№ 1620
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Любомир Игнатов
като разгледа докладваното от Любомир Игнатов Въззивно гражданско дело
№ 20211100505849 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 437, ал. 1 във връзка с чл. 435, ал. 2, т. 7 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на постъпила жалба от А.А. В. с ЕГН 67******, адрес
град София, ж. к. **** - длъжник в изпълнителното производство по изп. дело №
20061110400324 по описа на Службата „Д.С.И.“ към Софийския районен съд. С нея се
оспорва постановлението на държавния съдебен изпълнител М.З. от 18. 07. 2019 г., с
което са били определени разноски в изпълнителното производство - държавна такса и
данък добавена стойност (ДДС) в размер на 1042 лева и 86 стотинки.
Според жалбоподателя постановлението на съдебния изпълнител е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди, че от образуването на изпълнителното производство през
2006 г. по делото не са извършвани каквито и да било изпълнителни действия и не е
събирана каквато и да било сума, върху която да се начисли държавна такса.
Поддържа, че двете му деца отдавна са пълнолетни, поради което не им дължи
издръжка. Намира, че прекратяването на изпълнителното производство е станало по
силата на закона преди произнасянето на съдебния изпълнител, като се позовава на ТР
№ 47 от 01. 04. 1965 г. по гр. дело № 23/1965 г. на ОСГК на ВС. Заявява, че
обжалваното постановление е издадено след прекратяването на изпълнителното дело.
Твърди, че законът не предвижда възможност за начисляване на държавна такса 15
години след образуването на изпълнителното дело. Допълва, че в Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата, не се съдържа разпоредба, която да
определя начисляването на ДДС. Иска от Софийския градски съд да отмени
обжалваното постановление.
В законоустановения срок не са постъпили становища от взискателите в
изпълнителното производство С.А. В.а с ЕГН ********** и А.А. В.а с ЕГН
1
**********.
Постъпили са мотиви от съдебния изпълнител, с които се проследява развитието
на изпълнителното производство, излагат се аргументи относно начисляването на
държавната такса с оглед на приложимата по време тарифа и се анализират сумите,
върху които съдебният изпълнител е изчислила таксата. Прави се извод, че след като
плащането е направено след образуването на изпълнителното производство, то
длъжникът трябва да понесе разноските за държавна такса на основание чл. 79 ГПК.
След като прецени твърденията на страните, мотивите на съдебния
изпълнител и данните по изпълнителното дело, Софийският градски съд направи
следните фактически и правни изводи.
Жалбата е подадена от активно легитимирана страна срещу акт на съдебен
изпълнител, който подлежи на обжалване. Тя е постъпила в законоустановения срок.
Макар и в самата жалба да е заявено, че обжалваното постановление е било връчено на
жалбоподателя на “04. 08. 2020 г.”, съдът приема, че то всъщност е връчено на
жалбоподателя на 04. 09. 2020 г. (предвид мотивите на съдебния изпълнител и данните
по изпълнителното дело) и че в жалбата е допусната техническа грешка. Приложен е и
документ за внесена държавна такса в необходимия размер. При това положение
жалбата е процесуално допустима.
Изпълнителното производство е образувано въз основа на изпълнителен лист,
издаден от Софийския градски съд, Брачно отделение, I въззивен състав, на 24. 01.
2006 г. по в. гр. дело № 536 по описа за 2005 г. С изпълнителния лист жалбоподателят
е осъден да заплаща на детето А. ежемесечна издръжка в размер на 70 лева, съответно
в полза на детето С. ежемесечна издръжка в размер на 60 лева, начиная от 17. 11. 2003
г., ведно със законовата лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпването на
законова причина за изменяване или прекратяване на издръжката. Изпълнителното
производство се е развивало по реда на ГПК (отм.) по аргумент от пар. 2, ал. 14 от
Преходните и заключителните разпоредби към ГПК. Във връзка с него първоначално е
намирала приложение Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите,
събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на
правосъдието (обн. „ДВ“, бр. 71 от 1992 г.), накратко „Тарифа № 1“, а от 01. 03. 2008 г.
