РЕШЕНИЕ
№ 396
гр. Благоевград, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210103171 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от М. М. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр. Б...... чрез адвокат В. Г., АК К........ с
адрес на призоваване и връчване на книжа: гр. Б...... ПРОТИВ „ Моят Кредит,, ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1000, район Възраждане, бул.
"Александър Стамболийски" № 55, ет. 3, представлявано от управителя С...... А....
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена
недействителността на Договор за потребителски кредит № 83262 от 22.02.2023г., сключен
между М. М. Б., в качеството й на кредитополучател и „ Моят Кредит, ЕООД, с ЕИК
*********, като кредитодател и да се осъди ответника „ Моят Кредит„ ЕООД, с ЕИК
*********, да заплати на М. М. Б., с ЕГН ********** сумата в размер на 1036,76 лева,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 83262 от
22.02.2023г., ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба
в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се сторените разноски.
Твърди се, че на 22.02.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски
кредит Код № 83262. Сочи се, че съгласно чл. 2 от договора заемодателят се задължава да
предостави, в зависимост от изразената воля на заемателя, заем в размер 1050 лева, а
заемателят се задължава да върне заемната сума на заемодателя при условията на този
договор. Сочи се, че съгласно чл. 3 от договора, параметрите на договора са следните: срок
на заема: 13 двуседмични; Размер на седмична погасителна вноска: 89,74 лева ; Брой
погасителни вноски: 13; Срок за плащане на погасителните вноски - съгласно погасителен
план (Приложение 1), който представлява неразделна част от този договор или съгласно
погасителен план, посочен в чл. 12, ал. 6 от договора, при неизпълнение на задължението по
чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от страна на заемателя; Погасителни вноски се плащат по един от
следните начини: 1. по банков път по посочения в договора начин; 2. в брой - в някои от
офисите на заемодателя или на изрично упълномощен негов представител; 3. чрез
организираната система за разплащане еРау. bg.; Общ размер на всички плащания по заема:
2086,76 BGN; ГПР на заема: 40. 77 %.
1
Сочи се, че съгласно чл. 4 от договора, заемателят дължи връщане на получената
заемна сума при условията на чл. 3 и съгласно погасителен план (Приложение 1), неразделна
част от договора, посочващ размера на дължимите погасителни вноски и датите на тяхното
падежиране. В случай, че датата на първата погасителна вноска по договора съвпада с
датата на неговото сключване, страните се съгласяват заемодателят да признае сумата на
първата погасителната вноска с общата сума на предоставения паричен заем, като преведе
разликата след прихващането. В случай, че заемателят не изпълни задължението си по чл.
12, ал.1, ал. 2 и ал. 3 от този договор, падежите, размерът и съдържанието на дължимите
погасителни вноски от страна на заемодателя се уреждат съгласно погасителен план,
посочен в чл. 12, ал. 6 от договора.
Посочва се, че в приложение № 1 към договор № 83262/22.02.2023 г. се съдържа
погасителен план, който включва единствено размера на вноската по договора в седмично
определен размер от 89,74 лева и вноската за неустойка при неизпълнение на обезпечението,
в определен седмичен размер от 160,52 лева. Излага се, че в чл. 12, ал. 6 от договора за заем
е посочен погасителен план по договора, в който са включени 18 двуседмични вноски за
главница, лихва и неустойка, които значително се разминават от тези отразени в
приложението.
Твърди се, че на 12.07.2023г. ищцата е погасила изцяло задълженията си към
ответника по договор за потребителски кредит № 83262/22.02.2023 г., за което е издадено
Удостоверение с изх.№ 0074/13.07.2023г.
Посочва се, ч съгласно чл. 12, ал. 1 от договора, Заемателят се задължава на
основание чл. 23 от ЗЗД в срок до 3 дни след сключването на настоящия договор да осигури
с поне едно от описани в договора обезпечения. Съгласно чл. 12, ал. 4 от договора страните
се съгласявали, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено в този член ще
причини на заемодателя вреди, които неустойката посочена в тази алинея следва да
обезщети. В случай че заемателят в определения срок не изпълни задължението си посочено
в чл. 12, ал. 1, за когото да са изпълнени условията на чл. 12, ал. 3, същият дължи на
заемодателя неустойка. В ал. 6 на същия член е посочен и погасителен план с включена
неустойка в погасителните вноски. Съгласно Приложение № 1 към договора, в което се
съдържа погасителният план , във вр. с чл. 12, ал. 6, в края на срока на договора
доверителката ми следва да върне сума в размер от 2086,76 лева, която включва главница,
лихва и неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Твърди се, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9. ал. 3 ЗПК,
която при сключването на договора за потребителски кредит е действала извън рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Твърди се, че процесният договор за заем е недействителен, тъй като
възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител не е
включено като разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на
подобна гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на кредита.
