Р Е Ш Е Н И Е
№…............../02.07.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти юни през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Цветелина Илиева,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 15193 по описа на съда за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу Д.В.К., ЕГН **********,***, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1, чл. 10а, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. чл. 99,
ал. 1 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че в
полза на дружеството - ищец съществуват вземания против ответника в размер на слените
суми: сумата от 515,03 лв.,
представляваща непогасен остатък от главница по договор за потребителски кредит
№ ********* от 26.08.2015 г., сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, ЕИК ***, вземанията по който са прехвърлени на
ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.05.2017 г.,
ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 30.04.2018 г., до окончателното
изплащане на задължението; сумата от
101,58 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита за
периода от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г.; сумата
от 21,45 лв., представляваща такса за оценка на досие, начислена за периода
от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г.; сумата
от 407,55 лв., представляваща такса за услуга „Кредит у дома“, начислена за
периода от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г.; сумата
от 53,54 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от
19.05.2017 г. до 30.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6111/2018 г. по
описа на Районен съд – Варна.
По твърдения в исковата молба, по
силата на договор за потребителски кредит № ********* от 26.08.2015 г. „П.Ф.Б.“
ООД е отпуснало на Д.В.К. кредит за лични нужди в размер на 700 лв., която сума
ответникът се задължил да върне, ведно с договорна лихва в размер на 138,06
лв., при фиксиран за целия срок на договора лихвен процент, такса за оценка на
кредитно досие в размер на 35 лв. и такса за услуга „Кредит у дома“ в размер на
548,08 лв. за предоставена допълнителна услуга, изразяваща се в доставка на
заемната сума в брой по местоживеене на кредитополучателя и услуга по седмично
събиране на вноските по кредита, също по неговото местоживеене. Посочените
такси са платими при подписване на договора, но страните са постигнали съгласие
същите да бъдат включени в погасителните вноски. Така, общата дължима сума по
договора възлиза в размер на 1421,14 лв., платима на 60 броя равни седмични
погасителни вноски, всяка от които в размер на 23,69 лв. (включваща главница,
договорна лихва и такси), при падеж на първата погасителна вноска – 04.09.2015
г. и краен срок за издължаване на всички задължения по кредита – 21.10.2016 г.
Твърди, че ответникът е извършил плащания по договора в общ размер на сумата от
372,50 лв., с която са погасени частично задълженията му, като непогасени са
останали следните суми: 515,03 лв. – главница, 101,58 лв. – договорна лихва,
21,45 лв. – такса за оценка на досие и 407,55 лв. – такса за услуга „Кредит у
дома“. Излага, че всички вноски по кредита са падежирали
с изтичане крайния срок на договора и ответникът дължи също обезщетение за
забава в размер на 53,54 лв. за периода от 19.05.2017 г. до 30.04.2018 г.
Заявява, че вземанията по договора са цедирани от
първоначалния кредитор - „П.Ф.Б.“ ООД, в полза на ищеца с договор за цесия от
19.05.2017 г., като едновременно с това е ищецът е упълномощен от цедента да извърши уведомление по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
Посочва, че са изпратени две уведомителни писма до ответника за извършената
цесия, но същите са се върнали в цялост, ведно с отбелязване, че получателят не
може да бъде намерен, поради което счита, че уведомяването е извършено с
връчването на препис от исковата молба.
Твърди, че за дължимите суми по кредита ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По същество моли да бъде прието за установено в отношенията между страните,
че в полза на ищеца съществуват вземания срещу ответника за неизплатените суми
за главница, договорна и мораторна лихва и такси по кредита.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира молба, в която поддържа исковата молба и направеното в нея искане и
претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът, чрез назначения му особен представител, е депозирал отговор
на исковата молба, в които излага становище за неоснователност на
предявените искове. Оспорва активната материална легитимация на ищеца с
твърдения, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия преди
сезирането на съда. Счита, че уведомяване с връчването на препис от исковата молба
не може да бъде извършено, доколкото ответникът се представлява от особен
представител. Релевира възражение за недействителност
на договора за потребителски кредит, тъй като към същия липсва приложен
погасителен план, съдържащ разбивка на погасителните вноски по пера.
