата по
сключване на Договор за потребителски кредит № 611631 и предоставяне и
усвояване от кредитополучателя на заема в размер на 3000 лева.
Възразява се и се оспорват твърденията на ищеца, че сключеният
между страните Договор за потребителски кредит № 611631 е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и
поради заобикаляне на закона, включително поради надхвърлянето на
нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради
накърняване на добрите нрави. Сочи се, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично
предвиждал, че при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, че
начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и
произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита - поръчители или
банкова гаранция. Твърди се, че Годишният процент на разходите имал за цел
да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява
надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да
включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие
че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Твърди се,
че посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит е
съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са били взети предвид
допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Моли се
съдът да има предвид също, че неустойката представлявала адекватно
обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави обезпечение по договора си за кредит. Твърди се, че в процесния
Договор за кредит изрично е било посочено, че неустойката се дължи само за
периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако
Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и
след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
начислява. Твърди се, че неизпълнението на задължението за представяне на
описаните в договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на
установено между страните задължение, като кредитополучателят е бил
информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне на
приложимия Стандартен европейски формуляр, че Кредитополучателят е
14
знаел и е бил информиран по отношение на изискванията за обезпечение
чрез Стандартния европейски формуляр преди подписване на договора за
кредит и с оглед на това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита,
респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна се
посочва, че кредиторът е свободен по своя преценка да определи какви да
бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и
финансова надеждност на всеки кредитополучател. Счита се, че въпросната
неустойка и нейният размер е съразмерен на обезпечителната и
обезщетителната функция на неустойката. Счита се, че условията на
сключения между страните процесен договор, ведно с Погасителния план,
явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондират с действащите
норми на материалното право и водят до законосъобразни правни
последици, като не са в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави.
Излагат се съображенията в тази насока, като се посочва на първо място, че
неустойката има три основни функции: обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. Твърди се, че в конкретния случай имаме договорена между
страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, като страните по тази клауза са акцентирали върху
обезщетителната функция на неустойката. Твърди се, че този извод е верен,
поради това че Заемодателят предоставял високо рисков паричен заем на
потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения,
липсва съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова
сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът не е и
застрахован, което евентуално да поправи вредите. Твърди се, че неустойката
по кредита е била предвидена не като част от ползването на паричния заем, а
като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно, за
да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да
гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при
неизпълнение, да има право да поиска вземанията си и от тях. Сочи се, че
никой кредитор не искал да предоставя рискови, невъзвръщаеми заеми,
затова и страните договаряли неустойка, която да обезщети вредите, които се
изразяват в необезпечаване на заема и неговото изпълнение от страна на
трети физически лица или предоставяне на банкова гаранция. Твърди се, че
клаузата за неустойка в процесния договор е била ясно и точно
формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание.
