Р Е Ш Е Н И Е
№ 219
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. Пловдив, 14.05.2016
г.
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХI състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети
април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА
при
секретаря К.М., като разгледа докладваното от съдията т. д. № 118 по описа за 2015 г., намери за установено следното:
Производството по делото е образувано по исковата
молба, подадена на 09.02.2015 год. от „Райфайзенбанк /България/” ЕАД против
„Екоефект 2003” ООД и физическите лица Г.Е.К., И.В.К. и Я.Б.Я.. С нея са
предявени обективно и субективно пасивно съединени искове за установяване на
парични вземания по реда на чл. 422 ГПК.
Предявяването на исковете по този процесуален ред се
обосновава с твърдението, че ищецът е заявил правата си за защита по реда на
заповедното производство, като е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК. Въз основа на него било образувано ч.гр.д. № 10401 /
2014 год. по описа на Районен съд - Пловдив и била издадена заповед за
изпълнение, като било постановено незабавното й изпълнение и издаването на
изпълнителен лист. Но след като постъпило възражение от длъжниците и на
заявителя били дадени указания от заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът
моли вземанията му да бъдат установени в хода на настоящия исков процес.
Исковите претенции се основават на следните фактически обстоятелства:
На 26.05.2008 год. между „Райфайзенбанк /България/”
ЕАД, от една страна, в качеството на кредитор и „Екоефект 2003” ООД, от друга
страна, в качеството на кредитополучател, бил сключен договор за овърдрафт с
номер 52618. Солидарни длъжници по него били Г.Е.К., И.В.К. и Я.Б.Я.. Те носели
солидарна отговорност за изпълнението на задълженията на главния длъжник,
съобразно чл. 121 и сл. ЗЗД. По силата на този договор бил отпуснат овърдрафтен
кредит в размер на 110 000 лева, с краен срок на погасяване 31.05.2011 год.,
който бил усвоен изцяло. Според договора за ползвания овърдрафтен кредит
кредитополучателят, респ. солидарните длъжници, следвало да заплащат годишна лихва в размер стойността на банковия
ресурс в лева, увеличен с три пункта надбавка годишно, платима ежемесечно, в
последния работен ден на месеца. Според чл. 4.6 от договора, при забава в
плащането на дължими по договора суми се дължала неустойка – наказателна лихва за забава в размер на стойност на
банковия ресурс, увеличен с 16 пункта надбавка върху усвоената и непогасена
главница за времето на забавата до окончателното издължаване на забавените
вноски.
Впоследствие били подписани два анекса, с които било
постигнато съгласие за промяна в условията на предоставения овърдрафтен кредит.
С Анекс № 1 / 31.05.2010 год. крайният падеж бил
променен на 05.06.2011 год., а падежната дата на дължимата редовна лихва – пето
число на съответния месец.
А с Анекс № 2 / 15.03.2011 год. страните се обединили
около констатацията, че размерът на вземанията на банката към момента на
подписването му е 109 091,39 лв., от които редовна главница – 82 500 лв.,
просрочена главница в размер на 26 229,32 лв. и лихва в размер на 362,07 лв.
Крайният срок за погасяване бил променен на 05.03.2014 год. Въведена била нова
погасителна схема: считано от 05.04.2011 год. до 05.09.2011 год.
кредитополучателят ползва шестмесечен гратисен период, през който не дължи
плащане на вноски по главницата, а само по лихвата, като натрупаната лихва до
подписването на анекса е дължима на 05.04.2011 год.; вземанията на банката за
редовна и просрочена главница подлежат на погасяване чрез 18 месечни вноски,
всяка една от по 2000 лв., считано от 05.10.2011 год. до 05.03.2013 год.; 11
равни месечни вноски, всяка от които от по 6000 лв., платими в периода от 05.04.2013
год. до 05.02.2014 год. и една последна изравнителна вноска в размер на 6
729,32 лв., платима на 05.03.2014 год.
Кредитополучателят и солидарните длъжници не заплатили
дължимите на падежа погасителни вноски по главница и лихви, дължими на
падежните дати от м. 10.2013 год. до м. 03.2014 год. С настъпването на
05.03.2014 год. настъпила крайната падежна дата, на която всички задължения по
кредита били изискуеми.
Предвид изложеното „Райфайзенбанк /България/” ЕАД моли съда да постанови съдебно решение,
с което да признае за установено по
отношение на ответниците „Екоефект 2003” ООД и физическите лица Г.Е.К., И.В.К.
и Я.Б.Я., че същите дължат при
условията на солидарна отговорност на
ищеца следните суми:
сумата 32 726,09 лева, съставляваща дължима и
неизплатена главница;
сумата 751,27 лева - начислена за периода от 07.10.2013
год. до 04.03.2014 год. редовна лихва;
сумата 3 567,68 лева – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 07.10.2013
год. до 02.07.2014 год.
законната
лихва от 03.07.2014 год. до
окончателното плащане
Претендират се разноските, направени в хода на
настоящото дело.
Ответниците са подали писмен отговор на исковата молба в законовия двуседмичен срок.
Възразяват срещу допустимостта на иска. В исковата молба за първи път били
изложени факти, които не се съдържали в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Не била налице яснота каква сума е платена, каква част от нея
погасявала задълженията за лихви, какъв е размерът на лихвата за всеки един
отделен период от време.
Оспорват се изложените в исковата молба фактически
твърдения. Оспорва се факта, че претендираните суми се дължат към момента на
завеждането на иска. Настоява се, че искът е и недоказан.
