РЕШЕНИЕ
№ 1036
гр. Кюстендил, 23.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Михаела Ив. Атанасова
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело №
20251520100764 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 3598/25.03.2025 г.,
подадена от М. И. К., с ЕГН **********, с адрес: гр. *******, кв. *******, ул.
*********** №**, ап. **, чрез адв. А. Д. от САК, със съдебен адрес:
*******************, против „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“
№28, бл. „Силвър център“, ет.2, ап.73Г, представлявано от К. И. К..
В исковата молба се сочи, че на **.**.****г. ищцата сключила с ответника
Договор за паричен заем ************************, по силата на който й бил
отпуснат заем в размер на 1 600 лева. В договора било посочено, че ГЛП ще бъде в
размер на 40,32 %, а ГПР ще бъде в размер на 49,44 %. Срокът за погасяване на заема
бил 60 седмици при 30 погасителни вноски. В чл. 1, ал. 2 - ал. 4 от договора било
уговорено, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, съгласно която на
кредитополучателя била начислена допълнителна такса в размер на 943,50 лева, която
да бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4, ал. 1
било уговорено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от сключване на договора
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител физическо
лице, което да отговаря на определени от кредитора условия, или банкова гаранция.
При неизпълнение било уговорено заплащането на неустойка в размер на 628,80 лева.
Ищцата твърди, че посочените такса и неустойка били включени в погасителния план,
като по този начин действителната цена на отпуснатия заем всъщност била в размер на
3 590,40 лева.
Сочи се, че ищцата е сключила и договор за застраховка при посредничеството
на ответното дружество като на **.**.**** г. заплатила сумата от 100 лева на
1
ответника, представляваща дължима застрахователна премия, поради което
действително усвоената от нея сума била в размер на 1 500 лева, но се заявява, че М.
К. не може да представи застрахователна полица. Твърди се, че към момента на
подаване на исковата молба ищцата е заплатила сума в общ размер на 2 692,23 лева, от
които: 1 317,44 лв. директно на заемателя, видно от приложени приходни касови
ордери, а остатъкът от 1 374,79 лв. – чрез рефинансиране на задълженията й по
сключен с ответника Договор за паричен заем ***************** г., съгласно чл. 2, ал.
1 от който договор страните се договорили да се рефинансира текущия заем на
заемателя, както и да бъде погасено изцяло задължението по Договор за паричен заем
КИД ******** от **.**.**** г. в размер на 1 374,79 лв. В ал. 2 от същия член било
обективирано изрично изявление на страните за прихващане на насрещни изискуеми
вземания, след извършване на което задължението на заемателя по рефинансирания
договор било изцяло погасено, а заемодателят изплащал на заемателя остатъка от
заемната сума. Сочи се, че заемодателят погрешно е изчислил посочения в чл. 2, ал. 1
от рефинансиращия договор размер на остатъчното задължение, доколкото ефективно
усвоената от ищцата заемна сума след удръжката за рефинансиране се равнявала на
925,21 лв., тоест остатъкът се равнявал на 1 474,79 лв., а не на 1379,79 лв.
Ищцата твърди още, че притежава качеството „потребител“ и приложимият
закон към процесното правоотношение бил Законът за потребителския кредит (ЗПК).
Договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9. Не било посочено кои конкретни
разходи се включват при формиране на ГПР, което водело до неяснота за потребителя
относно размера му и начина на определяне. Цитирана е подробна практика в горния
смисъл.
По отношение на таксата за експресно разглеждане, ищецът счита клаузата,
предвиждаща същата, за нищожна на основание чл. 21 ЗПК като противоречаща на
добрите нрави и разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същата не била включена в ГПР и
по този начин била заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не на последно място, с
начисляването на таксата не следвало да се цели обогатяването на лицето,
предоставящо услугата, предвид че заедно с начислената неустойка, представлявали
сума почти идентична със стойността на отпуснатия заем. По този начин безспорно се
нарушавали принципите на добросъвестност и справедливост, като се стигнало до
оскъпяване на заема.