15
Твърди се, че в обичайната практика по отпускане на кредити на физически
лица, кредитните и финансовите институции при сключване на договора за
кредит искат от кредитополучателя да осигури солидарни длъжници, чрез
които да обезпечи вземането си. Сочи се, че през последните няколко години
се установявала практика това осигуряване на солидарни длъжници при
сключване на договора да се уговаря като задължение на кредитополучателя
да ги осигури след сключване на договора и в определен срок, като по този
начин му се предоставял кредитът незабавно и при облекчени условия, като
се посочва, че всяко преимущество имало своята цена, като в тези случаи
практиката се била ориентирала към уговаряне на клаузи за неустойка, в
случай на неосигуряване в уговорения срок от кредитополучателя на
солидарни длъжници. Това, според ответника, било нормално, тъй като
кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен кредит и поставен
пред възможността да не може да събере вземането си, като именно тази
клауза за неустойка целяла гарантиране на последващо обезпечаване на
кредита. Друг бил въпросът, че голяма част от кредитополучателите
пренебрегвали тази клауза по един или други причини, надявайки се същата
да не се приложи. Твърди се, че този толеранс към кредитополучателя да
получи кредита веднага, без да осигури към момента на сключване на
договора нужното обезпечение, не можел да се тълкува като уговаряне в
негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази клауза с добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди се, че тази неустойка, като
размер и вреди, които обезщетява, е била индивидуално договорена между
страните и това я правела равноправна клауза съгласно Закона за защита на
потребителите, т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и
еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Твърди се,
че клаузата за предоставяне на обезпечение е била индивидуално договорена
между страните, тя не е била инкорпорирана в Общите Условия на „**“ АД
(ОУ), върху които ОУ кандидат-кредитополучателят да не може по никакъв
начин да влияе, поради това че те са предпоставка за сключването на
договора и той, след като се запознае с тях, следва да ги приеме, за да
продължи към сключването на договора кредит. Твърди се, че размерът на
уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които
да поръчителстват за задължението на потребителя, или при
непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати
16
от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай с оглед
всеки отделен потребител, като се взимали предвид и размерът на
предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни
условия, утвърдени в дългогодишната практика на ответното дружество.
Изложено е становище, че процесуалния представител на ответника изцяло
възразява и оспорвам твърденията на ищеца, че сключеният между страните
процесен договор е недействителен (нищожен) поради липса на условията за
прилагане на договорения лихвен процент - на основание чл. 22 във връзка с
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Посочва се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
договорът за кредит следва да съдържа като задължителен реквизит
лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент. Съгласно договора за кредит се установявало, че
Кредитополучателят дължал на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за
ползване на кредита в размер на 47.43 % върху главницата по кредита.
Твърди се, че лихвата за ползване на кредита на ден била в размер на 1/365 от
Годишната лихва за ползване на кредита и следователно в договора за кредит
изрично бил установен годишният лихвен процент на кредита, а именно
47.43 % и условията за прилагането му, тоест прилагал се по отношение на
главницата по кредита, че същата се начислява на годишна база и че лихвата
на ден се изчислява като 1/365-а от размера на годишната лихва. Твърди се,
че видно от договора лихвата е била фиксирана, а не плаваща и не е била
свързана с референтен лихвен процент, поради което такъв не е посочен в
договора. Твърди се, че било видно от договора, че лихвеният процент не се
променял и в договора не били предвидени условия или процедури за
промяна на размера на лихвата. Твърди се, че единственото законово
ограничение било установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определяло, че
„Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.” Твърди се, че имайки предвид, че ГПР бил изчислен на 65.00%
съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то ограничението по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено, като в тази посока се твърди, че
навеждала и съдебната практика, изразена в Решение № 1440 от 27.02.2019 г.
17
по ВГД № 9176/2018 г. по описа на Софийски Градски Съд, IV-Г състав.
Твърди се, че лихвата по договора била възнаградителна, за ползване на
дадената парична сума, както и, че към датата на сключване на процесния
договор, обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената
лихва е бил нарушен принципът на справедливост и са били създадени
условия за неоснователно обогатяване на ответника, не са били уредени,
нямало законова или подзаконова рамка към момента на сключване на
договора, следователно съдът следвало да съобразява обстоятелствата, при
които е бил сключен договорът, а именно, че заемодателят е небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без
каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост, че той е
търговец, който следвало да реализира печалба и това не противоречало на
добрите нрави. Твърди се, че практиката на съдилищата за обявяване на
недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която
надвишавала 3 пъти законната такава за просрочени задължения е била
преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която
увеличавала размера на 5 пъти, който се явявал по-адекватен. Сочи се, че
аргумент за това се явявал и обсъждането на законодателната промяна
(СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и
допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС), където се обосновавала нужда от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от
лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност.