Твърди се, че договорът е нищожен „на всички фактически и правни основания”. Договорът и
анексите към него поставяли заемополучателя и неговите съдлъжници в положение
на неравноправност, израз на която бил факта, че по договора била заплатена
сума, превишаваща два пъти стойността на ползвания кредит. В частност клаузите
за лихва и неустойка /наказателна лихва/, като неравноправни, били нищожни. Прави се възражение за нищожност на
клаузите на чл. 4.1 и чл. 4.6. на договора от 26.05.2008 год., както и на чл. 4
от Анекс № 1 и чл. 6 на Анекс № 2. Ответниците считат за недопустимо искането
за законна лихва, считано от 03.07.2014 год., както върху главницата, така и
върху акцесорните вземания, като се позовават на съдебна практика.
Изложено е и твърдение, че преди завеждането на
иска от страна на длъжника били извършени плащания, както следва: на сумата
30 000 лв.- на 02.09.2014 год. и на сумата 2 726,09 лв. на 05.02.2015 год.
Поради това се оспорва размера на претендираните суми. Поради направеното
плащане имало и недължимо платени суми при начисляването на редовната и
наказателната лихва.
Развиват се съображения, че след изтичането на
срока на договора банката няма право да претендира наказателна лихва по чл.
4.6, тъй като след тази дата облигационната връзка между страните била
прекратена.
Срещу всички претенции се заявява възражение за
погасяването им по давност по чл. 110
и чл. 111 ЗЗД.
В допълнителната
искова молба се оспорват доводите на ответниците за недопустимост на
фактически твърдения, които били заявени за първи път в исковата молба и се
възразява срещу искането същата да бъде оставена без движение. Развиват се
съображения, че плащанията по кредита, извършени след депозиране на заявлението
по чл. 417 ГПК, са ирелевантни за спора. Оспорват се доводите на ответната
страна за липса на облигационна връзка между страните и за нищожност на
договора и на клаузи от него и от анексите. Изразява се несъгласие срещу
твърдение за нищожност „на всички фактически и правни основания”, които са
неконкретни и срещу които ищецът не може адекватно да се защити. Изразено е
несъгласие с възраженията за наличие на неравноправни клаузи в договорите.
Развиват се подробни съображения, поради които ищецът счита, че оспорените от
ответниците клаузи не противоречат на добрите нрави и на принципите на
справедливостта, както и на императивните норми на закона и не го заобикалят.
Оспорват се и доводите, че след изтичането на срока на договора, банката няма
право да начислява наказателна лихва. Оспорват се възраженията за давност.
В отговора
на допълнителната искова молба се поддържат всички възражения срещу
допустимостта, основателността и доказаността на исковите претенции.
По предварителните въпроси:
Предявените по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, вр.
чл. 124 ГПК установителни искове са с материално правно основание чл. 430 и сл.
от Търговския закон.
Въз основа на изисканото заповедно производство може да
се направи извода, че исковата молба е подадена в указания на ищеца едномесечен
срок по чл. 415 ГПК – съобщението по чл. 415 ГПК е връчено на кредитора на 07.01.2015 год. /л. 43 от заповедното
производство/, а исковата молба е подадена на 09.02.2015 год. /понеделник,
първи работен ден след 07.02.2015 год./. Подадена е срещу всички длъжници в
заповедното производство, като същевременно исковият съд констатира, че всички
длъжници са възразили в законовия двуседмичен срок срещу заповедта за
изпълнение /възраженията им погрешно са пришити по въззивното производство/.
Довнесена е дължимата държавна такса. Налице е идентичност в предмета и
страните по заповедното и настоящото исково производство.
Съдът не споделя възраженията на ответната страна,
основаващи се на твърдение за липса на идентичност в изложените фактически
основания, от които произтичат процесните вземания, в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение и в исковата молба. В заявлението за издаване на
заповед за изпълнение ясно е посочено от страна на заявителя, че вземанията му
произтичат от договор за овърдафт от 26.05.2008 год. и два анекса към него,
съответно от 31.05.2010 год. и от 15.03.2011 год. Твърденията за изискуемост на
вземанията също са идентични – твърди се, че на 05.03.2014 год. е настъпил крайният падеж на задълженията. В
заповедното производство заявителят се е позовал на извлечение от сметка
/документ по чл. 417, т. 2 ГПК/, в което просрочените, неизпълнени на падежа
вноски са описани по същия начин, както са посочени и в исковата молба.
С доклада по делото съдът е приел исковата молба за
редовна, отговаряща на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Ясно са описани
фактическите обстоятелства, на които се основават исковите претенции. Размерът
на извършените за погасяване на задълженията плащания и как са отнесени те към
погасяването на различните елементи от дълга, е въпрос за основателност на
исковата претенция. Поради това образуваното производство е процесуално допустимо.
ОКРЪЖЕН СЪД –
ПЛОВДИВ, като разгледа събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите и възраженията на страните, намира за установено
следното от фактическа страна:
От представените
по делото писмени доказателства се установява, че на 26.05.2008 год. е сключен
договор за овърдрафт № 52618. Страни по него са „Райфайзенбанк /България/” ЕАД,
от една страна, в качеството на кредитор и „Екоефект 2003” ООД, от друга страна,
в качеството на кредитополучател, представляван от Г.Е.К. /вписан като
управител на дружеството в ТР/. Страни по договора са и физическите лица Г.К.И.К.
