Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 13.10.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                      МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 11626 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

    С решение от 03.06.2019г.,  постановено по гр.д. № 64026/2018г. по описа на СРС, 35 състав е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Б.А.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1772. 69 лв., представляваща главница за топлинна енергия за периода 01.2015г. до 04.2017г.,  сумата от 39.59 лв., представляваща главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от 08.02.108г. до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД сумата от 209.96 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 16.07.2015г. до 26.11.218г. за които е била издадена Заповед за изпълнение  по ч. гр. дело № 8822/2018г. на СРС, 35 състав. С обжалваното решение са отхвърлени исковете за главница за топлинна енергия над уважената част от 1772.69 лв.  до пълния предявен размер от 2145.98лв. и за периода м. 05.2014г. до м. 12-2014г., иска за мораторна лихва над уважената част от 209.96 лв. до пълния предявен размер от 299.72 лв. като погасени по давност, както и иска  за лихва върху главницата за дялово разпределение за сумата от 7.52 лв. като неоснователен и недоказан. Ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 476.65 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 81лв.

Горепосоченото решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която частично са отхвърлени предявените искове  за сума, представляваща част от главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба и част от мораторна лихва като погасена по давност, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“  ЕАД.  Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са погасени по давност част от дължимите суми за периода 01.05.2014г. до 31.12.2014г. обективирани в Обща фактура № **********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. суми. Сочи се, че при постановяване на решението в обжалваната част първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че сумите по Общата фактура за периода м.05.2014г. – м. 04.2015г. , издадена месец юли 2015г. става изискуема на 16.09.2015г./съобразно правилата на чл.33, ал.1 от общите условия на дружеството приложими за процесния период/, а давността е прекъсната с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 08.02.2018 г.. Следователно цялата претендирана главница била дължима, доколкото топлинната енергия била реално доставена до имота на ответника. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Б.А.С., действащ чрез особения си представител адв. Г.С.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че в процесния казус с оглед периодичността на задълженията за заплащане на доставена топлинна енергия, приложима е кратката тригодишна давност (чл. 111, б. „а“ от ЗЗД). Сочи, че с отговора  на исковата молба своевременно е възразил за погасяване на тези задължения по давност, което първоинстанционният съд правилно е постановил решението в тази част.  Обстоятелството, че „Т.С.“ ЕАД в последствие е издало фактура, в която са включени тези задължения, не променя началния момент на тяхната изискуемост. В този смисъл неправилно се явява твърдението на жалбоподателя, че заявлението по чл. 410 ГПК прекъсва давността  досежно тези задължения, доколкото същите вече са били погасени по давност към момента на образуване на заповедното дело. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение депозираната от ищеца въззивна жалба като неоснователно и да   потвърди решението в обжалваната с нея част.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Б.А.С., действащ чрез особения си представител адв. Г.С.К.. Обжалва се като неправилна частта от решението, в която е признато за установено по отношение на ищцовото дружество, че ответникът дължи сумата от 1772.69лв., представляваща главница за топлинна енергия за периода от м. 01.2015г. до м. 04.2017г.;   сумата от 39.59 лв., представляваща главница за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от 08.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД. Сумата от 209.96 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 16.07.2015г. до 26.01.2018г. както и в частта, в която на ответника са възложени разноски в размер на 476.65 лв., представляваща сторените по делото разноски, както и сумата от 81 лв.- разноски по заповедното производство.   Жалбоподателят твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че задълженията на ответника за месец януари 2015. в размер на 109.72  лв. , съгласно приетата ССЧЕ не са погасени по давност. Сочи, че след като заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано на 02.08.2018г., то кратката тригодишна давност  обхваща и претендираните вземания, дължими за този месец януари, поради което давността и за тях също е изтекла.

 Въззивникът – ответник Б.А.С. поддържа, че по делото не било доказано от ищеца при условията напълно и главно доказване, възникването на валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия. Твърди, че е останало недоказано обстоятелството, че ответникът е използвал доставяната от дружеството топлинна енергия от м. 05.2014. до м. 07.2017г. Според заключението на приетата по делото експертиза и останалите доказателство през процесния период радиаторите в имота са били демонтирани. Поради което безспорно е по делото,  че начислените задължения не са за реално потребена енергия, а са начислени на база. Освен това по силата на чл. 62 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ доставката на стока или предоставянето на услуги на потребителя срещу заплащане без изрично или предварително искане от негова страна било забранено.  Релевира доводи, че ищцовото дружество неправомерно е избрано за доставчик на топлинна енергия, при грубо нарушаване на законовите разпоредби. Предвид изложеното, счита че между страните не е възникнало валидно облигационно отношение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира разноски за въззивна инстанция.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.

Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по двете въззивни жалби.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Обжалваното решение е частично правилно , като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че ответникът е собственик на процесния имот - апартамент № 9, находящ се в гр. София, община Искър, ж. к. „********. Това обстоятелство се установява въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото -  Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 116, том LLXIII, дело № 22715/1995г. по описа на Софийски нотариус, Молба – декларация до ищцовотодружество  за откриване на партида на негово име., списък на етажните собственици, неразделна част от проведено на 01.10.2000г. Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда и формуляри за отчет и за демонтиране на радиатори. В изброените и приложени към първоинстанционното производство документи ответникът  Б.А.С. е декларирал  съответно, че е собственик на имота и титуляр на клиентска партида с № 329187- посочените документи по своето правно естество са частни свидетелстващи и доколкото са подписани от ответника и истинността им нито е била оспорена, нито е била надлежно опровергана в настоящото производство, то следва да се приеме, че се ползват с доказателствена сила – чл. 180 ГПК; същите обективират извънсъдебно признание на ответника, че е собственик на жилището, което при осъществената по реда на чл. 175 ГПК преценка с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че отговаря на истината. Отделно от това видно е от данните по делото, че през исковия период ответникът е бил фактически ползвател на апартамента, доколкото адресът, на който се намира последния, е посочен от него в подадения отговор на исковата молба /л. 63 от делото/. Ето защо при липсата както на твърдения, така и на данни, че ответникът Б.А.С. се е разпоредил с правото на собственост или че върху имота е било учредено вещно право на ползване в полза на трето за спора лице, за което ищецът е бил уведомен /а доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, настоящият съдебен състав приема, че ответникът се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Основният спорен във въззивното производство въпрос е свързан с дължимия размер на претендираните от ищеца вземания. В тази връзка настоящият съдебен състав приема следното:

От съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – документ за главен отчет и справки за дялово разпределение, както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че в процесния имот радиаторите са демонтирани. Сумите за отоплителния период се формират от стойността на топлинната енергия, начислена на тръби  от втори кръг без индивидуален разпределител на разходите за отопление, разглеждани от Наредба № 16-334 като щранг-лири. В този случай абонатът заплаща топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разпределена от фирмата за дялово разпределение между всички абонати  пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект. Според изравнителните сметки и главните отчети в процесния имот за периода 2014/2015 и 2015/2016г. няма узаконен водомер за топла вода. В този случай топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване се начислява на „брой лица“ с определена разходна норма, като за  този период като потребител било посочено едно лице. За периода 2016г. /2017г. топлинната енергия за битово горещо потребление се начислява  по показанията на два броя  водомери за топла вода в имота, които са пломбирани на 17.11. 2016г. Предвид изложено по делото несъмнено установено, че делът на ответника за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /при осигуряван достъп за отчет на уредите/, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а средството за измерване – общ топломер, монтиран в абонатната станция на процесната сграда, било годно за измерване през исковия период. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология. Въз основа на тях е установено, че за процесния период м. 05.2014г. до м. 04.2017г. размерът на главницата за доставена топлинна енергия без изравнявания и без просрочени  или неплатени сметки, възлиза на 2146.01 лв.  Ищецът претендира по-малка сума от установеното от вещото лице -2145.98 лв. поради което искът за главница за заплащане на доставена топлинна енергия е основателен в предявения с исковата молба размер.

Неоснователен е доводът на въззивника – ответник относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения: Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.

С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.