Твърди се, че именно по тези съображения в парламента се било наложило
поставяне на лимит, позволяващ договаряне на лихвени проценти от 50
пункта. Посочва се, че тъй като възнаградителната лихва не надвишавала 5
кратния размер на законната лихва за просрочени плащания, а се твърди, че
ГПР действително не го надвишавал, то не следвало да счита, че уговорката
за заплащането на възнаградителна лихва е недействителна към момента на
сключване на договора. Твърди се, че било видно от приложения по делото
договор, че размерът на лихвения процент по кредита е бил изрично и ясно
посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери са били
съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от
18
ЗПК). Твърди се, че не се установявало наличие на скрито оскъпяване на
кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи,
неустойки и други, като в тази посока се сочи и съдебна практика – Решение
№ 65 от 29.03.2022 г. по Гражданско дело № 6/2022 г. по описа на ОС -
Ловеч, Гражданско отделение, 3 състав; Решение № 9411 от 22.08.2022 г. по
Гражданско дело № 42586/2021 г. по описа на СРС, Първо гражданско
отделение, 26 състав; Решение № 9216 от 15.08.2022 г. по Гражданско дело
№ 42588/2021 г. по описа на СРС, Трето гражданско отделение, 176 състав;
Решение № 19 от 02.02.2023 г. по Въззивно гражданско дело № 490/2022 г.
по описа на ОС - Ловеч, II-и състав; Решение № 7914/17.05.2023 г. по
Гражданско дело № 33154/2022 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав. Твърди се
още, че било видно от текста на договора, общите условия и погасителния
план, че изрично са били посочени размерите на ГПР и ГЛП, че били
съобразени със законовите изисквания, като липсвало основание оспорените
разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност
и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл.
143 от ЗЗП. В този смисъл се сочат Определение № 25 от 18.01.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 2551/2021 г., IVг. о., Определение № 60451 от 3.06.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., Решение № 1396 от 22.12.2021 г. на САС
по в. гр. д. № 1601/2021 г. Твърди се още, че било видно от договора за заем в
Приложение № 1 към него е бил посочен фиксиран годишен лихвен процент
по заема от 47.43 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е бил фиксиран за целия период от договора, не било необходимо
да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия
нямало и не се прилагали. Твърди се, че лихвата е във фиксиран размер,
което ясно личало от посочения общ размер на вземанията по договора. С
оглед изложеното се счита, че по договора е била предвидена валидна клауза
за възнаградителна лихва и не било налице противоречие с чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, вр. с чл. 26, ал.4 ЗЗД. Възразява се срещу твърденията, че сключеният
процесен договор е недействителен (нищожен) поради липса на посочване
на начина на изчисляване на годишния процент на разходите и на общата
сума дължима от потребителя - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че
съгласно сключения между страните договор за кредит размерът на
годишния процент на разходите е бил изчислен съгласно формулата
19
посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на
ЗПК, както и, че също така в приложимите към процесния договор Общи
Условия на „**“ АД отново е бил посочен начинът на изчисляване на ГПР.