Заложеното в чл. 12, т. 1 от процесния договор изискване за осигуряване от страна на
ищцата на обезпечение се твърди, че на практика е невъзможно за изпълнение в тридневен
срок, с оглед на изискуемите от ответното дружество изисквания към поръчителя, подробно
описани в чл. 12, ал. 3 от договора.
На следващо място се твърди, че кредиторът не е включил т. нар. от него "неустойка"
към договорната лихва и към ГПР по кредита, с което заобикаля нормата на чл. 19. ал. 4
ЗПК, което се потвърждава и от факта, че самият кредитор изначално разсрочва вземането за
"неустойка " в погасителният план, което явно сочи на кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Сочи се, че
вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и
като такова следва да бъде включено в ГПР. В съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1
2
от ДР на ЗПК се посочва, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай се сочи, че са
посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Излага се, че разписаната в чл. 12, ал. 4 от Договора неустойка има характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Твърди се, че горното поставя потребителя в подчертано неравноправно положение
спрямо кредитора и на практика същия няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което се явява в директно противоречие с чл. 3, nap. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13 ЕИО. Излага се, че бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира той и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК, имаща
за цел на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. Излага се, че съобразно разпоредбата
на чл. 11. ал. 1, т. 10 от ЗПК е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай се посочва, че това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 6 от договора е посочена общата сума за
заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена дължимата по чл. 12, ал. 4 от
договора неустойка. В тази връзка се сочи, че е налице и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период, а оттам - несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, водещо до недействителност на
процесния договор на основание чл. 22 ЗПК. доколкото не са спазени изискванията на чл. 11.
ал. 1, т. 10 ЗПК.
В процесния договор се твърди, че не е упоменато кои точно разходи са включени в
ГПР и кой разход кой процент от него формира, в каквато връзка се посочва, че съдебната
практика приема, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои
ГПР, това поставя потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК се
сочи, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като ГПР се
изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Сочи се,
че в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР според ищеца не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 ,т. 10 ЗПК според ищеца е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, поради което се сочи, че в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на
ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да
3
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, според ищеца противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК.
Според ищеца тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
се дължи и в това именно се състои недействителността в случая, като неспазено изискване
на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредитна по-нисък от
действителния ГПР според ищеца представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68
г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д. ал. 1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването
на забраната на чл. 19. ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Твърди се, че клаузата на чл. 12, ал. 4 от процесния индивидуален договор за заем е
нищожна, по следните аргументи: Изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител в размер на почти цялата дължима сума по договора съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя
им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен срок от
сключването на договора, на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил
твърде кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да осигури
поръчителство, тъй като се изисквало набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. - все
действия, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение според ищеца води единствено
до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е
длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се
явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Твърди се, че клаузата за дължимостта на неустойка е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави, като критериите за това дали е налице нищожност на неустойка поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, се сочи, че съдът следи
служебно, като преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, се сочи, че неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. Сочи се, че задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на заетата сума.
Според ищеца такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26.
ал. 1. Предл. 3, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните й функции. Посочва се, че няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на
това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Сочи се, че един вид се обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение, т. е. и санкционната функция е вън от предмета на
4
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза според
ищеца е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер,
което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона, като тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението.
Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза според ищеца се извежда и от
Директива 2008/48/БО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова
институция. Излага се, че от член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен
да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл
в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48/БО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо
и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре
функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл се цитира
решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване.
Излага се, че клаузата която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчител, е в пряко противоречие с целта на Директивата и на практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин се твърди, че на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Посочва се, че целта е, ако има
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредит, която практика ще съответства на изискванията
на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита се сочи, че произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, а
оттук според ищеца следва, че чл. 12, ал. 4 от договора е недействителен и на основание чл.
26. ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8. пар. 1 от Директива 2008/48/EQ във вр. с чл.
