Решение по дело №833/2018 на Окръжен съд - Плевен

                                          РЕШЕНИЕ   №                

                               Гр.Плевен  , 15.01.2019 г.

               В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О Д  А

Плевенски окръжен съд ,първи граждански състав  , в публично    съдебно     заседание  на десети януари   , през   две хиляди  и деветнадесета година, в  състав :                   

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ : СТЕФАН ДАНЧЕВ 

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА БЕТОВА

                                                                             СВЕТЛА ДИМИТРОВА           

При секретаря ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ  и в присъствието   на Прокурора................., като разгледа докладваното    от      Съдията Данчев  в.гр.д.№833 / 2018г.  по описа на ПлОС и за да се произнесе взе предвид:

    Въззивно обжалване.  

   С решение № 224/26.09.2018г.,  постановено по гр.д.№ 301/2018г. Районен съд Ч.Б. е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от Д.Ц.И. с ЕГН **********, адрес: ***, против П.К.Т., адрес: ***,иск на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗС КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН. ОСЪДИЛ на основание чл.78, ал.3 ГПК Д.Ц.И. с ЕГН **********, адрес: *** да заплати на П.К.Т., адрес: *** направени в производството деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 / две триста и петдесет/ лева. ОСЪДИЛ Д.Ц.И. с ЕГН **********, адрес: *** да заплати  в полза на държавата по сметка на Районен съд Ч.Б. държавна такса върху отхвърления иск по чл.124 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗС в размер на 121, 37 лева / сто двадесет и един лев и тридесет и седем стотинки/.

   Препис от това решение е било връчено на страната Д.И. на 01.10.2018г.  

    Постъпила е на 15.10.2018г.  въззивна жалба от Д.И. ,чрез пълномощника и адв.Г.С.  против  решение  № 224/26.09.2018г. постановено по гр.д.№ 301/2018г.на  Районен съд Ч.Б..

    Жалбата е  подадена в законоустановения срок за въззивно обжалване по чл. 259 от ГПК.Ищцата /също и жалбоподател/ Д.И.  е била освободена от внасянето на такса по предявения иск.  Жалбата съдържа твърдения в какво , според жалбоподателя  се състои порочността на обжалваното решение и какво е искането.Подписана е от представителя на  жалбоподателя.  Представен е бил препис от жалбата за връчване на другата страна по делото, който е бил връчен.

   Не е постъпил  писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна-П.К.Т..

  С въззивната жалба не са направени  искания за събиране на нови доказателства.

    Плевенски окръжен съд,  като разгледа въззивната жалба по реда на чл. 268 от ГПК и извърши проверка на обжалваното решение в кръга на правомощията си според чл. 269 от ГПК  и съобразно наведените във въззивната жалба оплаквания, намира ,че РС- Ч.Б.  е постановил едно валидно и допустимо , а по съществото на спора , като краен резултат,  и правилно решение, поради което същото  следва да бъде потвърдено.

   Преди всичко ,Плевенски окръжен съд  намира за нужно да отбележи ,че пред РС-Ч.Б. е бил предявен ревандикационен иск с правно осн. чл. 108 от ЗС ,доколкото в исковата молба Д.Ц.И. е формулирала следния петитум : „…да осъдите ответника да ми предаде владението върху имота и да бъда призната за собственик по отношение на него „, а не само положителен установителен иск по чл. 124 ,ал.1 от ГПК  за правото  си на собственост върху процесния имот , както е възприел иска РС-Ч.Б. още в доклада си по делото  и какъвто диспозитив е постановил с решението си по съществото на спора. В т.см. първоинстанционния съд не се  е произнесъл точно по предявения пред него осъдителен иск , а се е произнесъл само  по установителен иск за правото на собственост.