и Я.Я. в качеството им на солидарни
длъжници или съдлъжници.
По силата на
договора банката се е задължила да предостави на кредитополучателя овърдрафтен
кредит в размер на 110 000 лв., предназначен за покриване на разходи,
свързани с дейността на кредитополучателя. Посочено е, че кредитът ще бъде
ползван по конкретно посочена разплащателна сметка на кредитополучателя при
банката, съгласно писмените му нареждания. Договорът е влязъл в сила в деня на
подписването му и е с краен срок за погасяване – 31.05.2011 год.
Кредитополучателят може да усвоява суми от отпуснатия лимит в срок до
30.05.2011 год.
За ползвания
овърдрафт от страна на кредитополучателя е поето задължение за заплащане на годишна лихва в размер на СБР /Стойност
на банковия ресурс за BGN/, увеличена с три пункта надбавка. В чл. 4.1 от
договора дадена и дефиниция на понятието
СБР - лихвения процент по междубанковите
депозити за съответния период и валута по котировка „предлага” плюс
законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на задължителните
минимални резерви и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван
периодично от отдел „Ликвидност и инвестиции” при банката. Предвидено е, че
дължимата лихва се изчислява ежемесечно и се плаща в последния работен ден на
всеки месец за реалния брой дни за използване на всяка сума от овърдрафта.
В чл. 4.6. е
предвидено, че при забава в плащането на дължими по договора суми,
кредитополучателят дължи на банката неустойка
– наказателна лихва за забава в размер на СБР плюс 16 пункта надбавка върху
усвоената и непогасена главница за времето на забавата до окончателното плащане
на забавените вноски.
Предвидено е
кредитът да бъде обезпечен с личен имот на един от съдлъжниците, като
стойността на ипотекираното имущество към момента на учредяването на
обезпечението е определена на 141,64 % от размера на отпуснатия овърдрафт.
Доказателства за учредяването на ипотеката не са представени, но въпросът с
обезпечението излиза извън прекия предмет на спора.
В чл. 8.1. от
договора е определена отговорността на съдлъжниците
– те са се задължили неотменимо и безусловно да изплатят всички задължения на кредитополучателя към банката, включващи
която и да е част от дължимите плащания по договора и последващо сключените
анекси към него, включващи главница, лихва, наказателна лихва, разноски, като
носят солидарна отговорност с
кредитополучателя при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД пред банката до
окончателното им погасяване.
На 02.06.2008
год. кредитополучателят е подал молба до банката за усвояване на сумата
110 000 лв. От приложение № 1 към
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че чрез
множество усвоявания, извършени в периода от подписването на договора до 25.06.2008
год., салдото по сметката на кредитополучателя е „- 110 559,51 лв.”, т.е.
кредитът е изцяло усвоен, след което следват погасявания и нови усвоявания,
също подробно описани по дати и операции в приложение № 1, които са в
съответствие със специфичните уговорки по договора за овърдрафтен кредит.
Първоначалните
клаузи на договора за предмет на двукратно изменение, посредством сключените
между страните /в т.ч. и солидарните съдлъжници/ два анекса.
Анекс № 1 е
подписан на 31.05.2010 год. и с него е постигнато съгласие крайният срок за
погасяването на кредита да бъде 05.06.2011 год.; кредитополучателят може да
усвоява многократно суми по овърдрафта до 04.03.2011 год. до размера от
110 000 лв. и при снижаващ се остатък, посочен помесечно в чл. 3.
Годишната лихва остава в размер на СБР плюс надбавка от три пункта, като е
променена /детайлизирана/ дефиницията на СБР. Постигнато е съгласие за промяна
на падежа на задължението за заплащане на лихвени вноски – пето число на
месеца, за който се отнася задължението.
Анекс № 2 е
подписан на 15.03.2011 год., преди изтичането на крайния срок на договора /към
който момент според чл. 3, б. а от Анекс № 1 следва да е осъществено погасяване
на усвоените суми над 82 500 лв./. В него е залегнала съвместната констатация
на всички страни по договора, че към
този момент задължението на кредитополучателя е в размер на 109 091,39
лв., от които 82500 лв. редовна главница и 26 229,32 лв. просрочена главница,
както и лихва в размер на 362,07 лв. С подписването на споразумението страните
са се съгласили, че кредитополучателят няма право да усвоява суми по
овърдрафта, овърдрафтът се преоформя в срочен кредит с краен срок за погасяване
- 05.03.2014 год.; кредитополучателят ще ползва
шестмесечен гратисен период, през който няма да дължи вноски по
главницата, а само за лихва; натрупаната лихва до момента ще се плати в
едномесечен срок. В чл. 5 е уговорен погасителен план - задълженията за редовна и просрочена главница
да бъдат погасени на вноски, от които 18 равни месечни вноски от по 2 000
лв., считано от 05.10.2011 год. до 05.03.2013 год.; 11 равни месечни вноски,
всяка една в размер на 6000 лв., считано от 05.04.2013 год. до 05.02.2014 год.
и една последна изравнителна вноска с падеж 05.03.2014 год. в размер на 6729,32
лв. Годишната лихва е в непроменен размер от СБР плюс 3 пункта, непроменен е и
размерът на наказателната лихва – СБР плюс 16 пункта.