Отделно от това се посочва, че в приложимия Стандартен Европейски
Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също е бил посочен и
индивидуализиран ГПР. Твърди се, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК да се тълкува разширително, в смисъл че нарушение, водещо до
недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо
не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но
посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това според ответника било така, тъй като
всъщност разширителното тълкуване на посочената разпоредба,
представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприето от
Европейския парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл. 10, параграф
2, б. “ж” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г., което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен
и пълен начин чрез Закона за потребителския кредит. Нормативната цел,
която е била установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. според ответника била осигуряване на
максимална информираност на потребителите, при сключване на договори за
кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-
силната страна в правоотношението. Сочи се, че следователно, дори при
нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на
договора за потребителски кредит, следвала да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина
на неговото формиране. Твърди се, че в процесния случай това задължение е
било установено в глобален размер и като част, която се добавяла към
размера на вноска по кредита, поради което за потребителя съществувала
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита. Твърди се, че разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда
в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат
изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
20
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, че терминът
„допускания“ се използвал в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР, както и, че тези допускания или
предвиждания били изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-
точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Твърди се, че
допусканията се делели на две групи: първата група били базови допускания
(чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1
към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3
букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Твърди се, че първата група
допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато
допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се
изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се
налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една
- единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2,
б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение
на СЕС С-290/19г. Твърди се, че в настоящия случай било приложимо
единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение № 1,
а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово
допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния
договор лихвеният процент е бил фиксиран и подобни допускания били
неприложими. Сочи се още, че допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаели хипотези на горепосочените видове
потребителски кредити, какъвто настоящият не бил. В този смисъл, и
доколкото в случая приложимо било единствено първото базово допускане
по т. 3, буква „а“ на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно
посочено в закона и се прилагало за всеки един договор за потребителски
кредит, неговото непосочване само по себе си не било от естество да
обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Твърди се, че
21
смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в
случая е изпълнено. По така изложените съображения, се счита, че при
сключване на договора за кредит не било допуснато нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, като в тази насока се сочи и съдебна практика, изразена в
Решение № 1663/04.10.2021 г. по Гражданско дело № 2635/2021 г. по описа
на РС-Пловдив; Решение № 1665/04.10.2021 г. по Гражданско дело №
2709/2021 г. по описа наРС-Пловдив; Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по в.
гр. д. № 9176 / 2018 г. на Възз. IV-г състав на Софийски градски съд;
Решение № 261586 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 13797 / 2019 г. наВъзз. IV-б.
състав на Софийски градски съд; Решение № 7914/17.05.2023 г. по
Гражданско дело № 33154/2022 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав. Посочва
се също така, че задължението за неустойка не било разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а
по своята същност било обезщетение за неизпълнение. Твърди се, че в
договора не са били посочени взетите предвид допускания на ГПР,
доколкото, в случая ГПР е бил неизменен, формиран бил от фиксирано
вземане - възнаградителна лихва, което не се променяло, при никакви
условия, поради което не са били посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива нямало. Твърди се, че в договора ясно
и недвусмислено е било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна,
суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква
неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата
сума по кредита. Твърди се, че други вземания по този договор нямало, както
и, че в договора нямало никаква неяснота каква сума ще следва да връща
длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Наред с това
се сочи, че клауза за ГПР, сама по себе си, не водела до създаване на някакви
задължения на потребителя, че клаузата за размера на ГПР била обвързана с
други клаузи от договора, в които са били предвидени вземания, които се
включват ГПР, които именно клаузи създавали задължения и за които
именно следвала проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4
ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Твърди се, че нямало как
разпоредбата, в която бил посочен процент на ГПР да заблуждава
потребителя, доколкото в договора са били посочени всички параметри по
него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и
22
размер. Сочи се още, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно били предвидени основанията за недействителност на
договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с
други и да се тълкуват превратно и разширително. Изразено е становище от
пълномощника на ответника, че не е съгласен с твърденията, че уговорената
неустойка в процесния договор следва да се кумулира с договорната лихва
по договора за кредит и по този начин се надхвърля ограничението на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като в тазиа насока излага съображения, че съгласно чл. 19, ал.
4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. Твърди, че безспорно елемент от ГПР е
възнаградителната лихва, както и, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако
е единственият разход по кредита. Твърди, че в процесния договор,
единственият разход който формира ГПР, е договорната лихва, доколкото не
са предвидени други в самия договор. Твърди, че задължението за неустойка
не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, а по своята
същност е обезщетение за неизпълнение, поради което и се установявало, че
няма нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото ГПР, в който била включена
възнаградителната лихва, била в размер на допустимия от закона. Възразява
се срещу твърденията, че била налице заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Възразява се срещу твърдението, че предвидената такса в Приложение
№ 4 към договора за кредит била недействителна. Твърди се, че цитираната
такса е била описана подробно в Приложение № 4 към сключения договор за
кредит, че Приложение № 4 е било предоставено на кредитополучателя по
начина, описан по-горе, че ищецът се бил запознал с условията на
Приложение № 4 и се бил съгласил да сключи договора. Твърди се, че
цитираната такса не е била свързана с усвояване или управление на кредита,
че Таксата съгласно Приложение № 4 е дължима от всички потребители,
които подават заявки за кандидатстване за кредит, независимо от резултата
от подадената заявка, а именно дали заявката е приета от „**“ АД, или на
потребителя е отказано сключването на договор за кредит с кредитодателя.
