Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 08.11.2019год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-ти Г ВЪЗЗВИВЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА ИВА НЕШЕВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова въззивно гр.д. № 4695 по
описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение №544919 от 26.11.2018год., СРС, 124-ти състав,
постановено по гр.дело №43487/2018год. е
осъдил Ц.Д.А. да заплати на С.М.С. сумата от 9 566лв.-дадена в заем на
12.03.2018год., ведно със законната лихва върху главницата от
29.06.2018год.-подаване на исковата молба в съда до окончателното й заплащане,
както и сумата от 1 231,12лв.-разноски по делото. С решението е отхвърлена
претенцията за лихва за забава за периода от 13.05.2018год. до 28.06.2018год.
за сумата от 124,90лв.. Осъден е С.М.С. да заплати на Ц.Д.А. сумата от
10,31лв.-разноски по делото.
Подадена е въззивна жалба от ответника по исковата молба Ц.Д.А., подадена чрез
процесуалния му представител адв. Т.срещу решението в осъдителната част и моли
да се отмени и вместо него постанови друго, с което се отхвърли предявения иск
с правно основание чл.240 ЗЗД. Посочва, че решението е неправилно и
необосновано, като първоинстанционният
съд не е обсъдил по отделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и
гласни доказателства и неправилно е приел, че ищецът е предоставил на ответника
паричен заем в размер на 9566лв. срещу задължението на ответника за връщане на
сумата в срок до 12.05.2018год. Смята, че ищецът чиято е доказателствената
тежест не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че не само е
предал паричните средства, но и основанието на предаването и, че са предадени
заемни средство по договор за паричен заем, като ответникът се е задължил да
върне сумата. Сочи, че след като между страните е съществувало
трудовоправоотношение може да се заключи, че предаването и получаването на сумите между страните е
обичайно, както и съставянето на платежния
документ за това. Смята, че с представеният
разходен касов ордер №1/12.03.2018год. не може да се изведе съгласие от страна на
ответника, че се е задължил да върне посочената сума, както и не са
индивидуализирани страните по договора, че ищецът е кредитор и, че е действал в
качеството си на ръководител и паричната сума е предадена въз основа на договор
за заем. Сочи, че е следвало да се изготви съпътстващ договор и разходния касов ордер не е достатъчен.
Навежда доводи, че независимо, че ордерът е подписан от ответника и служи като разписка за получена сума, но е
налице измама по чл.29 ЗЗД и е въведен в
заблуждение ответника, поради което
прави възражение за унищожаемост на договора за заем, ако съдът приеме,
че е налице или е нищожен поради липса на съгласие. Претендират разноските по
делото. В съдебно заседание пред въззивния съд, процесуалният представител на въззивника
поддържа депозираната въззивна жалба и заявява, че не поддържа доводите за
липса на съгласие и нищожност на договора, а измамата, независимо, че ответникът се е
подписал върху РКО под ЕГН-то си, в случая се състои в добавяне на думи и цифри
и след като такива документи са издавани
на всички служители с оглед на закупуване на материали и не е направено искане
за събиране на нови доказателства и в пред това, че знае, че доказателствената
тежест за установяване на твърденията, които сочи за измама е за ответника.
Претендира за разноски, за което представя списък и прави възражение за
прекомерност за разноските на другата страна.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищеца С.М.С., с който същата се оспорва като неоснователна. Сочи, че
атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира
направените разноски по делото и адвокатско възнаграждение.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите в нея
оплаквания и като съобрази доказателствения материал по делото, основавайки се
на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното: Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269,
изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
счита, че то е правилно, не страда от визираните във въззивната жалба пороци и
споделя мотивите му, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях,
като в допълнение намира за релевантно следното:
Производството е образувано по иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
предявен от С.М.С. срещу Ц.Д.А.. В исковата молба се сочи, че ищецът е сключил
договор за заем с ответника, като същият бил обективиран в разходен касов ордер
№ 01/12.03.2018г., подписан и от двете
страни за сумата от 9 566лв, която е предадена на ответника, но същия не я е върнал след като е изтекъл
посочения срок, като се претендира и лихва за забава в посочения размер и
период.
В
депозирания отговор на исковата молба от
Ц. Д.А. се оспорват исковете и се твърди, че ответникът в действителност е
разписал разходен касов ордер с № 01/12.03.2018год. за сумата от 9 566 лв.,
но оспорва, че основанието за получаване на сумата е именно договор за заем. По
отношение на процесния разходен касов ордер ответникът заявява, че същият
следвало да послужи като разписка за получаване на конкретната сума, тъй като
между страните е имало трудово правоотношение,
а в същия е обективирано не по волята на ответника договор за заем и
прави възражение, че договорът унищожаем, като сключен при измама.
В
хода на първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, като
за да постанови обжалвания съдебен акт, районният съд е приел, че по делото е
доказано, че ищецът е предоставил на ответника парична сума на 12.03.2018г. в
размер на 9 566лв. като паричен заем срещу задължението на ответника да
върне същата в срок до 12.05.2018г. и
като не е върната сумата е осъдил
ответника, заемополучател да я заплати на ищеца, заемодател. Решението в
частта, в която е отхвърлен искът за заплащане на лихва за забава върху главницата за
посочената сума и период не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи,
а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Елементите от фактическия състав, които трябва да са
налице, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор за заем са: 1)
съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума срещу задължение на заемателя да
върне и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Договорът
за паричен заем е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден,
и реален – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите,
предмет на тази сделка, а именно уговорената парична сума, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума в
същата валута и размер.
