Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 03.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II въззивен граждански състав, в публично заседание на трети
април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ 2.Мл.съдия СИЛВИЯ ИВАНОВА
при секретаря Десислава Гюзелева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Иванова в.гр.д. №135 по описа за 2019г. на Окръжен съд-Плевен, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №1928 от 10.12.2018г., постановено по гр.дело №2620/2018г. по
описа на Районен съд – Плевен, съдът е признал за установено на осн. чл.422, вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1, от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД,
че С.Б.Ц., ЕГН **********,*** дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г., чрез юрк. К. П.,
сумата от 550лв.- главница, сумата от 212,22лв.-договорна лихва, за периода
22.03.2011г.-29.10.2012г. и сумата от 234,59лв.- лихва за забава, за периода
30.08.2012г.-20.11.2016г., дължими въз основа на договор за издаване на
кредитна карта *** от 29.10.2006г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 01.12.2016г., за
които суми има издадена Заповед за изпълнение №5766/02.12.2016г., по ч.гр.д.№
9092/2016г.по описа на ПлРС.
Със същото решение първоинстанционният съд е осъдил на осн. чл.78, ал.1, вр. ал.8
от ГПК, С.Б.Ц., ЕГН **********,***, да заплати на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.
„***” №***, представлявано от А.Г., сумата от 375лв., съставляващи направени по
настоящото производство разноски и сумата от 75лв.- разноски по ч.гр.д.№
9092/2016г.по описа на ПлРС.
Срещу решението е
постъпила въззивна жалба от С.Б.Ц., чрез адвокат Т. Д. ***, с която се иска решението да бъде
изцяло отменено като неправилно и незаконосъобразно. Наведени са доводи, че
обжалваното решение е постановено в
противоречие с материалния закон и
събраните по делото доказателства. Твърди се, че изводите на РС-Плевен за
възникнало облигационно отношение и за
съществуване на задължение за заплащане
сумата, предмет на договора за цесия, са необосновани и не намират подкрепа от
събраните по делото доказателства. Изложени са доводи, че не е установено изпълнение на задължението на банката да предаде издадената кредитна карта. Изложена е аргументация, че решението е неправилно и в частта, с която са уважени вземанията за лихва върху главницата,
като е релевирано и възражение за
изтекла давност. Отправено е искане към Окръжния съд да отмени обжалваното решение като
неправилно и незаконосъобразно. Претендират се разноски.
В законоустановения
срок е постъпил писмен отговор от въззиваемото дружество „***“ ЕАД, чрез юрисконсулт К. П., в който се
поддържа, че решението на РС-Плевен е правилно и законосъобразно. Изложени са
доводи, че въззивникът за пръв път пред
въззивната инстанция навежда твърдения, които не са били поставяни на разглеждане пред първата
инстанция. Посочва се, че С.Ц. не е направил доказателствени искания, нито
предприел процесуални действия, които да
го ползват относно предаването на
процесната кредитна карта. Развити са съображения, че съгласно
съдебно-счетоводната експертиза, банката
редовно е предоставяла суми, които били усвоявани от С.Ц.. Отправено е
искане до Окръжен съд-Плевен първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден
изцяло. Претендират се разноски
В проведеното пред въззивния съд заседание на 03.04.2019г. въззивникът С.Б.Ц. се явява лично и с адвокат
Т.Д. ***, която поддържа въззивната
жалба по изложените в нея съображения. Развива доводи, че по делото не е
установено издаването и съответно предаването от страна на банката на процесната карта на С.Ц.. Посочва се, че първоинстанционният съд не се
е съобразил с направеното възражение за
изтекла давност по отношение на лихвите. Отправя се искане до Окръжен
съд-Плевен да отмени обжалваното решение. Претендират се разноски.