В заключението по
допуснатата ССЕ, което не е оспорено от страните, са налице подробни и нагледни
констатации за всяко движение по заемната сметка на кредитополучателя през
периода от отпускането на кредита до образуването на заповедното производство. От
приложенията към заключението се установява, че към датата на подписването на
Анекс № 3 задължението, което е констатирано изрично от страните, че е в общ
размер на 109 091,39 лв., е отнесено като погасено /приложение № 1/, респ. като
преструктурирана сума /приложение № 2/. В приложение № 1 са отразени
усвояванията и погасяванията по кредита, както и салдото по него, а в
приложение № 2 - всички начисления по
пера /главница, договорна лихва, наказателна лихва, такси и комисионни/, изменението
на приложимия лихвен процент. Вещото лице е констатирало, че изискуемостта на
кредита е осчетоводена на 05.03.2014 год. /както е договорена в Анекс № 2/. Към
този момент падежите на просрочените задължения са както следва: 07.10.2013
год.; 05.11.2013 год.; 05.12.2013 год., 06.01.2014 год. и 05.02.2014 год.
/идентични с посочените в извлечението от сметка, послужило за документ по чл.
417, т. 2 ГПК в заповедното производство/. Видът и размерът на просрочените
задължения към датата на окончателната изискуемост е както следва: 25 996,77
лв. просрочени главници; 700,76 лв. просрочени редовни лихви и 1 620,54 лв.
наказателни лихви върху просрочени главници. А към датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение главницата е в размер на 32 726,09
лв.; просрочените лихви – 751,27 лв.; начислената наказателна лихва – 3 567,68
лв.
Вещото лице е
констатирало, че след входиране на заявлението
по чл. 417 ГПК и след образуването на изпълнително дело при ЧСИ Тодор
Луков са извършени две плащания, както следва – 30 000 лв. на 02.09.2014
год. и 2726,09 лв. на 05.02.2015 год., както се твърди и от ответната страна и
в каквато насока са представените с отговора писмени доказателства. По
счетоводни данни на банката остатъчният дълг към 04.02.2016 год. е в размер на 8116,93
лв. главница и 821,96 лв. законна лихва, както и разноски.
В изпълнение на
поставените в допълнителната искова молба задачи вещото лице е проследило
динамиката на компонентите, които имат значение за формиране на СБР за лева
през периода от сключването на договора до м. май 2010 год. /който момент е
свързан със сключването на Анекс № 1, даващ нова дефиниция на СБР/. Към момента
на сключването на договора СБР е бил в размер на 6,25 % и е достигнал до 8 %
през м. 10.2008 год., като е останал непроменен до м. 05.2010 год. Променените
стойности на СБР се свързват с повишеното ниво на лихвите по междубанковите
депозити, измерени чрез лихвите на междубанковия пазар – 12-месечен Софибор и
надбавка за законови разходи /Минимални задължителни резерви и Фонд за
гарантиране на влоговете/. Индексът бележи значително повишение, поради
възходящото развитие на лихвите на финансовите пазари за лева. За периода до м.
май 2010 год. начислената по дефиницията от договора СБР би надхвърлила
официалния прилаган СБР за лева - ако банката бе приложила стриктно дефиницията
за формиране на СБР, той би достигнал 10,42 % към м. 07.2009 год., но
напрактика е достигнал 8 %. В таблиците на стр. 11 от заключението е проследено
изменението на СБР, определен вече според новите показатели, дефинирани в Анекс
№ 1, чието индивидуално изменение също е проследено в периода от м. 06.2010
год. до м. 04.2014 год. От таблиците е видно, че СБР е паднал от 8 % до 7,5 %
през м. 12.2010 год., до 6,65 % през м.
09.2012 год. и до 5,85 през м. април 2014 год. Според вещото лице промените в
лихвата се дължат на промените на СБР за лева на банката. От приложение № 2 към
заключението е видно, че прилаганият окончателен лихвен процент към кредита е
бил 10,5 % след 05.04.2011 год. /7,5 % СБР плюс три пункта/; 9,65 % след
05.10.2012 год. /СБР от 6,65 % плюс надбавка от три пункта/, респ.
наказателната лихва след окончателния падеж е 22,65 %, формирана на база СБР от
6,65 % плюс надбавка от 16 пункта, съответстваща на договореното в договора за
овърдрафт и анексите.
Въз основа на
така събраните доказателства, съдът достига до следните фактически и правни изводи:
През 2008 год. между
банката и кредитополучателя „Екоефект 2003” ООД е възникнало правоотношение по
договор за банков кредит. Според дефиницията на чл. 430 ТЗ, с договора за банков
кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена
цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичането на срока. Според ал. 2
заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Според ал. 3 на чл. 430 ТЗ договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. Писмената форма е
форма за валидност. Видно е, че процесният договор, както и анексите към него,
са сключени в изискуемата от закона писмена форма. Съдържа съгласие досежно
всички съществени елементи на типичния договор за кредит. Посочена е паричната
сума, предмет на договора. Посочена е и целта – за посрещане на всички разходи,
свързани с дейността. Уговорени са условията – договорът е срочен и възмезден,
като е описан начина на формиране на лихвата. Договорът и анексите са подписани
от ответниците – физически лица, които са поели да носят солидарна отговорност
за всички задължения на главния длъжник до пълното изплащане на сумите.