Счита се, че допълнителната такса е напълно законосъобразна и
23
равноправна, че отговаря на всички изисквания на ЗПК, че същата се
събирала от всички заявители за кредит на кредитодателя, независимо от
резултата на конкретна заявка за кредит. Твърди се, че в тази хипотеза
заплащането на таксата по Приложение № 4 е била разпределена на равни
вноски заедно с вноските по кредита с единствената цел да се улесни
кредитополучателят, като не се предвиждало в негова тежест да се включи
целият размер на това задължение наведнъж. Твърди се, че по този начин се
осигурявала и равноправността на таксата. Твърди се, че с оглед на
горепосоченото се установявало, че Договор за потребителски кредит №
611631 е бил изцяло действителен и са спазени всички законови условия.
Моли се съдът да отхвърли исковите претенции, тъй като Договор за
потребителски кредит № 611631 се явявал изцяло действителен,
включително клаузата за неустойка и таксата в него, следователно
претенциите на ищцата срещу ответника „**“ АД се явявали неоснователни
и необосновани. Изразено е становище, в случай че ищецът допълнел или
конкретизира исковата си молба, или изрично оспорел изложени в отговора
твърдения или в съдебно заседание, моли съдът да предостави на ответника
възможност да направи допълнителни искания. Моли се, в случай че са
налице предпоставките за това, да бъде приложен чл. 238, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Претендира се присъждане на направените съдебни разноски, в т.ч.
изплатеното адвокатско възнаграждение. Изразено е становище по
доказателствените искания на ищеца.
По делото е депозирана и предявена насрещна искова молба от
ответника по първоначалния иск, срещу ищеца по същия, в която се
твърди, че на 14.11.2023 г. между „**” АД, в качеството си на кредитодател и
Т. Л. И., в качеството си на кредитополучател, е бил сключен Договор за
потребителски кредит № 611631, че договарянето между страните се било
осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна
поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се бил сключил във
формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при
спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към
сключения договор за кредит Общи условия на „**” АД.
24
Твърди се още, че преди кандидатстване за кредит Т. Л. И. бил
регистрирал свой профил в системата на „**“ АД, като бил получил
уникално потребителско име и парола, както и, че за верификация на
неговата самоличност при създаването на профила си, той бил получил от
ответника ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (СМС) на
посочения от него в заявката телефонен номер, както и линк на посочената
от него електронна поща. Твърди се, че с краткото електронно (СМС)
съобщение и линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето,
което желае да регистрира профил, е именно лицето, което е подало заявката
и именно това са неговите лични данни, като след получаване на линка Т. Л.
И. бил потвърдил профила си и като част от процеса по създаване на
профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на
кредитополучателя, Т. Л. И. бил снимал личната си карта, направил си бил
селфи с личната си карта и е бил проведен телефонен разговор с него.
Твърди се, че след успешното реализиране на процедурите по верификация
на самоличността на Т. Л. И., профилът му е бил потвърден, като във вече
регистрирания от кредитополучателя профил, Т. Л. И. бил попълнил заявка
за кандидатстване за кредит, в която същият бил попълнил и бил
предоставил доброволно пълни и верни данни относно своята самоличност
като: трите си имена, ЕГН, Адрес /постоянен и настоящ/, Лична карта,
Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална електронна поща,
предпочитания начин за получаване на сумата по кредита. Твърди се, че в
края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и попълване Т. Л. И.