В проведеното пред въззивния съд заседание на 03.04.2019г. за
въззиваемото дружество „***“ ЕАД не се явява
представител. Постъпила е молба от юрисконсулт Т. К., като пълномощник на
дружеството, с която се изразява становище да бъде даден ход на делото в
отсъствие на представител на дружеството. Поддържа се отговора на въззивната жалба, по изложените в него
съображения. Претендират се разноски. Отправя
се възражение за прекомерност на
претендирания от въззивника адвокатски хонорар, като се иска редуцирането му до
минималния размер.
Плевенски окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и наведените във
въззивната жалба доводи, приема за установено от
фактическа страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. При проверката относно правилността на първоинстанционното
решение, той е ограничен от релевираните в жалбата доводи.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е
частично ОСНОВАТЕЛНА, що се касае до възраженията за изтекла давност по
отношение на вземанията за лихви.
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. Разгледано по същество, съобразно наведените във
въззивната жалба доводи, решението на Районен съд-Плевен е частично неправилно,
по следните съображения:
Не се спори между
страните, че на 01.12.2016г. от „***“ ЕАД пред РС-Плевен е
депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
против С.Б.Ц.. Посочено е, че вземането
произтича от Договор за издаване на
кредитна карта, сключен на 29.10.2006г.
Във връзка с горното е образувано ч.гр.д. №9092/2016г. по описа на
РС-Плевен, като на 02.12.2016г. е издадена Заповед №5766 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е
разпоредено длъжникът С.Б.Ц., ЕГН ********** да заплати на кредитора „***“ ЕАД, ЕИК *** сумата от 550лв. –
главница; 212,22лв. - договорна лихва за периода от 22.03.2011г. до 29.10.2012г.;
234,59лв. - лихва за забава за периода
от 30.08.2012г. до 20.11.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 01.12.2016г. до окончателното
изплащане на вземането, както и направени деловодни разноски в размер на 25лв.
за държавна такса и 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. На 16.03.2017г. е
издаден изпълнителен лист.
Безспорно е, че на основание
подадено възражение по чл. 423 ГПК от страна на С.Ц. срещу Заповед №*** за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена по ч.гр.д. №9092/2016г. по описа на РС-Плевен, е образувано в.ч.гр.д. №51/2018г. по описа на
ОС-Плевен. С Определение №255/23.02.2018г.
на ОС-Плевен по в.ч.гр.д. №51/2018г. по описа на ОС-Плевен, възражението
на С. Ц. е прието. В указания от
РС-Плевен с Разпореждане №2290/28.02.2018г. по ч.гр.д. №9092/2016г. по описа на
РС-Плевен срок е предявена искова молба от „***“ ЕАД срещу С.Б.Ц..
Настоящият въззивен състав намира за правилни и обосновани изводите на
РС-Плевен, че между „***“ ЕАД, като
кредитодател, и въззивника С.Ц.- като
кредитополучател, са възникнали договорни отношения, въз основа на сключен
Договор №*** за издаване на национална кредитна карта *** от дата 29.10.2006г. Въз основа на предвиденото в чл.1 Предмет на договора, Банката е открила разплащателна сметка в лева
и е издала банкова карта ***, с персонален идентификационен номер (ПИН) на името на картодържателя, на
база искане за издаване на национална
кредитна карта при одобрен кредитен лимит от 550лв., който не може да бъде
надвишаван (чл.8 от Договора - Кредитен лимит и лихвени условия). От
съдържанието на договора е видно, че
върху ползваната сума се начислява договорна лихва от 18% годишно, че банката
изготвя извлечение и го изпраща на адреса за кореспонденция на картодържателя
(чл.16 от договора). Съгласно чл.17 от договора, срокът за внасяне на минималната
погасителна вноска е 15-то число на месеца, в който е изготвено извлечението,
като неполучаването на извлечението, не е основание за неплащане на минималната
погасителна вноска от страна на картодържателя. В чл.57 на договора е предвиден
срок на действие три години, както и случаите на автоматично подновяване за нов
период. В договора за описани и хипотези на предсрочна изискуемост (чл.