16 ЗПК.
Твърди се, че клаузата на чл. 3, ал. 7 от процесния договор, уреждаща
възнаградителна лихва също е нищожна, тъй като така уговорен, размерът на
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Излага се, че към датата на
уговарянето му няма императивни разпоредби, определящи максималния размер на
възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и
то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-
слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК.
Ищецът посочва, че в правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26. ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв
основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а
5
целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Цитира се
практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната
лихва. Сочи се, че след справка в електронната страница на БНБ е установено, че към датата
на сключване на договора 22.02.2023 г., основният лихвен процент е 0. 59 %, от което според
ищеца следва, че размерът на законната лихва е 10. 59 %, т. е. - уговореният в договора за
потребителски кредит годишен лихвен процент надхвърл повече от 3 пъти законната лихва,
което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва. Поради тази причина се твърди, че клаузата на чл. 3, ал. 7 от договора накърнява
равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26. ал.
1 ЗЗД.
Излага се ,че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредите
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, като се посочва, че чистата стойност на кредита
в случая възлиза на 1050.00 лв. (главницата), като ищцата е заплатила към момента на
предявяване на иска сума в размер на 2086.76 лева /13 вноски по 160,52 лева/, което
означава, че при условие, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
то ищцата е надплатила 1036,76 лева, която сума ответникът следва да върне на ищцата,
като получена без правно основание.
С Разпореждане № 167/17.01.205 г. съдията-докладчик, след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с
нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил
препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание,
че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл.
131, ал. 2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 04.02.2025 година.
В указания от съда едномесечен срок, който е изтекъл на 04.03.2025 година не е
депозиран от ответното дружество писмен отговор. Такъв е депозиран на 05.03.2025 година
в 18.32 часа чрез ССЕВ, т.е. съдът констатира, че отговорът е депозиран извън
законоустановения едномесечен срок за това.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържат предявените
искове и се пледира за тяхното уважаване. Изложени са съображения по същество на делото.
Представен е списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован не се явява представител, с
писмена молба се поддържа се оспорват предявените искове, като са развити подрони
съображения, че договорът не е нищожен и неравноправен, изразява се становище за
неоснователност на предявените срещу него искове, при условията на евентуалност в
случай, че се приеме клаузата за неустойка за нищожна се сочи, че платената сума за
неустойка е само 438, 58 лв., която подлежи на връщане, а в случай, че се приеме, че целият
договор е нищожен, то ответното дружество дължи връщане само на сумите, платени над
главницата в общ размер от 555, 21 лв., претендират се сторените разноски с представен
списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
6
Установява се от приетия по делото Индивидуален договор за заем Код 83262, че на
22.02.2023г. е сключен договор за заем, между „Моят кредит“ ЕООД като заемодател и М.
М. Б. като заемател при следните параметри на отпуснатия заем: размер на заема – 536, 86
евро или тяхната левова равностойност по курса на БНБ от 1.95583 лв. /1050, 00 лв./; срок на
заема -26 седмици, размер на двуседмичната погасителна вноска -45, 88 евро /89, 74 лв./,
брой погасителни вноски-13, общ размер на всички плащания по заема – 596, 48 евро/1166,
62 лв./; лихвен процент по заема –40, 03 %; ГПР – 40.77%.
В чл. 12, ал. 1 от договора е уговорено задължение на заемателя в тридневен срок от
сключване на договора да осигури: действието на трето физическо или търговско
юридическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки; надлежно
издадена банкова гаранция или надлежно учредена ипотека на недвижимо имущество,
собственост на длъжника, като обезпечения на задължението. Съобразно чл. 12, ал. 3, т. 1. 1
от договора поръчителят – физическо лице следва да отговаря кумулативно на следните
минимални условия: да бъде дееспособно физическо лице, навършена възраст 25 години,
минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи
сключването на договора от 1500 лева на месец, валидно трудово правоотношение от поне 6
календарни месеца преди сключването на договора, стабилна кредитна история, да не е
активен потребител на заемните продукти на дружеството и/или поръчител по друг активен
паричен заем, предоставен от заемодателя. Съгласно чл. 12, ал. 3, т. 1. 2 минималните
условия, на които следва да отговаря поръчителя – юридическо лица, са следните: да бъде
търговско юридическо лице съгласно ТЗ и регистрирано съгласно ЗТР, да е с изцяло внесен
капитал, да има минимална печалба от 10 000 лева за последните три години съгласно ГФО,
да не е обявено в несъстоятелност и/или ликвидация, да няма задължения към държавата
и/или общината. В чл. 12, ал. 4 от договора страните са постигнали съгласие, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечени заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 470, 47 евро /920, 16 лева/.