насетне намира приложение Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), накратко „Тарифа ГПК“, по
аргумент за противното от пар. 2 от Преходните и заключителните разпоредби към нея.
След образуването на изпълнителното производство съдебният изпълнител е
връчил призовка за доброволно изпълнение на длъжника лично на 28. 02. 2006 г., както
и още веднъж на 06. 03. 2006 г. чрез работодателя му. В последния ден от срока за
доброволно изпълнение съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника.
На 03. 11. 2006 г. взискателите са направили изявление, че длъжникът е
заплатил издръжката на 07. 03. 2006 г. без дължимата лихва. Съдебният изпълнител е
назначил съдебно-счетоводна експертиза, според заключението по която е изчислена
незаплатена лихва в размер на 104 лева и 40 стотинки, а също така и държавна такса по
т. 51, б. „д“ от Тарифа № 1 в размер на 83 лева и 56 стотинки. От изготвянето на
експертизата през 2006 г. до 2019 г. не са предприемани каквито и да е действия
(изпълнителни или други) по изпълнителното дело. През 2019 г. съдебният изпълнител
е изискал заявление от взискателите, във връзка с майката М.С.А. е заявила на 12. 07.
2019 г., че взискателите са навършили пълнолетие, както и че до навършването на
2
пълнолетието си са получавали от длъжника присъдената издръжка в размер на 130
лева на месец.
Издръжка може да бъде присъдена както за минало време, така и за в бъдеще. В
разглеждания случай длъжникът е бил осъден да заплаща ежемесечна издръжка на
двете си ненавършили пълнолетие деца занапред, включително и след постановяването
на решението (чл. 97, ал. 2 ГПК - отм.) до „настъпване на законна причина за нейното
прекратяване“. Такава законова причина за прекратяването на издръжката е
навършването на пълнолетие на взискателите, от който момент при равни други
условия законът приема, че те са трудоспособни и могат да се издържат от доходите си.
След налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника през 2006 г.
не са били предприемани действия по изпълнението в течение на повече от десет
години, но изпълнителното производство въпреки това не се е прекратило.
Действително, прекратителното основание по чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК - отм.
(съответен на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), настъпва автоматично по силата на закона (в
този смисъл са разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 47 от 1965 г. по гр.
дело № 23 от 1965 г. на ОСГК на ВС, на които жалбоподателят се позовава). Това
прекратително основание обаче не е настъпило, защото цитираният текст на закона
предвижда изключение за изпълнителните дела за издръжка, което е налице:
взискателите са заявили писмено чрез тогавашния им законов представител, че
длъжникът прави вноски срещу задълженията си за издръжка. До навършването на
пълнолетие на взискателките през 2012 г., съответно през 2015 г., длъжникът е
изпълнявал задълженията си към тях, а след това присъдената издръжкa се e
прекратилa, тоест не са възниквали нови задължения за ежемесечна издръжка. Дори и
след прекратяването на издръжката обаче изпълнителното производство формално не е
било прекратено, защото не е било налице нито едно от основанията по чл. 330, ал. 1
ГПК - отм.
Определянето и внасянето на държавни такси за изпълнение на вземания за
издръжка се отличава с някои особености. Първо, към момента на връчването на
призовката за доброволно изпълнение (28. 02. 2006 г.) следва да се разграничат
вземания за минала издръжка и вземания за бъдеща издръжка. Вземанията за минала
издръжка ведно с лихвите за просрочие, които са били в размер на общо 3 979 лева и
69 стотинки към този момент (според данните от съдебно-счетоводната експертиза), не
са били изпълнени в срока за доброволно изпълнение. Те са били изпълнени от
длъжника след налагането на запор върху трудовото му възнаграждение, поради което
следва да бъдат приравнени на суми, събрани вследствие на приложения изпълнителен
способ (макар и той да ги е заплатил чрез пощенски записи). Върху тези суми
длъжникът дължи държавната такса по т. 51д, б. „в“ Тарифа № 1, която е в размер на
343 лева и 38 стотинки.