Досежно валидността
на договора е изложено общо възражение – твърди се от ответната страна, че
договорът е нищожен на „всички фактически и правни основания”. Възражението е
неконкретно. Поради това съдът дължи най-общо произнасяне дали е налице
основание за нищожност по чл. 26 ЗЗД. Не се установява основание за нищожност
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – противоречие със закона, заобикаляне на закона,
противоречие с добрите нрави. Липсва основание за нищожност и по ал. 2 на чл.
26 ЗЗД - договорът е сключен в изискуемата от закона писмена форма; не е налице
липса на съгласие - договорът и анексите са подписани от всички страни по него,
като от името на дружеството е действал законният представител на същото Г.К.;
автентичността на подписите на лицата, подписали договора не е оспорена, не се
твърди подписване в хипотезата на насилие, мислена уговорка и пр.; предметът на
договора – предоставяне на паричен ресурс срещу задължение за заплащане на
възнаграждение /лихва/ е несъмнено възможен; основанието му се предполага до
доказване на противното, а противното нито се твърди изрично, нито се доказа по
делото. Не се твърди и не се доказа също договорът да е привиден.
Поради това съдът
приема възражението за нищожност на договора и анексите, с които клаузите му са
изменяни, за неоснователно.
Заявено е и конкретизирано
възражение за нищожност на изрично посочени разпоредби от договора и анексите -
на чл. 4.1, чл. 4.6. от договора, както и на чл. 4 от анекс № 1 и чл. 6 от
Анекс № 2. Всички тези разпоредби касаят постигнатото между страните съгласие
досежно начина на формиране на договорната и на наказателната лихва. Съдът
намира възражението за неоснователно. Договорът за кредит е възмезден договор.
Договорната лихва е възнаграждението на кредитора за предоставения в заем
паричен ресурс. Лихвата по договора не е фиксирана, на е определяема – тя са
определя чрез два показателя: гъвкав, променлив, който е стойността на банковия
ресурс и константен – надбавката от три пункта. Начинът на определянето на СБР също
е определен в договора, а изменението на този начин е дефинирано в анекса.
Законът не съдържа забрана за едностранно изменение на лихвения процент,
когато това изменение се дължи на обективни фактори. Според чл. 58 от ЗКИ,
приложим към непотребителските кредити, какъвто е настоящият, разходите по
кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително
за случаите на предсрочно погасяване. В случаите на промяна на лихвения процент
или на такса, която води до увеличение на погасителната вноска по кредит,
банката уведомява клиента по уговорен между страните начин за това преди
влизане в сила на промяната. Когато промяната на лихвения процент произтича от
промяна на определен референтен лихвен процент, направен публично достояние
чрез използване на подходящи средства, и информацията за новия лихвен процент
може да бъде намерена в търговските помещения и на интернет страницата на
кредитора, ал. 3 не се прилага.
От заключението
на вещото лице се установи изменението на прилаганата договорна лихва към
кредита /от 9,25 % при сключването на договора до 8,85 % при образуването на
заповедното производство/, като изменението е основано на изменението на СБР,
което от своя страна е съответствало на клаузите на договора и дори в
определени периоди от време прилаганата към кредита СБР е по-ниска от тази,
която по силата на договора банката би имала фактическо основание да приложи.
Предвидената в
договора наказателна лихва съставлява форма на неустойка за забавеното изпълнение
на паричните задължения. Несъмнено е, че от правна гледна точка предвиждането
отнапред на размера на отговорността на страна за допусната от нея забава има
характер на неустойка по см. на чл. 92 ЗЗД. Съдебната практика е
непротиворечива относно извода, че когато се дължи неустойка за забава на
парично задължение, характерът й не се променя от обстоятелството, че тя е
уговорена в процент и е наречена лихва, респ. че е определяема въз основа на
размер на възнаградителната лихва по същия договор. Неустойката не става лихва,
макар размерът й да се определя в лихвен процент /решение № 384 / 27.04.2004
год. на ВКС, ТК/. Доколкото и двете страни по сделката – кредитор и
кредитополучател, са търговци, предвид разпоредбата на чл. 309 ТЗ възражение за
прекомерност е недопустимо. Според разрешенията, дадени в ТР № 1 / 15.06.2010
год. не е нищожна клауза в търговски договори, уговорена без краен предел, до
който може да се начислява. Според Тълкувателното решение валидността на
клаузата за неустойка следва да се преценява към момента на сключването на
договора. Договорената неустойка за процесния период е в размер на СБР плюс 16
пункта и конкретен размер от 22,65 % годишно към момента на допуснатото
просрочие. Този годишен лихвен процент, разделен на броя на месеците в
годината, прави 1,89 % месечна наказателна лихва, а разделен на 360 дни в годината
/съобразно чл. 4.2/ формира наказателна лихва от 0,06 % дневно. А според
практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, не е нищожна клауза за
неустойка в размер на 0,3 % дневно /решение № 99 / 08.07.2010 год. по т.д. №
984 / 2009 год., първо т.о./ или на 0,5 % дневно /решение № 196 / 06.12.2010
год. по т.д. № 335 / 2009 год., второ т.о./, дори 1 % дневно /решение № 107 /
25.06.2010 год. по т.д. № 818 / 2009 год. на второ т.о., решение № 46 / 22.06.2010
год. по т.д. № 563 / 2009 год. на първо т.о.; решение № 168 / 18.01.2011
год. по т.д. 1164 / 2009 год. на първо т.о.; решение № 168 / 12.10.2010 год. по
т.д. № 486 / 2009 год. на второ т.о. и пр./. Следователно уговорената
неустойка, която към момента на окончателния падеж, е в конкретен размер от 0,06
% дневно, не може да се приеме за нищожна. А при недопустимост на възражение за
прекомерност /чл. 309 ТЗ/ клаузата е обвързала страните. От факта, че вземането
е обезпечено с ипотека не следва обратен извод.
