Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 06.08.2020 г.
В
И
М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, 23 състав, в публично съдебно заседание на десети юли ни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаря Ива Иванова, като разгледа докладваното съдията гр.д. №8278/
2019 г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с иск с правно
основание чл.2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени
вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл.
дело 1/1991г., в последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа
на ВОП-София, а сега ДП №11- 048/1999 по описа на ВОП-София, образувано през
януари 1991г. и висящо към настоящия момент.
ИЩЕЦЪТ- Х. К.К., ЕГН **********,
твърди, че е сред лицата, които са били незаконно репресирани заради техния
произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември
1989 г., като бил жертва на насилствената асимилация над етническите турци от
страна на тоталитарния режим на Българската комунистическа партия. Бил задържан
на 19.01.1985 г. и изпратен на о. Белене. По време на задържането му и престоят
му в Белене бил подложен на нечовешки условия на живот, бил физически и
психически малтретиран, нямал елементарни условия на живот и постоянно се
страхувал, че няма да излезе жив от там. След като бил изведен от лагера в
Белене бил принудително заселен (март 1986 г.) в с. Люти брод, Врачанско, след
което през 1989 г. бил изселен в Турция. Излага, че след започването на
демократичните процеси в Р.Б. и на разследването за установяване на виновните
лица за т.нар. „Възродителен процес“ у него се зародила надеждата, че
последните ще получат справедливо наказание за страданията, които са му
причинили и за съсипания му живот. Обединил се с други пострадали лица и
направили сдружение, което да ги подпомага да се осведомяват за движението на
наказателното дело в България и да предприемат действия по него в качеството им
на пострадали лица. От получената чрез сдружението информация узнал следното:
следствено дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили (така нареченото дело за
„Възродителния процес“) е образувано н а 30.01.1991 г. срещу Т.Х.Ж.и
о.з.ген.полк. Д.И.С.за това, че в периода 1984-1989 година, в съучастие с други
лица, са подбуждали към национална вражда и омраза- престъпление по чл.162 НК.
В периода 31.01 .1991 г.-30.06. 1992 г., в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени
лицата Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш.М.,
П.П.К.. В оследствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение по ч л.387, ал.2 от
НК ( за престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици.
Обвиняемите Т.Ж.и Г.А.са били привлечени като обвиняеми по същия текст
като подбудители на Д.С.. На 20.07.1993
г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.
ген. полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А., като по внесения обвинителен акт било образувано
НОХД № 1 /1994 г . по описа на Върховния съд - Военна колегия. С разпореждане
по НОХД № 1 /1994 г. по описа на Върховния съд – Военна колегия, заместник -
председателя на Върховния съд и председател на
Военна колегия генерал-майор Чипиров е върнал делото за допълнително
разследване. По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело № 1
/1991 г . бил отново внесен във Върховния касационен съд и било образувано НОХД
0 1 / 1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения,
като с разпореждане от 28.04.1998 г.
съдия подп. А.И.е върнал делото повторно поради това, че не са изпълнени
указанията, дадени при предишното
връщане на делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13 .05
.1998 г., делото било изпратено на
Софийска военна окръжна П.. С постановление от 29.09.1998 г. на о.з.
полковник В.Б.-прокурор при СВОП, следствено дело 1 / 1991 г. било
преобразувано в сл. дело №780-11/1998 г. по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.
162 от НК били прекратени, в последствие делото било частично прекратено по
отношение на Т.Ж.и Д.С.поради смъртта им. С постановление от 06.04.1999 г.
наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина.
