№ 210
гр. Пловдив, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Радка Д. Чолакова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20245001000151 по описа за 2024 година
С решение № 420/06.11.23 г. по т.д. № 419/22 г. на Окръжен
съд П. ЗК „Л.“ АД ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. С. О. ЕГН
********** 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП,
настъпило на 06.11.2020г. около 12.55 часа в град П. на бул. „И.“ №**,
причинено от Т.Н.Р. при управление на автобус на градски транспорт, марка
и модел „Т.А.Л.“, с рег. №**********, ведно с обезщетение за забава в размер
на законна лихва върху главницата от 04.06.2021 г. до изплащане на
сумата, както и направените по делото разноски от 2 487.60 лв.
ЗК „Л.“ АД е осъдено да заплати по сметка на ОС П. направени
разноски за СМЕ от 118 лв.
Въззивна жалба против горното решение е подадена от ЗК „Л.“
АД, което го обжалва изцяло с оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност. Моли решението да бъде отменено и вместо него се постанови
друго, с което исковата претенция за неимуществени вреди да бъде
отхвърлена изцяло, евентуално да бъде намалено. Претендира разноски по
представен списък на разноските.
1
Въззиваемата страна С. С. О. моли решението да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно и отговарящо на принципа за
справедливост. Разноски не се претендират.
Пловдивски апелативен съд, като прецени събраните по делото
доказателства във връзка с наведените от страните оплаквания и доводи,
намира за установено следното:
Съдът е бил сезиран с иск по чл.432 от КЗ, предявен от С. С. О.,
срещу ЗК „Л.“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени от ищцата в резултат на ПТП, настъпило на 06.11.2020г. около
12.55 часа в град П. на бул. „И.“ №**, причинено от Т.Н.Р. при управление на
автобус на градски транспорт, марка и модел „Т.А.Л.“, с рег. №**********,
застрахован при ответното застрахователно дружество по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Прието е, че в случая е налице валидно валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност на
автомобилистите“ по отношение на увреждащия автомобил с ответното
застрахователно дружество по полица №******************/18-08-2020,
както и на виновно и противоправно поведение на водача му. Прието е за
установено, че произшествието се дължи на виновно и противоправно
поведение на Т.Н.Р. като водач на автобус на градски транспорт, марка и
модел „Т.А.Л.“, с рег. №**********, който е нарушил изискванията на чл.
чл.132, т.2 от ЗДвП, за което има и влязло в сила наказателно постановление,
както и на чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Прието е, че като пряка последица от
инцидента ищцата е получила описаните в решението увреждания.
Горните изводи не се оспорват от страните във въззивното
производство, включително и от дружеството-жалбоподател.
Оплакванията във въззивната жалба са в две насоки:
Първо, жалбоподателят счита, че независимо от наличието на
валидна застраховка „ГО“ по отношение на увреждащото МПС, неговата
отговорност в случая се изключва поради обстоятелството, че към момента на
инцидента ищцата е била в трудовоправни отношения с „А.п. П.“ ЕООД, по
време на инцидента е изпълнявала трудовите си задължения като кондуктор в
автобуса, във връзка с което инцидентът е признат по реда на чл.55 от КСО
за трудова злополука с Разпореждане № Ц 5104 - 15 - 208 от 18.11.2020 г. В
тази връзка счита, че имуществената отговорност се носи от работодателя по
реда на КТ, при което процесният инцидент не е обект на застраховане по
застраховка „ГО“.
Второ, оспорва се определеният размер на обезщетението като
2
несъответстващ на принципа на справедливостта и съдебната практика във
връзка с конкретното установените увреждания и претърпените като резултат
болки и страдания.
Обстоятелствата, че пострадалата ищца към момента на
възникване на произшествието е била в трудовоправни отношения с „А.п. П.“
ЕООД, че към момента на инцидента е изпълнявала трудовите си задължения
като кондуктор по силата на сключения с това предприятие трудов договор,
както и че инцидентът е признат по надлежния ред за трудова злополука, са
безспорно установени по делото.
В тази връзка, на първо място, следва да се посочи, че в хода на
първоинстанционното производство ответното застрахователно дружество не
е направило правоизключващи възражения, свързани с горните
обстоятелства. Напротив, в подадения отговор на допълнителната искова
молба е застъпено становище, че същите са неотносими към спора по делото,
тъй като процесът не е за изплащане на обезщетение за вреди при и по повод
на извършвана работа и от настъпила трудова злополука, респ. и всички
представени доказателства в тази насока са неотносими.
Независимо от горното, изложените оплаквания в жалбата
следва да бъдат разгледани по същество, тъй като касаят и правилната правна
квалификация на исковата претенция. Същата е с правно основание по чл.