61-чл.65). Изрично в чл. 27 от договора е
е посочено, че картодържателят се задължава да ползва картата лично и да я пази с грижата на добрия стопанин. В
чл. 28 от договора е предвидено
задължение за картодържателя да пази в
тайна своя ПИН и да вземе всички
необходими мерки срещу узнаването му от
трети лица. В чл. 46 от договора е
предвидено, че при изгубване, кражба, отнемане, подправяне или използване
по друг неправомерен начин на картата,
картодържателят е длъжен да изиска блокирането й на телефони или чрез писмена
молба, подадена в работното време на Банката. В чл. 53 от договора е
предвидено, че Банката не носи отговорност
в случай на извършена операция с
карта, която е изгубена, открадната, отнета, или използвана по друг неправомерен начин в комбинация с
правилно въведен ПИН, преди картодържателят да е информирал банката, съгласно чл. 46 от
договора, както и 4 часа след уведомлението.
Настоящият
въззивен състав приема, че между „***“ ЕАД- като цедент и „***“ ЕАД като
цесионер, на 03.11.2011г. е сключен
Договор за цесия (прехвърляне на вземания). В завереното копие на Приложение
№1А, неразделна част от договора, под номер 379 е вземането към С.Ц.. Приложено е заверено копие на
потвърждение за сключена цесия, от страна
на „***“ ЕАД.
В
първоинстанционното производство е назначена и приета като неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид така
установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна
следното:
Предмет на разглеждане са предявени пред Районен съд – Плевен искове с
правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1,
вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено
по отношение на С.Б.Ц., ЕГН **********,***, че дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г., чрез юрк.
К. П., сумата от 550лв.- главница, сумата от 212,22лв.-договорна лихва, за
периода 22.03.2011г.-29.10.2012г. и сумата от 234,59лв.- лихва за забава, за
периода 30.08.2012г.-20.11.2016г., дължими въз основа на договор за издаване на
кредитна карта *** от 29.10.2006г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 01.12.2016г., за
които суми има издадена Заповед за изпълнение №***. по ч.гр.д.№ 9092/2016г.по описа на Районен
съд-Плевен.
Настоящият въззивен състав споделя изложените в
обжалваното решение на РС-Плевен изводи за възникналите договорни отношения
между страните, предвид валидно сключеният Договор №*** за издаване на национална
кредитна карта *** от 29.10.2006г.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователни възраженията на
въззивника, че не е доказано предаването
на картата от страна на банката, и че липсват доказателства именно той ли я е
ползвал. Въззивната
инстанция приема, че няма направени възражения от страна на С.Ц.,
че не е участвал при сключването на договора, последният не е оспорен като
документ и следва да бъде ценен с всички доказателства по делото. Съгласно
задълженията на картодържателя, подробно описани във фактическата страна
по-горе, С.Ц. е имал задължение да ползва картата лично и да я пази с грижата на добрия стопанин, да
пази в тайна своя ПИН и да вземе всички
необходими мерки срещу узнаването му от
трети лица, а при изгубване, кражба, отнемане, подправяне или използване
по друг неправомерен начин на картата,
картодържателят е длъжен да изиска блокирането й на телефони или чрез писмена
молба, подадена в работното време на Банката. Банката не носи отговорност в случай на извършена операция с карта, която е изгубена, открадната, отнета,
или използвана по друг неправомерен
начин, в комбинация с правилно въведен
ПИН преди картодържателят да е информирал банката, съгласно чл. 46 от
договора, както и 4 часа след уведомлението. Няма данни С.Ц. да е изпълнил тези
свои задължения, ако е установил, че някой друг е използвал неправомерно картата. Същевременно, от всички
материали по делото се установява и противното, а именно че той е продължил да
ползва кредитната карта и да усвоява разрешеният му кредитен лимит, както и да
заплаща дължимите вноски, до 22.03.2011г. След тази дата не са извършвани
плащания по договора.
В приетата в първоинстанционното производство съдебно
–счетоводна експертиза, чието заключение и настоящият състав намира за подробно аргументирано и даващо отговор на
всички поставени въпроси, е посочено, че са усвоявани и погасявани суми, като
последното заплащане на сума от 30 лева
е на дата 22.03.2011г. На дата 29.10.2012г. е следвало да бъде
възстановена сумата по кредитната карта, което не е сторено. Съгласно приетото
и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза, на 29.10.2006г. е сключен договор за издаване на кредитна
карта между „***“ ЕАД и С.Б.Ц. за
кредитен лимит в размер на 550 лева;
договорена е годишна лихва в размер на 18 % годишно, като ежемесечно С.Ц. следвало да заплаща минимална погасителна вноска. Съгласно
заключението на вещото лице, срокът на картата
е три години, удължава се
автоматично, ако кредитът не е
просрочен; първоначалната валидност на картата
е 29.10.2009г., а първото просрочие по договора е
от 22.03.2011г., на която дата е последното плащане по
договора за кредит. Вещото лице е
посочило, че крайният срок на договора е
29.10.2012г., когато С.Ц. е следвало да възстанови цялата сума по договора за кредит. В заключението е отразено,
че срокът за внасяне на минималната
погасителна месечна вноска е 15-то число на месеца, в който е изготвено извлечението, размерът на
минималната погасителна месечна вноска е 5% от общата дължима вноска, формирана от дължимият ползван лимит, плюс сумата от
дължимите лихви, такси и комисионни, но не по-малко от 25 лева. Вещото лице е
дало заключение, че сумата по кредитна карта е усвоявана многократно, като
съответно са възстановявани суми
(внасяни са месечни вноски), подробно описани в таблица в констативно-съобразителната част на
експертизата. Съгласно експертизата, последното плащане по процесния договор е извършено на 22.03.2011г., на която дата е
внесена сума от 30 лева. По данни от счетоводните записвания на „***“ ЕАД и „***“ ЕАД вещото лице установило задълженията
на С.Ц. по процесния договор както следва: главница 550 лева, договорна лихва
212,22 лева за периода от 22.03.2011г. (
датата на последното плащане) до
29.10.2012г. (падежът на договора), 234,59 лева лихва за забава за периода от 30.08.2012г. (договора за
цесия) до 20.11.2016г. (датата на подаване на заявлението). В открито съдебно заседание на 20.11.2018г.
пред РС-Плевен, при изслушване на вещото лице, последното поддържа
представеното заключение и уточнява, че С.Ц.
е прекратил плащанията, т.е. не е бил редовен платец на задължението.
Настоящият въззивен
състав намира за правилни аргументите на РС-Плевен за действието на цесията
спрямо С.Ц.. В първоинстанционното решение
е посочено, че предвид липсата на изпълнение, е ирелевантно възражението на С.Ц. за
уведомяване. В допълнение, с предявяване на исковата молба, С.Ц. се счита
уведомен за действието на цесията.
Неоснователни
са възраженията на въззивника, че РС-Плевен не е съобразил направените
възражения за изтекла давност по отношение на главницата. Подробно в първоинстанционния съдебен акт е изложено,
че кредиторът в случая не се позовава на
предсрочна изискуемост на задължението. Във връзка с горното, и настоящият
съдебен състав намира за правилни изводите на РС-Плевен, че за начална дата на погасителната давност
следва да се приеме изтичане срока на договора по арг.чл.114 от ЗЗД, в случая
29.10.2012г. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК, искът за установяване на вземането
се счита за предявен, от датата на заявлението по чл.410/417 от ГПК. В случая
тази дата е 01.12.2016г., като давността
не е изтекла и вземането не е погасено
по давност по отношение на главницата от
550 лева. Задълженията по договор за кредит/заем не са такива за
периодичен платеж. Задължението е неделимо и дори договореното връщане на
кредита/заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява частични плащания по договора, поради което е приложим
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД (В този смисъл Решение №28 от 05.04.2012г.
