РЕШЕНИЕ
№ 958
гр. Варна, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
първи септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Деница Славова
Членове:Красимир Т. Василев
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Галина Сл. Стефанова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100501841 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на С. И. П.
чрез адвокат Е. В. против решение № ************ г., постановено по гр.д.№
************ на Районен съд – Варна, четиридесет и осми състав, с което
съдът:
ОТХВЪРЛЯ молбата на С. И. П., ЕГН **********, лично и като майка и
законен представител на детето Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес в гр.В., м-ст
Б.Ю., ул.** против А. С. Д., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ж.к. О., бл.**,
вх.*,ет.** с искане за прилагане на мерки по ЗЗДН за извършен акт на насилие
спрямо С. И. П., ЕГН ********** и детето Г. А. Д., ЕГН ********** на
******* г.
Във въззивната жалба се излага, че решението е необосновано и
незаконосъобразно. Твърди се, че първоинстанционният съд не е отчел
обстоятелството, че след дългата раздяла на бащата с детето, същото е било
1
стресирано, което допълнително се е усилило от заплашителния тон на бащата
и изказаните от него думи по адрес на съжителстващия с майката мъж и
дърпането на детето. Намира се, че изложените от съда мотиви са
неубедителни относно това дали е налице извършен акт на домашно насилие и
степента на опасност, както и какво е причинил този акт на насилие на детето,
което ги е възприело. Иска се отмяна на решението, като се приеме, че
ответникът е извършил акт на домашно насилие спрямо молителката и детето
и налагане на мярка по член 5, алинея 1, точка 1 от ЗЗДН.
В срока по член 263, алинея 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от А. С. Д. чрез адвокат Б. М., с който същата се оспорва. Излага се
подробно становище в посока, че така постановеното първоинстанционно
решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено. Възразява се против направеното доказателствено искане с
аргументи, че същото е преклудирано от една страна, а от друга – неотносимо
към предмета на спора.
Съдът намира производството за редовно и допустимо, тъй като
подадената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, в срока за
обжалване на решението и при спазване на останалите изисквания за
редовност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на Закона за защита от
домашното насилие с молба от С. И. П., лично и като майка и законен
представител на детето Г. А. Д., родено на ********г., с адрес в гр. В. срещу А.
С. Д..
С. И. П. твърди, че с решение на РС - Ч. родителските права по
отношение на роденото от връзката между страните дете са предоставени на
майката. Бащата дълго време се бил дезинтересирал от детето. Сочи се, че С.
П. е заживяла с друг мъж, от когото чака дете и ответника решил да направи
живота й непоносим. Твърди, че на *******г., ответникът посетил адреса на С.
П., където живее с детето и приятеля си. Детето, когато го видяло, започнало
да стиска ръката на майка си и казало „скрий ме“. Детето се криело в майка си.
Твърди се, че на *******год. в град В. в ж.к Т. пред блок**, вх.1, на пътя около
10.20-10.30 часа на детската площадка пред блока, С. П. е била обидена от
ответника с думите: „Ти ще видиш какво ще стане с тебе и мъжа ти да
настройваш детето, ще видиш как ще отреагирам спрямо тебе, ти не си майка,
2
ще си получиш заслуженото и ще видиш ти в най-скоро време какво ще
стане.“ Тези думи били отправени пред С. П. със заплашителен тон в
присъствието на детето и същото стресирано от действията на своят баща, е
започнало силно да стиска ръката на майка си да не я дава. Майката на
ответника, се опитала да води разговор с детето, което е било стресирано от
говора на своя баща към неговата майка и е започнало да плаче и трепери.
Бащата е дърпал детето от ръцете на Ст.П. с помощта на своята майка.
Ответникът извикал полиция, което се твърди, че стресирало допълнително
детето. Правят искане за налагане на мерки за домашно насилие по ЗЗДН, като
ответника се задължи да се въздържа от домашно насилие, да бъде
постановена мярка за забрана извършителя да не приближава Детска градина
№** З., с адрес гр.В., кв.В.*, до бл.**, адреса на детето гр.В., м-ст Б.-Ю. ул.**
без номер, местата за социални контакти - детски площадки в ж.к. Възраждане
и детски площадки в м-ст Б.-Ю., както и да осъществява контакт с
молителите.