По отношение на неустойката за непредоставяне на обезпечение са изложени
следните твърдения: същата била нищожна, доколкото накърнявала добрите нрави,
излизайки извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
целяла единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Счита се, че клаузата е
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Наред с това, се
приема, че с въпросната клауза за неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, доколкото с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче не произтичали вреди. Било
налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а това било
недопустимо.
Ето защо се поддържа искане съдът да прогласи за недействителен Договор за
паричен заем ************************, сключен между М. И. К. в качеството й на
кредитополучател и „ВИВА КРЕДИТ“ АД като кредитодател, на основание чл. 26, ал.
1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 22 ЗЗП, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В условията на евентуалност, ако съдът отхвърли горния иск, се предявяват
2
следните кумулативно съединени помежду си искове:
1./ за прогласяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 1, ал. 3 от Договор за
паричен заем ************************, уреждаща такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем, на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК във вр. чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД или на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради
противоречието й със закона, респ. с добрите нрави.
2./ за прогласяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 4, ал. 2 от Договор за
паричен заем ************************, уреждаща неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 1 от договора, на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗД или на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречието й със закона, респ. с добрите
нрави.
Горните (главния и предявените в условията на евентуалност искове) обективно
и кумулативно съединени с искане да се осъди „ВИВА КРЕДИТ“ АД да заплати на
М. И. К. сумата в размер на 1 092,23 лв. като платена без правно основание, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Претендират се и сторените разноски, в т.ч. тези, дължими, на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, съгласно приложен списък на разноските.
Цитирана е практика в защита на тезата, че при отхвърляне изцяло или отчасти на
предявените искове отговорността за разноски не следва да се възлага на ищеца като
потребител.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който се твърди, че същата е нередовна поради противоречие с чл. 127,
ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Не била посочена и банкова сметка на основание чл. 127, ал. 4
ГПК, за която да е видно, че е учредена съгласно чл. 39 от ЗАдв. Ответникът намира,
че предявените искове са недопустими поради липса на правен интерес у ищцата, тъй
като осъдителният иск за връщане на недължимо платена сума съдържал и искане за
установяване на спорното право, тоест съединяването на установителен с осъдителен
било недопустимо поради идентичност на предмета на спора. Цитирана е съдебна
практика в този смисъл и се сочи, че процесуалното поведение на ищцовата страна
представлява злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване с присъдените
разноски за сметка на ответника. Поради превратното упражняване на права се иска
съдът да прекрати производството по установителните искове като недопустимо.
Твърди се, че договорът е действителен и в същия коректно е посочен размера на
приложимия ГПР. На следващо място, досежно съществото по спора, намира следното:
счита се за неоснователно твърдението, че клаузата, предвиждаща такса за експресно
разглеждане, била нищожна като противоречаща на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
като се излагат подробни доводи в тази насока. Посочената клауза не заобикаляла
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвид че се касаело за допълнителна услуга,
предоставена по волята на ищцата. Не били нарушени принципите на добрите нрави и
на добросъвестността, доколкото ищцата била надлежно информирана за параметрите
на договора и сама е преценила да се възползва от посочената услуга вместо да изчака
изтичането на стандартния десетдневен срок.
Досежно неустойката ответникът счита, че не била нищожна и не противоречала
на добрите нрави като излага подробни съображения в тази насока. Сочи, че дори да
се приеме тезата, че неустойката е прекомерна, същата следвало да се намали, а не да
се прогласи за нищожна поради накърняване на добрите нрави. Обосновава се
3
твърдението, че целта на посочената неустойка била да дисциплинира длъжника да
изпълни своите договорни задължения по предоставяне на обезпечение, предвид че
неизпълнението на посоченото задължение сериозно би увредило интереса на
ответника като заемодател с оглед на основния му предмет на търговска дейност.
