Р Е Ш Е Н И Е
№ 260234
гр.Пловдив, 01.06.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, Търговско отделение, 12-ти състав, в открито заседание на десети май две хиляди
двадесет и първа
година в състав:
СЪДИЯ:
СИМЕОН ЗАХАРИЕВ
при секретаря Мая
Крушева, като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 520 по описа за
2020
година, намери за установено следното:
Иск с правно основание чл. 422 от ГПК.
Е.Б.С. ****, съдебен адрес:*** –
адв. Р., твърди, че ответника И.Б. ***, е издал на 18.01.2011 г. в негова полза
запис на заповед без протест за сумата 90 000 лв. и с падеж 31.08.2012 г.
Твърди също, че, на основание заявление до РС – Пловдив, било образувано
ч.гр.д. № 9853/2015 г., XVII-ти състав, по което му били издадени Заповед №
5332 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, както и изпълнителен лист № 7489/10.08.2015 г. за посочената сума. Предвид
постъпилото от длъжника възражение, ищецът претендира да се установи, че
ответника му дължи сумата 90 000 лв. по цитирания запис на заповед от
18.01.2011 г., законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2015 г. до
окончателното плащане, както и да бъде осъден да му заплати направените в
заповедното производство разноски в размер на 1 800 лв. Ангажира писмени
доказателства. Претендира присъждане на разноските, направени в настоящото
производство.
Ответникът
И.Б. ***, съдебен адрес**** – адв. И.М., оспорва иска. Твърди, че никога не е
подписвал представения запис на заповед, който твърди, че е неавтентичен и
антидатиран. При условията на евентуалност, прави възражение за изтекла
погасителна давност, тъй като вземането било установено със съдебен акт на
10.08.2015 г. по заявление от 06.08.2015 г., а искът за установяване на
вземането е предявен на 13.08.2020 г., т.е. повече от 5 години след присъждане
на вземането. При условията на евентуалност прави възражение за злоупотреба с бланков подпис /бланкова
менителница/, съгласно чл. 464 от ТЗ, като твърди, че ответникът е подписвал
редица документи, включително записи на заповед, с цел обезпечаване на негови
задължения, но към дружество „Маклер – 2002“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град Пловдив, ул. В. Юго 14А, представлявано от Е.С..
Твърди, че процесният запис на заповед е попълнен не съобразно волята на
издателя и при знание на приносителя за това. Твърди и наличието на каузално
правоотношение – договор за заем, по което да е издаден записа на заповед.
Ангажира писмени и гласни доказателства. Претендира разноски.
Пловдивският
окръжен съд, като взе предвид представените по делото доказателства, както и
доводите на страните, намира за установено следното:
По
делото е приложено ч.гр.д. № 9853/2015 г. на ПРС, ХVII-ти гр.с-в. Установява се, че същото
е образувано по подадено от Е.Б.С. *** заявление за издаване заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК и приложен към заявлението запис на заповед без
протест, издаден от И.Б. *** на 18.01.2011 г. за сумата 90 000 лева, в полза на
Е.Б.С. от ***, с падеж на задължението 31.08.2012 г.
Районният
съд е издал заповед № 5332/10.08.2015 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК като е разпоредил длъжникът И.Б. да
заплати на кредитора Е.Б.С. сумата 90 000 лева, дължима по така
представения запис на заповед.
Издаден
е и изпълнителен лист в полза на кредитора като заповедта и изпълнителния лист
са получени от заявителя на 26.08.2015 г.
Към
така образуваното частно гражданско дело е приложено писмо от ЧСИ Петко Илиев с
рег. № 821, с район на действие ОС – Пловдив, от което е видно, че пред ЧСИ, на
основание така издадения изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело №
20198210401050 с взискател Е.С. и длъжник И.Б.. Приложено е копие от покана за
доброволно изпълнение, отправена до длъжника с изх.№ 31761/06.07.2020 г.,
връчена му на 08.07.2020 г., с която е връчена и описаната заповед за
изпълнение на парично задължение.