В чл. 12, ал. 6 от Договора се съдържа погасителне план в случай, че посочената в ал.
4 неустойка стане дължима.
От приложената по делото справка за извършени плащания по договора за заем, се
установява, че ищцата е погасила изцяло задълженията си и е заплатила на ответното
дружество сумата в общ размер на 731, 04 лева, от която главница – 400 лева, лихва – 47, 97
лева и неустойка – 283, 07 лева.
В приложение № 1 към договор № 83262/22.02.2023 г. се съдържа погасителен план, в
който е посочен размер на кредита-1050, 00 лв., срок на кредита 13 двуседмични вноски в
размер на всяка вноска по 89, 74 лв., ката в погасителния план се съдържа и размер на
вноската по чл. 12, ал. 4 от договора за неустойка в определен размер от 160,52 лева.
Погасителния план, представен от ответника съдържа и подпис на двете страни.
Представени са доказателства, че заемната сума от 1050, 00 лв. е усвоена от
заемателя, като е получена от последния лично и в брой, видно от Разписка №
83262/22.02.2023г.
Ищцата е погасила изцяло задълженията си към ответника по договор за
потребителски кредит № 83262/22.02.2023 г., за което е издадено Удостоверение с изх.№
0074/13.07.2023г., в което е посочено, че същата няма задължения към ответника и че
договорът е погасен на дата 12.07.2023г.
Видно от представената по делото справка по договора е, че ищцата е заплатила по
договора общо сума в размер на 1605, 21 лв., от която платена главница-1050, 00 лв., платена
лихва в размер на 116, 63 лв., платена неустойка в размер на 438, 58 лв. В справката е
посочено, че е опростена неустойка в размер на три погасителни вноски съгласно чл. 12Б от
Договора в размер на 481, 56 лв.
7
От правна страна, по допустимостта и основателността на предявените искове, съдът
намира следното:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитум на иска, са предявени при
условията на обективно съединяване следните искове:
- с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с
чл.68д, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на недействителен договора за кредит поради
противоречие със закона;
-Предявен е и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане
на получено без основание.
Предявените искове са допустими. Ищецът има правен интерес от предявяването им,
тъй като ответникът оспорват претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма
постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане
спора по същество.
В тежест на ищеца е да докаже, че договора за паричен заем е нищожен на
посочените основания-противоречи на закона, както и че посочените в исковата молба
клаузи са нищожни на посочените основания-противоречи на закона и на добрите нрави,
доколкото от тези факти извличат изгодни правни последици, че е погасил задължението си
по договора за потребителски кредит, а в тежест на ответника е да проведе обратно
насрещно доказване, за валидността на правоотношението. В тежест на ответника е да
докаже в процеса, че договора е валидно сключен, да установи валидността на всяка една
оспорена като недействителна клауза, както и че сключването й е при съобразяване на
императивните материални норми. Да се установи, че при скл. на договора не е надвишен
размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една оспорените като
недействителни клаузи е индивидуално уговорена и не са неравноправни.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД:
Ищецът следва да докаже и че е заплатил претендираната сума на ответника по него,
а последният следва да докаже наличието на правно основание за плащането и задържането
на сумата.
По иска за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Няма спор по делото е се установява от представения Индивидуален договор за заем
Код 83262, че на 22.02.2023г. между страните е сключен договор за заем, между „Моят
кредит“ ЕООД като заемодател и М. М. Б. като заемател договор.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10,
ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора.
В случая договорът е писмен, подписан и от двете страни.
По делото е представена разписка за извършено плащане, от която се установи, че
ищцата е усвоила сумата от 1050, 00 лв.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и
8
категоричен начин, че е налице облигационно правоотношение между страните по договор
за предоставяне на кредит, изпълнени са всички задължения по него, като на Б. е
предоставена сумата от 1050, 00 лева под формата на кредит и същата е усвоена от нея.
В исковата молба ищцата претендира прогласяване на нищожност на договора за
кредит на основание - противоречие със закона.
