№ 293
гр. Карнобат, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРНОБАТ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Тонка В. Мархолева
при участието на секретаря Петя Н. Ганчева
като разгледа докладваното от Тонка В. Мархолева Гражданско дело №
20222130100521 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от Д. Г. К. с ЕГН ********** от град
****** и П. Г. К. с ЕГН ********** от село Б., общ. Сунгурларе против Община
Сунгурларе с ЕИК ********* със седалище град Сунгурларе, ул. „Г. Димитров" № 2,
представлявана от Кмета Г. К., с която се претендира да бъде прието за установено спрямо
ответника, че ищците са собственици на дворно място в с. Б., общ. Сунгурларе, празно-
незастроено, с площ 2771 кв.м., образуващо УПИ № VIII-171 кв. 30 по ПУП на с. Б., при
граници: изток - УПИ № VI-174 и УПИ № УИ-174, запад- имот пл. № 173 и имот пл. № 174,
юг - край на регулация.
В исковата молба се твърди, че ищците за собственици на процесния имот, за който не
притежават документ за собственост. Владението върху имота било осъществявано от
техния баща Г. И. (М.) К. – починал на 22.03.1993 г., а след неговата смърт- от двамата
ищци като негови законни наследници. При създаването на действащия кадастрален план Г.
К. е заварен в имота, което е обосновало вписването му като собственик в плана и разписния
лист към него. Сочат, че владението от наследодателя и неговите наследници е трайно, явно
и непрекъснато, продължило повече от 50 години в едни и същи граници. Твърди се още, че
описаният УПИ е идентичен с части от парцел IV -462 кв.м., парцел V- 873 кв.м., парцел VI-
34 кв.м., парцел VII- 608 кв.м., всички в кв.39, част от отреждане за улица- 419 кв.м. и част
от имот извън регулацията- 375 кв.м. съгласно стария план на с.Б.. При действието на стария
план било извършено одържавяване на описаните парцели като „стари общински имоти",
въпреки наличието на права на частни лица, съответно с АДС №№ 2771,2772,2773/
18.09.1962 г. на ОНС гр.Бургас.
Със заповеди №№ РД-11-64/ 23.02.2001 г. и РД-11-41/01.04.2021 г. на ОУ гр.Бургас,
парцелите били отписани от актовите книги за държавна собственост и са предадени на
община Сунгурларе. С АЧОС № 4234 от 28.04.2021 г. УПИ VIII-171 кв.30 по ПУП на с.Б. е
вписан в актовите книги за общинските имоти. Именно това обстоятелство е създало пречка
на ищците за снабдяване с нотариален акт. Твърди се още, че имотът никога не е бил
държавна, респ.общинска собственост. В миналото собственици на дворното място са били
1
последователно родоначалници на Г. К.. Дворното място е оградено, държавата респ.община
Сунгурларе никога не са реагирали и предявявали претенции срещу осъществяваното на
място владение.
Изтъкват, че са отправили искане до Кмета на община Сунгурларе вх.№ 94-Д-60 /
16.03.2022 г. за отписване на имота им от книгите за общинските имоти, но получили отказ,
материализиран в писмо изх.№ 94-Д-60 (1)/04.04.2022 г. на Кмета на община Сунгурларе.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от страна на ответника, с
който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди се, че се касае за имот извън
гражданския оборот и всякакви действия на манифестиране на корпус и анимус били
ирелевантни. По отношение действалия мораториум върху придобиването на имоти частна
държавна и общинска собственост и решението на КС от 24.02.2022 г. сочи, че последното
не засяга изтеклите вече години, т.е. изминалите 15 години, през които мораториумът е
действал, не биха могли да се ползват за целите на придобивната давност. Решението на КС
нямало ретроактивно действие. Изтъкват, че през 2001 г. имотът бил деактуван като
държавна собственост, отписан от книгите на държавните имоти и предаден на община
Сунгурларе, следователно от 1996 г. до 2001 г. имотът бил държавна собственост. Сочат, че
чисто математически като сбор от периодите на владение извън законодателните
мораториуми и актувания на имота, липсвало съвкупен сбор от 10 години. С тези
съображения молят за отхвърляне на иска.