Следва да се
подчертае, че кредитополучател по договора е юридическо лице – търговец. Поради
това правилата на Закона за защита на потребителите, предвиждащи защита срещу
неравноправни клаузи, са неприложими – чл. 1, вр. пар. 13, т. 1 от ЗЗП /същите са
приложими само в отношенията между търговец и физическо лице-потребител/.
Поради това нормите на ЗЗП, предвиждащи, че неравноправните клаузи са нищожни,
не могат да се приложат към конкретния случай. Ето защо съдът намира за безпредметно
да обсъжда довод дали клаузи от договора са неравноправни, след като евентуална
неравноправност при договор, сключен с лице, което не е потребител по смисъла
на ЗПП, не би имала за последица тяхната нищожност. Поради това възраженията на
ответниците за нищожност на посочените клаузи от договора и анексите за
неоснователни.
От заключението
на експертизата се установи, че ищецът е изправна страна по договора, която е
предоставила на кредитополучателя пълния размер на уговорения кредитен ресурс
от 110 000 лв., който е усвоен изцяло. Процесният договор за кредит е
сключен като договор за овърдрафт, с възможност за кредитополучателя да го
погасява, а впоследствие отново да го усвоява до размера на кредитния лимит. С
анекс № 2 възможността за последващо усвояване е прекратена и с клаузата на чл.
5 от този анекс напрактика се е трансформирал в обикновен банков кредит, платим
с месечни анюитетни вноски. Крайният
падеж на задължението за погасяване на кредита е настъпил на 05.03.2014
год. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 03.07.2014
год., след настъпилия окончателен падеж. В тази връзка следва да се акцентира
върху обстоятелството, че кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем, поради
което разрешенията по ТР на ВКС № 4 / 18.06.2014 год., свързани с необходимостта
от обявяването на предсрочната изискуемост на кредита с нарочно изявление до
длъжниците преди образуването на заповедното производство, са неприложими.
Във връзка с
възражението за погасяването на вземанията по давност, съдът отчита следното. Приложимата давност към вземането
за главница е общата давност по чл. 110 ЗЗД – петгодишна. Съдебната практика е
категорична, че анюитетните вноски за покриване на отпусната главница не
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111 ЗДД. Давността е
тригодишна единствено по отношение на вземанията за договорна лихва и неустойка
за забава.
Давността в
случая е започнала да тече от настъпването на окончателния падеж – 05.03.2014
год. Прекъсната е на 03.07.2014 год., в момента на подаването на заявлението. Самото
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността, но според чл. 422, ал. 1 ГПК, при предявяването на иска по чл. 422 ГПК в едномесечния срок от връчването на указанията на заповедния съд за
подаденото на възражение от страна на длъжника по чл. 415, ал. 1 ГПК, искът се
счита предявен не от момента на депозирането му в съда, а в по-ранен момент –
от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
От 05.03.2014
год. до момента, с който законът свързва подаването на исковата молба –
03.07.2014 год., очевидно не са изтекли повече от пет, респ. три години. А би
могло да се посочи, че кратка тригодишна давност не би била изтекла дори ако
същата би започнала да тече от момента на първата просрочена вноска - с падеж
07.10.2013 год. и е текла до образуването на настоящото дело – 09.02.2015 год.
Поради това възражението за давност е напълно неоснователно.
Във връзка с
възражението за липса на основание за начисляване на законна лихва, считано от
подаването на заявлението до окончателното плащане на всички елементи от дълга,
в т.ч. и договорната и законната лихва, съдът отчита следното. Съдебното
решение на ВКС, на което ответната страна се позовава в писмения си отговор
/решение № 225 / 22.12.2011 год./ е неотносимо към случая, тъй като в това
решение се отрича дължимостта на обезщетение за забавено плащане по чл. 86 ЗЗД
върху неустойката за забава за период преди сезирането на съда. Същевременно цитираната
съдебна практика не е трайна и последователна, тъй като са налице решения в
противен смисъл – решение № 73 / 29.06.2011 год. по т.д. № 683 / 2010 год. на
първо т.о. и решение № 230 / 13.07.2011 год. по т.д. № 1088 / 2009 год. на
второ т.о. Дължимостта на присъдено парично задължение, ведно със законната
лихва, е законна последица от подаването на исковата молба. Според
задължителната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, задължението за неустойка е
самостоятелно и независимо от задължението за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Задължението за
неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието
изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на
обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнението на
вече породено и неизпълнено задължение за неустойка.
Във връзка с
възражението за липса на основание за начисляване на неустойка за периода след
настъпването на окончателния падеж до датата на подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, съдът намира следното. Окончателният падеж
на задължението за връщане на дължимата главница, ведно с натрупаната договорна
лихва, е настъпил на 05.03.2014 год. Настъпването на окончателния падеж на
паричното задължение на кредитополучателя обаче не е основание за
прекратяването на договора и разтрогването на договорната връзка. От една
страна в самия договора не е предвидено, че същият се прекратява с настъпването
на окончателния падеж, а от друга страна - по общите правила на търговското и
облигационното право настъпването на падежа на едно задължение не води до
разтрогване на връзката между страните, а води единствено до изискуемост на
задължението и до отговорност за забавено изпълнение. Именно с оглед
допуснатото забавено изпълнение от страна на кредитополучателя, той дължи
уговорената неустойка за забава в размер на СБР плюс 16 пункта.