Съобразно гореизложеното, съдът следва да се произнесе по предявения иск за
нищожност поради противоречие със закона.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен
такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
По силата на чл.11, ал.1, т.10 договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
начин. С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да
гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която
ще понесе. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р..... Б...., като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат
за нищожни.
9
Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички
други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя -
комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и
за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в случаите, когато са
задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на
разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за
заемателя при евентуална негова неизправност.
В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО да създаде
ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите
я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл.
10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от Директива 2008/48/ЕО, договорът е
недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР от 40, 77%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора.
Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора и е включена в
погасителния план към него, като размерът на месечната погасителна вноска е определен и
съгласно начислената неустойка. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само
размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните
изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи
по кредита.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният
процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при
посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме
за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде
въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че
същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
10
Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит, в
които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и
да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. В този
смисъл е Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз,
което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. Налице
е съществено нарушение на императивните законови изисквания, водещо до нищожност на
договора съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва
да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните
търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния
случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 6 от договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена
дължимата по чл. 12, ал. 4 от договора "неустойка". Тоест, налице е и пълно разминаване
между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
На следващо място в случая уговорената неустойка не обезпечава същинско
задължение на кредитополучателя. Начинът, по който е уговорено задължението, цели да
постави кредитополучателя в ситуация на невъзможност да го изпълни, с цел начисляване
на неустойката и обогатяване на кредитодателя.
Съгласно чл. 12, ал. 4 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на
потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява
неустойка в размер на 470, 47 евро /920, 16 лева/. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от договора,
възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение чрез поръчител – физическо лице или
търговско юридическо лице, които да отговаря на кумулативно поставени изисквания,
разписани в чл. 12, ал. 3 /посочени по-горе в изложението/, банкова гаранция, или ипотека
на недвижимо имущество, собственост на длъжника. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 12, ал. 1 и ал. 4 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество "неустойката"
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 12,
ал. 3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в
светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банкова институция ще
11
изисква също заплащане/, ипотека на недвижимо имущество или поръчител, който да
отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него /така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се
явява недействителен.
Според настоящия съдебен състав неустоечната клауза в процесния Договор за
потребителски кредит, е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.1 от ЗЗП, поради
което е и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, доколкото не се доказа клаузата да е
индивидуално уговорена.
Съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит
кредиторът има задължение за оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
след като извърши справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите.
Процесната неустоечна клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник. При извършена предварителна оценка от кредитора, че е нужно
обезпечение, той не би трябвало да отпуска кредита, преди да се предостави обезпечение
/чл.18 от ЗПК/. Недобросъвестно е поведението на кредитора, с което черпи права за себе си
от неизпълнение на собственото си задължение да направи предварителна оценка, с оглед
недопускане на необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Отделно от това, с тази неустойка се търси обезщетение за вредите от това, че
вземането може да не бъде събрано от длъжника. Тези вреди обаче по силата на чл.33, ал.1
от ЗПК се обезпечават с начисляването на законна лихва за забава. Чрез кумулирането и на
неустойка се цели неоснователното обогатяване на кредитора, тъй като е видно, че
посочената клауза позволява същият да получи сигурно завишено плащане, като това
оскъпяване не е било надлежно обявено на потребителя чрез включването му в ГПР, който
би надвишил допустимия от закона праг по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Предвид изложеното, посочената клауза в договора следва да се окачестви като
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП и като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика – уговорката е във вреда на потребителя, тъй като не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, който е поставен в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради задължението му да заплати необосновано висока
неустойка и поради невъзможността да прецени икономическите последици от договора, при
който на практика кредитът му се оскъпява многократно.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен и на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
12
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. /В този смисъл: Решение № 260123 от
25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2020 г.; Решение № 682 от 07.07.2020 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г. и др. / ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК,
въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор е основателен и следва да бъде уважен.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на
получено без основание:
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
предпоставя ищеца да докаже при условията на пълно и главно доказване сключването на
договор за потребителски кредит, наличието на основания за недействителност, плащане на
процесната сума. В тежест на ответника е да докаже, че процесната сума е платена на годно
правно основание.