На 04.12.1999 г. делото било възобновено и разследването продължило под нов
номер- II-048 /1999 г. по описа на ВОП-София. При извършените от Софийска
военно окръжна П.следствени действия
били установени имената и адресите на общо 446 лица, които били настанени
в ТВО „Белене“, както и законните наследници
на тези, които са починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република
Турция била изпратена молба за правна помощ до компетентните турски власти,
като е изискано да се извърши разпит на лицата. Ищецът навежда, че от
кореспонденцията, водена с властите, става ясно, че десетилетие и повече
Прокуратурата се оправдава, че не може
да извърши разпит на около 130 човека, пострадали при репресиите. Това било посочено в писмата на зам. главния прокурор Х.М.от 14.07.2003 г.,
на Инспектората към Министерство на
правосъдието от 2005 г., в писмо изх.№1166/ 10.08.2005 г. на Военно апелативна прокуратура, в писмо
№6964 /2010 г. на заместник главния
прокурор Г.Т.. Посочва, че в продължение
на годините от образуването на следствено дело № 1 /1991 г. до момента, воден
от надеждата за наказание на виновниците за т .н ар . “възродителен процес “,
от очакването за поне частично възстановяване на справедливостта, както и от
страха, че това дело едва ли ще приключи с изправянето им пред съда, чрез
сдружението, което организирали, пишел писма да различни институции с искания
да получи информация за хода на делото, както и как да окажат хората помощ и
съдействие за неговото приключване. Оплаквали се за неговото забавяне във
времето и за изтичането на разумния срок за разглеждането му. Лично писал молби до прокуратурата, разпитван
бил като свидетел по делото и били разясняване правата на пострадала, но
въпреки това не му били връчване никакви актове по същото. Единствено на
04.10.2018г. получил официално по законовия ред информация за това дело. От ВОП
получавал откази на всичките си молби за информация и преписи от документи по
делото с мотива, че било секретно. Затова подал искане за промяна на
класификацията на делото като секретно, за да получи възможност да защити
правата си поне по гражданскоправен ред. То също не било уважено като получил
отговор, че правата на пострадалите са защитени и гарантирани от закона.
Навежда, че след в края на 2017 г. били приети промени в НПК, с които се давало
възможност да се въздейства от страна на пострадалия върху продължителността на
наказателното дело, за които научил месеци по –късно, подал молба за ускоряване
на досъдебното производство по реда на чл. 368 и чл.369 от НПК. Същото било
изпратено на Софийски военен съд, където е образувано ЧНД № 94 /2018 г. С определение
от 04.05.2018 г. на Софийски военен съд производството е прекратено и делото е
върнато на ВОП за изпращане на искането
и делото на компетентния да ги разгледа съд. Едва към края на годината искането
му било изпратено на Софийски градски
съд, където било образувано НЧХД № 4709 /2018 г. по описа на СГС, НО, 13
състав, по което е постановено
определение от 06.11.2018 г. С последното съдът дал нов едномесечен срок на прокуратурата за
приключване на делото с произнасяне по същество с мотива, че спирането на
делото няма характер на такова произнасяне. Въпреки изтичането на този срок, по
делото не било налице произнасяне по същество.
Междувременно по искане на друг
пострадал с определение № 3198 от 19 .07.2018 г. по ч .н .д .№ 3 1 7 5 /2 0 1 8
г . на СГС на основание чл. 369 от НПК
на прокурора е даден едномесечен срок за
произнасяне. В този срок не последва приключване на делото. В мотивите на
съдебния акт е посочено, че давността е изтекла през 2000 г., а единственият
жив обвиняем е поискал прекратяване на производството поради изтекла давност.
По молба на друг пострадал с определение № 3 7 3 0 от 03.09.2018 г. н а СГС е
даден същия срок за произнасяне и приключване на делото. С определение от 04.10.2018
г. на ВОП е спряно наказателното производство. Ищецът твърди, че през октомври
2018 г. е издадено постановление от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното
производство по ДП №11-0 4 8 /1999 г . по описа на Военно-окръжна П.София на основание чл.244, ал. 1, т. 1, във вр. с
чл.25, ал.2 във вр. с чл.242, ал. 1 НПК- за изчакване на отговор по четвърта по
ред молба за правна помощ по делото. Това постановление е издадено
по повод на втория срок, даден с
определение № 3730 от 03 .09 .2018 г. на СГС. Това е единственият акт,
който му бил връчен по делото. Заявява, че е подал жалба срещу определението за
спиране и с определение № 5051 от 13.11.2018 г. по НЧХД № 5062 /2018 г . по
описа на СГС производството по жалбата е прекратено, а преписката върната на
прокуратурата за извършване на съдопроизводствени действия и връчване на
постановлението на пострадалите. Навежда, че и към момента жалбата му все още
не е разгледана по същество и няма изгледи това скоро да се случи. Съответно
твърди, че, въпреки че е предприел действия за ускоряване на процеса, те са
останали без какъвто и да било реален резултат. С оглед изложеното
ищецът излага, че процесното дело продължава вече 27 години, като от последното
внасяне на обвинителен акт в съда са изминали 20 години. При това тази продължителност е при
положение, че по делото са извършени всички необходими следствени действия.