От заключението
на вещото лице се установи какъв е размерът на дълга към момента на образуването на заповедното производство и той
изцяло съвпада по размер, пера и периоди /главница, лихва и наказателна лихва/ с
претендираните със заявлението по чл. 417 ГПК суми.
Установи се също,
че след издаването на изпълнителния лист, за погасяването на дълга са извършени
две плащания. На 02.09.2014 год. е
заплатена сумата 30 000 лв. А на 05.02.2015 год. е извършено плащане и на
сумата 2726,09 лв., като плащането е извършено от трето лице, което не е
длъжник по договора за кредит – „Ивентис як” ООД. И двете плащания са извършени
директно по сметката на „Райфайзенбанк /България/” ЕАД и са извършени по
нареждане на трето за спора лице – „Ивентис як” ООД /което дружество, според
справка в ТР, се представлява от единия от солидарните длъжници – И.К./.
Плащанията не са сторени чрез превод по сметката на съдебния изпълнител в
рамките на изпълнителното дело.
Като е отчело
тези плащания, вещото лице е приело, че дългът е редуциран както следва: сумата
8116,93 лв. непогасена главница, сумата 829,96 лв. законна лихва, сумата 1060,81
лв. съдебни разноски и сумата 2133,75 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Възприемайки заключението на вещото лице, ищецът заяви искане за намаляване на
исковите претенции по пътя на изменението на исковете. Това изменение не бе
допуснато предвид липсата на надлежна представителна власт у пълномощника,
който е заявил искането за намаляване на размера на исковете, съчетано с отказ
от искове.
Според чл. 235,
ал. 3 ГПК при решаването на делото съдът взема предвид и фактите, настъпили
след предявяването на иска, които са от значение за спорното право. Доколкото
по посочените съображения искът се счита за предявен от момента на образуването
на заповедното производство, а след този момент са извършени две плащания в общ
размер на 32 726,09 лв. и те не са платени по сметка на съдебния
изпълнител, по изпълнителното дело, същите следва да бъдат отчетени при
определянето на размера на задължението и да се приеме, че са редуцирали същото.
В тази насока са и разрешенията, дадени в т. 9 от ТР № 4 / 18.06.2014 год.
Съдът не
възприема безкритично залегналите на стр. последна от заключението на вещото
лице изчисления за размера на остатъчния дълг след приспадане на извършените
плащания, тъй като е видно, че при разпределението на сумите по пера са
възприети за релевантни „съдебни” разноски в размер на 3917,43 лв., каквито в
полза на банката към този момент не са били присъдени /към 02.09.2014 год.
банката е направила и е доказала единствено разноските, залегнали в издадения
изпълнителен лист от 740,90 лв. ДТ и 1085,68 лв. юрисконсултско възнаграждение
или общо 1826,58 лв. разноски./. Към същата дата натрупаната за периода от
03.07.2014 год. до 02.09.2014 год. законна лихва върху общоприсъдената сума от
37 045,04 лв. е 639,91 лв. /изчислена чрез електронна програма за изчисляване
на законна лихва „Калкулатор”/, а не в размер на 1763,32 лв., както е посочено
в последната таблица, приложени № 3 от заключението.
Следва да се
отчете, че извършените две плащания са в общ размер, равен на търсената от
ищеца главница от 32 726,09 лева. Но с тях не е погасено изцяло
задължението за главница, тъй като според чл. 76, ал. 2 ЗЗД, когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата,
погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. За
разлика от хипотезата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, при която при няколко еднородни
задължения, но произтичащи от различни правоотношения, длъжникът има право да
заяви кое свое задължение погасява, при задължения, произтичащи от едно
правоотношение, подобна възможност не е налице, а погасяването се извършва по
императивно уредената поредност на ал. 2.
При отчитането на
действителните размери на задълженията, произтичащи от договора, в т.ч. законни
лихви и разноски, съдът приема, че с първото плащане на сума в размер на
30 000 лв. са погасени изцяло задълженията за разноски по заповедното
производство в общ размер на общо 1 826,58 лв., законната лихва върху
общоприсъдената със заповедта за изпълнение сума в размер на 639,91 лв., всички
договорни и наказателни лихви в общ размер на 4 318,95 лв., а с остатъка от
23 214,56 лв. главницата е редуцирана до размер на 9 511,53 лв. Върху тази
главница за периода от деня след първото плащане – 03.09.2014 год. до второто
плащане – 05.02.2015 год. са натрупани законни лихви в размер на 413,21 лв. /отново
изчислени с електронен калкулатор/. С плащането от дата 05.02.2015 год. на сума
в размер на 2 726,09 лв. са погасени изцяло натрупаните законни лихви върху
непогасената главница от 9511,53 лв. в размер на 413,21 лв., а самата главница
е редуцирана с още 2 312,88 лв. до 7 198,65 лв.