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че е доказано
реалното предаване на сумата в размер на 9 566лв. на Ц.Д.А. от С.М.С. като
предоставена по договор за паричен заем от 12.03.2018год. За доказване на тези
обстоятелство следва да бъде взет предвид представения в първоинстанционното
производство и приет като доказателство по делото разходен касов ордер от 12.03.2018г., в който е посочено, че „да
се брои на Ц.Д.А. сумата от 9566лв. за паричен заем до 12.05.2018год. и с подпис за получил сумата, като ордерът е
подписан от броил сумата и заемодател С.М.С. и получател Ц.А. на когото е
предоставена сумата. Подписът в графа „получател“ не е оспорен от въззивника,
не са представени други доводи и не са ангажирани доказателства, от които да се
докаже неполучаването на сумата, както и твърденията, че в документа е имало
дописване на текст и цифри и което е в доказателствената тежест на страната
която го твърди или на ответника. По
отношение на възражението на въззивника, че от представения разходен касов
ордер не може да изведе съгласие, че въззивникът се е задължил да върне
посочената получена сума съдът намира, че същото се явява неоснователно и
недоказано. В действителност при установяване само на реално предаване на
сумата от 9 566лв., съдът не може да презюмира, че задължението е
възникнало на основание заемен договор, като то може да произтича и от друг източник
и ищецът не е освободен от задължението да установи наличието на заемно
правоотношение като източник на задължението с допустимите от закона
доказателствени средства / така решение № 361/ 11.11.2015г. по гр.д. №
1864/2015г. на IV-то
ГО на ВКС/. В тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи, че сумата е предоставена именно с оглед съгласие за сключване договор
за заем, по който той заема качеството заемодател. В конкретния случай
основание за предаване на процесната сума е записано ясно и недвусмислено в
самия разходен касов ордер, а именно за „паричен заем“. С оглед на
гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че разходният касов ордер има
характер на разписка, тъй като последният е подписан както от кредитора, така и
от длъжника (обстоятелства, които не се оспорват от страните) и съдържа
изявления, въз основа на които могат да се направят изводи за основанието и за
размера на поетото задължение, кредитора, длъжника и размера на задължението.
Предвид липсата на ангажиране на доказателства за оспорване на истинността на
документа, както и относно твърденията на ответника, че сумата е дадена във
връзка с трудовоправни отношения и за закупуване на материали и което е в
неговата доказателствена тежест и не е установено, независимо, че е ползвана
бланка на разходен касов ордер, в него не е посочено, че броилия сумата е действал от името на дружество,
вписано е изрично основанието за получаване на сумата -за паричен заем, въззивният съд намира, че основанието за
предаване на сумата, респективно получаването й е именно договор за паричен заем със страни страните по делото. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Договорът
е реален, защото единият
елемент от фактическият му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието
за връщане. Ако
първият елемент липсва, налице
е обещание за заем, а
ако липсва вторият – няма
договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването, се удостоверява от заемателя, който
е получил посочената сума като дадена за паричен заем и със задължение за връщане на сумата след
като е получена при посоченото
основание- паричен заем и затова в тежест на
оспорващия
реалното предаване или основанието с правоизключващи възражения е
да установи отрицателния факт на неполучаването или на друго
основание, както твърди.
С оглед на обстоятелството, че заемателят не оспорва подписа си върху РКО,
както и във връзка с непредставянето и неангажирането на доказателствени
искания, чрез които да бъде доказано неполучаването на процесната сума или
други обстоятелства при които да е дадена сумата, настоящият съдебен състав намира,
че е установено по делото, че ответникът
Ц. Д.А. освен, че е получил процесната сума, същата е дадена на заем от заемодателят ищец и ответникът
заемополучател е поел задължението да я върне
след като е дадена като паричен заем.
Относно
изложеното възражение за унищожаемост на договора за заем на основание чл. 29
от ЗЗД от въззивника, че вместо разходният касов ордер да служи като разписка
за получена сума, в същия е обективирано, че представлява договор за заем, но
не по волята на ответника, настоящият съдебен състав счита, че същото е
неоснователно и недоказано по същество. Измамата като основание за унищожаване
на сделката е налице, когато волеизявлението на страната, която се позовава на
това основание, е направено под действието на неверни представи, които другата
страна или трето лице са предизвикали умишлено у нея. В настоящия случай за
въвеждането в заблуждение на ответника от страна на ищеца, не са направени ясни твърдения, в какво се
изразяват, но и не е доказано и да са
налице такива обстоятелства, включително и посочените от представителят на
въззивника в съдебно заседание пред въззивния съд, които смята, че са добавяне на текст и цифри в ордера, подписан
от ответника. С оглед на което предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД се явява основателен и ответникът заемополучател следва да бъде осъден да върне
на ищеца сума от 9566лв., получена по
договор за заем от 12.03.2018год.
Поради
съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд,
решението, в обжалваната осъдителна част следва да бъде потвърдено.
При
този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна на основание
чл.78, ал.3 ГПК и следва да бъдат присъдени
разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция и след като
намира, че е основателно възражението на представителя на въззивника за
прекомерност на претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение от
въззиваемия от 1 100лв. с оглед на конкретната фактическа и правна
сложност на делото и проведеното едно заседание по делото и с оглед на чл.7,
ал.2, т.3 от НМРАВ следва да се присъдят разноски от 808,30лв.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 544919 от 26.11.2018г. на СРС,
124-ти състав, постановено по гр.д. № 43487/2018г. по описа на СРС, в
обжалваната осъдителна част.
Решението
в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Ц.Д.А.,
с ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на С.М.С. с ЕГН: ********** с адрес: ***,
офис 61 на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума от 808, 30лв. разноски за
въззивна инстанция.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.