Тази продължителност на делото е довела до прекратяване на производството срещу
виновните лица поради тяхната смърт и до изтичането на давността да реализиране
на наказателното преследвано срещу последния оцелял обвиняем, който към момента
вече е на преклонна възраст. Бил лишен от възможност да се конституира в
наказателното производство и да репарира своите вреди, като нямал възможност да
се конституира и като частен обвинител. Навежда, че с оглед всичко изложено
надеждите му, че ще получи справедливост и възмездие за всичко, което му е било
причинено останали излъгани. А те били напълно обосновани като се има предвид
на какво е бил подложен и какви нечовешки условия и отношение е изтърпял по
време на възродителния процес. Необосновано дългото забавяне на делото довело
до изключително изострено чувство за несправедливост, за това, че никой никога
няма да понесе отговорността за това, което му е причинено, до силно
разочарование от държавата и правовия ред, който е установен в нея. Загубил
всякакво доверие в институциите и се чувства сам, безпомощен и излъган. Дългите
години на безплодно очакване го направили раздразнителен човек, без надежда за
справедливост в този живот, разочарован и тъжен от всичко, като това довело и
до проблеми със съня и общуването. С оглед изложеното намира, че за него е
налице правен интерес от предявяването на настоящия иск с правно основание чл. 2Б от ЗОДОВ като претендира ответникът да
бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 100 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендира разноски за производството.
ОТВЕТНИКЪТ- П.НА Р.Б., гр. София, бул. *****, оспорва исковете по основание
и размер. Оспорва на ищеца да са
причинени всички твърдени с исковата молба вреди, както и наличието на
причинно-следствена връзка. Намира предявения размер на обезщетението за прекомерен.
Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Излага
подробно становище.
Съдът, след като обсъди направените дово/ди и прецени доказателствата по
делото в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира от
фактическа страна следното.
С представените по делото, неоспорени и приети писмени
доказателства, а именно заверени копия от документи по досъдебно производство
№ Н-048/1999 год. по описа на Военно-окръжна П.- гр. София- обвинителен акт по сл.дело
1/1991 год.; пр.дело № 03/1993 год.; разпореждане по НОХД № 01/1994 год.; обвинителен
акт по сл.дело 1/1991 год. пр.дело № 04/1997 год.; разпореждане по НОХД №
01/1998 год.; постановления за привличане на обвиняеми; определение №
98/04.05.2018 год. на СГС; заключение на етнико-историческа експертиза; разпит
и молби на свидетел Х. К.Х., заведени във ВОП - София; писма, относно съдебна
поръчка- се установяват фактическите
твърдения, изложени от ищеца в ИМ.
По
делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково
производство писмени доказателствени средства се установява, че наказателното
производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на Прокурор при
Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано в сл. дело №
780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а по-късно преобразувано като досъдебно
производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени
през време на възродителния процес престъпления, не е приключило и е висящо.
От
приложените по делото преписи от цитираното ДП се установява, че наказателното
производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него
първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, че
през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към
национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено
престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през
периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление
обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на
консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското
малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително
преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
Не
се спори също, че обвиняемите по това производство са предавани на съд с
внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като
образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в
непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на
вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на
обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното
производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата
или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2, във
вр. с, ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в
обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното
производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на допуснатите
нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след прекратяването
му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от обвиняемите поради
настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо обвиняемия Г.А.. Последният
е разпитан в качеството му на обвиняем на 07.12.2012 г., при който е поискал
производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно
наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато
обвинение.
При провеждането на
разследването след връщане на производството от съда били установени 446
пострадали лица, от които към момента на издаване постановление № 03/2001 от
08.10.2018 г. от прокурор при ВОП - София за спиране на наказателното
производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били разпитани 369 от
пострадалите лица.
От удостоверение за идентичност на лице с различн и имена с изх.№
135 от 05 .12 .2018 г., издадено
от Кметство с. Ябланово, община Котел, област Сливен, се установява, че Х.К.Ч.и Х. К.К., са имена на едно и
също лице.
От удостоверение за
идентичност на имена, представено в превод от турски език се установява, че Х. К.К. и турския
гражданин Х. Д.са имена на едно и
също лице .
От представеното в превод
от турски език удостоверение се установява, че Х. К.К. е с активно членство в Сдружение за
правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите.
От представения по
делото в превод от турски език Устав на Сдружението се установява, че
последното е посочило като една от основните си цели "действия в насока
възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и
нематериални щети на представители на турското население и техните семейства,
живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се
противопоставили на наложената им асимилационна политика" .
За установяване на
неимуществените вреди са събрани гласни доказателства.
Свидетелят С.Х.С.сочи, че с ищеца Х. са земляци. Били в една килия в Сливен,
задържани по време на възродителния процес и след това били изпратени в остров
Белене. Зарадвали се, когато било образувано делото срещу виновниците за
възродителния процес. Сочи, че ищецът Х. живее в Турция, но е запазил
българското си гражданство. Свидетелят изтъква, че и той също живее в Турция.
Делото не свършвало и ищецът се ядосвал, нервирал се защо не свършва това дело
и полека- лека започвал да губи надежда от това дело, защото той желаел докато
е жив да получи удовлетворение. След това подали жалба и всяко едно подаване на
жалба е било свързано с емоции. В течение на времето сина му починал, жена му
починала, той от ден на ден ставал по- нервен и се наложило вече, за да не
обезпокоява семейство си да отиде в старчески дом в Турция. Твърди, че неговият приятел- ищецът, много се
притеснил и имал разни болести, пиел лекарства и е много отчаян. Много пъти са
се събирали, направели асоциация за търсене на права си и ищецът Хасен е член и
активист на това дружество. Централната тема, когато се събирали, били
изтезанията, които видели в България. Твърди, че много пъти ищецът се е
оплаквал, че нощно време от ядове и от мъки не може да спи. Към момента той
нямал никакво доверие към правосъдието и прокуратурата.
Свидетелят Ш.С.М.познава ищеца от Белене,
където са били. След това работили заедно, в строежите в самия град Белене.
След като били експулсирани в Турция се видяли пак. Свидетелят сочи, че е от Бурса,
а ищецът е в Чорлу. Понеже е бил председател
на дружеството на тези, които били в Белене, в продължение на 18 години бил
председател на това дружество, познавал всеки един от жертвите и имал контакти
с тях. Периодично имали събрание на дружеството. Като се запознали в Белене, ищецът
Х. бил един добър човек, благ човек. В течение на времето лека- полека забелязал
у него някакви изменения, да се нервира, понеже всеки един от тях е убеден, че
са били в Белене незаконно. След време забелязал уищеца, че не е този, който бил.
След като толкова много е преживял в Белене нормално е да се обезвери, когато
вижда, че процесът не приключвал, постоянно изразявал отчаянието си и че не
вярва, че ще се доберат до правосъдието и правораздаването. Като го питал защо
така говори, той казвал, че тези, които са извършили престъпленията, не са
изправени пред съд, следователно и те нямало да видят правосъдие. Въпреки това
той винаги е участвал в събранията и накрая ищецът бил отчаян изключително
много от това протакане на делото и до такава степен се изнервил, че имал
проблеми в самото семейство. Единият му син починал и за да не причинява
страдания на близките си, той бил принуден да отиде в старчески дом. Въпреки
това в пълно отчаяние той продължил да идва и да участва в събранията и във
всяко едно събрание изразявал тревогата си, разочарованието си и болката си
затова, че процесът не приключвал, бил изключително отчаян, изключително много
страдал от това, че процесът не приключвал, бил обезверен, участвал в процеса,
но е отчаян и не вярвал, че някога ще приключи този процес.
По делото е прието и заключението на
съдебнопсихологична експертиза, което съдът изцяло кредитира като неоспорено от
страните, обективно и безпристрастно дадено.
Според заключението при ищеца свързаните с „неприключването на сл. дело 1/1991г., в
последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП- София, а
сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП-София (т.нар. дело за възродителния
процес)" преживявания не са очертани като изразен стресогенен фактор,
довел до дистрес. При фокусираното изследване относно субективните
преживявания и оплаквания в ретроспектива подчертава: негативни емоционални
състояния с преживяване на чувство за несигурност, обида, нараняване на
достойнството, онеправданост; като остатъчни последици - отрицателни
преживявания при мислено връщане към ситуацията. В личен план характеризира
като такива с висок стресогенен потенциал събитията в периода 1985 - 89 г.
(свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на
страната), а по-късно смъртта на съпругата и на сина му (2012 г.).