432 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД, както правилно е квалифициран и от
първоинстанционния съд.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че при наличие
на трудова злополука правата на пострадалия работник за претърпени от това
неимуществени вреди подлежат на уреждане по чл. 200 и сл. от КТ, при което
по отношение на тях не са приложими тези на гражданския закон, вкл. на чл.
45-54 от ЗЗД. Развиват се съображения, че трудовоправната отговорност не е
обект на застраховане по задължителната застраховка „ГО на
автомобилистите“, поради което в случая за застрахователното дружество не
е възникнало задължение да обезщети пострадалата ищца за претърпените от
нея вреди от процесния инцидент.
С така формулираните оплаквания е допуснато смесване между
трудоправната отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ и деликтната
отговорност на прекия причинител на увреждането по чл. 45 от ЗЗД, който в
случая е водач на МПС с валидна застраховка „“ГО на автомобилистите“.
За вреди от трудова злополука работодателят носи имуществена
отговорност по чл. 200 от КТ. Тази отговорност е самостоятелна, като са
налице съществени различия от общия гражданскоправен режим и изключва
възможността за тези вреди да се търси отговорност от работодателя
алтернативно по чл. 49 от ЗЗД, включително и по аргумент от чл. 212 от КТ,
съгласно който за неуредените въпроси по имуществената отговорност на
3
предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на работник
се прилага гражданският закон. Именно в този смисъл е приетото становище
по т.3 от ТР № 45/1990 г. на ОСГК по гр.д. №**/1989 г. на ВКС, според което
пострадалият работник при условията на чл. 200 от КТ не може да търси от
предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл.
49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД.
Горното обаче не изключва отговорността на прекия
причинител на увреждането по отношение обезщетяване на вредите,
настъпили от деликта. Отговорността на прекия причинител е гражданска и
се реализира по реда на чл. 45 и сл. от ЗЗД. В случая увреждането е
причинено от водач на МПС, за което е налице валидна застраховка „ГО“.
Имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ действително
не е обект на застраховане по застраховка „ГО на автомобилистите“ , но
същата има за обект гражданската отговорност на прекия причинител на
увреждането, който отговаря пред пострадалия по чл. 45 от ЗЗД. Именно
поради това при плащане на обезщетение от страна на работодателя
последният има и право на регресен иск срещу виновните работници или
служители /чл. 202 от КТ/.
Имуществената отговорност на работодателя е обект на друг
вид застраховка, а именно застраховка "Трудова злополука", която
работодателят е задължен да сключи за определени категории работници и
служители. Със сключването на такава задължителна групова застраховка
работодателят обезпечава собствената си обезщетителна отговорност по чл.
200 от КТ за вреди, причинени на негов работник или служител при и по
повод изпълнението на задълженията му.
Т.е. законът не изключва повече от едно лице да носи
отговорност за едни и същи вреди – работодателят по реда на чл. 200 от КТ,
респ. застрахователят по застраховка „Трудова злополука“, както и прекият
причинител на увреждането по реда на чл. 45 от ЗЗД, респ. застрахователят по
„ГО на автомобилистите“, доколкото в случая увреждането е причинено при
управление на МПС с валидна застраховка от този тип.
По принцип, настоящият въззивен състав приема,че евентуално
получени суми от пострадалия от непозволено увреждане при условия на
трудова злополука, които са изплатени по задължителна застраховка
"Трудова злополука", сключена от работодателя, подлежат на приспадане от
обезщетението по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите
/ в този смисъл и решение № 116/3.7.17 г. по т.д. № 1921/16 г. на ВКС, І т.о./
Същото се отнася и до суми, платени от самия работодател като обезщетение
по чл. 200 от КТ. Но в настоящия казус възражения за наличие на подобни
плащания не са правени в нито един етап от първоинстанционното
производство, съответно не са били направени и доказателствени искания в
подобна насока. Поради това тези обстоятелства не са били предмет на
изследване и в обжалваното първоинстанционно решение. Предвид
4
настъпилата преклузия, във въззивното производство са оставени без
уважение и направени в тази насока доказателствени искания във въззивната
жалба.
Предвид посоченото първата група оплаквания, свързани с
обстоятелството, че инцидентът е признат за трудова злополука, се
преценяват изцяло като неоснователни.
Във връзка с установяване на получените увреждания и
претърпените от ищцата болки и страдания по делото е приобщена
медицинска документация, подробно описана в обжалваното решение, прието
е заключение на СМЕ и са събрани гласни доказателства.