Възззивникът-ответник Б.А.С. оспорва и размера на присъдените суми за дялово разпределение за периода м. 05.2014г. – м. 04.2017г. Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Доказано несъмнено, че в сградата, в която се намира имотът на ответника, е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо събрание на етажните собственици от 01.10.2000г., ведно със списък /л. 20 от делото, в който фигурира и ответникът/, на което е било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“ ЕООД. Такъв договор е бил сключен впоследствие на 30.07.2001 год.  За срок от 3 г. Същевременно по делото са представени документ за главен отчет, от които е видно, че до процесния имот е бил осигуряван достъп за отчет и справки за дялово разпределение за отоплителните сезони, включени в исковия период и липсата на доказателства за изявления от етажните собственици, че считат договора за прекратен, води до извода, че действието на договора е било многократно подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия има право да извършва услугата дялово разпределение и самостоятелно, дори да не е налице договор с лице, вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода, както и документи за главен отчет за имот, находящ се в община Искър, ж. к. „********, абонатен № 329187, които са подписани от ответника /проверки, извършени съответно на 11.05.2015г. 22.05.2016г. и 08.05.2017г., като авторството на подписаните от ответника протоколи му не е надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК, като следва изрично да се посочи, че ищецът не твърди подписът в този документ да е положен лично от ответника или от встъпилото трето лице-помагач/ акт за разпределение на кубатурата, която възлиза от 17.09.1966 год., както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че в процесния имот има радиаторите са демонтирани. Сумите за отопление са формират от стойността на топлинната енергия, начислена на тръби втори кръг без индивидуален разпределител на разходите за отопление, разглеждани от Наредба № 16-334 като щранг-лири. В конкретния случай е установено, че ответникът заплаща топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разпределена фирмата за дялово разпределение между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект. Установено е още от изравнителните сметки  и главните отчети в процесния имот за периода 2014/2015г. и 2015/2016г. няма узаконен водомер за топла вода. Това е наложило топлинната енергия  и доставеното битово топлинно нодоснабдяване да се начислява на „брой лица“ с разходна норма 140л/денонощие на един брой потребител, както е в конкретния случай.  По делото са представени данни, че за периода 2016/2017г. топлинната енергия  за битово горещо водоснабдяване се начислява по показанията на 2 бр. водомери за топа вода в имота, които са пломбирани на 17.11.2016г.  По делото е установено е също така, че абонатната станция, захранваща процесната сграда, била въведена в експлоатация през 2002 год., общият топломер в абонатната станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип. С оглед на изложеното съдът намира за несъмнено установено, че за периода м. 01.2015г- до м. 04.2017г. ответникът дължи за услугата дялово разпределение сумата от 39.59 лв. като главница.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали вземанията на ищеца за главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия са погасени по давност за периода от м.май 2014 год. до м.януари 2015 год.

Съгласно действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. 

Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.

 Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.

Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 08.02.2018 год.  /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то правилно първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за периода от м.май 2014 год. до м. декември 2014год. включително са погасени по давност. Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Имайки предвид обстоятелството, че заявлението за издаване заповед за изпълнение е предявено пред съда на 08.02.2018г., то първоинстанционният съд неправилно е приел, се дължи сума от ответника за доставена и незаплатена топлинна енергия за  есец януари 2015г., в размер на 109.72лв. Поради изложеното въззивната жалба на ответника в тази част се явява основателна.

С оглед на изложеното решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 1662.97лв. до размера от 1772.69 лв. / т. е за сумата 109. 72 лв./, представляваща главница за топлинна енергия за месец януари 2015г., която подлежи на отхвърляне.

 В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                          Р    Е    Ш    И    :

 

ОТМЕНЯ решение от 03.06.2019г.,  постановено по гр.д. № 64026/2018г. по описа на СРС, 35, в частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, с адрес *** срещу Б.А.С., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 1662.97лв. до размера от 1772.69 лв. /т. е за сумата 109. 72 лв./., представляваща главница за топлинна енергия, дължима за месец януари 2015г. за които е издадена заповед за изпълнение  по ч. гр. д. № 8822/2018г. на СРС 35, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу Б.А.С., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД а разликата над 1662.97лв. до размера от 1772.69 лв. / т. е за сумата 109. 72 лв./, представляваща главница за топлинна енергия, дължима за месец януари 2015г. за които е издадена заповед за изпълнение  по ч. гр. д. № 8822/2018г. на СРС 35

ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.06.2019г.,  постановено по гр.д. № 64026/2018г. по описа на СРС, 35, в останалата му обжалвана част.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С. ЕООД.

Решението  не подлежи на обжалване.

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1/                              2/