   Като се съобрази,обаче  т.2А от ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС по т.д.№4/2014г. в което се приема ,че ревандикационният иск съдържа две искания за защита – установяване ,че ищецът е собственик на процесния имот , и осъждане на ответника да му предаде владението на същия  , и че съдът дължи произнасяне по всяко от двете искания с отделен диспозитив ,то се налага извода ,че когато съдът се  е произнесъл с изричен диспозитив само по едно от двете искания ,  съставляващи ревандикационния иск , то този порок на решението може да бъде отстранен по пътя на допълване на съдебното решение по чл. 250, ал.1 от ГПК , чрез допълнително  произнасяне и по другото искане- за осъждане на ответника да предаде владението върху имота ,респ. чрез неговото изрично отхвърляне.

   Тъй като,обаче,подобно допълване на решението на първоинстанционния съд може да стане само по молба на страната , а не и служебно от съда ,в т.ч. и въззивната инстанция не следи служебно за отстраняване на този порок на обжалваното решение,  и при положение ,че в конкретния случай не е била подадена от Д.И. такава изрична  молба по чл. 250 от ГПК,нито пък такава молба се съдържа във въззивната и жалба ,то няма основание делото да се връща на РС-Ч.Б. за постановяване на допълнително решение по второто искане – за предаване на владението върху процесния недвижи имот на ищцата Д.И..

  Поради това и въззивната инстанция ще се занимава само с разгледания от първоинстанционния съд положителен установителен иск за правото на собственост , съответно  с  постановения от РС-Ч.Б. диспозитив по установителния иск на Д.И. за признаване по отношение на ответника ,че тя е собственик на недвижимия имот.

   Във  въззивната жалба се  прави оплакване ,че РС-Ч.Б. неправилно бил приел, че ищцата не е манифестирала владението си върху процесния имот по отношение на Б.Г. ,тъй като след „фиктивната продажба на имота „ това лице не е пребивавало в жилището и не било оставило адрес за уведомление. Това оплакване на жалбоподателката, според въззивната инстанция е напълно неоснователно ,поради следните съображения :

  По делото е представен от самата ищца нотариален акт № 81 том ІІ ,рег.№ 2230 по нот.дело № 281/ 2007г. на нотариус Я.Я. в който е отразена покупко-продажбата на процесния недвижим имот – апартамент №40 в гр. Ч.Б., на ул. *** №1, вх.А, ет.5,като продавач е Д.Ц. Б. / няма спор ,че Д.И. и Д. Б. са имена на едно и също лице / лично и в качеството и на пълномощник на съпруга си Т.Б. , а купувач на имота е Б.С.Г..

   Във въззивната си жалба   Д.И. твърди ,че въпросната продажба била фиктивна и това обстоятелство не било отчетено от РС-Ч.Б..  Това твърдение на въззивника , обаче , не отчита наличието на влязлото в сила решение № 158 / 27.08.2012г., постановено по гр.д.№462/2011г.  на РС-Ч.Б. с което съдът е отхвърлил предявения от Д.И. –Б. против Б.С.Г.  иск с правно осн. чл. 26,ал.2 и иск по чл. 29 ,ал.1 от ЗЗД   за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, обективиран в нотариален акт № 81 том ІІ ,рег.№ 2230 по нот.дело № 281/ 2007г. на нотариус Я.Я. като неоснователен и  недоказан.С това решение  е отхвърлен именно иска за нищожност на договора за покупко-продажба  като привидна сделка и в т.см. по този въпрос е формирана сила на присъдено нещо  между страните по делото –Д.И. и Б.Г.. Налице е следователно една действителна покупко-продажба на недвижимия имот, обективирана  в нотариален акт № *** том *** ,рег.№ *** по нот.дело № ***/ 2007г. на нотариус Я.Я. в резултат на която процесния имот,  на 23.05.2007г. ,когато е сключен в надлежната нотариална форма  договора за покупко-продажба , е станал собственост на Б.С.Г.,преставайки да бъде собственост на Д.И..   Обстоятелството,че след продажбата на апартамента , извършена на 23.05.2007г. Д.И. е останала да живее в апартамента  не означава ,че същата е започнала да владее апартамента като свой собствен , а означава само ,че тя държи / ползва /недвижимия  имот  със съгласието на неговия нов собственик Б.Г. ,който я е допуснал да живее в имота –негова собственост. Неслучайно самата ищца в исковата си молба сочи ,че продала апартамента на лицето Б.Г.  „ с изричната уговорка да остане да живее в него „. В самия нотариален акт не е отразено запазено право на ползване на Д.И. върху процесния апартамент ,поради което съдът приема ,че явно се касае за някаква устна уговорка след продажбата на апартамента ,бившия му собственик –Д.И. да остане да живее в него със съгласието на новия собственик-Б.Г..  Ползването на апартамента от друго лице ,със съгласието на неговия собственик ,обаче изключва владението върху същия апартамент от лицето ,оставено да живее там ,тъй като не е налице упражняване на владение за себе си / своене на имота / , а само държане на апартамента.  В т.см. въззивната инстанция напълно споделя мотивите на РС-Ч.Б. ,че  след посочената по –горе покупко-продажба на имота,извършена на 23.05.2007г. ищцата Д.И. не е демонстрирала по никакъв начин по отношение на Б.Г. промяната в намерението с което ползва апартамента , а именно че започва да владее имота за себе си и че отблъсква владението на неговия номинален собственик Б.Г. ,за да се приеме ,че след 2007 г. е започнала да владее имота за себе си . Самия факт ,че през 2011 г.е било заведено посоченото по –горе гр.д.№  .№462/2011г.  на РС-Ч.Б. с което съдът е отхвърлил предявения от Д.И. –Б. против Б.С.Г.  иск с правно осн. чл. 26,ал.2 и чл. 29 ,ал.1 от ЗЗД   за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, обективиран в нотариален акт № *** том *** ,рег.№ *** по нот.дело № ***/ 2007г. на нотариус Я.Я., ясно сочи ,че не е налице твърдяното от ищцата необезпокоявано десетгодишно  владение върху процесния имот през периода от 23.05.2007г. до 01.11.2017г.

  Ответникът по настоящото дело –П.К.Т. пък е придобил  правото на собственост върху процесния апартамент в резултат на проведена публична продан по изп.дело № 20167560400479/2016г. на ЧСИ Ц.Н. , което обстоятелство се удостоверява от представеното Постановление за възлагане на недвижим имот от 23.03.2017г. с което процесния апартамент,собственост на Б.С.Г. и Т.К.Г. ,  е бил възложен на П.К.Т. за сумата 17 150лв. ,която купувачът е платил по сметка на съдебния изпълнител. След това пък ,с протокол за въвод във владение от 25.10.2017г. купувачът П.К.Т. е бил въведен във владение на процесния апартамент. Понеже придобиването на правото на собственост в резултат на проведена публична продан на недвижим имот представлява деривативен способ за придобиване правото на собственост ,то действителният собственик на имота , ако е различен от длъжника по изпълнителното дело би могъл да защити правата  си чрез ревандикационен иск срещу  купувача на имота .  В конкретния случай ,обаче , П.Т. е придобил правото на собственост чрез постановлението за възлагане, от действителния собственик на процесния имот- Б.Г. ,който се легитимира като негов собственик с нотариалния  акт № *** том *** ,рег.№ *** по нот.дело № ***/ 2007г. на нотариус Я.Я. в който е отразена действителната покупко-продажба на имота от Д.И. на Б.Г. , а заедно с това пък  Д.И. не е  установила придобиване на същия недвижим имот по давностно владение ,което да е било демонстрирано спрямо Б.Г.  след  сделката  от м. май  2007г.  и да е продължило необезпокоявано за срок от десет години до м. май 2017.

     Поради тези съображения ,обжалваното решение на РС-Ч.Б. следва да бъде потвърдено. Водим от горното , Плевенски окръжен съд

                                           Р Е Ш И :

     ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение № 224/26.09.2018г.,  постановено по гр.д.№ 301/2018г. на Районен съд Ч.Б..

     Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му  на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                    ЧЛЕНОВЕ :