Счита, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, доколкото
посоченият размер на неустойка не следвало да се включва в ГПР. Изискуемостта на
неустойката настъпвала след сключване на договора, поради което към момента на
постигане на съгласие между страните същата не се дължала и не следвало да се
инкорпорира в ГПР. Ищцата не се възползвала от гарантираната в чл. 29 ЗПК
възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок след като е разбрала за
невъзможността си да изпълни задължението по чл. 4, ал. 1 от договора. Твърди се, че
клаузите, предвиждащи такса за експресно разглеждане и неустойка не са
неравноправни, тъй като били индивидуално уговорени. Поддържа се, че не са налице
предпоставките за уважаване на осъдителния иск и същият не е доказан, поради което
следва да бъде отхвърлен, наред с акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД. Иска се
исковата молба да бъде върната, а производството по делото прекратено като
недопустимо, алтернативно исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В случай, че съдът уважи исковите претенции, се твърди, че не са налице
предпоставки за присъждане на възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ в полза на процесуалния представител на ищцата, тъй като последната не е
материално затруднено лице. В случай, че такова бъде присъдено се иска да не бъде
начисляван ДДС върху определената от съда сума, която да бъде съобразена с
фактическата и правна сложност на делото и да бъде под предвидения в Наредба №1
от 09.07.2004 г. размер, който не е обвързващ за правораздавателния орган. Иска се да
се приеме, че исковете са предявени за защита на един материален интерес, поради
което да не се присъжда адвокатско възнаграждение по всеки отделен иск, в случай че
претенциите бъдат възприети за основателни.
В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа, а
ответникът поддържа съображенията, изложени в отговора посредством
предварително депозирана молба в този смисъл.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа страна следното:
Не се спори по делото, а същото се установява и от представените писмени
доказателства, в т.ч. Договор за паричен заем ********-**.**.****г., че между ищеца
и ответника „Вива Кредит“ АД е възникнало облигационно правоотношение по силата
на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит.
Въз основа на него на ищцовата страна е предоставена в заем сумата от 1600,00
лв. срещу задължение да я върне в рамките на тридесет месечни вноски за 60-
седмичен срок.
С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 40,32 %, и
посочен ГПР от 49,44 %.
Видно от съдържанието на договора /чл. 1, ал. 3 на същия/ за
кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 943,50 лв.,
представляваща такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит,
без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга.
Уговорена в чл. 4, ал. 2 от договора била и клауза за заплащане на неустойка в
4
размер на 628,80 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение при условията на
ал. 1 на същия член.
Общият размер на задълженията по кредита, в т.ч. и таксата за експресно
разглеждане на заявлението, е посочен като сума от 2961,60 лв.
Установимо от представения по делото погасителен план, представляващ
Приложение 1 към процесния договор, е това, че към погасителната вноска са
калкулирани дължими суми както за такса за експресно разглеждане, така и
„оскъпяване в случай на непредоставяне на обезпечение съгласно Договор“ съответно
по 31,45 лв. и 20,96 лв. във всяка една от дължимите погасителни вноски.
Не се спори по факта на усвояване от страна на ищеца на сумата по кредита като
са представени и доказателства в тази насока на л. 26 и гърба му от делото.
С Договор за паричен заем *******************г. е рефинансирано
задължението на ищеца по горецитирания договор за потребителски кредит от
**.**.****г. при посочени в същия условия, ведно с уговорени такса за експресно
разглеждане и неустойка, калкулирани към всяка от дължимите вноски по кредита
/спр. погасителен план, представляващ приложение 1 към Договор за паричен заем
***************.
От представената от ответното дружество „Справка погасителен план по
договор за паричен заем ********/**.**.****г. М. И. К.“ се установява, че
задълженията по процесния Договор за паричен заем № ********-**.**.****г. към
24.04.2025г. са изцяло погасени, както следва: 1600,00 лв. главница; 418,10 лв. лихва;
628,80 лв. – неустойка; 45,33 – „Такса Експресно разглеждане“. Или общият размер на
платената по договора сума възлиза на 2692,23 лв. в унисон с посоченото в исковата
молба.
При усл. на чл. 190 от ГПК ответното дружество е било задължено да представи
застрахователна полица сертификат за обезпечаване невъзможност за плащане по
Договор за паричен заем № ********/**.**.****г., каквато не е депозирана по делото
при налично предупреждение за последиците в случай на процесуално бездействие в
светлината на чл. 161 от ГПК.
Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и
не се обсъждат.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
По допустимостта:
Съдът намира така предявените главни (установителен и осъдителен
кондикционен иск) и заявените в условията на евентуалност установителни такива, за
допустими.
В последния смисъл и по повод релевираното от ответната страна становище за
недопустимост на установителните искове, съдът счита, че липсват каквито и да е
процесуални пречки, съотв. налице са всички положителни процесуални
предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск. След като ищецът твърди да е страна по потребителски договор, то той винаги
има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали същият или клауза от него е
действителна или не. Настоящият съдия-докладчик не споделя тезата на ответника, че
защитата, която дава осъдителният иск изключва установителната такава поради
идентичност на предмета на спора. Такава идентичност категорично не е налице и това
5
следва от самия факт на търсената с исковете защита – установителна /по претенцията
за прогласяване недействителността на процесния договор/ и осъдителна /по тази за
връщане на даденото при начална липса на основание/. В действителност, необходимо
условие за уважаване на така предявената кондикционна претенция е установяване
липса на основание /в случая престиране по недействителен договор/ за получаване и
задържане на определена парична сума. Обследване на този въпрос в производството
по предявения осъдителен иск безспорно съдът дължи, но само и единствено в
мотивите на съдебния си акт, доколкото същият се явява с преюдициален характер
досежно крайната преценка на съда по кондикционната претенция. Тоест, евентуален
положителен за ищеца резултат по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД не би му предоставил
максимална защита, доколкото без съмнение, не без значение за ищеца е това дали по
въпроса, касаещ действителността на процесния договор, ще се формира сила на
пресъдено нещо или не.
По изложените съображения съдът счита предявените искове за допустими.
По основателността на главния установителен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД във вр. чл. 22 ЗЗП, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът, като съобрази материалите по делото, намира, че при така описаното по-
горе договорно правоотношение между страните, ищцовата страна освен качеството
на кредитополучател, има и това на „потребител“ по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
поради което същата се ползва със законоустановената потребителска закрила и
приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.
В горния смисъл за основателни се приемат съображенията в исковата молба за
недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла
на § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка и таксата за
"експресно разглеждане" реално представляват разход по кредита и е следвало да
бъдат взети предвид при определяне на ГПР, тъй като произтичат от и са пряко
свързани с договора за кредит.
В процесния случай, видно от представения по делото договор, може да се
заключи, че в ГПР, респ. общата дължима сума по кредита, е включена единствено
таксата „експресно разглеждане“, но не и калкулираната към всяка погасителна вноска
сума, представляваща неустойка.
Касателно последната следва да се отбележи, че с процесния Договор за
паричен заем № ********-**.**.****г. (чл. 4, ал. 1 от договора) заемателят е задължен
да предостави едно от две обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия
да не обезпечи кредита. Тоест, предоставянето на едно от посечените обезпечения
реално се явява условие за сключване на договора. Поради това именно разходите по
обезпечението е следвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителното оскъпяване на кредита и така е
възпрепятстван да разбере икономическите последици от сключването на договора –
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е
6
49,44 %, доколкото при срок на договора от 60 седмици, главница от 1600 лв., ищецът
е следвало да възстанови сума от 3590,40 лв. /спр. горецитирания погасителен план/,
която е повече от два пъти от чистата стойност на кредита, за срок на същия от малко
повече от година. Последното води до недействителност на самия договор за кредит
по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като некоректното и неточно посочване на действителния
процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на посочен ГПР.
Ищецът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за
кредит.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, в каквато насока навежда
възражения и ответната страна. Посочената законова разпоредба обаче визира
неизпълнение на основното задължение на потребителя по договора, а именно - да
върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме
обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни
законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на
задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват
в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза –
уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на
което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР. В резултат на това последният е различен от посочения в договора
такъв, а това на свой ред е в пряко противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. След като този
допълнителен и задължително необходим за сключването на договора разход не е
включен в посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискванията на чл. 10,
ал. 2, предл. второ и чл. 10а, ал. 3, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителският кредит (ЗПК).