Позовавайки се на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, намира, че ответникът следва да
върне само чистата стойност на отпуснатия кредит. Прави възражение за нищожност
на клаузите, в които е уговорено заплащането на такса за оценка на досие и такси
за услуга „Кредит у дома“. За нищожна поради противоречие с добрите нрави счита
и клаузата за договорна лихва в размер на 31,82 %. Оспорва усвояването на
кредита, както и дължимостта на начисленото обезщетение за забава.
По изложените
съображения по същество формулира искане за отхвърляне на предявените искове.
В отрито съдебно
заседание особеният представител на ответника поддържа отговора на исковата
молба и формулираното искане по същество.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Положителните
установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими, доколкото
са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на
правото на иск, както и специалните такива (съгласно т. 10а от Тълкувателно
решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), свързани с реда за
търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК. Последните се
установяват от материалите по приобщеното ч. гр. д. № 6111/2018
г. по описа на Районен съд – Варна, от които е видно, че въз основа на подадено
на 30.04.2019 г. заявление от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу Д.В.К. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните суми.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в указания
едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителните
искове, предмет на настоящото производство.
Основателността на предявените искове е
обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно:
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника по договор за кредит, изпълнението на поетите от кредитора
задължения по договора, тоест предоставянето на заемната сума и допълнителните
услуги, настъпила изискуемост на задълженията в претендирания размер и
неизпълнение на същите, както и сключването на договор за цесия между „П.Ф.Б.“
ООД и ищеца и уведомяването на длъжника за това. Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените вземания.
По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а
именно точно изпълнение.
Доколкото ищецът черпи активната си материалноправна
легитимация от договор за цесия, съдът намира, че на първо място следва да
обсъди събраните в тази връзка доказателства, респективно да се произнесе по
наведените от ответната страна възражения, касаещи валидността на прехвърлянето
и неговото действие по отношение на длъжника.
От съдържанието на представения договор за прехвърляне на вземания от
19.05.2017 г. (л. 10 и сл.) се установява, че цедентът
- „П.Ф.Б.“ ООД, е прехвърлило в полза на цесионера -
„А.з.с.н.в.“ ЕАД, вземанията, произтичащи от договорите за кредит, заедно с всички привилегии, начислени лихви и
други принадлежности, ако има такива, индивидуализирани в приложение № 1,
представляващо неразделна част от договора (арг. от
чл. 1, ал. 2, т. 1 от договора). По делото е представено въпросното приложение
№ 1 (л. 20), в което под № 637 е посочен договор № *********/26.08.2015 г. с
длъжник Д.В.К. и са описани всички вземания за непогасена главница, договорна
лихва и такси по кредита.
Съдът намира, че така описаният договор е валиден и същият е породил правно
действие между съконтрагентите. На основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на длъжника от деня, когато
то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Според разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД и съдебната практика по нейното приложение, която настоящият
съдебен състав напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015 год. по гр.д.
№ 5759/2014 год., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника следва да се
осъществи от цедента, като няма пречка същият да
упълномощи изрично цесионера за това действие. Освен
това, доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомлението, получаването на същото в рамките на
съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може
да бъде игнорирано, а следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009
год., II т. о., ТК, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС
и др.).
В конкретния случай ищецът (цесионер) е
упълномощен от цедента да уведоми длъжника за
извършената цесия с изрично писмено пълномощно (л. 23). В същото е посочено, че
„П.Ф.Б.“ ООД упълномощава „А.з.с.н.в.“ ЕАД да го представлява, като уведоми по законовоустановения ред длъжниците за сключения на
19.05.2017 г. договор за прехвърляне на вземанията, с право да извърши всички
необходими правни и фактически действия във връзка с уведомяването.