От събраните по делото доказателства, съдът установява следното от
фактическа страна:
По делото не е спорно, а и се установява от приложената скица №91 от 09.03.2010 г.,
издадена от Община Сунгурларе с отразената регулация по стар план на с. Б., действал в
периода 1914-1977 г. и нанесена регулация по действащ РП, одобрен със Заповед №1055 от
08.08.1977 г., че УПИ VIII-171 кв. 30 по ПУП на с.Б. е идентичен с 462 кв.м. от парцел IV
общ.; 873 кв.м. от парцел V общ.; 34 кв.м. от парцел VI общ. и 608 кв.м. от парцел VII общ.,
всички в квартал 39, 419 кв.м., попадащи в улица и 375 кв.м. извън регулация. В самата
скица, издадена от общината (л. 8) е посочено, че УПИ VIII-171 кв. 30 по ПУП на с. Б. с
площ 2 771 кв.м. е собственост на Г. М. К., въз основа документ за собственост „разписен
лист и служебна бележка“. Идентичността на лицето Г. М. К. с лицето Г. И. К., наследодател
на ищците по делото, се удостоверява със служебна бележка, изд. от кметско
наместничество с. Б., общ. Сунгурларе (л. 7). Не е спорно, а и се установява от приложеното
удостоверение за наследници от 02.10.2009 г. (л.6), че Д. Г. К. и П. Г. К. са единствени
наследници на Г. И. К., техен баща, починал на 22.03.1993 г.
Парцел VI общ. в кв. 39 по стария РП на с. Б. от 1914 г., целият с площ 1 302 кв.м. е
актуван с АДС №2771 от 18.09.1962 г. (л. 9). Същият парцел VI в кв. 39 с площ 1302 кв.м.е
отписан от актовите книги на държавата чрез ОУ, видно от представената Заповед №РД-11-
64 от 23.02.2001 г. на осн. чл. 78 от ЗДС и е предаден на Община Сунгурларе (л. 12). Парцел
IV общ. в кв. 39 по стария РП на с. Б. от 1914 г., целият с площ 1 364 кв.м. е актуван с АДС
№2772 от 18.09.1962 г. (л. 11). Парцел V общ. в кв. 39 по стария РП на с. Б. от 1914 г.,
целият с площ 1 320 кв.м. е актуван с АДС №2772 от 18.09.1962 г. (л. 10). От приложената
Заповед №РД-11-41 от 01.04.2021 г. на ОУ на град Бургас (л. 13) се установява, че 462 кв.м.
ид.ч. от б.п. IV общ. в кв. 39 по стария РП на с. Б. от 1914 г., целият с площ 1 364 кв.м.,
както и 873 кв.м. ид.ч. от б.п. V общ. в кв. 39 по стария РП на с. Б. от 1914 г., целият с площ
1 320 кв.м., попадащи в УПИ VIII-171 кв. 30 по ПУП на с.Б., преминали на основание пар.
42 от ПРЗ към ЗИД на ЗДС в собственост на общината, са отписани от актовите книги, като
съответно отбелязване е направено върху гореспоменатите АДС.
Като писмено доказателство по делото е прието съобщение от Община Сунгурларе, от
04.04.2022 г., от което се установява, че съгласно подадена декларация по реда на чл. 14
ЗМДТ от 05.10.2009 г. по отношение на процесния недвижим имот, представляващ УПИ
2
VIII-171 кв. 30 по ПУП на с. Б., е открита партида за заплащане на данък върху недвижим
имот и такса за битови отпадъци. Приложена е и данъчна оценка на имота по чл. 264 ал. 1 от
ДоПК в размер от 5 453, 30 лв., от която е видно, че към 26.04.2022 г. имотът е деклариран
на името на ищците, които не са имали други непогасени публични задължения, свързани с
него.
