СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
8700 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 88476 от 09.04.2019 г., постановено по гр.
д. № 21003/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 163 състав, са отхвърлени предявените от „Д.з.“
АД, ЕИК *******, срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, искове, с правно основание чл.
213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 816 лв., представляваща
изплатено застрахователно обезщетение по заведена при ищеца щета № 205690/2013
г. с включени 40 лв. ликвидационни разноски в следствие на застрахователно
събитие настъпило на 18.04.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба - 29.03.2018 г. до окончателното заплащане
и сумата от 1 468,55 лв. - лихва за забава, изчислена върху главницата за
периода от 20.03.2015 г. до 20.03.2018 г.
С решението „Д.з.“ АД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от
600 лв., представляваща разноски по делото.
В законоустановения срок
срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от „Д.з.“ АД, чрез редовно упълномощен процесуален
представител - юрк. К.Р., в която са изложени
съображения за неправилност на атакувания акт. Подчертава се, че въз основа на
събраните по делото доказателства съдът е достигнал до погрешни изводи.
Поддържа се, че застрахователят има право да встъпи в правата на застрахования
не само когато вредите са причинени в резултат на действие или бездействие на
определено лице. Сочи се, че съдебната практика, на която се е позовал Софийски
районен съд, за да достигне до изводите си, е преодоляна, а и несправедлива. Въззивникът е изразил и несъгласие с изложените аргументи в
обжалваното решение, че ответникът в качеството си на собственик на сградата
няма задължение да поддържа централната климатична инсталация. С оглед всичко
изложено, се моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо това бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „Б.“ ЕООД, чрез редовно упълномощен
процесуален представител - адв. Л.Б., с който жалбата
се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че следва да се разграничи
отговорността по чл. 45 ЗЗД и тази по чл. 50 ЗЗД, като се подчертава, че
отговорност по чл. 50 ЗЗД носи това лице, което има юридическа власт върху
вещта. Сочи се, че в разглеждания случай вещта е била не под надзора на
ответника. Твърди се, че на застрахователя не е предоставено право да предявява
регресен иск в случаите, в които уврежданията са
настъпили от вещи, като се позовава на ППВС № 7/1977 г. Подчертава се, че в
конкретната хипотеза не е налице виновно, противоправно
поведение на ответника. Излагат се и аргументи относно значението на сключения
между ответника и увреденото при настъпване на застрахователното събитие лице
договор за наем. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено, а в полза на въззиваемото дружество да бъдат присъдени сторените по
делото разноски.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно, допустимо и правилно.
СРС, Гражданско отделение, 36 състав е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове, с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) с плащането на застрахователното обезщетение от застрахователя
по имуществената застраховка същият встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски за неговото определяне, като в случаите, когато причинителят на
вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност",
застрахователят по имуществената встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка
"Гражданска отговорност" до размера на платеното обезщетение и
обичайните разноски, направени за неговото определяне.
За да бъде успешно проведен предявеният иск, с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), на застрахователя по
имуществена застраховка срещу застрахователя по застраховка "Гражданска
отговорност" на първо място следва да бъдат установени елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане, налагащи извод за ангажиране
отговорността на прекия причинител на вредата, а именно: 1. деяние (действие
или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3.
вреда, реално претърпяна, 4. Причинно - следствена връзка между претърпяната вреда и деянието, 5. вина на дееца,
която се предполага до доказване на противното. При установяване на
предпоставките, обуславящи гражданската отговорност на прекия причинител на
вредата, за ангажиране отговорността на ответния застраховател по отношение на
застрахователното дружество на ищеца е необходимо последният да е заплатил на
увреденото лице следващото се застрахователно обезщетение по сключен между тях
договор за имуществена застраховка, както и ответникът да е страна по
действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка по риска
"Гражданска отговорност" по отношение на моторното превозно средство,
управлявано от отговорния за настъпването на подлежащите на обезщетяване вреди
водач.
В доказателствена тежест на ищеца е
да установи осъществяването на всички елементи от правопораждащия фактически
състав, съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК.
За да отхвърли исковите
претенции, районният съд е приел, че на застрахователя не е предоставено правото да предявява регресни искове в случаите, при които уврежданията са
настъпили от вещи и отговорността на собственика и надзираващия пред увредените
лица произтича от чл. 50 ЗЗД.
Страните не спорят относно наличието
на валидно сключена имуществена застраховка и изплащането на застрахователно обезщетение,
в каквато насока са и събраните по делото доказателства. Спори се дали
застрахователното събитие е причинено от трето за застрахователното
правоотношение лице - ответника по делото и съответно дали последният
отговаря пред застрахователя по правилата на деликтната отговорност, за който
ищецът твърди, че не е обезпечил изправността на
собствената му вещ.