В
т.1 от „допълнение“ на исковата молба вх. № 262694/24.09.2020 г. /лист 16 от
делото/ ищецът изрично е заявил, че въз основа на така издадения му
изпълнителен лист № 7489/10.08.2015 г. и Заповед № 5332/10.08.2015 г., не е
образувано друго изпълнително производство, освен цитираното пред ЧСИ Петко
Илиев.
По
делото е изслушано и заключение по съдебно-почеркова експертиза, изготвена от
вещото лице М.С., заключението по която не бе оспорено от страните и като
компетентно изготвено се кредитира от съда изцяло. Съгласно същото, текстовата
част от процесния запис на заповед, както и подписът, положен под ръкописния
текст „Издател“, са изпълнени от едно и също лице – И.Б. като няма злоупотреба
с бланков подпис.
При
така събраните доказателства, съдът намира, че се налагат следните изводи от
фактическа и правна страна:
Представеният
запис на заповед е редовен от външна страна и
съдържа всички необходими реквизити, съгласно чл. 535 от ТЗ. Същият е
автентичен като направеното в тази насока оспорване от страна на ответника И.Б.,
съдът намира за неоснователно и недоказано. Заключението по допуснатата
съдебно-почеркова експертиза не бе оспорено от ответника и от същото
категорично и едностранно се установява, че подписът, положен под записа на
заповед като негов издател е на ответника.
От
фактическа страна се установява и следното:
Задължението
по записа на заповед е с падеж 18.01.2011 г.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК е с вх. №
36141/06.08.2015 г.
Заповедта
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК №
5332/10.08.2015 г. и изпълнителен лист № 7489/10.08.2015, са получени от
заявителя и ищец в настоящото производство на 26.08.2015 г.
От
приложената покана за доброволно изпълнение, изпратена до ответника, се
установява, че така издадения изпълнителен лист и заповед за незабавно
изпълнение, са присъединени по цитираното изпълнително дело, на основание молба
на взискателя с вх. № 33719/30.06.2020 г., а настоящото дело е образувано на
13.08.2020 г., след като длъжникът е бил уведомен с цитираната покана за
доброволно изпълнение, връчена му на 08.07.2020 г.
Като взе предвид посочените
безспорни между страните факти, съдът намира следното:
Съгласно
ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с
разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК, според която искът за установяване
съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от
общото правило на чл.125 ГПК относно момента на предявяване на иска и
възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на
давността/. В производството по чл.422 ГПК общото правило на чл.235 ал.3 ГПК е
приложимо, като съдът взема предвид всички факти, които са от значение за
спорното право.
В т.14
от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно
приложението на чл.116 б.В ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм./ се правят разяснения, че
сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането
по чл.422 ал.1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл.415 ал.1 ГПК.
Предвид
едностранния характер на заповедното производство, длъжникът узнава за същото
едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е
прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само
със започване на производство, в което длъжникът участва. Тя не може да бъде
прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т.10
от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на
бездействието на кредитора, поради което ако той няма правна възможност да
действа, давност не тече. Ако обаче кредиторът бездейства /не предявява иск/,
давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността
прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да
направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ.
Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава
започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може
да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е
удовлетворен/, или да не действа.
Преценени
в цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието
на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност.
На
основание изложеното, липсва бездействие на кредитора в заповедното
производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, тъй като препис
от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен
лист може да се издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този
момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й.
При
издаването обаче на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в
чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл.418 ГПК/. Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния
изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл.418 ал.5 ГПК/ по инициатива
на кредитора, което в настоящия случай се е случило едва на 08.07.2020 г. Следователно,
времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение /26.08.2015
г./ ведно с изпълнителен лист, до предприемане на действия по връчването й на
длъжника /направено с молба за присъединяване по цитираното изпълнително дело
на 30.06.2020 г./, зависи само от волята на кредитора. Ето защо правилото, че
погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на
вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е
предявен в срока по чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422 ал.1 ГПК обратно
действие на исковата молба, важи безусловно само за заповедите, издадени по
чл.411 ал.3 ГПК.
В
случаите по чл.418 ГПК, какъвто е процесния, бездействието на кредитора да
предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което
да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и
срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК, следва да бъде
зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла
на чл.235, ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно
които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване
на заявлението, ако са спазени условията на чл.422 ал.1 ГПК, се съотнасят към
хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК само когато такова
изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на
постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417 ГПК е
уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова
полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на
него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за
незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на
фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта,
то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността.
При
спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК,
прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето
действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие
от страна на кредитора.
При така даденото разрешение и в утвърдената съдебна практика
относно процесния случай /напр.решение № 118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д. №
2288/2018 г., по чл. 290 от ГПК/, се налагат следните изводи:
Заявлението за издаване на заповед е
подадено на 06.08.2015 г., а
заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист са издадени съответно на
10.08.2015 г.
Изпълнителният лист и заповедта са получени от заявителя на 26.08.2015 г., а са присъединени към цитираното изпълнително
дело с молба едва на
08.07.2020 г., като поканата за доброволно изпълнение ведно с приложенията
е получена от ответника
на 08.07.2020 г., възражението по чл.414 ГПК, е от 21.07.2020 г., а исковата
молба по настоящото дело е предявена на 13.08.2020 г.
При тези факти съдът намира, че
петгодишната погасителна давност относно вземането е изтекла на 31.08.2017 г. – с изтичане на пет години от падежа
на задължението на 31.08.2012 г. /заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК не прекъсва давността/, а
предприемането на действия по присъединяване към образуваното изпълнително
производство на
процесното вземане и връчване на заповедта на длъжника е станало
около пет години след издаването й, т.е. при наличие на бездействие на
кредитора в посочения период. В тази хипотеза, макар исковата молба за
установяване съществуването на вземането да е предявена в срока по чл.415 ГПК,
тя не може да прекъсне вече изтеклата погасителна давност. Погасяването на
вземането, предмет на заповедта за незабавно изпълнение, в периода преди присъединяването/образуването
на изпълнителното производство съставлява факт с правно значение, чието
съобразяване води до извод за несъществуване на спорното вземане.
На основание изложеното, предявеният
иск е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Неоснователна, следователно, е и
претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от
06.08.2015 г. до окончателното плащане, както и да бъде осъден ответника да
заплати направените в заповедното производство разноски в размер на 1 800 лв.
Предвид чл. 78, ал. 3 от ГПК на
ответника следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 150
лв., заплатени за съдебно-почеркова експертиза и адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал.1, т.3, предл.второ от Закона за адвокатурата, в размер на 3230
лв. или общо: 3380 лева.
Предвид
изложените мотиви, съдът, на основание чл. 422 от ГПК
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен иска на Е.Б.С. ****, съдебен адрес:*** – адв. Р., против И.Б. ***, съдебен адрес:*** – адв. И.М., да се
установи съществуването на парично вземане в размер на 90 000 /деветдесет
хиляди/ лева, на основание запис на заповед, издаден на 18.01.2011 г. в град
Пловдив, без протест, с падеж 31.08.2012 г., на основание на който са издадени Заповед
№ 5332/10.08.2015 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, както и изпълнителен лист № 7489/10.08.2015 г. по ч.гр.д. №
9853/2015 г. на ПРС, XVII-ти гр.състав, както и законната лихва върху
посочената сума, считано от 06.08.2015 г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ като неоснователно искането на Е.Б.С. ***, съдебен адрес:*** – адв. Р.,
да се осъди И.Б. ***, съдебен адрес*** –
адв. И.М., да му заплати направените по ч.гр.д. № 9853/2015 г. на ПРС, XVII-ти
гр.състав разноски в размер на 1800 лева.
ОСЪЖДА Е.Б.С.
***, съдебен адрес:*** – адв. Р., да заплати на И.Б. ***, съдебен адрес*** –
адв. И.М., направените по делото разноски общо в размер на 3380 лева.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия: