Решение по дело №15069/2018 на Софийски градски съд

                                      Р Е Ш Е Н И Е

 

                                     № ………….

 

                           Гр. София, 05.11.2019 г.

 

                      В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                     ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                        БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 15069 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

 

С решение № 400273 от 03.05.2018 г. по гр.д. № 69192/2016 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, по предявените от „Т.С.“ ЕАД ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** срещу Ц.К.К. с ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 86 от ЗЗД, съдът е признал за установено в отношенията между страните, че Ц.К.К. с ЕГН ********** има паричнии задължения към „Т.С." ЕАД в размер на: главница общо в размер на 1359,16 лв. (от която: 1332,54 лв. - стойност на доставена в периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. топлинна енергия; 26,62 лв. - цена на услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.), ведно със законна лихва за периода от 14.11.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 108,91 лв. за забава в периода от 15.9.2015 г. до 27.6.2016 г. (от която: 106,29 лв. - за забава относно задължението за топлинна енергия, 2,62 лв. - за забава относно задължението за цена на услугата дялово разпределение) - за които по ч.гр.д. № 37974/2016 г. на СРС, 63-ти състав е издадена Заповед по чл. 410 ГПК. С решението съдът е осъдил Ц.К.К., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 329,36 лв. - разноски за заповедното производство, както и сумата 973,94 лв. - разноски за исковото производство.

Недоволен от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и по чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, е останал ответникът Ц.К.К. с ЕГН **********, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК с въззивна жалба от 22.06.2018 г. го обжалва с оплаквания, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, при липса на убедителни писмени доказателства за дължимост на исковите суми. По-конкретно поддържа, че по делото не се установява по категоричен начин валидна облигационна връзка между главните страни в процеса, тъй като макар ответникът да е собственик на топлоснабдения имот, същият се ползвал от трето лице - неговия праводадел З.В.М.. Излагат се доводи за недоказаност на иска. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС и отхвърли претенциите изцяло. Претендира разноски.

От въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е постъпил отговор на въззивната жалба. С молба от 09.10.2019 г. въззиваемото дружество оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски – присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Предявеният пред  първоинстанционния съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния топлоснабден имот.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От представения нотариален акт за дарение на недвижим имот № 176, том ІІ, рег. № 14804, дело №342/21.05.2014 г. на нотариус Р.Д.с рег. № 274 на НК, с район на действие СРС, се установява, че през исковия период ответникът Ц.К.К. е единствен собственик на топлоснабдения имот, представляващ апартамент № 9, находящ се на адрес: град София, район „Красно село“, ул. „*********. В тази връзка следва да се отбележи, че е неоснователно наведеното с въззивната жалба възражение, че по делото не се установявало валидна облигационна връзка между главните страни в процеса, тъй като макар ответникът да е собственик на топлоснабдения имот, същият се ползвал от трето лице - неговия праводадел свидетеля З.В.М.. Това е така, тъй като релевантно по делото е единствено обстоятелството кой е собственик на топлоснабдения имот и дали в конкретния случай има валидно учредено вещно право на ползване върху същия в полза на трето лице, нещо което нито се твърди, нито се установява по делото, а видно от цитирания по-горе нотариален акт праводателят на ответника не си е запазил пожизнено правото на ползване върху имота. Всяко друго фактическо ползване на имота от лице, различно от собственика, е ирелевантно по отношение наличието на облигационна връзка между страните и възникване на задължението за плащане на сумите за топлинна енергия, доставена  имота.

Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивникът Ц.К.К. има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Договорът за възлагане на услугата топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника Ц.К.К.. Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителя на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните искове).

За установяване размера на вземането, въззивната инстанция споделя изложеното в мотивите на СРС, а именно, че размерът на задълженията на абонатите /собственици и ползватели/ се определя по данни на фирмата за дялово разпределение според нормативните изисквания на база или отчетните показания на монтираните уреди в сградата и отделените обекти на етажните собственици, включително и в апартамента на ответника. В случая, вещото лице в приетата и неоспорена съдебно-техническата експертиза е взело предвид както отчетните показания на уредите, така и нормативните изисквания за остойностяване на топлоенергията при двукомпонентната система, на базата на   която   са   начислявани   сметките   през   периода. Установява се, че действителният размер на задълженията е този, следващ след увеличаване на прогнозно начислените задължения със сумата, следваща се за доплащане от клиента въз основа на изготвената след края на отоплителния сезон изравнителна сметка и само за процесния период, а именно: общият размер на главницата за топлинна енергия възлиза на сумата 1332,54 лв., колкото и се твърди от страна на ищеца.

От заключението на СТЕ се установява, че в процесния период в жилището е имало 4 броя отоплителни тела с поставени ИРРО. Ответникът не е осигурил достъп за отчет на уредите и водомера за втория отоплителен период 2014/2015 г. и му е начислена служебно за четирите отоплителни тела топлинна енергия по максимален специфичен разход на сградата. ТЕ за БГВ се отчита по показанията на един водомер за топла вода в имота. Поради липса на достъп – Протокол от 23.05.2015 г. – ТЕ за БГВ е начислена „на база“ потребление от предишен период.

Както и първоинстанционният съд е посочил, съгласно чл. 70, ал. 2 и ал. 4 наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването, всички потребители са длъжни да осигурят достъп на представителите на лицето по чл. 1396 ЗЕ; На потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия като отоплителни тела без уреди, а съгласно чл. 144, ал. 5 от Закона за енергетиката това означава, че топлинната енергия за отопление се изчислява, като инсталираната мощност на монтираните в тях отоплителни тела се умножи с максималния специфичен разход на сградата. Ответникът не е поискал на основание чл. 70, ал. 5 от наредбата допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител, поради което заключението на съдебно-техническата експертиза е обосновано и направения с него извод, че са спазени нормативните правила и методика при определяне на задълженията за топлинна енергия, е правилно.

Ответникът Ц.К.К. нито твърди, нито представя доказателства за плащане на задълженията, поради което съдът е приел в полза на ищеца да е налице вземане за топлинна енергия в размер на 1359,16 лв. (от която: 1332,54 лв. - стойност на доставена в периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. топлинна енергия; 26,62 лв. - цена на услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.), като лихвата за забава върху посочената главница възлиза на 108,91 лв.  за периода от 15.9.2015 г. до 27.6.2016 г. (от която: 106,29 лв. - за забава относно задължението за топлинна енергия, 2,62 лв. - за забава относно задължението за цена на услугата дялово разпределение).   Възраженията за неточно в качествено и/или количествено отношение от страна на топлопреностното предприятие са недоказани. По делото не са ангажирани доказателства за рекламации от страна на потребителя-ответник в производството към „Т.С.“ ЕООД. При събрани доказателства, че монтираният в сградата на етажната собственост топломер е сред уредите за топлинно отчитане, одобрени от Националния център по метрология, в негова тежест е да докаже, че цялото разпределение, извършено от помагача на ищеца на база отчетените стойности, е неточно. Затова съдът приема, че задължението е определено според отчетното количество и подадената топлоенергия.

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Лихвата за забава върху посочената главница възлиза на 108,91 лв.  за периода от 15.9.2015 г. до 27.6.2016 г. (от която: 106,29 лв. - за забава относно задължението за топлинна енергия, 2,62 лв. - за забава относно задължението за цена на услугата дялово разпределение).

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението.

С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                      Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 400273 от 03.05.2018 г. по гр.д. № 69192/2016 г. по описа на СРС - ГО, 63 състав.

ОСЪЖДА Ц.К.К. с ЕГН ********** да заплати на „Т.С.” ЕАД с ЕИК ********, на основание чл.78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП, сторените във въззивното производдство разноски в размер на 100.00 лв., представляващи сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             ЧЛЕНОВЕ:1.                          2.