Доказателства за други факти от значение по делото не са
събирани.
При така
установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното.
Искът
е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен процесуален
субституент на държавата, като субект на особената деликтна отговорност,
регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Р.Б. (КРБ ), вр. с чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и са изложени твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди поради
забавянето извън разумния срок на конкретно наказателно производство.
Нормата
на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. Съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС всяко лице при определянето на
неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е
наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на
неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона. Логичното и систематично тълкуване на цитираните норми
обосновава извод, че за ищеца се поражда потестативното право да претендира
обезщетение за претърпените от него вреди, когато са изпълнени и двете
кумулативно дадени предпоставки: 1) наказателното обвинение е срещу него и 2)
наказателното производство е продължило извън разумния срок. Но в съдебната
практика последователно се приема, че в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1
от КЗПЧОС попадат както страните в едно наказателно производство, така и всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от
производството. Т.е. понятието "граждански права и задължения" от чл.
6 § 1 от КЗПЧОС, към който пряко препраща чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ,
не се стеснява само до страните по гражданско и наказателно производство. То
обхваща и пострадалите, които са претърпели имуществени или неимуществени вреди
от престъплението, както и други лица, чиито права и задължения се засягат
пряко от производството.
Процесното
досъдебно производство, неприключило и към момента на приключване на съдебното
дирене по настоящото гр. дело, което е било образувано първоначално като сл.
дело № 1/1991 г., е водено за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК - за злоупотреба и превишаване с власт с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез принудителна смяна на имената на български граждани,
принудително затваряне в места за лишаване от свобода в Белене, принудително
установяване в друго населено място, принудително преместване от работа,
забрана за използване на характерни за мюсюлманите религиозни символи,
говоренето на турски език на обществени места и др., довели до масовото изселване
на значителна част от българските граждани с турско етническо самосъзнание в
Република Турция през лятото на 1989 г. Вредните последици от престъплението по
чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК се изразяват в засягане на основни човешки
права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки. В този
смисъл съдът приема, че ищецът е пострадал от проведения в периода от
11.01.1985 г. до изселването му в Република Турция през 1989 г. възродителен
процес, тъй като спрямо него са били извършени действия при злоупотреба и
превишаване на власт, поради което има право да претендира обезщетение от
продължителността на производството, т.е. ищецът е материално правно
легитимиран да претендира вреди на собствено основание, доколкото в общ смисъл
резултатът от разследваното престъпление е настъпил в собствената му правна
сфера, като представител на турската етническа общност в Р.Б. през периода, за
който се твърди да са извършени престъпните действия, разследвани по
досъдебното производство.
По
делото е установено, а и не се оспорва от ответника, качеството му
на участник, поради което за него възниква качеството на "жертва" по
смисъла на практиката по чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС на ЕСПЧ. Това
му качество е възникнало от момента на образуване на досъдебното производство и
именно от този момент следва да се определи неговата продължителност, респ.
разумността на тази продължителност, а не от уреждането на иска по чл. 2б, ал.
1 от ЗОДОВ (в сила от 15.12.2012 г.). Предявеният иск представлява вътрешноправно
средство за реализиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на
граждани (вкл. и ищеца) от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС.
Относно
преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото съдът изхожда от
критериите, заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като
се взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора. Изброените критерии в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ са дадени
примерно, а не изчерпателно.
Не
се спори между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установи, че наказателното производство е образувано на 31.01.1991 г. и до
предявяването на иска -21.06.2019 г., то е висящо в досъдебната си
фаза. Следва, че продължителността на наказателното производство към момента на
образуване на настоящото дело е около 28
години. Съдът приема, че от този период следва да бъдат приспаднати периодите
от време, през които производството по делото се е намирало в съдебна фаза
поради предаване на обвиняемите на съд с внасяне на обвинителен акт, тъй като в
тази фаза на наказателния процес функцията по ръководство и решаване е
възложена на съда, съответно отговорността за тяхната разумна продължителност е
на съда, а не на прокурора по делото. Продължителността на тези периоди от
време е една година и десет месеца, който следва да бъде приспаднат от общата
продължителност на наказателното производство, с което продължителността на
наказателното производство в досъдебното му фаза е 26 години, 4
месеца и половина.