бил потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „**” АД,
приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия е
необходимо условие за изпращане на заявката. Твърди се още, че след
успешното потвърждаване на заявката, „**” АД е разгледал предоставената
от Т. Л. И. информация и въз основа на тази информация и след проверка в
Централния кредитен регистър е одобрил Т. Л. И. за искания от него кредит.
След одобряване на кредита ответникът бил генерирал в профила на Т. Л. И.
Договор за потребителски кредит № 611631, заедно с приложимите Общи
условия на „**“ АД, също така Стандартен Европейски Формуляр и
Погасителен план, като в края на всеки документ има два броя линка -
„Приеми договора” и „Откажи договора”. Твърди се, че с оглед сключването
на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на ищеца с
25
договора за кредит и Общите условия Т. Л. И. бил активирал линка „Приеми
договора”. Твърди се, че Кредитополучателят се бил съгласил да погаси
кредита си с двадесет и четири 30-дневни вноски, като общият срок за
погасяване на кредита е бил от 15.11.2023 г. до 14.11.2025 г. и при условията
договорени между страните. Твърди се, че в изпълнение на задължението по
Договор за потребителски кредит № 611631 на дата 14.11.2023 г.
кредитодателят бил превел сумата в размер на 3000 лева по банкова сметка, в
подкрепа на което като приложение се представя разписка от същата като
доказателство по делото. Твърди се, че падежът на всяка погасителна вноска
по процесния договор е бил посочен в приложения погасителен план по
Договор за кредит № 611631. Сочи се, че съгласно чл. 12, б. а) от Общите
условия на „**“ АД, приложими в отношенията между страните в
настоящото производство, в случай на неизпълнение на задължения от
страна на Кредитополучателя към Кредитора, последният имал право да
обяви задълженията на Кредитополучателя за незабавно и предсрочно
изискуеми. Твърди се, че от страна на кредитополучателя било налице
неизпълнение на задълженията към кредитора „**“ АД, тъй като въпреки
настъпването на падеж на погасителни вноски по Договор за потребителски
кредит № 611631, кредитополучателят не бил заплатил изискуемите суми
към кредитодателя. Твърди се, че изпадането в забава представлява
конкретното неизпълнение на задължение на кредитополучателя. Счита се,
че позоваването на норма от Общите условия, като неразделна част от
правоотношенията между кредитора и длъжника, представлявало
достатъчно обстоятелство, за да се счете, че за кредиторът било настъпило
правото да обяви главницата по кредита за предсрочно изискуема. Твърди се,
че Съдът следвало да съобрази, че предсрочната изискуемост
представлявала изменение на договора, което настъпвало с волеизявление
само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да
обяви кредита за предсрочно изискуем. Твърди се, че в настоящия случай,
кредитополучателят не заплащал на падежната дата своите задължения към
кредитодателя. Сочи се, че трайна била съдебната практика, че в хипотезата
на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване
на предсрочна изискуемост, следвало да се приеме, че с връчването на
препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стигало до него,
26
т.е. това бил и моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. В тази
насока се сочат Решение №139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о.;
Решение №114/07.09.2016г. по т.д. №362/2015г. на ВКС, II т.о. и др.. Твърди
се, че съгласно Тълкувателно решение №3/27.03.2017 г. по тълк.д.№3/2017 г.
на ОСГТК на ВКС с изявлението на кредитора, че обявява кредитът за
предсрочно изискуем, договорът се изменял в частта за срока за изпълнение
на задължението за връщане на предоставената парична сума. Твърди се, че
при настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на
погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща
на вноски, че за периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът
на вземането се определял по действалия до този момент погасителен план,
съответно според клаузите на договора преди изменението му, както и, че
след обявяване на предсрочната изискуемост не се начисляват допълнителни
суми по процесния договор. С оглед на изложеното и на основание чл. 12, б.