Ответната страна с писмен отговор оспорва основателността на така
предявената молба, както и твърденията на молителката като неверни.
Оспорва твърдението, че не е осъществявал режима на личен контакт от дълго
време. Твърди, че тъй като живее в гр. С. му е невъзможно да пътува по два
пъти месечно до гр. В.. Той обаче желае да осъществява режима на контакт, за
което обаче му се създават пречки. Относно твърдяната дата *******г.
ответникът бил уведомил майката, че ще идва да види детето по Вайбър. След
пристигането му пред блока на молителката заедно с неговата майка, там за
осъществяването на режима били молителката, детето и приятелят на
молителката. Веднага след като се приближил до тях, съжителстващият мъж
го нападнал с думите, че идва на 5-6 месеца веднъж и че не се обажда на
детето. След кратки обяснения се разбрали. Тогава С. нападнала бабата на
детето с думите, че тя няма право да се вижда с детето. След като бабата
отговорила, че не иска да води дела за това, за да не обременява никого с
разходи за дело, С. отказала да успокои детето, за да тръгне с тях. Тогава
ответникът потърсил съдействие от полицията, но когато дошли полицаите
молителката ги излъгала, че А. дърпал детето. Въпреки това контакта на
бащата, бабата и детето се състоял, детето било щастливо от срещата с тях и
останало с преспиване при баща си.
ДСП - В. изразява писмено становище за основателност на молбата, като
3
предоставя на съда да определи срока и вида на ограничителните мерки,
които обаче да не бъдат предпоставка за нарушаване на връзката между детето
и неговия баща и не повлияят на регулярното осъществяване на определения
от съда режим за лични отношения между тях.
При проверката си по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба разгледана по същество се явява неоснователна,
при прието за установено следното от фактическа и правна страна:
Настоящата въззивна инстанция счита, че фактическата обстановка по
делото е установена надлежно от първата инстанция и не намира основание да
преповтаря същата.
Съставът на ВОС споделя мотивите на първоинстанционния съд и
препраща към тях, на основание чл. 272 от ГПК.
По възраженията във въззивната жалба:
Съгласно чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо,
сексуално, психическо или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и
личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка,
които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство или в интимна връзка.
Съгласно чл. 2 ал. 2 от ЗЗДН за психическо насилие върху дете се смята
и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
В конкретния случа се твърди психическо насилие, извършено пряко
спрямо молителката и пряко спрямо детето.
ЗЗДН и Правилника за прилагане на ЗЗДН не дават легална дефиниция
на термина: „психическо насилие“.
Пар 1. т. 3 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето
дава дефиниция за "Психическо насилие" – това са всички действия, които
могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на
детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха,
дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение,
както и неспособността на родителя, настойника и попечителя или на лицето,
което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда.
4
От психологична гледна точка психическото насилие, наричано още
психически тормоз /който термин сам по себе си предполага продължителност
на поведението/, е форма на насилие, което се характеризира с факта, че даден
индивид, чрез начина, по който се отнася спрямо друг човек, е пряко или
косвено отговорен за това лицето да попадне в състояние на психологическа
травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес, т.е.
поведението следва да има конкретно негативно проявление в психиката на
жертвата. Видовете психично насилие могат да включват вербална агресия,
унижение, пренебрежение или всякакво друго нездравословно поведение,
което може да намали самочувствието на жертвата на емоционално насилие,
неговото достойнство и трезво мислене. Вербалната агресия съставлява
използване на негативни думи – обиди и закани, агресивна интонация – викове
и крясъци, както и предизвикващи послания за определено поведение. Към
психическото насилие под формата на емоционално такова /като подвид на
психическото насилие според ЗЗДН, доколкото емоционалното не е посочено
като отделна форма на насилие/ спадат и преследването - дебнене, чакане в
жилището или работното място, редовно и нежелано обаждане или изпращане
на текстови съобщения или електронна поща, контрола над жертвата -
какво прави, с кого говори, какво чете, къде ходи, забрана на срещи с
приятели и роднини, ограничаване на излизанията, срещите и телефонните
разговори с други хора, както и поведението, насочено към сплашване -
заплахи, че ще я напусне, ще се самоубие, ще навреди на нея, на неин близък,
на домашни любимци; късане, чупене, увреждане на дома, колата или друга
собственост; игра с оръжие и опасни предмети.
В конкретния случай се твърди упражнено психическо насилие спрямо
молителката чрез нанасяне на „обида“ чрез изказването: „Ти ще видиш какво
ще стане с тебе и мъжа ти да настройваш детето, ще видиш как ще отреагирам
спрямо тебе, ти не си майка, ще си получиш заслуженото и ще видиш ти в
най-скоро време какво ще стане.“, както и упражнено психическо насилие
спрямо детето чрез дърпане, крясъци и викове пред него.
За доказване на твърденията в молбата е представената декларация по
чл.9, ал.3 от ЗЗДН. На същата декларация ЗЗДН придава особена
доказателствена сила, съгласно която дори и без наличие на други
доказателства, но само в случай, че на първо място декларира актове на
5
насилие, и на второ място не се опровергава от останалите доказателства по
делото, декларацията задължава съда да приеме, че актовете на домашно
насилие са осъществени. Тежестта на доказване относно оборване на
доказателствената сила на декларацията, е на ответника.
В конкретния случай декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН не съдържа
твърдения за актове на домашно насилие в първата си част, а във втората не се
подкрепя от останалия събран по делото доказателствен материал.
По отношение на твърденията за нанесена „обида“:
Обидата, съгласно тълковния речник, представлява вербално или чрез
действие нанасяне на оскърбление. За да е налице „обида“ в юридическия
смисъл обаче, то следва да е изпълнен състава на чл. 146 от Наказателния
кодекс, който гласи следното – “ Който каже или извърши нещо унизително за
честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва …“
Гражданските закони не съдържат определение на „обида“, поради което в
настоящото производство се използва понятието съгласно характеристиките
му по НК. Това изключва прекалено широкото тълкуване на понятието в
житейския смисъл /който се разбира обикновено от „пострадалата“ страна/, а
именно всичко, което едно лице би могло да възприеме или изтълкува в
негативен смисъл и да се почувства обиден. Поради това следва да се каже
или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго, като
преценката за унизително е обективна и обикновено се преценява според
преобладаващия в обществото морал. Затова „обидата“ по смисъла на НК
следва да съдържа казването на обективно обидни думи. В процесното
изявление липсват обективно обидни думи, поради което в него не е налице
„обида“. Би могло да се мисли за квалификация на изказването като „заплаха“,
но на първо място, за да е налице „заплаха“, същата следва да е явна и
недвусмислена и да обективира обещание за поведение, накърняващо живота
или здравето на заплашения или близки нему и на второ място обективно да е
предизвикало състояние на страх у пострадалия. И двете предпоставки в
конкретния случай липсват, тъй като неопределеността на казаното не може
да бъде възприето като обещание за поведение, което може да застраши
живота или здравето на някого, както и поради липса на твърдение, че у
молителката се е появил страх, че ответникът ще направи нещо на здравето
или живота й или на нейни близки.
6
Отделно от това от показанията на св. Г. - съжителстващ с молителката и
очевидец на случилото се на *******г., не се установява ответникът Д. да е
отправял посочените в молбата за защита и декларацията по чл. 9 ал. 3 от
ЗЗДН реплики. Свидетелят сочи за следните думи на ответника: „ти
настройваш детето“, „ти си виновна за всичко“ и „ти не ми позволяваш да
говоря с детето си“, но не и за твърдените от молителката такива. Посочените
думи също не съдържат нито обиди, нито заплахи.
По отношение на твърденията за дърпане на детето, крясъци и викове
пред него:
От показанията на нито един от разпитаните свидетели /св. Г. -
съжителстващ с молителката и св. К. - майка на ответника, както и св. М. М. -
служител на МВР, който се е отзовал на подадения от бащата сигнал на тел.
112/, не се установява ответникът Д. да е викал или крещял. По отношение на
т.нар. „дърпане“ св. К. отрича да е имало такова, а св. Г. сочи, че: „Той /А./
отиде към Г., но тя не искаше да отиде при него. Това беше неговото спускане
към детето.“ и „А. Д. хвана детето през кръста, така да го обясня. Искаше да
го занесе до колата, защото полицаите му обясниха, че трябва да си вземе
детето като поиска, никой не го спира“. Нито едно от двете действия обаче не
представлява „дърпане“ или някакво друго насилствено действие. Установява
се от показанията на св. Г., че ако е имало „дърпане“, то е било осъществено от
бабата на детето, но срещу същата няма подадена жалба за домашно насилие.
Освен това „дърпането“ е въпрос на възприятие /показанията на бабата на
детето са коренно противоречиви в тази насока/, а за да е налице акт на
домашно насилие следва „насилието“ да е доказано, т.е. интензитетът на
твърдяното действие да е такъв, че да може да предизвика сериозни
психически вреди. В конкретния случай „дърпането“ и „хващането на детето
за кръста“, за да се отведе за осъществяване на режим на личен контакт, не са
с интензитет, който да може да квалифицира деянието като акт на насилие.
Фактът, че детето е било разстроено, сам по себе си не означава, че
същото е било обект на психическо насилие. Детето действително може да е
било първоначално разстроено поради факта, че отдавна не е виждало баща си
/след което е тръгнало с него и контакта е бил осъществен/, но в тежест на
отглеждащия родител е да подготви детето адекватно за срещата с другия
родител, за да не преживява то стрес или конфликт на лоялност. В конкретния
7
случай не се доказва ответникът да е осъществил каквото и да било укоримо
поведение, което да бъде окачествено като акт на насилие.
И накрая по реда на ЗЗДН се иска и съответно дава спешна и понякога
незабавна защита при осъществен действителен акт на насилие. Не следва да
се използва ЗЗДН за решаване на междуличностни конфликти, които могат
успешно на бъдат решени от психолог, както и за евентуално отчуждаване на
детето от другия родител /чрез желание да бъдат наложени мерки, които за
дълго време и неоправдано да лишат другия родител от всякакъв контакт с
детето му/.
Предвид съвпадащите крайни изводи на двете инстанции, Решение №
************ г., постановено по гр.д.№ ************ на Районен съд – В.,
четиридесет и осми състав, подлежи на потвърждаване.
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, в полза на
въззиваемата страна се следва присъждане на сторените от нея разноски за
производството. Представени са списък по чл. 80 от ГПК и доказателство
/представения договор за правна защита и съдействие/ за заплатено
адвокатско възнаграждение от страната на нейния процесуален представител в
размер на 1000лв.
Съгласно чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН, при отказ за издаване на заповед или при
отмяна на заповедта, държавната такса и разноските по делото се заплащат от
молителя, освен когато молбата е за защита на лица, които не са навършили
18-годишна възраст, както и на лица, които са в безпомощно състояние
вследствие на тежко увреждане, заболяване или старост или са поставени под
запрещение. Доколкото молителят С. И. П. не отговаря на нито едно от
условията на чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН, както и не е бил освободен от д.т., същият
дължи заплащане на сумата от 12. 50 лв., представляваща държавна такса за
въззивното обжалване, на основание чл. 11 ал. 1 във вр. с чл. 3 от ЗЗДН и чл.
17 ал. 2 във вр. с чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ************ г., постановено по гр.д.№
8
************ на Районен съд – В., 48 с-в.
ОСЪЖДА С. И. П., ЕГН **********, с адрес в гр.В., м-ст Б.Ю., ул.**
ДА ЗАПЛАТИ на А. С. Д., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ж.к. О., бл.**,
вх.*,ет.** сумата от 1000.00 лева /хиляда лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА С. И. П., ЕГН **********, с адрес в гр.В., м-ст Б.Ю., ул.**
ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Варненски окръжен съд сумата от 12.50 лв. /дванадесет лева и 50 ст./,
представляваща държавна такса за въззивното обжалване, съгласно чл. 16 от
Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на
основание чл. 11 ал. 1 във вр. с чл. 3 от ЗЗДН и чл. 17 ал. 2 във вр. с чл. 11 ал. 3
от ЗЗДН.
РЕШЕНИЕТО е окончателно, на основание чл. 17 ал. 6 от ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9