В случая съдът прие, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради
което при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът не е доказал наличие на валидно основание за
получаване на сумата, а искът се явява основателен. Видно от приложената по делото
Справка е, че по процесния договор за кредит ищцата е платила общо сума в размер на 1605,
21 лв., от която платена главница-1050, 00 лв., платена лихва в размер на 116, 63 лв., платена
неустойка в размер на 438, 58 лв. или надплатената сума над главницата е в размер на 555,
21 лв. Посочената справка не е оспорена от ищцата.
Ето защо, извън платената сума за главницата в размер на 1050, 00 лева, останалата
платена от ищцата сума подлежи на връщане, а именно платената сума от ищеца в размер
общо на 555, 21 лева по недействителния договор за потребителски кредит, която се
установи, че е дадена при начална липса на основание за плащането, поради което е
недължимо платена и подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Предвид
13
изложеното осъдителният иск е частично основателен за сумата от 555, 21 лв., като следва
да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 555, 21 лв. до пълния претендиран размер от
1036, 76 лв. като неоснователен.
Сумата се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба-20.11.2024г. до окончателното й изплащане.
По разноските:
При този изход на делото по начало право на разноски имат и двете страни.
По отношение обаче на разноските за ответника обаче относно частично отхвърления
осъдителен иск съдът намира, че такива не следва да се присъждат и да се осъжда ищцата да
заплати съобразно отхвърлената част на иска. Конкретния случай попада в кръга
разрешения, дадени с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на
Съда на Европейския съюз, според което, т. 98, не се допуска национално законодателство,
което да поставя разноските по дела на потребители в зависимост от размера на присъдените
суми, тъй като такава уредба би създала пречка потребителят да упражни правото си на
проверка на договорните клаузи за неравноправност. Решението на СЕС задължително за
съдилищата в РБългария, на основанието по чл. 633 от ГПК. По тази причина, в полза на
ответното дружество разноски няма да бъдат присъдени, макар да са поискани.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените по делото разноски.
Видно от данните по делото ищцата е сторила разноски в размер на 100, 00 лв.-
внесена държавна такса и сумата от 500, 00 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.
На първо място относно държавната такса същата се дължи на ищцата в пълен размер
по предявения иск за нищожност-50, 00 лв., а по предявения осъдителен иск се дължи сумата
от 26, 78 лв. съразмерно на уважената част от иска.
Относно претенцията за адвокатско възнаграждение. От ответната страна е сторено
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С оглед
задължителния характер на даденото от СЕС в Решение от 25 януари 2017г. по дело С-
438/22 тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.01.2004г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на
хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение
при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият
съдебен състав, съобразявайки предмета на делото, за който има формирана
безпротиворечива практика, съобразявайки извършените от адвоката процесуални действия,
изразяващи се в подаване на искова молба, неявявани в съдебно заседание, подаване на
кратко становище по иска, намира, че съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е
адвокатски хонорар от 400, 00 лв. общо за двата иска /следва да се отбележи, че е толкова и
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение/, като съобразно уважената част от
осъдителния иск то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата
сумата от 307, 10 лв.
Следователно ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата
общо сумата от 383, 88 лв.
По изложените съображения , съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26 ал.1, предл.1, ЗЗД, вр. с чл. 23 във вр.
с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за
14
заем № 83262 от 22.02.2023г., сключен между М. М. Б., с ЕГН **********, и „ Моят Кредит,,
ЕООД, с ЕИК *********.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „ Моят Кредит,, ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С......, представлявано от управителя
С.....А...... ДА ЗАПЛАТИ НА М. М. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр. .....чрез адвокат В. Г.,
АК К........с адрес на призоваване и връчване на книжа: гр. Б. ул. Д-р... Х..... Т....сумата от
555, 21 лв. /петстотин петдесет и пет лева и двадесет и една стотинки/, представляваща
недължимо платена при изначална липса на правно основание по Договор за заем № 83262
от 22.02.2023г., ведно със законната лихва върху сумата от 555, 21 лв., считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба –20.11.2024 г. до окончателното й изплащане, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 555, 21 лв. до пълния претендиран размер от
1036, 76 лв. като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „ Моят Кредит,, ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С....., представлявано от управителя С...
А.... ДА ЗАПЛАТИ НА М. М. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр. Б......чрез адвокат В. Г., АК
К..... с адрес на призоваване и връчване на книжа: гр. Б.... сумата от 383, 88 лв. /триста
осемдесет и три лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща сторени по делото
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Б.... в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
15