Безспорно в отношенията между страните е и
обстоятелството, че ответникът е собственик на Търговския център, в който е
настъпило разглежданото наводнение.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ППВС № 4/30.10.1975 г., т. 3, налице е отговорност по чл. 50 ЗЗД,
когато при ползване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други
общоприети правила. Когато при ползване на вещта е допуснато такова нарушение,
тогава отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД. С
оглед на това собственикът на вещта отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД,
при възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като
отговорността по чл. 50 ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси
вещта, а вредите са причинени от присъщите на вещта свойства. С оглед на това
следва да се приеме, че ищецът се стреми да ангажира деликтната отговорност на
ответника.
Деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е свързана с виновното и противоправно
действие и бездействие на други лица, на които са възложили определена работа
за вредите, причинени при или по повод изпълнението на тази работа. В този
смисъл отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително - гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица, а не произтича от вината на
възложителя на работата. Съгласно нормата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа отговаря за вредите, причинени от него, при или по повод изпълнението на
работата. Ето защо в доказателствена тежест на ищеца
е да установи, че процесните вреди са причинени от
виновното бездействие на служители на ответника, на които последният е възложил
някаква работа, като вредите са причинени при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника. Нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима
презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане.
Въззивната инстанция приема, че по
делото не са установени основанията за ангажиране отговорността на ответника.
Пред СРС е изслушана съдебно - техническа
експертиза, която съдът кредитира като компетентно
и обективно изготвена, която
обаче не достига до категорични изводи относно точния механизъм на настъпване
на застрахователното събитие. От нея е
видно, че вследствие възникнало наводнение от централната климатична и В и К
инсталация е наводнено процесното помещение. Не се установява настъпилата авария
да е обхванала цялата климатична система на Търговския център, за която
отговаря ответникът, а само че аварията е локализирана единствено в
климатичната инсталация на наетия магазин. Същевременно последната по силата на
договора се поддържа от наемателя за негова сметка и на основание чл. 15.2.1 и чл.
15.2.2 от същия се поддържа и контролира от него.
Видно от приетия по делото договор за наем, в чл.
15.2.1 е предвидено, че наемателят се задължава да поддържа съоръженията на
наетото помещение в перфектно работно състояние, като трябва да поддържа и
поправя цялото съответно оборудване, инфраструктура, тръби окабеляване,
съоръжения (включително съоръженията и тръбите,
използвани за вентилация, вода, електричество, канализация, дренаж, отопления, климатизация и т.н.), които обслужват изключително
наетото помещение до точката, от която обслужват площите на поне един друг
наемател. Според чл. 15.2.2 наемателят се задължава да контролира състоянието
на различните съоръжения на наетото помещение на свои разноски, като по изключение
контролът и проверките на автоматичните пожарогасителни съоръжения се
осъществяват от администратора на търговския център, а не от наемателя.
Неоснователен е правният довод на въззивника, че тези клаузи от договора, които пораждат относително правоотношение, не са противопоставими на застрахователя,
който по силата на закона
встъпва в правата на увредения срещу
делинквента, респ. срещу правния субект,
който носи отговорност за причинените от делинквента вреди. При суброгацията се достига до
т. нар. субективно изменение на материалното
правоотношение, при което суброгиралият се кредитор встъпва
на мястото на удовлетворения кредитор в облигационното правоотношение - в неговите субективни права, вкл. и с техните привилегии, обезпечения и принадлежности. Но той не може
да има повече
права от удовлетворения кредитор, в чието правоотношение се суброгира, поради
което длъжникът по това правоотношение
може да навежда
всички възражения на суброгиралия се кредитор, които
е могъл да релевира и на удовлетворения
кредитор. Неговото материалноправно качество не се променя
и той дължи в пределите, в обема на своята отговорност,
определени при възникване на облигационното
правоотношение, в което застрахователят по имуществено застраховане е встъпил. В този смисъл, след като
длъжниковата отговорност на наемодателя - собственик на процесната
сграда, е била ограничена с договора за наем - последният не е имал задължение да поддържа
съоръженията на наетото помещение и цялото съответно оборудване, както и се е
задължил да контролира и проверява единствено автоматичните пожарогасителни
съоръжения, застрахователят, който е заплатил застрахователно обезщетение по договор за
имуществено застраховане, може да встъпи
в правата на застрахования - наемател само до
техния размер и обем.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване,
че за вредите от наводнението може да
ангажира отговорността на ответника.
Доколкото не се установи осъществяването на един от елементите
от сложния правопораждащ фактически състав,
регламентиран в нормата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), които следва да участват в
условията на кумулативност, следва да се приеме че в
полза на ищеца не е възникнало претендираното суброгационно право.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата
страна, която е представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на
сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред СГС. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, в който е
отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има
характер на разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 88476 от 09.04.2019
г., постановено по гр. д. № 21003/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 163 състав.
ОСЪЖДА „Д.з.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 600 лв. - разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.