По делото не се спори и че УПИ VIII-171 кв. 30 по ПУП на с. Б. е актуван като частна
общинска собственост с АЧОС№4234 от 28.04.2021 г. Въпросното обстоятелство изрично се
заявява от ищците в исковата молба и се потвърждава от издадената скица от Община
Сунгурларе № 381 от 23.06.2022 г., където вече имотът е обявен за собственост на общината
и за документ за собственост е посочен въпросният акт за общинска собственост.
Въпросният акт не е представен и ответната страна не представя никакви писмени
доказателства.
По делото е прието заключение по назначената СТЕ, от което се установява, че по
отменен РП от 1914 г. процесният имот е заснет, без да му е поставен планоснимачен номер,
като тогава той е попадал в парцели IV, V, VI, VII - общински в кв. 39 и в улица.
Впоследствие парцели V-общ. и VII-общ. са били заличени, зачеркнати с червени кръстчета
на плана, видно от изготвената скица-извадка от РП от 1914 г. – Приложение №1 към СТЕ.
Вещото лице сочи, че по действащия план от 1977 г. имотът е заснет с пл. № 171 и за него е
отреден парцел VIII-171 в кв. 30, като границите на парцела съвпадали с имотните граници
на имот пл. № 171. Изтъква, че имотът не е изменил формата си от заснемането му в плана
от 1914 год. именно поради трайните си граници - по североизточната граница ограда от
мрежа на бетонови колове, която е на съседния имот 174, а останалите граници
представлявали синори, с голяма денивелация на терена, около 1-1.5 метра, които се
установяват от снимките приложени към експертизата. Вещото лице сочи още, че имотът
граничи с южния край на регулацията и местонахождението му съвпада с южната граница на
регулацията, където се намира УПИ VIII-171 по РП, като експертът е отразил
пространственото разпространение на границите на имота в Приложение №3 към СТЕ (л.
62), нанесен върху недействащата и неприложена регулация от 1914 г. и наложен върху
действащия план от 1977 г. на с. Б.. Експертът е установил още, че в разписния лист към
плана от 1914 г. процесният имот не е вписан, тъй като няма поставен планоснимачен
номер, но в разписния лист към действащия план от 1977 г. имотът бил записан с пл. № 171
като „двор на Г. М. К.“, парцел VII, квартал 30, без да е посочено основание за вписването.
Имотът бил празен, незастроен.
В съдебно заседание вещото лице уточнява, че имотът си е в същите граници както през
1914г., тъй като последните са много стабилни, представляващи синори, т.е. стръмен скат с
висока денивелация. Експерът сочи, че на северозападната граница е на лице ограда на
съседния имот, намиращ се в населеното място, където били построени къщи, които също са
били на тази фамилия според разписния лист – К.и. В разписния лист не било записано
основание, като обикновено там се вписвали нотариалните актове.
Съдът цени заключението на вещото лице като компетентно и безпристрастно
изготвено, поради което възприема фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото
лице е достигнало.
От показанията на свидетелката Д. Т. М.а, роднина на ищците, се установява, че
познава ищците и че последните притежавали имот от 3 дка в източната част на с. Б., накрая
на селото, който имат от баща им Г. К.. Свидетелката сочи, че знае, че мястото е тяхно от
както се помни и не е чувала някой да предявява претенции спрямо него. Сочи, че съседи са
им И. К., Х. Ж. и С. Г. и че ищците отглеждали там зеленчуци.
От показанията на свидетеля Н. А. К., братовчедка на Д. К., се установява, че знае от
30 години, че ищците притежават празен двор от 3 дка на края на с. Б. по пътя за
Балабанчево. Твърди, че знае за този двор, още откакто е бил обработван от бащата на Д., но
3
сега Д. остарял и не знае кой го обработва. Сочи, че имотът бил ограден и че не знае дали
държавата или общината са предявявали претенции към него.
Показанията на свидетелите съответстват на събраните писмени и гласни доказателства
по делото, като по тези причини съдът прецени последните като вътрешно
непротиворечиви, съответни на останалите доказателства, последователни и подробни,
поради което им се довери при изграждането на фактическата обстановка по делото.