а) от Общите Условия на „**“ АД, с насрещната искова молба се обявява
Договор за потребителски кредит № 611631 за предсрочно изискуем, поради
неизпълнение на задълженията на първоначалния ищец Т. Л. И.. Моли се
предсрочната изискуемост да се счита обявена на длъжника в деня на
уведомяване за насрещната искова молба от съда. Заявено е, че претенцията
по настоящото производство е в общ размер на 2951.56 лева, представляваща
дължимата, падежирала и непогасена част от главницата по процесния
договор за кредит, ведно с предсрочно изискуемата главница. Под формата
на евентуалност, в случай че съдът прецени, че сключеният Договор за
потребителски кредит № 611631 е недействителен, на основание чл. 23 от
ЗПК, се моли съдът да осъдите Т. Л. И. да върне на ищеца по насрещния иск
незаплатената сума до размера на отпуснатата главница, а именно 2951.56
лева.
Оформен е петитум, с който се моли съдът да постанови решение, с
което да осъди Т. Л. И. да заплати на „**” АД следните суми, съгласно
сключения помежду им Договор за потребителски кредит № 611631 и
приложимите към този договор за кредит Погасителен план, Приложение и
Общи условия, а именно: Главница в размер на 2951.56 лева, ведно със
законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на
насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението,
представляваща сбор от непогасена, изискуема и падежирала главница и
27
предсрочно изискуема главница по кредита. Моли се, под формата на
евентуалност, ако съдът прецени, че Договор за потребителски кредит №
611631 е недействителен, да осъди Т. Л. И. да заплати на „**“ АД сумата в
размер на 2951,56 лева, с която ответникът се е обогатил неоснователно за
сметка „**“ АД, както и да осъди ответника Т. Л. И. да заплати на „**” АД
всички направени по настоящото исково производство разноски,
включително и адвокатско възнаграждение. В случай че са налице
предпоставките за това, моли да бъде приложен чл. 238, ал. 1 ГПК. Моли на
основание чл. 73, ал. 4 ГПК при определяне размера на дължимата държавна
такса съдът да я редуцира с 15%, тъй като исковата молба е била подадена
чрез Електронния портал за електронно правосъдие. Представени са банкови
сметки, по които длъжникът да заплати претендираните от „**“ АД суми.
Представени писмени доказателства с молба за приемане.
По делото е постъпил и отговор от адв. М. М., адвокатска колегия –
Пловдив, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр.П** в качеството му на
пълномощник на Т. Л. И. на предявения насрещен иск от „**“ АД, в който
е изразено становище, че насрещната исковата молба се счита за редовна и
допустима, но изцяло неоснователна и недоказана. Формулирани са
възражения срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, като се
твърди, че Договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на
действителния размер на ГПР, чл. 11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК. Твърди се,
че в случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
която била приложима за процесното договорно правоотношение, както и, че
тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са били и тези
по чл.11, ал.1, т 10 от ЗПК - за определяне на ГПР, въз основа на което
договор за потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен.
В тази насока се сочи Решение на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по
дело C-714/22, което било задължително за съдилища в страната. Твърди се,
че съгласно Решение от 20.09.2017 г. по дело C-448/17 EOS KSI Slovensko и
цитираната съдебна практика; т 30 - 31 от Решение от 19.12.2019 г. по дело
C-290/19 Home credit Slovakia, т 48 - 52 от Решение от 16.07.2020 г. по дело
C-686/19 SIA “Soho group” и други, било системно приемано, че посочването
на правилен размер на ГПР има важно значение за това потребителят да
28
може да направи информиран избор за това кой кредит да избере между
няколко оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата
по договора за кредит, поради които и с оглед на важното значение, което
ГПР има в това отношение (посочено в съдебната практика - т 65 от Решение
по дело C-448/17 EOS KSI Slovensko като съществен елемент за
информиране на потребителя), то неправилното посочване на ГПР в
договора поради невключване на част от задълженията по него следвало да
има последиците на недобросъвестно действие на кредитора и да води до
последиците, които има липсата на посочване на ГПР съгласно
националното право, като се посочва, че по българския закон това са
нищожност и връщане само на главницата по кредита съгласно чл. 22 - 23
ЗПКр. Сочи се, че в тази насока била практиката на съдилищата в страната:
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991 / 2020 г. на Възз. II-е
състав на Софийски градски съд, Решение № 764 от 06.06.2022 г. по в. гр. д.