Съдът
съобрази обстоятелствата, обосноваващи инкриминираното деяние и обема на
доказателствата и доказателствените средства за тяхното установяване,
включително и необходимостта от установяване на пострадалите от деянието, което
е от значение за определяне на характера и размера на вредите. Т.е. налице е
фактическа сложност, която в една или друга степен дава отражение на правната
сложност на делото, доколкото деянието представлява усложнена престъпна
дейност.
Специалният закон урежда отговорността на
държавата за вреди, причинени от действията на нейните органи, когато между
двете (отговорността и вредите) съществува причинно следствена връзка, което
следва и от общата разпоредба на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, която връзка не
може да се предполага. В този смисъл съдът намира, че необходим елемент от
фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна
връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и
размер на претендираното обезщетение. Следва да се отрази, че на репариране
подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11 от
Тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. по тълкувателно гр. дело № 3/2004
г. на ОСГК на ВКС), а не предполагаемите, респ. недоказаните такива. По силата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК тази връзка (между сочените от ищеца неимуществени
вреди и установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок) трябва
да бъде доказана от ищеца, извън случаите, когато се претендират вреди в
рамките на обичайните такива.
С
исковата молба са изложени твърдения, че неразумната продължителност на
висящото наказателно производство е повлияло неблагоприятно върху
неимуществената сфера на ищеца, което е намерило отражение до изключително изострено чувство
за несправедливост, до силно разочарование от държавата и правовия ред, чувствал
се сам, безпомощен и излъган, станал раздразнителен човек, разочарован и тъжен
от всичко, като това довело и до проблеми със съня и общуването.
Настоящият
съдебен състав, преценявайки всички събрани по делото доказателства в тяхната
съвкупност, приема, че ищецът не доказа при
условията на пълно и главно доказване - без да остава съмнение за
осъществяването на твърдените от него факти, настъпването на неблагоприятно
въздействие върху неимуществената му сфера, което да е в причинна връзка с
установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок. Нито едно от
събраните доказателства не може да обоснове извод, че ищецът е станал
раздразнителен, разочарован и тъжен от всичко. Не
се установи и да изпитва чувство на безпомощност и безсилие пред институциите. Настоящият съдебен състав изцяло не кредитира показанията на ищцовите свидетели, които
преценени в светлината на чл.
172 от ГПК, счита тези показания за пристрастни, дадени във
вреда на ответника, доколкото се установи от техните
показания, дадени пред няастоящия съдебен състав, че свидетелите са
във висящ съдебен спор с ответника, който съдебен спор е с
идентичен предмет, като настоящото съдебно производство. Последното настоящият съдебен състав установи и от извършена служебна справка по деловодната система на съда.
Т.е. свидетелите на ищеца имат
личен интерес ответникът по делото да бъде осъден и по предявения от ищеца иск.
Поради неустановяването на такива
състояния в неимуществената сфера на ищеца, то и не
е възможно да се обоснове извод за наличие на причинна връзка (т.е. те да са в
резултат) именно с неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а понастоящем
ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП - София.Още повече, че от
заключението на вещото лице се установи по безспорен начин, че ищецът е имал
негативни емоционални преживявания, но които преживявания са свързани с
преживяното от него през години по време на проведения възродителния процес. Установи
се също, че при ищеца свързаните с „неприключването на сл. дело
1/1991г., в последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на
ВОП- София, а сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП-София (т.нар. дело за
възродителния процес)" преживявания не са очертани като изразен
стресогенен фактор, довел до дистрес. Нито
от свидетелските показания, нито от заключението на експерта или писмените
доказателства може да бъде обоснован правен извод, че ищецът е провел успешно
пълно и главно доказване на твърденията в исковата си молба, че е станал
раздразнителен, затворен в себе си и емоционално напрегнат и стресиран поради
неприключилото в разумен срок досъдебно производство. От неоспореното
заключение на приетата експертиза, която кореспондира с обсъдените показания насвидетелите на ищеца, може да се обоснове единствено извод,
че ищецът е търпял негативни преживявания от извършените срещу него
принудителни действия на държавните органи в периода от 11.01.1985 г. до изселването
му в Република Турция през 1989 г., заедно с други пострадали лица. Но такъв
извод не може да се обоснове и по отношение на отражението върху
неимуществената му сфера от неприключилото процесно досъдебно производство. Да
се приеме обратното, т.е. при липса на събрани доказателства, че ищецът е
претърпял сочените в исковата молба неимуществени вреди от неприключването в
разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998