След връчването на призовката за доброволно изпълнение с всеки нов месец са
възниквали нови задължения за издръжка до прекратяването й. За тях връчването на
нови призовки за доброволно изпълнение не е нужно, защото длъжникът се счита
поканен с първоначалната (видно и от текста : „заплащане по 130 лева общо месечна
издръжка, считано от 17. 11. 03 г.“) от момента на възникването на всяко ново месечно
задължение. От този момент насетне за всяко нововъзникнало задължение тече нов
едноседмичен срок за доброволното му изпълнение. Понеже изпълнителното дело е
образувано при държавен съдебен изпълнител, а не частен, ако длъжникът изпълни
тези задължения в срока за доброволно изпълнение, тогава той е освободен от
заплащането на държавна такса за тях на основание чл. 53, ал. 2 Тарифа ГПК. Ако
3
длъжникът пропусне срока за доброволно изпълнение, тогава съдебният изпълнител
пристъпва към принудително събиране на нововъзникналите задължения и отново се
начислява държавна такса по т. 51д Тарифа № 1, съответно по чл. 53, ал. 1 Тарифа
ГПК, върху сбора от изплатените суми за всеки шест месеца (т. 51д, забележка 2
Тарифа № 1, съответно чл. 53, ал. 4 Тарифа ГПК).
В разглеждания случай по изпълнителното дело има единствено данни, че
длъжникът е изпълнил задълженията си за издръжка, възникнали след връчването на
призовката за доброволно изпълнение. Липсват данни дали той е изпълнявал тези
задължения в срока за доброволно изпълнение или не, съответно не се доказва
задължението за заплащане на държавна такса. При това положение неправилно
съдебният изпълнител е приел, че следва да бъде внесена държавна такса и за
съответните суми.
Освен това неправилно съдебният изпълнител е преценил, че дължимата
държавна такса по т. 51д, б. „в“ Тарифа № 1 следва да бъде обложена с ДДС. Всъщност
данък ДДС начисляват само частните съдебни изпълнители, които според
законодателството и практиката на Конституционния съд упражняват независима
икономическа дейност (свободна професия): чл. 3, ал. 2 от Закона за ДДС. Дейността
на държавните съдебни изпълнители не е посочена в цитирания законов текст и не би
могла да се приеме за „свободна професия“ или „независима икономическа дейност“.
Също така представата за начисляване на ДДС върху държавна такса съдържа
непреодолимо вътрешно противоречие: държавната такса по дефиниция е възмездно
публично вземане, което се събира във връзка с предоставянето на съответна „услуга“
от орган на публичната власт, докато данъкът е безвъзмездно публично вземане.
Затова двете разнородни публични вземания не могат да се съчетават.
По изложените съображения жалбата е частично основателна, като
определената от съдебния изпълнител държавна такса (с включен ДДС) трябва да бъде
намалена от 1 042 лева и 86 стотинки на 343 лева и 38 стотинки, без върху нея да се
начислява ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА постановлението на държавния съдебен изпълнител М.З. от 18. 07.
2019 г. по изпълнително дело № 20061110400324 по описа на Службата „Д.С.И.“ към
Софийския районен съд, в частта, в която са били определени разноски в
изпълнителното производство за разликата от 343 лева и 38 стотинки държавна такса
до 1042 лева и 86 стотинки държавна такса и данък добавена стойност.
ПОТВЪРЖДАВА постановлението на държавния съдебен изпълнител в
останалата обжалвана част, в която са били определени разноски в изпълнителното
производство в размер на 343 лева и 38 стотинки държавна такса.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5