Ищецът, действащ в качеството му на пълномощник на кредитора, е изпратил до
ответника два броя уведомителни писма (л. 24 и 26) за извършеното прехвърляне на
вземанията. Във връзка тяхното връчване по делото са представени известие за
доставяне (л. 25), ведно с отбелязване, че пратката е непотърсена, както и обратна
разписка към товарителница № ********* (л. 27), в която е отразено, че на
посочения адрес не е открит никой. От тези документи не може да бъде направен
обоснован извод за получаването на съобщението от длъжника преди завеждане на
делото, поради което и с оглед цитираната по-горе съдебна практика, съдът
намира, че уведомяването е надлежно осъществено с получаването на препис от
исковата молба, ведно с приложенията към нея, тоест на 26.02.2019 г. (л. 66).
Отделно от гореизложените съображения, според съдебната практика длъжникът
може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с
това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от този кредитор лице до момента на уведомлението. Подобни твърдения не са
наведени от ответника в хода на процеса, нито са представени доказателства в
тази насока, поради което съдът счита за неоснователни възраженията на особения
представител за ненадлежно уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето на вземанията –
предмет на производството, е породило действие по отношение на длъжника
(ответник), на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и цесионерът
(ищец) се явява негов кредитор за вземанията, предмет на процесния договор за
потребителски кредит № *********/26.08.2015 г.
От съдържанието на посочения договор (л. 5 и сл.) се
установява, че „П.Ф.Б.“ ООД, в качеството му на кредитор, е предоставило в заем
на Д.В.К. – потребител, сумата от 700 лв., срещу насрещното задължение на
потребителя да върне заетата сума, заедно с фиксирана възнаградителна лихва в
размер на 138,06 лв. при годишен лихвен процент (ГЛП) от 31,82 % и годишен
процент на разходите (ГПР) - 48 %. Наред с това, потребителят се е задължил да
заплати на кредитора такса за оценка на досие в размер на 35 лв. и такса за
услуга „Кредит у дома“ от 548,08 лв. Общата дължима сума по договора е отразена
в размер на 1421,14 лв., платима на 60 седмични вноски, първите 59 от които в
размер на 23,69 лв., а последната – в размер на 23,43 лв., с падеж на първата
вноска 02.09.2015 г. и посочен ден от седмицата, в който се дължат плащанията –
сряда.
Така
описаното съдържание на потребителския договор съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски по кредита,
поради което съдът приема, че в същия е инкорпориран погасителен план по
смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а възраженията на ответника в обратна
насока за неоснователни. Законът предвижда задължение на кредитора да
предостави на потребителя информацията по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК при поискване и по време на изпълнението на договора, тоест
липсата на посочената информация към момента на сключване на сделката не се
отразява на нейната действителност. Освен това в случая не са налице данни за
подобно последващо поискване на въпросната
информация.
Според чл. 27 от договора с подписване на същия клиентът
потвърждава, че е получил пълния размер на уговорения кредит. Предвид
цитираната клауза и доколкото договорът е подписан от ответника и подписът му
не е оспорен в настоящото производство, съдът приема, че сумата от 700 лв. е
изцяло усвоена. Това обстоятелство се потвърждава и от факта, че са извършени
частични плащания по кредита. Следователно за ответника е възникнало насрещно
задължение да върне предоставената в заем сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва в размер на 138,06 лв. на посочения падеж.
В отговора
на исковата молба са наведени възражения за нищожност на клаузата, с която е
уговорена дължимата възнаградителна лихва по кредита поради противоречие с
добрите нрави. Настоящият съдебен състав счита същите за неоснователни,
доколкото посочена фиксирана годишната лихва в размер на 31,82 % не надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК), нито е налице изключително голямата разлика в престациите по двустранния договор, която да обуслови
противоречие с добрите нрави. След като се съпостави размера на предоставената
сума (700 лв.), с този на уговореното възнаграждение на финансовата институция
(138,06 лв.) и се вземе предвид периода за издължаване на кредитния ресурс (60
седмици), може да се направи обоснован извод, според който съдържанието на
обсъжданата клауза е установено в рамките на свободата на договаряне,
предвидена в чл. 9 ЗЗД.