Ето защо, единствено
тази сума - 7 198,65 лв. е дължима
към момента на приключването на устните състезания, ведно със законната лихва,
считано от 03.07.2014 год. до окончателното плащане. Законната лихва върху
непогасената главница ще се определи в рамките на изпълнителния процес, а не с
настоящото решение, в каквато насока има искане в молбата за изменение на
исковете /за установяването й в конкретен размер от 896,44 лева/. За разликата
над сумата 7 198,65 лв. до пълния претендиран размер от 32 726,09 лв. искът за
главница следва да бъде отхвърлен, предвид погасяването на вземането чрез
плащане след издаването на изпълнителния лист. Отново, предвид извършените след
издаването на изпълнителния лист плащания, следва да се отхвърлят изцяло и
исковете за установяване на вземанията на банката за договорна лихва в размер
на 751,27 лв. и на наказателна лихва в размер на 3 567,68 лв.
Ето защо съдът
намира за основателен единствено установителния иск за вземането на банката за
главница до размер на сумата 7 198,65 лв., ведно със законната лихва от
03.07.2014 год. до окончателното плащане, а всички останали установителни
претенции са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Разноските в заповедното производство не следва да
бъдат присъждани, тъй като същите вече са погасени чрез плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да се присъдят и направените в хода на настоящото производство разноски, пропорционално
на уважената част от исковете.
В тази връзка съдът отчита обстоятелството, че исковете
се отхвърлят, предвид извършените частични плащания. Те са извършени след
образуването на заповедното производство, поради което ответниците са дали
повод за завеждането му и разноските в заповедното производство са били изцяло
дължими, поради което с извършените плащания са погасени съществуващи
задължения на ответниците за разноски. Но плащанията са извършени преди подаването на исковата молба, поради
което банката е следвало да ги отчете при формиране на размера на
установителната си искова претенция, до който размер е имала основание да
поддържа твърдение в исковия процес, че й се дължат суми. Като е предявила
исковете за пълните размери, които е заявила в заповедното производство, без да
отчете частичното погасяване, настъпило преди подаването на исковата молба, следва
да се приеме, че с поведението си ответникът не е станал причина за завеждането
на делото за пълните размери на вземанията, предмет на заповедното
производство. Поради това именно разноските за исковия процес ще се определят
пропорционално на уважената част от исковете.
Разноските са в размер на 740,90 лв. ДТ + довнесена ДТ
от 19,91 лв., 300 лв. депозит за ССЕ и 1 641,35 лв. юрисконсултско
възнаграждение /определено в съответствие с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 МРАВ.
От тези разноски, които са в общ размер на 2 702,16 лв., в полза на ищеца
следва да се присъди сумата 525,09 лв., пропорционално на уважената част от
исковете.
Ответната страна също претендира разноски. Но същата не
установява да е направила такива. Не е внесла определеният й депозит за
експертизата. Ответниците са
представлявани от адвокат, но по делото са представени единствено пълномощни,
не и договор за правна помощ. Пълномощникът на ответниците заяви искане в хода
по същество за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като
такова не му е заплатено, а ответниците са в затруднено материално положение.
Съдът намира искането за неоснователно. Възнаграждение на адвокат, предоставил
безплатна правна защита, при наличието на основания по чл. 38, ал. 1 ЗА, се
възлага върху насрещната страна, само при наличие на договор, удостоверяващ, че
същият е сключен при условията на тази разпоредба. В противен случай, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на насрещната страна се възлагат само реално
направени разноски.
Водим от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните по
делото, че ответниците „ЕКОЕФЕКТ 2003” ЕООД, ЕИК 115 807 876, със седалище
и адрес на управление гр. Пловдив, бул. „Шести септември” № 125, ет. 8, ап. 16,
представлявано от управителя Г.Е.К., Г.Е.К., ЕГН **********, с адрес ***, И.В.К.,
ЕГН **********, с адрес *** и Я.Б.Я., ЕГН **********,***, дължат при условията на солидарна
отговорност на ищеца „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със
седалище и адрес на управление гр. София 1507, община Столична, район „Лозенец”,
ЕКСПО 2000, бул. „Н. Вапцаров” № 55, сумата
7 198,65 лева главница, дължима
по силата на договор за овърдрафт с № 52618,
сключен на 26.05.2008 год., ведно със законната
лихва, считано от 03.07.2014 год. до окончателното плащане,
за която сума в полза на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/”
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК с номер 6682 по ч.гр.д. № 10 410 по описа на Районен
съд – Пловдив, като е постановено незабавното й изпълнение и е издаден
изпълнителен лист
и О Т Х В Ъ
Р Л Я иска за главницата за разликата
над признатата за дължима сума в размер 7 198,65 лева до пълния претендиран
размер от 32726,09 лв., както и установителните искове по чл. 422 ГПК за сумата
751,27 лева - изискуема редовна лихва за периода от 07.10.2013 год. до
04.03.2014 год. и за сумата 3567,68 лева изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 07.10.2013 год. до
02.07.2014 год., както и искането в полза на ищеца да се присъдят сторените в
хода на заповедното производство разноски.
О С Ъ Ж Д А „ЕКОЕФЕКТ
2003” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул.
„Шести септември” № 125, ет. 8, ап. 16, представлявано от управителя Г.Е.К., Г.Е.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, И.В.К., ЕГН **********, с адрес *** и Я.Б.Я., ЕГН **********
*** дължат при условията на солидарна отговорност на ищеца
„РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/” ЕАД, ЕИК 831 558 413, със седалище и адрес на
управление гр. София 1507, община Столична, район „Лозенец”, ЕКСПО 2000, бул. „Н.
Вапцаров” № 55, сумата 525,09 лева разноски по делото, сторени в хода на
настоящия исков процес, пропорционално
на уважената част от исковете.
Решението е неокончателно и подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ:………………………………..