При формирането на горния извод съдът съобрази и задължителния характер на
даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква "ж" от
Директива 2008/48, според който договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен при сключването на договора
за кредит, и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент, както и
на чл. 23 от Директива 2008/48, предвиждащ, че държавите - членки установяват
система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно
настоящата директива и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на
тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В
цитираното решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на
годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква "ж" от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
7
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
Всичко изложено обосновава основателност на предявения главен
установителен иск.
По предявените в условията на евентуалност установителни искове:
1./ за прогласяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 1, ал. 3 от
Договор за паричен заем ************************, уреждаща такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, на основание чл. 10а, ал. 2
ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД или на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД –
поради противоречието й със закона, респ. с добрите нрави.
2./ за прогласяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 4, ал. 2 от
Договор за паричен заем ************************, уреждаща неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 1 от
договора, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146, ал.
1 ЗЗД или на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречието й със
закона, респ. с добрите нрави.
Доколкото е налице основателност на предявения главен установителен иск, то
липсва необходимост от произнасяне по заявените в условията на евентуалност
установителни такива.
По основателността на заявената кондикционна претенция с правно осн. чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:
Основателността на така заявената кондикционна претенция се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти):
процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; тя да е постъпила в
имуществения комплекс на ответника и това разместване на блага от имуществото на
ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил
налице валиден юридически факт, оправдаващ така извършеното имуществено
разместване.
В случая липсва спор, а това се установи и от представените от самия ответник
писмени доказателства, че общо заплатената от ищеца сума по процесния договор
възлиза на такава в размер на 2692,23 лв.
Доколкото с настоящия съдебен акт се установи недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, то не е налице валиден юридически факт,
който да оправдае горепосоченото имуществено разместване. При така установеното,
по силата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки.
В случая, видно от представената от ответника "Вива Кредит" АД справка за
извършени плащания по кредита, ищцовата страна е платила цялата сума за главница
от 1600,00 лв., както и сумите от 418,10 лв. - лихва; 628,80 лв. – неустойка; 45,33 –
„Такса Експресно разглеждане“. Или общият размер на платената по договора сума
възлиза на 2692,23 лв. в унисон с посоченото в исковата молба. Сумите платени над
главницата, която се явява чистата стойност на кредита, представляват платени без
основание такива и подлежат на връщане.
8
Или, искът за връщане на сумата в размер на 1092,23 лв. /2692,23 лв. – 1600,00
лв./, се явява основателен и доказан и като такъв следва да се уважи, а като законна
последица от това да се присъди и претендираното вземане с правно осн. чл. 86, ал.1
от ЗЗД – законна лихва върху посочената сума, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда, до окончателното изплащане на вземането.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна.
В последния смисъл са представени доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 205,00 лв., а така също и такива, касаещи претенцията за заплащане на
пълномощника на ищеца на сума за дължимо му се при усл. на чл. 38 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение.
По отношение искането на упълномощения от ищеца адвокат да се присъди
исканото адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът
намира, че предпоставките на тази разпоредба са налице, а изложените от
процесуалния представител на ответника възражения в обратна насока са
неоснователни. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв предвижда на представлявалия
безплатно спечелилата страна адвокат да се присъди съответно възнаграждение при
обективирането на две предпоставки: да е оказана безплатна адвокатска помощ на
някое от предвидените основания и насрещната страна да е осъдена за разноски.
Посочването на основанието за безплатно предоставяне на адвокатското съдействие /в
случая сторено в представения договор между адвокат и клиент/ се явява достатъчно
за приложението на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т. 1-3 на ал. 1
на чл. 38 от ЗАдв лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат-доверител и не
са предмет на изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за
разноски. В този смисъл е Определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2370/2022 г., I т и Определение № 2371 от 4.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022
г., I г. о., последното възприемайки, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за
разноски, като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за
процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за доказване на
материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ, е въпрос
единствено на преценката на самия адвокат.