Съдът, като съобрази събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от правна страна:
Придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за придобиване
право на собственост върху вещи. Предвид разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, ако владението е недобросъвестно, а ако е добросъвестно – с
непрекъснато владение в продължение на 5 години. В нормата на чл. 68 ЗС е дадена легална
дефиниция на понятието владение. Това е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Законът акцентира върху две
обстоятелства – наличието на фактическа власт и факта, че вещта се държи като своя.
Презумцията относно субективния елемент на владението, т. е. на намерението за своене на
вещта /animus/ е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му
качество, тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение. Елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС следва да се установят по реда на
пълно и главно доказване. За да е основание за придобиване на един имот по давност,
владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. По
отношение последния признак на владението правната теория приема, че едно владение е
спокойно, когато не е установено с насилие. Освен да не е установено с насилие, то не
следва и да се поддържа с насилие. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в
решение № 376/12 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС; решение № решение № 262/01.11.2012
г. по гр. д. № 439/2012 г. на ВКС и решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 година
на 2-ро г. о. на ВКС.
Няма спор, че основното доказателство за установяване на придобивната давност са
гласните доказателства, каквито са ангажирани в настоящото производство. При позоваване
на придобивна давност следва да се посочи от кого и от кога е установена фактическата
власт върху имота, до кога е продължило владението и на кого е противопоставено.
В настоящия случай ищците основават своите твърдения за придобиване на
материални права върху процесния имот въз основа на оригинерно придобивно основание, а
именно изтекла в тяхна полза придобивна давност, вследствие на упражнявано върху имота
владение, което е продължило в рамките на установения от закона срок. Позовават се на
установено от техния наследодател владение, без да сочат придобивно основание (т.е.
недобросъвестно), поради което считат, че с изтичане на предвидения в закона десет
годишен давностен срок са придобили правото на собственост върху процесния поземлен
имот.
От приобщените по делото писмени доказателства, съответсващи на заявеното от
ищците, се установява, че по отношение на процесния имот е издаден АЧОС№4234 от
28.04.2021 г., който общината дори не е представила по делото, за да се установи
основанието за издаването му. При предявен иск за установяване принадлежността на
правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на
предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за
наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи
по правилата на чл.154 ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което
твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване
4
придобивното основание на ищеца, т.е. да докаже правоизключващите или
правопогасяващите си възражения.
В случая индиция за придобивното основание на Община Сунгурларе се съдържа
единствено в заповедта за деактуване на 462 кв.м. ид.ч. от б.п. IV общ. в кв. 39 по стария РП
на с. Б. от 1914 г., целият с площ 1 364 кв.м., както и 873 кв.м. ид.ч. от б.п. V общ. в кв. 39
по стария РП на с. Б. от 1914 г., целият с площ 1 320 кв.м., попадащи в УПИ VIII-171 кв. 30
по ПУП на с. Б., - а именно - пар. 42 от ПРЗ към ЗИД на ЗДС, съгл. който незастроени
парцели – частна държава собственост, отредени за жилищно строителство (какъвто е
процесния) съгл. предвижданията на действащия към датата на влизане в сила на този закон
(ПЗР на ЗИД на ЗОбС в сила от 01.06.2006 г.) подробни градоустройствени планове (РП на
с. Б. от 1977 г.), преминават в собственост на общината. Актът, удостоверяващ правото на
общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени
противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е
собственик. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че
общината – титуляр на правото на собственост не е собственик. (арг. от Решение №
149/12.06.2013 г. по гр. дело № 647/2012 г. на ВКС). Простото възпроизвеждане в акта за
общинска собственост на обща законова разпоредба, по силата на която определена
категория държавни имоти стават общински по силата на закона, не е в състояние да
обуслови извод за установеност на правото на собственост на общината при липса на
проведено пълно и главно доказване на фактите, по силата на които имотът е станал
държавен в периода преди влизане в сила на въпросната разпоредба /в случая - 42 от ПЗР на
ЗИД на ЗОС, обн. ДВ бр 96/99 г. (арг. от Решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр.д. №
4705/2015 г., ІІ г. о.) . В конкретния случай общината не провежда никакво доказване на
предпоставките по пар. 42 от ПРЗ към ЗИД на ЗДС. Въпреки това по делото от ищците са
представени актовете за държавна собственост (л. 9-11 вкл.), с които са актувани части от
процесния имот като частна държавна собственост и са предоставени на ОНС-с. Б. за
ползване и стопанисване.
Гореизброените АДС, които както констативните нотариални актове и АОбС не се
ползват с материална доказателствена сила, а имат единствено легитимиращо действие, са
издадени през 1962 г. на основание чл. 6 от ЗС /отм./ и чл. 21 от Правилника за държавните
имоти /отм./.
Съгласно чл. 6 ЗС /редакция от 1951 г./ държавни стават имотите, които държавата
придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. Първата
хипотеза обхваща случаите, когато се е осъществил юридически факт, с който нормативен
акт свързва придобиване правото на собственост в патримониума на държавата, а във
втората хипотеза - имотите, които нямат друг собственик. Второто основание за
придобиване на собственост от държавата /имотите да нямат друг собственик/ не е налице
ако имота е бил деклариран, записан е в разписния лист на някакво лице, или то притежава
титул за собственост. В тези случаи имотът не е безстопанствен и не се придобива от
държавата на основание чл. 6 в първоначалната му редакция. Това придобивно основание е
възпроизведено в чл.2, ал.2 т.5 от ЗОС в първоначалната му редакция /ДВ бр. 44/1996г./ Тъй
като държавата, а и общината не могат да докажат отрицателния факт, че даден имот не е
имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва
констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че
към момента на актуването, имота е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се
придобива от държавата, респективно от общината. В случая обаче най-ранните
доказателства за наличие на собственост от страна на фамилия К.и датират от 1977 г. – в
разписния лист към РП, съгл. установеното от вещото лице по СТЕ. С Конституцията от
1947 г. е установено единството на фонда на държавната собственост. Режимът на
държавната социалистическата собственост - кооперативна и държавна, след това е доразвит
в Закона за собствеността (Изв., бр. 92/1951 г. в сила от 17.12.1951 г.). В Конституцията от
5
1971 г. не е извършена промяна в предишния режим на държавната собственост, но е
налице систематизация и детайлизиране; изрично е записано и, че държавната собственост
съставлява единен фонд. Държавните земи трайното са предназначени за обслужване на
обществения и държавния интерес, което изключва възможността върху тях да се установят
собственически права в полза на частни лица, кооперации или на обществени организации.
Поради това, отчуждаването им полза на частни лица, кооперации и организации е
изключено. Когато държавата преотстъпва някои от земите, държавна собственост за
задоволяване на определени нужди на обществените организации, кооперации или на частни
лица, правото на държавната собственост върху тези земи се запазва. По делото не са
представени никакви доказателства за това, че преди 1962 г. (датата на актуване на части
имотите, образуващи към днешна дата VIII-171 в кв. 30) процесният имот е владян от
наследодателите на ищците, поради това следва да се приеме, че същият е представлявал
частна държавна собственост.
Въпреки това от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства и от приетата
по делото СТЕ, която съдът кредитира като компетентно изготвена, се установява, че към
1977 г. в разписния лист към РП, одобрен със Заповед №1055 от 08.08.1977 г., имотът, чиито
граници не са променяни от тогава поради естеството на последните, е бил записан на Г. М.
К.. Въпреки че вписванията в разписните листи към съответните кадастрални планове не
пораждат право на собственост в полза на лицата, които са посочени като техни
собственици, то същите са индиция за наличието на материални права. Липсват по делото
доказателства в насока обратна на констатираните от в. л. записвания в разписните листи,
които да обосноват противоположен извод. Въпреки това към онзи момент имотът е
представлявал частна държавна собственост и не е можел да бъде придобит по давност.