№ 1004 / 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 151/29.03.2024г. по
в.гр.д. №62/2024г. по описа на Окръжен съд Враца, Решение № 159 от
27.03.2024 г. по в. гр. д. № 48/ 2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, Решение
№ 171 от 23.05.2022 г. по в. гр. д. № 224 / 2022 г. на Окръжен съд -
Пазарджик, Решение № 28 от 14.05.2021 г. по в. гр. д. № 76 / 2021 г. на
Окръжен съд - Русе, Решение № 243 от 19.07.2022 г. по в. гр. д. № 301 / 2022
г. на Окръжен съд - Хасково и много други. Моли се съдът, в случай че уважи
насрещните искови претенции, разноските по делото да останат в тежест на
ответната страна, като в тази насока се посочва Определение № 3050 от
22.12.2023г. по в.ч.гр.д.№ 3141/2023г. на ОС Пловдив, 14 състав. Оформен е
петитум, с който се моли съдът да отхвърли претендираните от „**“ АД
искови претенции, като неоснователни и недоказани, и да осъди и
насрещния ищец „**“ АД да заплати и разноските в настоящото
производство. Формулирано е доказателствено искане, на основание чл.11
ал.1 т.12 от ЗПК, съдът да задължи ответната страна да предостави справка
за извършени плащания от страна на подзащитния ми по процесния договор
за кредит.
Съдът, УКАЗВА на страните, че всяка една от тях носи
доказателствената тежест за установяване и доказване на твърдените от нея
факти и обстоятелства от които черпи претендираните си права, а именно,
ищецът следва да докаже обстоятелствата обосноваващи твърденията за
29
недействителност на процесния договор, респективно на негови клаузи.
Ответникът, ищец по насрещния иск, следва да докаже твърденията си за
дължимост на претендираната сума на едно от посочените в исковата молба
основания.
Съдът ПРИЕМА ЗА БЕЗСПОРНИ И НЕНУЖДАЕЩИ СЕ ОТ
ДОКАЗВАНЕ СЛЕДНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА: Между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № 611631/14.11.2023 г., по който ищецът
по първоначалния иск е усвоил сумата в размер на 3000 лева.
С оглед на депозираната по делото молба съдът, също така, ПРИЕМА
ЗА БЕЗСПОРЕН И НЕНУЖДАЕЩ СЕ ОТ ДОКАЗВАНЕ ФАКТА, че ищецът
по първоначалния иск, във връзка със сключения договор, е заплатил общо
сумата в размер на 425 лева.
Съдът с Определение по чл. 140 от ГПК е приел представените към
исковата молба писмени доказателства, като в днешното съдебно заседание
следва да бъдат приети допълнително представените по делото копие от
Приложение № 4 и Приложение № 5 към процесния договор, изискани по
реда на чл. 190 от ГПК. Тъй като в днешното съдебно заседание не се
предявяват нови доказателствени искания, съдът приема делото за изяснено
от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА като писмени доказателства представените по делото копие
от Приложение № 4 и Приложение № 5 към процесния договор.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО
ПРИЛАГА депозираните по делото писмено становище от
процесуалния представител на ищеца с вх. № 25271/14.10.2024 г. и молба от
процесуалния представител на ответника с вх. № 792/10.01.2025 г., с
изложени доводи по съществото на правния спор.
Съдът ОБЯВИ, че ще се произнесе с решение по делото в
законоустановения едномесечен срок, но не по-късно от 14.02.2025 г.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10:02
часа.
30
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
31