Съдът приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на
адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от лице, регистрирано по ЗДДС,
каквито доказателства по делото пълномощникът на ищеца представи, в негова полза
следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело размер,
изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави и 20 %
ДДС (в този смисъл е практиката на ВКС - Определение № 739 от 20.02.2024 г. на
ВКС по к. гр. д. № 736/2023 г.; Определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д.; №
2559/2016 г., ІІ т. о.; Определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г., ІІ т.
о.; Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ІІ т. о.; Опр. №
660/03.12.2018 г. по ч. т. д.; № 2784/2018 г., ІІ т. о.; Опр. № 50207/11.10.2023 г. по т.
д. № 1940/2022 г. I и др.). В посочената съдебна практика се приема, че с присъждане
на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката правна помощ се
овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за правна защита и
съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването на безплатна
адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗА не съставлява безвъзмездна услуга, а
9
въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС, е
регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е
определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Досежно размера на дължимото се на адв. Д. възнаграждение съдът намира
следното: при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът следва
да прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и
спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните усилия, труд и
време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й. Съдът не е
обвързан от минималния размер на адвокатския хонорар, определен в нормативен акт
със задължителен характер, изготвен от съсловна организация, което според СЕС по
дело С-438/2022 г. следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на
целта по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС, поради
което не следва да се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минимални
размери на адвокатските възнаграждения.
В конкретния случай размерът на възнаграждението съдът определи като взе
предвид следните обстоятелства – делото не се отличава с особена правна и
фактическа сложност /в последния смисъл съдът отчита обилната съдебна практика,
касателно въпросите за недействителността на договори, сключени в потребител, в т.ч.
и такава по релевираното от ищеца основание/; разглеждането му е приключило с
проведени само две открити заседания, на които процесуалният представител на
ищеца не се е явил, както и с оглед вида на спора, начина на провеждане на съдебното
дирене, изразяващо се в приемане единствено на писмени доказателства без
необходимост от събиране на гласни доказателствени средства или ползване на
специални познания на експерт в областта; размера на материалния интерес и
направеното от ответната страна оспорване на адвокатското възнаграждение. С оглед
горното съдът намира съответно претендираните размери на адвокатско
възнаграждение за прекомерни. Поради това, съблюдавайки горецитирания критерий
за пропорционалност, съдът счита, че следва да определи общ размер на дължимото се
на пълномощника на ищеца възнаграждение от 1200,00 лв. /по 300,00 лв. за всеки от
4те обективно съединени иска/. Така определеното възнаграждение, увеличено с 20 %
ДДС възлиза на сумата от 1440,00 лв., която следва да се присъди в полза на адв. Д..
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗЗП, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Договор за паричен заем
************************, сключен между М. И. К., с ЕГН **********, с адрес: гр.
*******, кв. *******, ул. *********** №**, ап. ** в качеството й на кредитополучател
и „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. „Силвър
център“, ет.2, ап.73Г – като кредитодател.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин
7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. „Силвър център“, ет.2, ап.73Г да заплати на М.
И. К., с ЕГН **********, с адрес: гр. *******, кв. *******, ул. *********** №**, ап.
10
** сумата в размер на 1092,23 лв. /хиляда и деветдесет и два лева и двадесет и три
стотинки/, представляваща недължимо платена такава по Договор за паричен заем
************************, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
25.03.2025г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК, „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ №28, бл. „Силвър център“, ет.2, ап.73Г да заплати на М. И. К., с
ЕГН **********, с адрес: гр. *******, кв. *******, ул. *********** №**, ап. **
сумата в размер на 205,00 лв. /двеста и пет лева и 0 ст./, представляваща сторени
разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв., „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Люлин, ж.к. „Люлин
7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. „Силвър център“, ет.2, ап.73Г да заплати на адв.
А. Д., член на САК, личен № **********, със съдебен адрес и адрес за призоваване:
гр. ****, р-н *****, ж.к. -*********, ул. *********** №**, ет. *, ап. * сумата в размер
на 1440,00 лв. /хиляда четиристотин и четиридесет лева и 0 ст./ с вкл. ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
11