година на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София, би
било равно на тяхното презюмиране, без законодателят да е въвел такава
презумпция с правна норма. Последното (приемането за реално настъпили вреди,
които не са доказани с доказателствените средства по ГПК) би било в пряко противоречие
с принципите на гражданския процес - за състезателното начало (съгласно чл. 8
от ГПК); равенството на страните (чл. 9 от ГПК) и за установяване на истината
(чл. 10 от ГПК). Съдът съобрази, че според практиката на ЕСПЧ е налице силна,
но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до
неимуществени вреди (в този смисъл е Решение на ЕСПЧ от 20.03.2006 г. по дело
Скордино срещу Италия). Но в конкретния случай при ищеца не се установяват
такива вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а понастоящем
ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София. Поведението на ищеца е индикатор до
каква степен това производство е имало значение в личностната му сфера (в този
смисъл виж решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ВКС, IV
г. о., ГК). След като от заключението на вещото лице еднозначно и категорично
се установи, че у ищеца „свързаните с „неприключването на сл. дело
1/1991г., в последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на
ВОП- София, а сега ДП №11-048/1999 по описа на ВОП-София (т.нар. дело за
възродителния процес)" преживявания не са очертани като изразен
стресогенен фактор, довел до дистрес. При фокусираното изследване относно
субективните преживявания и оплаквания в ретроспектива подчертава: негативни
емоционални състояния с преживяване на чувство за несигурност, обида,
нараняване на достойнството, онеправданост; като остатъчни последици -
отрицателни преживявания при мислено връщане към ситуацията. В личен план
характеризира като такива с висок стресогенен потенциал събитията в периода
1985 - 89 г. (свързани с преименуване, задържане, принудително заселване,
напускане на страната), а по-късно смъртта на съпругата и на сина му (2012 г.)“.,
то следва да се приеме, че е оборена "презумпцията" , която
визира ЕСПЧ в практиката си.
По
изложените съображения при разглеждания случай неимуществените вреди от
воденото и неприключило досъдебно производство, не могат да се считат в рамките
на обичайните такива за ищеца (както приемат в част от практиката си ВКС и
ЕСПЧ). Т.е. ищецът не е доказал иска си по основание. Съдът
приема за установено, че действително ищецът е пострадал от деяния с висока
степен на обществена опасност, извършени през периода от 11.01.1985 г. до
изселването му в Република Турция през 1989 г., при което са били накърнени
негови основни права и свободи - било е ограничено правото му на свободно
придвижване, на етническа принадлежност, произход, религия, убеждения и др., но
тези вреди не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй
като законодателят е уредил тези обществени отношения в Закона за политическа и
гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Т.е. след като ищецът е
бил реабилитиран с Решение на Народното събрание на Р.Б. - обнародвано в ДВ,
бр. 44 от 01 юни 1990 г., то той има право на обезщетение за претърпените от
него имуществени (а за такива твърдения дори не са въведени) и неимуществени
вреди, съобразно чл. 4, ал. 2 от ЗПГРРЛ. В този смисъл вредите от осъществената
спрямо него репресия по време на възродителния процес са извън обхвата на
настоящото производство и не могат да обосноват извод за основателност на
предявения иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
По
изложените съображения съдът прие, че по делото не се установяват твърдените от
ищеца неимуществени вреди от неприключването в разумен срок на сл. дело №
1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на ВОП - София, а
понастоящем ДП № ІІ-048/1999 по описа на ВОП-София. Доколкото в настоящото
съдебното производство не се установи наличието на законовите предпоставки на
предявения иск, то същият следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен.
По
съдебните разноски:
На
основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ осъжда ищеца да заплати по сметка на съда
разноските по производството, които са в размер на 300
лева - възнаграждение на вещото лице. Ответникът
не е релевирал искане за разноски и съдът
не дължи произнасяне.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Х. К.К., ЕГН **********, чрез адв. С.К., САК,против П. на Р.Б.,
с адрес: гр. София, бул. "***, иск с правно
основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди, вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100
000 (сто хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на
следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в следствено дело №
780-II/1998 г. и преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 г. по
описа на Военноокръжна П.- София, заедно законната лихва върху тази сума от
15.02.2019 г. до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Х. К.К., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.
10, ал. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, да заплати по сметка на Софийски
градски съд, с адрес: гр. София, бул. "****
сумата от 300 (триста)
лева разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: