Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                гр.Ямбол........16.07........2020 г.

 

                               В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

 

  Ямболският окръжен съд, гражданска колегия, в публично заседание

  На..............................двадесет и трети...юни……….................................

  През две хиляди и двадесета година,..........в състав:

                                                         Председател: Красимира Тагарева

                                                                Членове: Николай Иванов

                                                                                Галина Вълчанова

 

  като разгледа докладваното от съдия Г.Вълчанова...възз.гр.д.№ 109

по описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД - гр.София, представлявана от изпълнителния директор Д. Б. Б. чрез юрисконсулт П.Б. против Решение № 855/28.11.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 806/2019 г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от въззивника против Ф.А.Р. обективно съединени искове по чл.422 ГПК във вр. чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86 от ЗЗД -да се приеме за установено, че му дължи сумата от 920.03 лв. - главница, представляваща задължение по договор за потребителски кредит № 10607227/25.02.2014 г., договорна лихва в размер на 383.97 лв. за периода от 26.08.2014 г. до 16.12.2014 г., обезщетение за забава – 446.10 лв. от 27.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 02.10.2018 г., законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 02.10.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и съдебни разноски общо в размер на 85 лв., от които 35 лв. – платена държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2818/03.10.2018г. по ч.гр.д. № 3928/2018г. по описа на ЯРС.

Сочи се, че решението на ЯРС е неправилно, тъй като съдът е приел договорът за заем за недействителен. Не е налице нито едно от посочените нарушения, тъй като са спазени всички изисквания, уредени в Закона за потребителския кредит. Твърди се, че в договора е посочен общият размер на дължимата сума, както и условията за усвояването му и изпълняването на паричните задължения. Визиран е размерът на вноските, техният брой, периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума (всички плащания), както и годишният процент на разходите. Излагат се доводи, че доколкото договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, е неприложимо. Според въззивника съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая. Счита, че дори съдът да приеме, че от погасителния план не става ясно какъв е размерът на отделните пера по задълженията, формиращи всяка една погасителна вноска, в случая е налице ясна и подробна информация, достатъчна за всеки потенциален кредитоискател, за да може да извърши правилна преценка относно размера на дължимите погасителни вноски, условията и периода, за които следва да изплати заема, съобразно личните си финансови възможности. Клаузите по договора и дължимите суми са точно и ясно разписани и са разбираеми за всеки потенциален длъжник.

В жалбата се сочи за неправилен и изводът на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за уговорената възнаградителна лихва. Въззивникът се позовава на Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, по-конкретно на чл.4 § 2 от директивата, който изключва от обхвата на проверката за неравноправност онези договорни клаузи, които изразяват основния предмет на договора, респ. съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Изтъкнато е съображение 19 от преамбюла на директивата, че преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/ цена на доставените стоки или предоставените услуги. Сочи се и практиката на съда на ЕС, според която обхватът на втората категория клаузи, изключени от проверката за неравноправност съгласно чл.4 § 2 от Директива 93/13/ ЕИО, е ограничен, тъй като се отнася само до съответствието между цената или предвиденото възнаграждение и доставените стоки или предоставените срещу това услуги, като това изключване се обяснява с факта, че не съществува никаква тарифа или правен критерий, които да направляват или ръководят контрола върху това съответствие. Вззивникът счита, че националният закон - чл.145, ал.2 от ЗЗП, чрез която разпоредба е транспонирана нормата на чл.4 § 2 от Директива 93/13/ ЕИО, също предвижда, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Излагат се доводи, че при договора за паричен заем задължението на заемателя за възнаградителната лихва, представляваща цената на ползването на предоставения капитал, заедно със задължението за връщане на получената в заем сума, съставляват основната престация, дължима от заемателя - чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. По тази причина и съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП съответствието на размера на възнаградителната лихва с предоставената в заем сума не се включва в обхвата на служебната проверка за неравноправност. В жалбата се сочи, че неправилно първоинстанционният съд е извършил служебна проверка относно клаузата, уреждаща размера на възнаградителната лихва по договора за заем и е приел, че същата противоречи на добрите нрави, без да е направено възражение от ответната страна в този смисъл.

Въззивникът моли да бъде съобразено от съда и това, че в договорната лихва е калкулиран рискът от бързото отпускане на кредита при липса на обезпечение при предсрочна изискуемост, както и в случай на принудително изпълнение поради неизпълнение на задължението за връщане на договорената сума в срок. Договорната лихва представлява печалба за заемодателя за това, че заемателят ползва неговите парични средства, т.е. тази лихва има възнаградителен, а не наказателен характер, поради което се дължи така, както е уговорена. Сочи се, че такава е била волята на ответника, подписал договора, който съгласно чл.20а от ЗЗД има сила на закон за тези, които са го сключили. Въззивникът се позовава и на това, че кредиторът попада в обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на ЗКИ. Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките, е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани от банките. От друга страна, в случая се касае за възнаградителна лихва, т. е. парите, за ползването на които се дължи лихва, се наричат "капитал". Въпреки разпоредбата на ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва. Поради всичко изложено въззивникът счита, че размерът на годишния лихвен процент не противоречи на добрите нрави.

Претендира още, че дори да бъде прието, че договорната лихва не може да надвишава трикратния размер на законната лихва, то следва тя да бъде редуцирана до посочения размер, а не да бъде обявявана за нищожна и съответно - претенцията за нея да бъде изцяло отхвърляна. Според въззивника е  неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като клаузата за договорна лихва не е нищожна изначално, а е приета от съда за такава поради завишения й размер и в случая тя може да бъде заместена по право от повелителните правила на закона.

Излагат се и доводи, че фиксираният в чл.19, ал.4 ЗПК праг на годишния процент разходи, както и на законната лихва е от 23.07.2014 г., с изменение в ЗПК, което е обнародвано в ДВ, бр. 35 от 2014 г., а в настоящия случай договорът за заем е сключен на 25.02.2014 г., когато това изискване все още не е съществувало. Искането на въззивника е за отмяна на решението и уважаване на исковете.

Въззиваемата страна чрез особения представител адв. Д. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира решението на ЯРС за правилно и моли да бъде потвърдено. Сочи, че съдът правилно е приел за нищожни клаузите от договора за кредит поради несъбразяване н чл.11 от ЗПК и поради противоречие с добрите нрави. Намира за неоснователни възраженията на въззивника с оглед съдебната практика относно размера на възнаградителната лихва, която може да се договаря съобразно с чл.9 от ЗЗД. В отговора се сочи, че правилно ЯРС е уважил възражението на ответника за прихващане на дължимата главница с платените от него суми, посочени в заключението на вещото лице, включващи и лихви.

В съдебно заседание страните са редовно призовани като въззивникът не изпраща представител, а е депозирал молба за това, че поддържа въззивната си жалба и желае уважаването й.

Въззиваемата страна чрез своя особен представител поддържа отговора по жалбата и желае отхвърляне на жалбата.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Пред ЯРС е депозирана искова молба на „Агенция за събиране на вземания”ЕАД - гр.София, с която желае да се приеме за установено по отношение на ответницата Ф.А.Р., че същата им дължи сумите, както следва: 920,03 лв., представляващи главница по Договор за кредит; 383,97 лв., представляващи договорна лихва за периода от 26.08.2014 г. до 16.12.2014 г. /падеж на последна погасителна вноска/; 446,10 лв., представляващи обезщетение за забава, считано от 27.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението в районен съд, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Твърди се, че на 21.07.2014 г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) на основание чл. 99 от ЗЗД между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и „Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит № CASH-10607227 от дата 25.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД и Ф.А.Р. е прехвърлено в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, а след това на 01.04.2016 г. вземането е прехвърлено по договор за цесия от „Изи Асет Мениджмънт" АД на „Агенция за събиране на вземания" ООД /правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания" ЕАД/.

На 25.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, като Кредитор и Ф.А.Р. като Кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит с № CASH-10607227, при спазване на разпоредбите на ЗПК за предоставяне под формата на заем парична сума в размер на 1500 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита отбелязана в Договора в поле „размер на заема/кредита", която сума е получена в брой от представител на заемодателя с полагане на подписа на кредитополучателя. Редът и условията, при които Кредиторът е отпуснал кредит на Кредитополучателя се уреждат от Договора и Общите условия за предоставяне на кредити, които са неразделна част от Договора. Общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 3234 лв. като договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 1734,00 лв. Заетата сума е следвало да бъде върната в срок до 16.12.2014 г., на 42 броя равни седмични погасителни вноски, всяка от които по 77,00 лв., съгласно погасителен план неразделна част от Договора за кредит, в който е посочен падежа на всяка отделна погасителна вноска. На длъжника е начислена лихва за забава 446,10 лева за периода от 27.08.2014 г. (датата, на която е станала изискуема първата неплатена от длъжника погасителна вноска) до датата на подаване на заявлението в съда.

Сумата, която е погасена до момента, е в размер на 1930,00 лв., с която са погасени, както следва: договорна лихва-1350,03 лв., главница- 579,97 лв. В изпълнение на изискванията на закона и по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника е изпратено уведомително писмо за станалите продажби на вземането на посочения от длъжника адрес, което е получено лично от ответника.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата, чрез назначеният й от съда особен представител, с който  счита предявеният иск за допустим, но неоснователен и недоказан и моли да бъде отхвърлен. Счита, че договора е недействителен на осн. чл.22 от ЗПК, тъй като не отговаря на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК /ДВ бр.18/2010 г./ В процесния договор е посочен ГПР 769.55 %, но не е ясно какво включва, нито как е формиран. Изрично е уговорен само годишен лихвен процент 220.76 %. Договорът не отговаря на изискването на чл.11,ал.1,т.12 от ЗПК, според който погасителния план трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главница,лихва изчислена на база лихвения процент, допълнителните разходи, което също е основание по чл.22 от ЗПК за недействителност на договора. Клаузата за договорната лихва се счита за нищожна на основание чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД, във вр. с чл.9 от ЗЗД - накърняване на добрите нрави поради прекомерност на размера - уговорката за надбавката над разходно оправдания лихвен процент /20 пъти над законната лихва/, водеща до несправедлив общ годишен размер на разходите по кредита.

Тъй като ответницата е изплатила общо 1930 лева, както е посочено в обстоятелствената част на ИМ прави възражение за прихващане, като моли остатъка от неплатената главница в размер на 920.03 лева да бъде приспаднат от платената сума като договорна лихва в размер на 1350.03 лева, като по този начин счита, че с извършеното прихващане цялата главница към настоящия момент е изплатена. Лихвата за забава е погасена по давност, тъй като вземането за наказателна лихва се явява обезщетение от неизпълнен договор и като такова се погасява с 3 годишна давност.

Въззивният съд възприема изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на атакуваното решение в тази част. Действително на 25.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД, като Кредитор и Ф.А.Р. като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит с № CASH-10607227 за предоставяне под формата на заем парична сума в размер на 1500 лв., с общата стойност на плащанията по кредита в размер на 3234 лв. като договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 1734 лв. при ГПР 769.55 % и ГЛП 220.76 %. Сумата е договорено да бъде върната в срок до 16.12.2014 г., на 42 броя равни седмични погасителни вноски всяка по 77,00 лв., съгласно погасителен план. Не е спорно, че това вземане е било предмет на договор за цесия и е било прехвърлено първо от „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД на „Изи Асет Мениджмънт" АД и впоследствие от „Изи Асет Мениджмънт" АД на „Агенция за събиране на вземания" ООД /правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания" ЕАД/, като за последната цесия Р. е била уведомена лично на 18.04.2016 г.

Последният кредитор на длъжника Р. - „Агенция за събиране на вземания" ЕАД се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 3928/2018 г. на ЯРС за сумите 920,03 лв., представляващи главница по Договор за кредит; 383,97 лв., представляващи договорна лихва за периода от 26.08.2014 г. до 16.12.2014 г. /падеж на последна погасителна вноска/; 446,10 лв., представляващи обезщетение за забава, считано от 27.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението в районен съд, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Тъй като Р. е била уведомена на основание чл.47 ал.5 от ГПК, това е довело до завеждане на установителния иск.

Пред първата инстанция е изслушано заключение по съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице е дало заключение, че по процесния договор за заем по сметките на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” АД са потъпили плащания в размер на общо 1930 лв., с които са погасени 579,97 лв. – главница и 1350,03 лв. – възнаградителна лихва за периода 25.02.2014 г. – 25.08.2014 г. По сметките на „АСВ” ЕАД няма извършени плащания. Към датата на подаване на заявлението остатъкът от задължението по Договор за заем САSH-10607227/25.02.2014 г. е в размер на общо 1304 лв., от които: 920.03 лв. – главница и 383.97 лв. – договорна лихва за периода 26.08.2014 г.-16.12.2014 г., а лихвата за забава /обезщетение за забава/ върху непогасената главница за претендирания период 27.08.2014 г. – 02.10.2018 г. е 383,14 лв.

При така събраните и обсъдени доказателства, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.

Предявеният иск е с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.99 от ЗЗД и чл.240 и чл.86 от ЗЗД. Безспорно е сключен договор за заем САSH-10607227/25.02.2014 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” АД и Ф.А.Р. за заета сума 1500 лв., с общата стойност на плащанията по кредита в размер на 3234 лв. като договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 1734 лв. при ГПР 769.55 % и ГЛП 220.76 %. Налице са постъпили плащания общо 1304 лв., от които: 920.03 лв. – главница и 383.97 лв. – договорна лихва за периода 26.08.2014 г.-16.12.2014 г. Остатъкът от вземането е предмет на две цесии, последната с цесионер ищеца по делото „АСВ” ЕАД като Р. е надлежно уведомена за това.

За да е основателно искането за събиране на вземането прехвърлено по договора за цесия следва да бъде изследван въпроса за неговата наличност и изискуемост към момента на прехвърлянето, а предвид фактите по делото, въззивният съд счита, че вземането не е съществувало към момента на цесията от 01.04.2016 г. по следните съображения:

Съдът счита, че процесният договор за заем отговаря на изискванията на ЗПК - спазени са изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 от ЗПК в редакциите си към момента на сключване на договора. Налице е погасителен план с посочен начин на формиране на вноските по кредита, а методика за формиране на ГПР не е необходима, тъй като е фиксиран лихвения процент. Предвиденото в нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК, изменена в ДВ от 23.07.2014 г. за това, че ГПР не може да бъде повече от 5 пъти размера на законната лихва и са нищожни клаузите, надхвърлящи този праг в случая е неприложимо, тъй като договорът за заем е сключен преди въвеждане на това изискване - 25.02.2014 г.

Според въззивният съд уговорката за ГПР 769.55 % и ГЛП 220.76 % по договора за заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Към момента на сключване на настоящия договор за кредит е действала разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК ДВ бр. 18/5.03.2010 г., според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита на потребителя – настоящи и бъдещи и включва лихвите, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на посредниците за сключване на договора. Безспорно е, че към датата на сключване на договора, страните съобразно чл. 9 ал.1 от ЗЗД свободно са определяли съдържанието му, но същото не би следвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение поради това, че правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Това е обща правна категория, приложима по конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения и е понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата.

В настоящия случай, съдът счита, че уговорените ГПР и ГЛП противоречат на добрите нрави, тъй като с тази уговорка са договорени необосновано високи цени, стигнало се е до неравноправно третиране на икономически слаби участници в оборота, цели се недобросъвестна конкуренция и се използва монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Договорената в случая лихва значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване, както и адекватния размер на разходите, които е направил и които съпътстват предоставянето обслужването и възстановяването на кредита. При потребителски кредит за сумата 1500 лв. с кратък срок на ползване от 8 месеца, уговарянето на ГПР в размер 769.55 % и ГЛП в размер 220.76%, от което следва, че сумата за погасяване е в размер 3 234 лв.е съдът счита, че е необяснимо и несъпоставимо, както с разходите, които са направени от кредитора, така и с риска, който носи и размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Както се посочи по – горе при сключване на настоящия договор, максималният размер на възнаградителната лихва е бил ограничен единствено от разпоредбата на чл. 9 ал.1 от ЗЗД и съдът счита, че уговорения размер на оскъпяване на заетите парични средства противоречи на добрите нрави, тъй като злепоставя интереса на икономически по-слабата страна в облигационното правоотношение.

По тези съображения, съдът приема, че уговорените размери на ГПЛ и ППР са нищожни клаузи по договора, поради което задължението на кредитополучателя Р. е да възстанови единствено заетата главница от 1 500 лв. Страните не спорят, че по сметката на първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД са постъпили суми в общ размер 1 930 лв., но след като съдът приема, че договорената лихва е нищожна, то с тази сума е погасена изцяло главницата от 1 500 лв. и не следва да бъде разпределяна по главница и лихви, както е сторено. След като съдът достига до извода, че заетата сума е изцяло изплатена от Р., то на същата не следва да бъде начислявана и претендирана лихва за забава, така, както се желае да бъде прието за установено, че същата дължи в размер 446.10 лв. от 27.08.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 02.10.2018 г.

При това положение, след като е достигнал до същите изводи за отхвърляне на установителната претенция, въззивният съд счита, че атакуваното решение на ЯРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Тъй като до приключване на производството пред въззивния съд въпреки, че бе надлежно уведомен, въззивникът не заплати адвокатското възнаграждение за особен представител на въззиваемата и същото е изплатено от сметката на ЯОС в размер 176.50 лв. Поради това с настоящото решение, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметката на ЯОС сумата 176.50 лв.

На основание изложеното, ЯОС

 

                                                         РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 855/28.11.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д.№ 806/2019 г.

ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД - гр.София, представлявана от изпълнителния директор Д. Б. Б. да заплати по сметката на ЯОС сумата 176.50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за особен представител на въззиваемата страна пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                       2.