по гр.д.№523 от 2011г., ІІІ г.о. на ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС
по гр.д.№795/2010г., IVг.о., Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1200/2011 г., II т. о.). Горецитираната съдебна практика е относима за
давност по отношение на главница. Ето защо искът за главница е основателен в
пълния си размер от 550 лева. Като
законна последица върху претенцията за главница, правилно РС-Плевен е присъдил и
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
01.12.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
Настоящият въззивен
състав намира за основателни възраженията във въззивната жалба, че
първоинстанционното решение е неправилно в частта, с която са изцяло уважени вземанията
за договорна лихва върху главницата в размер на 212,22 лева за периода
от 22.03.2011г.-29.10.2012г.; както и за лихва за забава върху главницата от 234,59 лева за периода 30.08.2012г.-20.11.2016г. В тази връзка
следва да бъде отбелязано, че вземането
за лихви се погасява с тригодишна давност - чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, поради което
към датата на подаване на заявлението 01.12.2016 г. погасителната давност е
изтекла изцяло по отношение на вземането
за договорна лихва. По отношение на възражението за изтекла давност за лихва за
забава, важи изложеното по-горе за договорната лихва. Начисленото обезщетение
за забава до дата – 01.12.2013 г. (три години преди
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) е погасено по давност и в
тази част искът е следвало да бъде отхвърлен като погасен по давност. Съобразно
позоваването на въззивника на изтекла погасителна давност, и гореизложените
доводи за давностния срок по отношение на начислените лихви, не са погасени по давност вземанията за лихва
за забава за периода от 01.12.2013 г. до 01.12.2016 г.
След използването на електронен калкулатор - www.calculator.bg и на основание чл.
162 ГПК, Съдът определи и размера на обезщетениeто за забава в размер на 167,94
лева. В тази връзка са основателни възраженията на въззивника, че за разликата
до пълния размер от 234,59 лева претенцията за лихви за забава е следвало да
бъде отхвърлена като погасена по давност.
Настоящият въззивен състав отбелязва, че в диспозитива на Решение №1928
от 10.12.2018г., постановено по гр.дело №2620/2018г. по описа на Районен съд –
Плевен е допусната техническа грешка, тъй като съдът е посочил кредитна карта „***“,
вместо „***“.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно в частта, в която е признато за установено на осн. чл.422, вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД,
че С.Б.Ц., ЕГН **********,*** дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г., чрез юрк. К. П.,
сумата от 550лв.- главница, дължима въз основа на договор за издаване на
кредитна карта *** от 29.10.2006г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 01.12.2016г., за
които суми има издадена Заповед за изпълнение №***., по ч.гр.д.№ 9092/2016г.по
описа на ПлРС.
Обжалваното решение следва да бъде отменено и исковата претенция
отхвърлена в частта, в която е признато за установено на осн. чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430,
ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86,
ал.1 от ЗЗД, че С.Б.Ц., ЕГН **********,*** дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г.,
чрез юрк. К. П., сумата от 212,22лв.-договорна лихва, за периода
22.03.2011г.-29.10.2012г. и лихва за забава за разликата над 167,94 (сто шестдесет и
седем лева и деветдесет и четири стотинки) лева
до 234,59 (двеста тридесет и четири лева и петдесет и девет стотинки) лева за периода от 30.08.2012г. до 30.11.2013г.,
дължими въз основа на договор за издаване на кредитна карта *** от
29.10.2006г., за които суми има издадена Заповед за изпълнение №***., по
ч.гр.д.№ 9092/2016г. по описа на ПлРС, тъй като претенцията в тази част е
погасена по давност.
С оглед изхода на правния
спор пред настоящата въззивна съдебна инстанция, на осн. чл.78, ал. 3 вр. ал.1 ГПК, съразмерно с уважената и отхвърлена
част на предявените искове, съдът
намира, че на ищеца в първоинстанционното производство „***“
ЕАД, ЕИК *** се
дължат направените деловодни разноски за първоинстанционното производство по компенсация в
размер на 186,16 (сто осемдесет и шест
лева и шестнадесет стотинки) лева,
които С.Б.Ц.,
ЕГН ********** следва
да бъде осъден да заплати.
С оглед изхода на правния
спор пред настоящата въззивна съдебна инстанция, на осн. чл.78, ал. 3 вр. ал.1 ГПК, съразмерно с уважената и отхвърлена
част на предявените искове, съдът
намира, че на ищеца в първоинстанционното производство „***“
ЕАД, ЕИК *** се
дължат направените деловодни разноски за заповедното
производство- ч.гр.д.№9092/2016г. по описа на Районен съд –
Плевен, в размер на 54,17 (петдесет и
четири лева и седемнадесет стотинки)
лева, които С.Б.Ц., ЕГН ********** следва да бъде осъден да заплати. Включени в
тези разноски са юрисконсултското
възнаграждение, което на осн. чл.78,
ал.8 ГПК следва да бъде редуцирано до
минималният размер от петдесет лева.
С оглед изхода на правния
спор пред настоящата въззивна съдебна инстанция, на осн. чл.78, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК „***“
ЕАД, ЕИК *** следва да бъде осъдено да заплати по компенсация на С.Б.Ц., ЕГН **********
разноски за
производството пред въззивната инстанция
в размер на 11,90 (единадесет лева и
деветдесет стотинки) лева.
Настоящият въззивен състав констатира, че не е внесена и събрана държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивникът
С.Б.Ц.
ЕГН ********** е останал задължен да
заплати такава и следва да бъде осъден да заплати на Окръжен съд-Плевен
държавна такса в размер на 25 (двадесет
и пет) лева.
Водим от гореизложеното, Плевенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №1928 от 10.12.2018г., постановено по
гр.дело №2620/2018г. по описа на Районен съд – Плевен, В ЧАСТТА МУ, с която е признато за
установено на осн. чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1,
вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД, че С.Б.Ц., ЕГН **********,*** дължи на „***“ ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „***” №***,
представлявано от А.Г., чрез юрк. К. П., сумата от 212,22лв.-договорна лихва,
за периода 22.03.2011г.-29.10.2012г. и сумата от 234,59лв.- лихва за забава, за
периода 30.08.2012г.-20.11.2016г., дължими въз основа на договор за издаване на
кредитна карта *** от 29.10.2006г., за които суми има издадена Заповед за
изпълнение №5766/02.12.2016г., по ч.гр.д.№ 9092/2016г.по описа на ПлРС, като вместо него и на основание чл. 271 ГПК ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г., чрез юрк. К. П. против С.Б.Ц., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430,
ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за пълния предявен размер на претендираната договорна лихва от 212,22лв.,
за периода 22.03.2011г.-29.10.2012г., като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С., ул. „***” №***, представлявано от А.Г., чрез юрк. К. П. против С.Б.Ц., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.430,
ал.1 от ТЗ, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за лихва за забава за разликата над 167,94 (сто шестдесет и седем лева и деветдесет и четири
стотинки) лева до 234,59 (двеста тридесет и четири лева и петдесет и девет
стотинки) лева и за периода от 30.08.2012г. до
30.11.2013г., като погасен по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК С.Б.Ц., ЕГН ********** да заплати на „***“ ЕАД, ЕИК *** разноски за производството пред РС-Плевен по ч.гр.д.№9092/2016г. по описа на Районен съд –
Плевен в размер
на 54,17 (петдесет и четири лева и седемнадесет
стотинки) лева.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК С.Б.Ц., ЕГН ********** да заплати по компенсация на „***“ ЕАД, ЕИК *** сума в размер на 186,16 (сто осемдесет и шест лева и шестнадесет стотинки) лева разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК „***“ ЕАД, ЕИК *** да заплати по компенсация на С.Б.Ц., ЕГН ********** направените разноски за
настоящата въззивна инстанция в размер
на 11,90 (единадесет лева и деветдесет стотинки) лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 от ГПК С.Б.Ц., ЕГН **********
да заплати в полза на ОКРЪЖЕН
СЪД-ПЛЕВЕН държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 (двадесет и пет) лева.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.