От медицинската документация и заключението на СМЕ е
установено е, че след инцидента О. е приета по спешност в болница, където
след преглед от хирург, ортопед, неврохирург, интернист, направени
рентгенови снимки и ехографии, са установени травматични увреждания,
поради което е приета по спешност в Клиника по гръдна хирургия след
първична хирургична обработка на рана на главата. След наблюдение и
медикаментозна терапия и контролни рентгенови графии е установен наличие
на хемопневмоторакс, като се оперира под обща анестезия на 10.11.2020г. -
торакотомия вляво, евакуация на въздух под налягане и 250 мл кръв, поставен
е дрен. Лекувана с болкоуспокоителни, антибиотици и антикоагуланти. След
отстраняване на дрена е изписана на 18.11.2020г. с указан домашен режим, по
решения на комисия на ЛКК е била в отпуск по болест 6 месеца. Получените
увреждания от ищцата при процесния удар, които са пряк и непосредствен
резултат от ПТП, са:
фрактура на ребра в лява гръдна половина от второ до пето
– което е затруднило трайно движението на снагата
травматичен хемопневмоторакс - разстройство на здравето,
временно опасно за живота
контузия на главата;
разкъсно - контузна рана на главата;
контузия на гръдно - коремната област, като посочените
контузии са предизвикали болки и страдания без разстройство на здравето.
При осъществен личен преглед на 09.03.20203 г. от вещото
лице е установено, че при ищцата има раздвижени горни и долни големи
стави, липсва видим белег в областта на теменната част на главата; О. се
оплаква единствено от болки в гърба в дясната половина и наличие на
кашлица, която не се повлиява от медикаменти.
Обичайният период на възстановяване за посочените травми,
според вещото лице, е около 100 ден, но в случая поради наличие на
политравма, възрастта на лицето и придружаващите заболявания,
5
възстановителният период е удължен на 5 - 6 месеца. Причинена й е била
болка със силно изразен характер. Травмата е довела до болеви усещания,
които са намалявали бавно с времето. Изтърпявани са силно изразени
страдания поради засягане на главата и гръдния кош и продължителното
спазване на постелен и поведенчески режим.
По делото са разпитани като свидетели Р.С. И. - дъщеря на
ищцата и П.П.И., зет, които са кредитирани като логични, последователни,
без вътрешни противоречия, кореспондиращи на останалите материали по
делото. От свидетелските показания е установено, че след инцидента ищцата
е била цялата в кръв, всичко я боляло, плачела, искала помощ и закрила, била
безпомощно състояние, дезориентирана е, не знае къде и какво става; в това
състояние е намерена от зет си И. в Спешното отделение на УМБАЛ „Св. Г.“;
в болницата денонощните грижи за нея се поели от дъщеря й Р.С.; била на
легло, обездвижена, с много силни и постоянни болки по цялото тяло,
денонощно на обезболяващи и лекарства, а след операцията - с поставен дрен
в левия бял дроб, държан до изписването й; дренажът бил отстранен ден
преди изписване от болницата; след изписването от болницата продължило
възстановяването на легло; О. живеела на квартира в едно домакинство с
възрастната си и болна майка, за която е полагала грижи до инцидента; след
това грижите за нея и за майка й се поели от двамата свидетели, които
трябвало да пазаруват, готвят, купуват лекарства, осигуряват контролни
преглед и посещение при лекари - специалисти чрез транспортиране, да се
грижат за преобличане, къпане, първоначално подлога и памперси, и друга
лична хигиена на ищцата, хранене, прием на лекарства; от това ищцата
изпитвала дискомфорт, срам, неудобство, чувствала се в тежест и че ги
ангажира; отслабнала много, възстановявала се много трудно, с усилие
успявала да се изправи, ползвала патерици, раздвижвала се бавно и
постепенно в домашни условия; не можела да спи, появила се кашлица, която
не отминавала и до момента; поради натрупване на разходи за квартира,
храна, лекарства, грижи и за друг възрастен човек, и липса на възможност да
се ползва по - дълъг период болнични дни, ищцата се върнала на работа след
шест месеца и половина, но изпитвала страх, притеснение, била уплашена,
неспокойна, бързо се уморявала.
По делото е прието и заключение на съдебно-психиатрична
експертиза с в.л. д-р К., изготвено след обстоен и задълбочен анализ на
материалите по делото и след проведено събеседване с ищцата, неоспорено
от страните, кредитирано от съда като компетентно и безпристрастно. От
същото се установява, че емоционалното състояние на ищцата след
инцидента разкрива клиничните критерии на Остра стресова реакция, довела
до разстройство в адаптацията с тревожно депресивна реакция. Нарушената
адаптация при О. в този период се изразява в емоционални симптоми на
6
тревожност, понижена самооценка, психична и физическа умора, слабост,
нарушена концентрация на вниманието, нарушен сън, снижен емоционален
резонанс. Към момента на прегледа от вещото лице същото е констатирало
невротични оплаквания, свързани с възрастта, житейската ситуация и
настъпилия процес на осъзнаване и смислено приживяване на случващото се.
Психичното й състояние не изисква специфично лечение, като не са налице
данни за остатъчни психологични и психични оплаквания на
посттравматично стресово разстройство.