От приетото
и неоспорено от страните заключение на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно, при условията на чл. 202 ГПК, като
правилно и обосновано, се установява, че по договора за извършени частични плащания
в общ размер на 375,53 лв., от която сума за погасяване на главницата по
кредита е отнесена сумата от 158,82 лв., респективно непогасеният остатък е в
размер на 541,18 лв., а за погасяване на възнаградителната
лихва – 61,03 лв., съответно непогасена е останала сумата от 77,03 лв. Изискуемостта
на тези вземанията е настъпила с изричане крайния срок на договора, тоест на 21.10.2016
г., поради което исковете с предмет главница и възнаградителна лихва се явяват доказани
по основание. При установения от експертното заключение размер на вземанията,
искът за главница по кредита от 515, 03 лв. следва да бъде изцяло уважен, а
искът за възнаградителна лихва – уважен до размера на непогасения остатък от
77,03 лв. и отхвърлен за разликата над тази сума до пълния претендиран
размер от 103, 58 лв.
С оглед доказаната от съдебно-счетоводната експертиза забава на ответника
при изплащане на задълженията по кредита (съгласно таблица № 1 от заключението,
отразяващо датите на извършените плащания), за същия е възникнало задължение за
заплащане и на лихва за забава върху претендираната непогасена главница от 515, 03 лв., на основание чл. 33, ал. 1 ЗПК. За исковия период от 19.05.2017 г. до 30.04.2018
г. същата възлиза в размер на 49,64
лв., изчислена с помощта на програмен продукт „Апис
Финанси“. До тази сума акцесорният иск следва да бъде уважен, а за разликата до
пълния претендиран размер от 53,54 лв. – отхвърлен
като неоснователен.
Предмет на
разглеждане в производството са също и вземанията на ищеца за начислени такси
по кредита. За да се произнесе по същите, съдът взе предвид възраженията,
изложени в отговора на исковата молба, както и обстоятелството, че правоотношението,
възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит, се регулира
от нормите на ЗПК, които са императивни и за спазването им съдът следи служебно
(арг. от чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 5 ГПК и т. 1 от
Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК
на ВКС). Съобразявайки това, съдът намира следното:
По отношение на вземането за такса
за оценка на досие:
Според
клаузата на чл. 3 от договора таксата за оценка на досие се начислява за
„услуги по оценка на досието на клиента“ и същата е платима при подписване на
договора, но включена в седмичните вноски за улеснение на клиента.
На първо
място, тази уговорка не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй
като от нейната обща формулировка и не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса. Следователно
същата заобикаля изискванията на закона и като такава е нищожна, по аргумент от
чл. 21, ал. 1 ЗПК.
На следващо
място, предвид обстоятелството, че оценката на досието логически предхожда сключването на договора, тази дейност касае
усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Отделно,
оценката на кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора
съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПК, който носи и риска от неплатежоспособността на
длъжника и възлагането на разноски в тежест на последния във връзка с тази
дейност противоречи на добрите нрави, респективно клаузата е нищожна и на основание
чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
По отношение на вземането за такса за услуга
„Кредит у дома“:
Уговорката, обективирана в чл. 25 от договора, предвижда, че услугата
„Кредит у дома“ се изразява в предоставяне на кредита в брой по местоживеене на
клиента и събиране на седмичните погасителни вноски отново по неговото
местоживеене, като за същата се дължи такса, 30 % от която е равна на
разходите, свързани с предоставяне на кредита, а останалата част - с разходите
за събиране на вноските по уговорения начин. Предвидено е, че и тази такса е дължима
от клиента при подписване на договора, но платима на равни вноски през периода
на кредита за негово улеснение.