В мотивите към Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС са направени
разяснения относно приложението на чл. 86 ЗС. Давността е изключена като придобивен
способ само за вещите, които са публична държавна или публична общинска собственост, за
каквито вещи няма данни по делото. Следователно вещите частна държавна или частна
общинска собственост, които са завладени преди влизането в сила на изменението на чл. 86
ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностния срок започва да тече от 01.06.1996 г. Когато срокът
се брои по месеци, а следователно и по години, той изтича на съответното число и месец от
последната година /петата или десетата/, съответстващ на деня, в който владението е
започнало. Десетгодишният давностен срок е започнал да тече от 01.06.1996 г. до 31.05.2006
г., а на 01.06.2006 г., към който момент е в сила мораториумът, установен с § 13Р на ЗДЗС
/ДВ, бр. 46/2006 г. /, е постановено спиране на давността за определен период от време.
От показанията на свидетелите е видно, че са виждали в процесния имот наследодателя
на ищците, който е бил записан в разписния лист към приетия РП от Община Сунгурларе
още 1977 г. Мястото се посещавало и обработвало от последния, което доказва, че същият е
упражнявал фактическа власт с намерение за своене. Самата Община през 2010 г. е издала
скица (л. 8), в която като собственик въз основа разписния лист и служебна бележка е
вписала Г. М. К..
Следователно към 1996 г., когато влиза в сила действащия ЗС, наследодателят на
ищците е своил имота, тъй като по делото не се събраха доказателства, които да установяват
противното. Напротив, свидетелските показания са еднопосочни по отношение на това, че
имотът се владее от семейство К.и, които са го обработвали (свид. Д. М.а „от както се
помня“; свид. Н. К. „от около 30 г.“).
Главното възражение на ответната страна в настоящия процес се концентрира върху
това, че поради въведения от държавата мораториум, липсвало общо съвкупно десет
годишно владение върху процесния имот.
С § 1, ал. 1 ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1.06.2006 г. / се приема за пръв
път т. нар. мораториум за придобиване по давност на недвижими имоти частна държавна и
6
общинска собственост с първоначално определен срок на действие от 7 месеца.
Впоследствие законодателят многократно и последователно във времето продължава
действието на мораториума, като последно предвидената забрана за придобиване на тази
категория имоти бе до 31.12.2022 г. По въпроса за противоконституционния характер на
разпоредбата бе сезиран Конституционният съд на Република България. Със свое Решение
№ 3/24.02.2022 г., обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г., разпоредбата на § 1 от ЗДЗС бе обявена за
противоконституционна. Изрично в мотивите на решението е посочено, че с обявяването на
разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейния досегашен
ефект. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на
мораториума ще настъпят от момента на влизане на настоящото решение в сила. Съобразно
разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България, решението на КС
влиза в сила три дни от обнародването му, а обявения за противоконституционен акт, не се
прилага от деня на влизане в сила на решението – 08.03.2022 г.
Настоящото съдебно производство, което е образувано въз основа на искова молба
депозирана на 06.06.2022 г. е след Решение № 3/24.02.2022 г. на КС на РБ.
Правоотношението, което е породено от обявения за противоконституционен закон
/установена фактическа власт върху имота/ преди приемането му за първи път /01.06.2006 г.
/, при което и при пряко приложение имат указанията дадени с Решението на КС на РБ
ефекта на наложения мораториум за придобиване на имоти частна държавна и общинска
собственост като следва да бъде зачетен периода от приемане на противоконституционния
закон 01.06.2006 г. до влизане в сила на Решение № 3/24.02.2022 г. на КС на РБ – 08.03.2022
г.
В процесния случай ищците, за които към 22.03.1993 г., когато наследодателят им е
починал, следва да се приеме, че са установили непрекъснато, несъмнително, явно и
спокойно владение върху процесния имот, считано от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. Не бяха
представени доказателства упражняваната от тях фактическа власт да е била препятствана
по някакъв начин. Отписването от актовите книги на държавата на части от имота,
съответстващи на бившите парцели, които са го формирали, не е основание да бъде
прекъсната давността, не представлява такова основание и съставянето на АОЧС.
Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е
от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният
ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г.
(арг. от Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., ГК)
Следователно с приемане на § 1, ал. 1 ЗДЗС (ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., в сила от 1.06.2006
г.) придобивната давност се спира, до който момент за ищците са изтекли 9 години и 11
месеца, като нейното действие се подновява отново на 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., когато
пак спира и се подновява окончателно след влизане в сила на решението на КС – 08.03.2022
г. С предявяването на положителен установителен иск от ищците по отношение на имота не
се прекъсва давността, доколкото ищецът - владелец не може да прекъсне собствената си
давност. В този смисъл са решение № 109/25.05.2015 г. постановено по гр. дело № 7420/2014
г. на ВКС, първо г. о., както и решение № 177/09.11.2015 г. по гр. д. № 2803/2015 г. на първо
г. о. на ВКС, решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. по описа на Първо г. о. на
ВКС, решение № 116/24.11.2014 г. по гр. д. № 2592/2014 г. на второ г. о. на ВКС, според
които придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск, само ако искът е предявен
срещу лице, което се позовава на давността, а теклата в полза на ищеца давност не може да
се прекъсне с предявения от самия него иск. Този извод на съда следва и от систематичното
тълкуване на решение № 3/24.02.2022 г. на КС и решение № 3/28.04.2020 г. по дело №
5/2019 г. на КС. Следователно от 31.12.2017 г. продължава течението на давността, която
достига изискуемата по закона десет годишна давност на 01.01.2018 г., когато ищците са
придобили процесния имот. При зачитане ефекта на мораториума за придобиване на имоти
частна държавна и общинска собственост, за времето от приемане до обявяване на
7
противоконституционния закон (01.06.2006 г. - 08.03.2022 г.), предвидения в разпоредбата
на чл. 79, ал. 1 ЗС десет годишен давностен срок, към момента на устните състезания, е
изтекъл за ищцата, поради което ищците следва да се легитимират като собственици на това
оригинерно придобивно основание.
С оглед гореизложените мотиви, исковата претенция следва да бъде уважена.
По отношение на разноските:
Ищците в производството са поискали присъждане на сторените пред съда разноски
като с оглед изхода на делото такива им се следват. Същите претендира сумата от 551 лева,
заплатено възнаграждение на ВЛ за изготвяне на СТЕ и сумата от 54, 53 лева за държавна
такса. Липсват доказателства за заплатено адв. възнаграждение. Не е представен и списък по
чл. 80 от ГПК. Следователно и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищците следва да
се присъдят разноски в размер на 605, 53 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗС спрямо
Община Сунгурларе с ЕИК ********* със седалище град Сунгурларе, ул. „Г. Димитров" №
2, представлявана от Кмета Г. К., че Д. Г. К. с ЕГН ********** от град ****** и П. Г. К. с
ЕГН ********** от село Б., общ. Сунгурларе са собственици на дворно място в с. Б., общ.
Сунгурларе, празно-незастроено, с площ 2771 кв.м., образуващо УПИ № VIII-171 кв. 30 по
ПУП на с. Б. от 1977 г., при граници: изток - УПИ № VI-174 и УПИ № УИ-174, запад - имот
пл. № 173 и имот пл. № 174, юг - край на регулация, на основание изтекла придобивна
давност
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Община Сунгурларе с ЕИК ********* със
седалище град Сунгурларе, ул. „Г. Димитров" № 2, представлявана от Кмета Г. К. да заплати
в полза на Д. Г. К. с ЕГН ********** от град ****** и П. Г. К. с ЕГН ********** от село Б.,
общ. Сунгурларе сумата от 605, 53 лв. (шестстотин и пет лева и петдесет и три ст.),
представляваща сторени в производството разноски.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд – град Бургас.
Съдия при Районен съд – Карнобат: _______________________
8