Във въззивната жалба не се излагат конкретни оплаквания по
отношение установената фактология относно вида и характера на получените
увреждания, начина по който е протекло лечението и възстановяването на
ищцата, както и всички други факти, приети за установени от
първоинстанционния съд.
Жалбоподателя счита обаче, че за така установените
увреждания и претърпени болки и страдания първоинстанционният съд е
определил завишен размер на дължимото обезщетение, който не
кореспондира с принципа на справедливост, както и със съдебната практика.
Счита, че решението не съдържа обективно установени обстоятелства, които
да обосновават присъждане на обезщетение в посочения размер.
Настоящият съдебен състав намира тези оплаквания за
неоснователни. В решението обстойно са посочени установените по делото
релевантни факти относно вида, характера и тежестта на получените
увреждания, както и отражението на всяко едно от тях поотделно и в
съвкупност върху здравето на ищцата и начина й на живот през
възстановителния период и след това. Уврежданията са множество, едно от
които води до временна опасност на живота /травматичен хемопневмоторакс/,
а получената фрактура на четири ребра – до трайно затрудняване движението
на снагата. Отделно от това, събитието е причинило остра стресова реакция,
довела до разстройство в адаптацията с тревожно депресивна реакция с
характерните за това симптоми, посочени от вещото лице - психиатър.
Направен е подробен анализ на събраните доказателства, като е установено,
че към датата на ПТП ищцата е на 64 години, вдовица от дълги години, в
добро физическо и нормално психическо развитие, без данни за хронични
заболявания, характерово очертана като активна, жизнена, работлива,
отговорна, адаптивна, с две деца и внуци, живееща и грижеща се за
възрастната си майка. Получените увреждания са причинили сериозни болки
и страдания, необходимост от лечение на легло и от ползване на чужда
помощ при най-елементарни битови дейности /тоалет, обличане, хранене,
прием на лекарства и т.н./, като зависимостта от чужда грижа е за период
около 4-5 месеца. Възстановителният период е по-дълъг от обикновеното
предвид множествеността на травмите и възрастта на пострадалата, което
7
изрично е заявено в заключението на СМЕ. В този смисъл изцяло голословни
и неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че няма
доказателства възстановяването да е било за срок, по-голям от обичайния.
Случилото се е породило силни негативни емоционални преживявания,
свързани със силни болки в травмираните области, бодежи в гърдите, болки
при вдишване и издишване, страх и безпокойство, нарушаване на външния
вид, безсъние, невъзможната самостоятелна дейност, отслабване на тегло,
подтисност, притеснения за здравето си и това на майка си; завърнала се е на
същото работно място под натиск на необходимостта от доходи. Т.е.
качеството на живот на пострадалата рязко и силно се е влошило както по
време на болничния престой, така и в периода на домашно лечение поради
болките, обездвижването, пълната зависимост от чужда помощ, периодична
необходимост от чужда помощ в ежедневието в период от четири месеца след
това, временна социална изолация, преустановяване на трудови функции за
шест месеца поради ползван болничен, промяна в начина на живот поради
влошено физическо, психическо и материално положение чрез загуба на
социална и материална самостоятелност. Преживяна е остра стресова
реакция, довела до разстройство на адаптацията.
Съобразно броя, вида и характера на уврежданията и тяхната
тежест и продължителността на възстановителния период, възрастта на
пострадалата, конкретно установените физически и психически болки и
страдания, отражението на случилото се върху начина на живот, както и
социалните и икономически условия към датата на ПТП,
първоинстанционният съд е определил размер на справедливо обезщетение от
42 000 лв., като е присъдил претендираната от ищцата сума от 30 000 лв. с
оглед диспозитивното начало в гражданския процес.
Според въззивния състав на ПАС няма каквото и да било
основание да се приеме, че присъденото обезщетение е завишено и подлежи
на намаление съобразно принципа на справедливостта и/или установената
съдебна практика в тази насока. Напротив, конкретиката на казуса относно
релевантните факти за определяне на обезщетението, съпоставена с
изискванията на чл. 52 от ЗЗД, води до извод, че справедливият размер на
дължимото обезщетение е дори по-висок от присъдения, в каквато насока са
и изводите на първоинстанционния съд. Последното обаче е ирелевантно по
делото, доколкото претендираният размер от ищцата е 30 000 лв.
Предвид посоченото ПАС приема, че обжалваното решение
следва да бъде изцяло потвърдено като правилно и законосъобразно.
Предвид този изход на делото в полза на жалбоподателя не се
следва разноски и такива не се присъждат.
Разноски от въззиваемата страна не се претендират.
8
Ето защо ПАС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 420/06.11.23 г. по т.д. № 419/22 г.
на Окръжен съд П..
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9