В договора е
посочено, че общо дължимата такса „Кредит у дома“ е в размер на 548,08 лв.,
като при изчисляване на отразения общ годишен размер на разходите от 48 % не е
включена тази такса. Посочената сума следва да бъде взета предвид при преценка на действителния
годишен процент на разходите по кредита, доколкото въпросната такса е начислена
като покупна цена на твърдяната услуга, респективно представлява разход за
потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Така, при размер на кредита от 700
лв. и уговорен начин на погасяване чрез 60 седмични погасителни вноски в размер
на 23,69 лв., годишният процент на разходите, изчислен чрез кредитен калкулатор
за бързи кредити, достъпен на интернет страницата „Calculator.bg”, възлиза в размер на 301,16 %, което обуславя извод за нищожност
на клаузата, предвиждаща заплащането на таксата, на основание чл. 19, ал. 5 във
вр. ал. 4 ЗПК.
Отделно от
това, по делото не са представени никакви доказателства за действителното
предоставяне на така описаната услуга (нито са наведени твърдения за това),
поради което, с оглед процесуалната равнозначност между недоказания в процеса и
неосъществения в действителността факт, съдът намира, че тази такса е
недължима.
С оглед на
гореизложеното, исковете с предмет такси, начислени на въз основа на нищожни
клаузи от договора, се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски
за заплатена държавна такса от 225 лв. (л. 38), депозит за особен представител от 306,94 лв. (л.
56), депозит за вещо
лице от 200 лв. (л. 79) и юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., определено
по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съразмерно с уважената част на исковете, в общ
размер на 485,70 лв.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и сторените
в заповедното производство разноски за заплатена държавна такса от 25 лв. и
юрисконсултско възнаграждение от 50 лв., съразмерно с уважената част на
исковете, в общ размер на 43,79 лв.
Ответникът
не е представил доказателства за направени разноски по делото, поради което
такива не следва да му бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че в полза на ищеца – от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, съществуват
вземания против ответника – Д.В.К., ЕГН **********,***, в размер на слените
суми: сумата от 515,03 лв.
(петстотин и петнадесет лева и три стотинки), представляваща непогасен остатък
от главница по договор за
потребителски кредит № ********* от 26.08.2015 г., сключен между ответника и „П.Ф.Б.“
ООД, ЕИК ***, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
19.05.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.04.2018 г., до
окончателното изплащане на задължението, сумата
от 77,03 лв. (седемдесет и седем лева и три стотинки),
представляваща договорна възнаградителна
лихва по кредита за периода от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г., както и сумата от 49,64 лв. (четиридесет
и девет лева и шестдесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 19.05.2017 г. до
30.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6111/2018 г. по описа на Районен съд –
Варна;
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК ***, срещу Д.В.К., ЕГН **********,
установителни искове за установяване в отношенията
между страните, че в полза на ищеца съществуват вземания против ответника по договор за
потребителски кредит № ********* от 26.08.2015 г., сключен между ответника и „П.Ф.Б.“
ООД, ЕИК ***, и прехвърлени на ищеца с
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 19.05.2017 г., за
следните суми: за разликата над уважения
размер на иска за договорна възнаградителна лихва от 77,03 лв. до пълния
предявен размер от 101,58 лв. (тоест
за сумата от 24,55 лв.), за разликата
над уважения размер на иска за обезщетение за забава от 49,64 лв. до пълния предявен размер от 53,54
лв. (тоест за сумата от 3,90 лв.), за сумата
от 21,45 лв., представляваща такса за оценка на досие, начислена за периода
от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г., както и за сумата от 407,55 лв., представляваща такса за услуга „Кредит у
дома“, начислена за периода от 18.12.2015 г. до 21.10.2016 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 6111/2018 г. по описа на Районен съд – Варна;
ОСЪЖДА Д.В.К.,
ЕГН **********,***, да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 485,70 лв. (четиристотин
осемдесет и пет лева и седемдесет стотинки), представляваща сторени в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски,
съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ;
ОСЪЖДА Д.В.К.,
ЕГН **********,***, да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 43,79 лв. (четиридесет и три лева и седемдесет и девет
стотинки), представляваща сторени в заповедното производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част
от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: