Решение по дело №1404/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№

гр. София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, НО, ІІІ въззивен състав в публично заседание проведено на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІІ въззивен състав в закрито заседание на пети април през две хиляди и двайсет и първа година в състав:

                                            

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. ТОДОРОВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА

                                                                          СИЛВИЯ ТАЧЕВА

 

като разгледа докладваното от съдия Тодорова  ВНОХД № 1404 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

                

            Производството е по реда на глава XXI НПК.

 

             С присъда от 23.11.2018 г. Софийският районен съд, 103 състав, по н.о.х.д. № 15 по описа за 2007 г. е признал подсъдимите М.С.П. и Б.Е.П. за невиновни по обвинението им по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК за това, че на 24.09.2005 г. в гр. София, ул. „*******в съучастие помежду си като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага, възбудили и поддържали у Р.Н.И. заблуждение, че ще бъде назначен на пост в държавната администрация, като за тази услуга му поискали сумата от 45 000 лв., които И. заплатил, и с това му причинили имотна вреда в размер на 45 000 лв., като вредата е в големи размери.

            С присъда съдът е отхвърлил предявения от Р.Н.И. граждански иск солидарно срещу двамата подсъдими за сумата от 45 000 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието, считано от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата.

              С оглед изхода на делото на основание чл. 190, ал.1 от НПК направените по делото разноски са оставени за сметка на държавата.

               Срещу присъдата е депозирана въззивна жалба от частния обвинител и граждански ищец Р.Н.И., в която се прави искане присъдата да бъде отменена и вместо нея да бъде постановена нова, с която подсъдимите да бъдат признати за виновни и осъдени по повдигнатите им обвинения, а гражданският иск да бъде уважен в пълния му предявен размер. В допълнителното писмено изложение към въззивната жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец се излагат доводи, че присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необоснована. Изтъква се, че в нарушение на материалния закон и при необоснованост съдът е приел, че не се установява по безспорен начин, че подсъдимите не са имали обективна възможност да изпълнят обещаното от тях на Р.И. и респективно – че не са имали възможност и намерение да съдействат за назначаването му на пост в администрацията, защото „имали съответни контакти на политическо ниво и са могли да съдействат“ (стр. 19 от мотивите). Твърди се, че по делото не е установено да са имали каквито и да било конкретни политически контакти, а са установени само техни твърдения за такива контакти. Излагат се доводи обаче, че дори да са имали политически контакти това не създава презумпцията, че подсъдимите са имали реална възможност да въздействат по какъвто и да било начин, още по-малко неправомерен, върху избора на лица, които заемат длъжности в изпълнителната власт. Посочва се, че самите подсъдими не са заемали каквато и да е длъжност или позиция в изпълнителната власт, за да може подобна длъжност да им предоставя възможност, правомерно или не, да влияят при назначаването на лица на ръководни длъжности в администрацията. В тази насока се изтъкват показанията на св. С., от когото подсъдимите също се опитали да получат немалка сума пари, както и показанията на самия Р.И. за разговора му с Р.П.. Поради това се приема, че от събраните доказателства се установява, че подсъдимите никога не са имали обективна възможност, а оттам и намерение да изпълнят обещаното на Р.И.. Отбелязва се, че претенцията, че все пак не било доказано по безспорен начин подсъдимите изначално да не са имали възможност да реализират обещаното, обвързва обвинението със задължението несъмнено да се докаже отрицателен факт с неограничен по своите измерения обхват – че подсъдимите са имали такива по характер и обхват политически контакти, които в никой случай и спрямо никого от представителите на изпълнителната власт не са позволявали осигуряването на поста ръководител на Агенцията по борба с градушките чрез заплащането на определена сума. Посочва се, че такова доказване е невъзможно. На следващо място се твърди, че отново в нарушение на материалния закон и при необоснованост районният съд е приел, че не било доказано по несъмнен начин, че „не е възникнало обстоятелство, което да е извън волята на подсъдимите и да е довело до невъзможност за изпълнение на обещаното от тях“ (стр. 20 от мотивите). Излагат се възражения, че по делото не е събрано нито едно доказателство за съществуване на такова обстоятелство. Напротив, приема се за установено от показанията на свидетелите Р.И., Н.-А., М.Н., А. С., М.М., Д.Р., че подсъдимите не са изпълнили обещаното не поради последващи независими причини, а защото никога у тях не е съществувало такова намерение. На следващо място се обосновава оплакване, че в нарушение на материалния закон и при необоснованост районният съд е приел, че не било доказано, че подсъдимите са въвели в заблуждение Р.И.. В тази част се твърди, че мотивите са неясни, вътрешно противоречиви и явно несъобразени с доказателствата по делото. В тази насока се извеждат аргументи от показанията на св. Р. И. и се излагат съображения по материалното право. Оспорва се обосноваността на изводите на районния съд и в частта им, с която се приема, че издаденият в полза на Р.И. запис на заповед опровергава обвинението. Развиват се съображения, че напротив – записът на заповед е мнимо обезпечение, чрез което ищецът никога не е имал възможност да възстанови платената сума, като действията на подсъдимите по осигуряването на записа на заповед са единствено и само действия по поддържане на създаденото у Р.И. заблуждение, че те със сигурност ще му осигурят пост в държавната администрация срещу платените пари. Отбелязва се, че същевременно е доказан произходът на парите – от показанията на св. Д.Р.. В заключение по същество се поддържа, че действията на подсъдимите по въвеждане в заблуждение на пострадалия, че ако плати определена сума пари, те ще му осигурят поста ръководител на Държавната агенция по борба с градушките, както и по поддържането на това заблуждение, са съставомерни, защото няма значение дали обещаното е незаконосъобразно, какъвто е настоящият случай. В подкрепа са навежда постоянната съдебна практика в тази насока. По отношение на предявения граждански иск се навеждат доводи, че той е доказан както по основание, така и по размер.

                 С решение на въззивния съд от 12.10.2020 г. на основание чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК е била отменена присъдата на Софийския районен съд в наказателноправната част, с която двамата подсъдими са били признати за невинни и оправдани изцяло по повдигнатото им обвинение, и наказателното производство е било прекратено поради изтекла абсолютна давност по чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 НК, е влязло в сила. Решението не е било оспорено от страните и е влязло в сила.

                   Производството по гражданския иск пред въззивния съд е продължило и след прекратяване на наказателното производство.

                  В хода на съдебните прения повереникът на гражданския ищец поддържа въззивната жалба срещу присъдата в частта, с която е отхвърлен гражданския иск. Счита, че въззивната жалба, подадена срещу присъдата в цялост, е относима и при разглеждането на гражданския иск. Излага доводи, че възприетата фактическа обстановка в първоинстанционния съдебен акт е безспорна, като въз основа нея обаче са били направени погрешни правни изводи, включително относно липсата на деликт. Приема за установено, че подсъдимите са въвели в заблуждение гражданския ищец, като в нито един етап от отношенията им с него не са имали обективна възможност да изпълнят обещанието си. Посочва, че събраните пред въззивния съд доказателства потвърждават това заключение. Изтъква, че доказателство в същата посока е и установеният факт, че подсъдимите не са изпълнили никакви поети ангажименти нито по назначаване, нито по връщане на парите. Поради това моли да бъде уважен гражданският иск изцяло, като бъдат присъдени на доверителя й направените от него разноски на двете инстанции.

            Защитникът на подсъдимата М.К.(с фамилия П. по време на разглежданото събитие) счита, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, тъй като събраните доказателства не установяват категорично извършено престъпление. Отбелязва, че св. Р.П. е посочил в показанията си, че не помни кои са били съветниците му и е съобщил, че не познава Р.И., а св. Я.Я. разказва, че неколкократно се е виждал с него, за да коментират евентуалната политическа кариера на гражданския ищец. При това положение счита, че след като Р.И. е имал директно връзка с Я.Я., то тогава подсъдимите не са му били необходими като посредници. По отношение на твърдението, че подсъдимите са получили парите, навежда, че нито един от тях не е подписвал разписка или друг документ, удостоверяващ това. Поради това моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

                Подсъдимата К. в личната си защита задава реторичен въпрос за това дали е възможно бивш ръководител на Агенцията по приватизация, бивш директор и юрист да е толкова наивен, че да плати за пост. Изтъква, че гражданският ищец е добре запознат с механизмите за осъществяване на подобни сделки. Твърди, че той се е опитвал да я вкарва в постановки, водил я на вечеря с В.С., водил й хора в офиса. Счита, че в момента излиза виновна за неосъществена търговска сделка. Отрича да е въвеждала в заблуждение гражданския ищец.

                Защитникът на подсъдимия Б.П. също моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Приема за доказано, че между гражданския ищец и двамата подсъдими е имало делови взаимоотношения, по повод на които гражданският ищец е дал парите на търговското дружество. Сумата била получена от К.Д., която представлявала дружеството. Неговият подзащитен отсъствал в тези отношения и физически не е присъствал при предаването на парите. Поддържа, че става въпрос за търговски взаимоотношения и липсва престъпление. Излага доводи, че следва да се прецени и личността на субектите по тези взаимоотношения. Изтъква, че гражданският ищец е юрист с дългогодишна практика в областта на стопанското право, по това време директор на военен завод, с амбиция да се включи в политиката, както се установява от показанията на св. Я.. Поради това приема за нелепо да се твърди, че е било възможно да бъде въведен в заблуждение от двамата подсъдими, които са с по-ниска степен на образование от неговата. Счита, че подобно твърдение е нелепо и поради установения пряк контакт на ищеца с Я.Я.. Излага доводи, че гражданският ищец е имал вземане, обезпечено със запис на заповед, което е следвало да получи удовлетворение по реда на Търговския закон, но вместо това е избрал държавата да свърши тази работа.

                 В последната си дума подсъдимата К. моли да бъде оставен без уважение гражданският иск, което приема, че ще представлява нейната морална победа. Изтъква, че е в тежко здравословно състояние, като делото също повлияло за това.

                 Представителят на СГП изразява позиция, че след прекратяване на наказателното производство липсват основания той да продължи участието в процеса. С определение на въззивния съд от 11.02.2021 г. е прието, въз основа на изведен процесуален тест за съществуването на процесуална легитимация за участие на страните, че не може да бъде обосновано наличие на процесуална легитимация за прокурора във въззивното производство по гражданския иск след прекратяване по давност на наказателното производство. Съдът е приел освен това, че задължителното участие на прокурора освен безцелно би представлявало нарушение на изискванията за справедлив процес, защото би накърнило без легитимна цел и изрично законоустановено основание принципа за “равенството на оръжията” на страните, чийто правен спор се разглежда, тъй като би допуснало при изключено по давност наказателно преследване прокурорът да продължи да доказва внесеното обвинение срещу подсъдимите, чийто процесуален статус се е свел единствено до насрещна страна по граждански иск за непозволено увреждане.  В съдебното заседание, в което е даден ход по същество, представителят на СГП заявява, че е запознат с всички извършени съдопроизводствени действия по делото и поддържа позицията, че няма да вземе участие.

               Подсъдимият Б.П., редовно призован, заявява пред въззивния съд избора си да не участва лично във въззивното производство, а само чрез своя защитник. Въззивният съд е приел, че след като няма предвидено изрично правно основание в НПК да се задължи подсъдимият след прекратяването на наказателното производство да участва в съдебното заседание за разглеждане на предявения граждански иск, не е допустимо да се прилагат по отношение на него по аналогия нито процесуалните правила за мерките за процесуална принуда, нито тези, които създават процесуални задължения във връзка със срочното провеждане на наказателното преследване. Въззивният съд, позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/4.02.2013 г. по т. д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС, е посочил в определението си от 11.02.2021 г., че след прекратяването на наказателното производство за гражданския иск, приет за разглеждане в съдебната фаза на наказателния процес, продължават да са валидни правилата за доказване по НПК, но процесуалното положение на лицето, срещу което е насочен гражданският иск, е недопустимо да се различава от това на ответника по осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗДД, когато деликтът е съставомерно деяние по НК и пострадалият от твърдяното престъпление е избрал да предяви иска си по гражданскопроцесуален ред.  Поради това съдът е приел, че участието на подсъдимите е въпрос на упражняване на диспозитивно право, а не е изпълнение на процесуално задължение.

               СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери правилността на присъдата в частта относно произнасянето по гражданския иск съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното.

              Жалбата е основателна.

              За да постанови присъдата си, първоинстанционният съд е събрал част от относимите към предмета на делото доказателства чрез показания на свидетелите Р.И., вкл. и приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК,Н.К., вкл. и приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК, А. С., вкл. и приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, М.М., вкл. и приобщените по реда на чл. 281, ал.1, т. 2 от НПК, Д.Р., вкл. и приобщените по реда на чл.281 ал.1, т. 1 от НПК,  М. Н.-А., чрез заключенията на графическата експертиза, на счетоводно-оценителната експертиза, както и писмените доказателства – запис на заповед, издаден на 24.09.2005 г. от „И.-БГ“ ЕАД, нотариална покана, удостоверение за актуално състояние от 5.10.2006 г. на „И.-БГ“ ЕАД, издадено от СГС,  решение от 18.03.2003 г. на СГС по фирмено дело № 3197/2003 г., определение от 19.10.2004 г. на СГС по фирмено дело № 3197/2003 г., справки за съдимост на М.К.и Б.П..

                 Въззивният съд намира, че не се налага съществена ревизия на установените от районния съд факти за разглежданото събитие, тъй като те почиват на правилен анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства и не се опровергават от събраните във въззивното съдебно следствие доказателства. Въззивният съд коригира фактическата обстановка в частта относно запознанството на подсъдимите със св. Я. и св. И., защото тя не се установява несъмнено, като същевременно я допълни за изчерпателност с относими към предмета на делото факти за професионалните биографии на участниците в събитието, за съдържанието на представите и намерението на всеки един от тях, за липсата на фактически възможности на подсъдимите да осигурят привидно обещаното назначение на св. И. на държавен пост.

                Въз основа на събраните по делото доказателства и доказателствени средства, обсъдени комплексно с оглед взаимната им логическа обусловеност, по делото се установява следната фактическа обстановка.   

                Подсъдимата М. С. К. (с фамилия П. по време на разглежданото събитие) е родена на *** г. в гр. София, българка, български гражданин, с висше образование, осъждана, разведена, ЕГН **********.

                Подсъдимият Б.Е.П. е роден на *** ***, българин, български гражданин, с висше образование, осъждан, разведен, работи, ЕГН **********.

               Св. Р.И. е с юридическо образование, с управленски опит като директор на военния завод „Бета“ – гр. Червен бряг.

                През пролетта на 2005 г. св. Р.И. се запознал с подсъдимите М.К.и Б.П., като тримата се срещали многократно,  посещавали съвместно заведения и ресторанти. Подсъдимите се представяли пред св. И. като хора с успешен бизнес, демонстрирали висок стандарт на живот и изтъквали свои близки отношения с политици на високи властови позиции.  На няколко пъти на срещите им присъствал и св. Я.Я., активен политик в този период, а от юни 2005 г. – народен представител в Четиридесетото народно събрание от партия „Обединени демократични сили“. По време на общите разговори със свидетелите И. и Я.  подсъдимите споменавали познанствата си с политици от БСП, в частност с Р.П. и обсъждали назначения на различни държавни позиции.

             След парламенатарните избори през лятото на 2005 г. подсъдимите твърдели пред св. И., че имат съществен принос за сформирането на правителството на С.С.. На видни места в офиса на подсъдимите на ул. „Лом“ в гр. София, в който св.Н.К. работела като секретар на подсъдимата, били поставени снимки на подсъдимите с изявени политически и публични фигури в този период, някои от тях – заемащи длъжности в управлението на държавните власти. Подс. Б.П. се движел с джип „Рейндж Ровър“ с № *******, на който били монтирани без правно основание светлини като на автомобил със специален режим. Нито един от подсъдимите никога не е работил в сферата на държавно управление и държавната администрация, включително в структура, чиито служители ползват автомобили със специален режим на движение.

             На една от срещите със св. Р. И. подс. Б.П. съобщил, че е личен съветник на министъра на вътрешните работи Р.П. по въпросите на сигурността. В действителност нито един от двамата подсъдими не е бил съветник на министъра на вътрешните работи св. Р.П. в разглеждания период и не е поддържал близки контакти с него.

              С разказите за познанството и срещите си с хора, които били политически фактори, с въвеждането на св. Р. И. в офис, ползван от подсъдимите, с експонирани снимки, отразяващи такива контакти,  както и с изтъкването на лични възможности за въздействие върху представители на държавните власти подсъдимите създали невярната представа у св. Р. И., че участват активно и ефикасно, макар и не публично, в подбор и назначаване на хора на държавни постове.   

              В хода на задълбочаване на познанството им със св. Р. И. подсъдимите му предложили да влезе в държавната администрация и да заеме пост в изпълнителната власт, като изтъкнали, че имат нужда от „техни хора“. Пояснили, че са постигнали такова влияние и разполагат с такива политически контакти, които могат да му гарантират поста на заместник-министър или на шеф на някоя от изпълнителните агенции. Съветвали св. Р. И. бързо да вземе решение, като изтъкнали, че „времето изтича“. Св. И. проявил интерес към предложението и отвърнал, че е готов да даде на подсъдимите своя биография, за да бъде представен където е нужно за назначението. Подс. К. му отговорила, че  постигането на назначение на такава позиция изисква доста усилия и изяснила какво има предвид, като директно казала, че „това става с пари“. Първоначално св. И. не проявил готовност да плаща за получаване на назначение, но подсъдимите продължили да го убеждават, че те разполагат със съответните възможности и контакти да уредят назначението, че „мизата“ за получаване на държавен пост е 100 000 лв. и плащането на посочената сума му го гарантира. Споменали, че вече им били „дадени“ няколко зам.-министерски поста и няколко за шефове на изпълнителни агенции. Подс. Б.П. конкретизирал отправеното предложение към св. Р. И. и заявил, че може да осигури на св. Р. И. назначение като изпълнителен директор на Изпълнителната агенцията „Борба с градушките“, но отново подчертал, че трябва да се действа бързо и единственото условия да се пристъпи към действие е да се дадат парите. Св. И. се изкушил да включи в биографията си и заемане на пост от високо ниво на държавната администрация, поради което принципно се съгласил, но обяснил, че не разполага с такава значителна сума. Подсъдимите го успокоили, че на първоначалния  етап трябва да даде 50 000 лв., а останалите 50 000 лв. – след назначението. Никой от подсъдимите нямал намерение да изпълни уговорката, дадена на св. Р. И., като целта им била да го мотивират да плати поисканата сума пари, за да я присвоят. Св. И. решил да набави парите, поради което отишъл в гр. Пловдив при свой приятел св. Д.Р., на когото обяснил каква е ситуацията. Св. Р.съдействал на св. И., свързал го с Р.Р., с когото били собственици на фирмата „Периферна техника“, и Р. му дал сумата от 25 000 евро. За получаването на парите св. Р. И. подписал документ.

                 На 23.09.2005 г. св. Р.И. се видял с подсъдимите М.К.и Б.П. в ресторант „Ч.“ в гр. София, където св. И. отишъл със своята позната св. М.Н., за да присъства и тя на даването на парите. На срещата подс. К. казала: „Давай парите, че няма време“. Св. И. отвърнал, че е готов да ги даде, но иска да му бъде издадена разписка или запис на заповед. Подс. М.К.заявила, че не може да му подпише нищо, защото се знае, че тя е човек на Р.П. и не иска такъв документ „да бъде развяван наляво и надясно“, за да не бъде компрометиран Р.П..  Подс. П. потвърдил, че не е възможно документът да изхожда от него и съпругата му. Подс. К. обаче казала, че предлага вариант, който дава сигурност на св. Р. И. – в негова полза да бъде издаден  запис на заповед от нейна фирма, на която изпълнителен директор е майката на подс. Б.П.. Подсъдимите насрочили нова среща за плащането, за да се изготви записът на заповед, за следващия ден (събота) – 24.09.2005 г. Около 11.00 ч. подс. М.К.се обадила на св. И. и го попитала „Идваш ли да вършим работа, да не ми губиш времето повече, защото вечерта трябва да съм в резиденция Евксиноград да нося предложения. Ако искаш да занеса и твоето, идвай веднага“. Св. И. се обадил на своя позната и заедно с нея отишли до офиса на подсъдимите на ул. „*******в гр. София, като докато пътували, познатата на св. И. преброила парите, които били 45 000 лв. Подсъдимата чакала пред офиса на ул. „Лом“ и попитала св. И. дали носи парите. Тогава познатата на св. И. ги извадила от чантата си, където ги била сложила след преброяването. Св. И. и подс. К. се качили сами в офиса, защото подсъдимата настояла да не присъстват други хора. В офиса св. И. се запознал с К.Д., за която му било показано съдебно решение, че е изпълнителен директор на „И.-БГ“ ЕАД. Подсъдимата пояснила, че самата тя е действителният собственик на това дружество, което ще му издаде запис на заповед и това му предоставя достатъчно гаранции. След леки корекции в текста на записа на заповед св. Р.И. дал парите на подс. К.. К.Д. преброила сумата на свой ред и се  подписала и поставила печат на записа на заповед, издаден от името на „И.-БГ“ ЕАД за сумата от 45 000 лв. с падеж 24 октомври 2005 г.

                  Същата вечер св. Р.И. се видял със свидетелите А. С. и М.М., на които често гостувал в гр. Правец и почерпил за бъдещото си назначение, като им споделил какво очаква да бъде то. Св. И. вече бил запознал свидетелите С. и М. с подсъдимите, които обещавали съдействие и на св. С. във връзка с неуредени финасови отношения с бившия му съдружник М.П. срещу сумата от 110 000 евро, но св. С. не се съгласил да плати. Малко по-късно същата вечер подс. Б.П. се обадил на св. И. и го попитал защо е дал само 45 000 лв., след като се били разбрали за 50 000 лв., като допълнил: „Да видиш, че сме приятели, аз ще дам 5000 лв. от себе си, за да се случат нещата“.

                  Известно време след плащането на парите св. И. чакал безрезултатно своето назначение. Тъй като нищо не се случвало, се опитал да потърси обяснение от подсъдимите, които го избягвали, не си вдигали телефоните, а когато свидетелят успявал да се свърже с тях, изтъквали като оправдание на забавянето свои пътувания.

                  На 26.10.2005 г. св. Р.И. изпратил нотариална покана до адреса на „И.-БГ“ ЕАД за заплащане на сумата от 45 000 лв. на 27.10.2009 г. При посещения на адреса, посочен като седалище – ул. „********в гр. София, обаче било установено, че там няма такова търговско дружество.

                Междувременно св. Р.И. посетил подс. М.К.в офиса. Тя му казала, че „има малко проблеми“, че се е получило известно забавяне, но „ще се случат работите“ и св. И. да не се притеснява, тъй като ако не стане назначението, ще му върнат парите. По-късно, по негова покана, св. И. се срещнал с подсъдимата в хотел „Гринвийл“, където тя дошла с дъщеря си. Първоначално подсъдимата започнала да го успокоява и да го моли да има още малко търпение, защото всичко щяло да се уреди и тя и подс. П. ще му върнат парите, но когато към тях се присъединил св. Д.Р., също поканен от св. Р. И., за да види непосредствено на кого И. е дал парите, подс. К. нервно и рязко отрекла да е получавала пари и да говори по темата, след което си тръгнала.

            След тази среща св. Р.И. разбрал, че е измамен и подал сигнал до СДВР. Същевременно срещу самия него било заведено изпълнително дело за дадената му парична сума от Р.Р., което довело до налагане на възбрана върху апартамента му. Св. И. направил проверка на „И.-БГ“ ЕАД и установил, че дружеството няма имущество и е в производство по несъстоятелност. Затова не предприел действия по издаване на изпълнителен лист срещу дружеството.

             Подсъдимите не върнали на св. И. получената от него сума пари.  

             Подс. М. С. К. страда от ХАНК, тромбоза на аорта абдоминалис, контрактура на лява колянна става, некротични рани на двете ходила с некроза на първи и втори пръст на лявото  ходило.

             Спецификата в доказването по настоящото производство произтича от факта, че гражданският иск се основава на фактическото твърдение, че св. И. е дал посочената в обвинителния акт парична сума на подсъдимите, за да бъде осъществена форма на корупция, която да го облагодетелства чрез получаване на назначение на висока позиция в системата на специализираната държавна администрация. Иначе казано – според обвинението, независимо че това не е казано буквално, плащането на парите всъщност е обвързано с даване на подкуп, т.е. с извършване на престъпление. Това означава, че изначално, ако твърденията на св. И. са верни, самият измамнически механизъм включва в своя замисъл и предвиждането на обективните затруднения пред последващо доказване на деянието, доколкото доказването е свързано с изясняване на обстоятелства, които се пазят в тайна, за да не се самоуличат участниците в събитието и евентуално  лицата, чиято намеса е била обещана. Тази специфика на процесния казус не е била оценена правилно от районния съд, което е дало основание за възражението на повереника на гражданския ищец, че на държавното и частното обвинение е била възложена обективно невъзможна за изпълнение процесуална задача – да докажат отрицателен факт с неограничен по своите измерения обхват – че подсъдимите не са имали такива по характер и обхват политически контакти, които в никой случай и спрямо никого от представителите на изпълнителната власт не са позволявали осигуряването на поста ръководител на агенцията по борба с градушките чрез заплащането на определена сума. Това налага да бъде направено следното принципно пояснение и разграничение за предмета на доказване и доказателствената тежест.

                На първо място се изисква през изтъкнатата специфика на настоящия казус да бъде отчетено правното значение на правилата за доказателствена тежест в наказателния процес.

                Основателен е доводът на повереника, че изпълнение на процесуална задача в изтъкнатия от него смисъл е невъзможно. Въззивният съд намира обаче, че не се е изисквало гражданският ищец, който е бил и частен обвинител, да установява отрицателни факти с неограничен обхват. Действително, за да е налице наказателноправна измама, е необходимо да бъде доказана липсва на изначално намерение на дееца да изпълни поетото обещание или задължение. Липсата на намерение често е изводима, наред от други обективни факти, и от липсата на обективна възможност поначало извършителят да изпълни привидно поетия пред измамения ангажимент. Това, разбира се, не означава, че в такива хипотези на подсъдимите се възлага доказателствената тежест, тъй като нормите на чл. 103, ал. 1 и ал. 2 НПК са приложими за всички наказателни производства и за всички обвинения. Доказателствената тежест в наказателния процес винаги лежи върху страната, повдигнала обвинението пред съда, независимо от естеството на обвинението и фактите, които подлежат на доказване. С други думи – носи се от прокурора, а след прекратяването на производството в наказателноправната му част по давност – от гражданския ищец, който основава гражданската си претенция върху фактическата и правна рамка на обвинението и се ползва от резултатите от доказването чрез средствата и способите на НПК. Това налага да бъде направена съпоставка между тежестта на доказване в наказателния и гражданския процес, защото изясняването на разликата допринася за правилното разбиране на процесуалните възможности на страните в настоящия процес и тяхното значение при решаването на делото. Общото между прилагането на института на доказателствената тежест и в двата процеса е, че неговата функция е да осигури решаване на правния спор, респективно на доказаността на обвинението, при хипотеза на недоказване на определени факти. По този начин се осигурява възможността съдът да изпълни задължението си да се произнесе по предмета на делото независимо от процесуалното поведение на страните. Съдът не може да откаже да правораздава заради бездействието на страните и затова недоказаният факт се счита ненастъпил. Оттук нататък следват различията. В гражданския процес всеки доказва фактите, от които извлича благоприятните за себе си правни последици, но в наказателния процес, който е конструиран по коренно различен начин заради преследвания резултат – ангажиране на най-тежката санкционна отговорност, тежестта да докаже фактите, обосноваващи обвинението, се понася от този, който го е повдигнал и който го поддържа. Това основно положение се извлича от процесуалната гаранция, осигуряваща на обвиняемия ефективно упражняване на правото му на защита, а именно – презумпцията за невиновност, която е и конвенционално гарантирана (чл. 6, пар. 2 ЕКПЧ). НПК изрично закрепва положението, че не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия от това, че той не е успял да докаже възраженията си, доколкото основните принципи за справедлив наказателен процес по чл. 6 ЕКПЧ не допускат за подсъдимите да възникват неблагоприятни последици при пасивно поведение.

                 Изтъкнатите принципни правни положения, разгледани в контекста на повдигнато обвинение за измама, изясняват, че отрицателните факти, свързани с липсата на намерение за действително обвързване на подсъдимите да постигнат обещания на гражданския ищец резултат срещу платената от него сума пари, респективно липсата на фактически възможности да изпълнят привидно поетото задължение, се доказват от страната, върху която лежи доказателствената тежест, както и от съда поради служебното начало, чрез установяване на поредица от конкретни положителни факти с ясна относимост към разглежданите отношения, в които е обективирано конкретното субективно отношение на подсъдимите към предмета на уговорката, както и чрез установяване на отрицателния факт, в чието външно проявление няма съмнение – св. И. не е оглавил Изпълнителната агенцията „Борба с градушките“. Положителните факти се изясняват комплексно въз основа на цялостното поведение на подсъдимите преди и след събитието, на техния социален статус и фактически възможности за влияние върху политическия процес, който се отнася до подбора и назначаването на кадри за високи управленски позиции, по-конкретно – възможности за корумпиране на този процес, в разглеждания случай – с даване на получените от Р.И. пари като подкуп за осигуряване на пост в управлението на изпълнителна агенция. От несъмнено установеното външно обективирано положение, по пътя на формалнологическите способи за изясняване на истината – индукция и дедукция, изводи от противното (argumentum a contrario), анализ, синтез, обобщение и т.н., се извеждат отрицателните факти на липсата на реално обвързване, както и субективните представи и намерения, включително за използването на измамлив способ за обогатяване. Същевременно в процесния случай обхватът на обвинението, което се основава на показанията на св. И., включва твърдения и за това, че част от механизма за създаване на невярната представа у св. И. е изтъкването от страна на подсъдимите на техни отношения с конкретни лица от политическите среди (Я.Я., Р.П.), които са проверяеми. Действително в първостепенното съдебно производство това не е било сторено, но необходимите доказателства в тази насока са събрани от въззивния съд. Следва да бъде подчертано обаче, че, за да бъде доказано основанието на гражданския иск, не се налага да бъде установено, че подсъдимите никога не са корумпирали политическия подбор за назначаване на кадри в държавните власти, нито че никога и за никого не са имали възможност да го направят. Това е така не защото подобен подход би направил доказването невъзможно чрез неограничено разширяване на предмета му, още повече когато става въпрос за изясняване на корупция в процес, който не представлява нейното наказателно преследване. Липсата на такава доказателствена необходимост е породена от самите цели и задачи на несъмненото доказване в наказателния процес – от сходни факти за успешни или безуспешни опити за уреждане на други назначения на държавни постове не може да се изяснят по безусловно категоричен начин процесните факти. Както беше посочено, фактическите възможности за влияние върху представители на държавните власти са относим факт, но той има доказателствено значение само когато е разгледан в контекста на другите доказателства, засягащи конкретния ангажимент, поет от подсъдимите пред св. И.. Иначе само въз основа на него не могат да бъдат формирани несъмнени изводи за това дали подсъдимите действително са имали намерение да изпълнят или не уговореното с гражданския ищец.          

                  След тези принципни пояснения въззивният съд извърши проверка на дейността по събиране и оценка на доказателствата на районния съд по отношение на основните факти, свързани с плащането на парите от страна на св. И. на подсъдимите и съдържанието на задължението, което те са поели спрямо него, и прие, че в тази насока доказателственият анализ почива на правилно извеждане на точния смисъл на събраните доказателства.

                  На първо място обосновано е прието за несъмнено доказано, че св. И. е платил тъкмо на подсъдимите сумата от 45 000 лв. В основата на установената фактология за отношенията на подсъдимите със св. И. районният съд правилно е поставил показанията на този свидетел, защото ги е кредитирал след съпоставка с останалите доказателствени източници като логически последователни, хомогенни и хронологично устойчиво подредени във времето. Действително св. И. е пострадал от инкриминираното с обвинението престъпление и е бил конституиран от районния съд като частен обвинител и граждански ищец, което предпоставя неговата заинтересованост от благоприятен за процесуалната му позиция резултат на делото. Това несъмнено изисква внимателно и критично обсъждане на показанията му, но само по себе си не обезценява изначално доказателственото значение на разказа на пострадалия, доколкото съгласно основния принцип на чл. 14, ал. 2 НПК не се допуска предварително определена сила на което и да е доказателствено средство. Анализирайки показанията на св. Р. И., въззивният съд на свой ред установи, че за съществените обстоятелства те не се опровергават от други доказателства, издържали проверката за достоверност. Освен че съдържат непротиворечиво, логически цялостно, безпротиворечиво и пълно описание на събитието, показанията на този свидетел в отделните си части за хронологията на събитията кореспондират съответно на показанията на свидетелите А. С. и М.М., както и на заключението на изготвената графическата експертиза, от което е видно, че подписите в графи „Подпис“ и „Издател“ на записа на заповед от 24.09.2005 г. за сумата от 45 000 лв. с издател "И.-БГ" ЕАД са положени от К.М. Д., а ръкописният текст „К.Д.“ е написан от К.М. Д.. Обстоятелството, че подписът на записа на заповед за издател е на лице, различно от подсъдимите, не подкрепя доводите на защитниците, че писменото доказателство установява гражданскоправни отношения с трето лице. Събраните по делото доказателства изясняват, че  не са възникнали гражданскоправни отношения между св. И. и майката на подсъдимия П., нито между свидетеля и „И.-БГ“ ЕАД, които да представляват основание за извършеното от него плащане на сума със значителен размер, която към 24.09.2005 г. възлиза на стойността на триста минимални работни заплати за страната. Същевременно обаче тъкмо въз основа на събраните доказателства се извежда, че в посочения период св. И. е имал чести контакти именно с подсъдимите – обстоятелство, което се установява и в хода на въззивното съдебно следствие от показанията на св. Я.Я..

                  Районният съд е обсъдил подробно показанията на св.Н.К., за която е установил, че е била секретарка на подс. П. от 2003 г. до края на септември 2005 г. в офиса на ул. „*******в гр. София, където било седалището на фирма на подсъдимата за консултантски услуги. От показанията на св. К. се изяснява, че в офиса освен съпруга на подсъдимата подс. Б.П., идвала и майка му К.Д.. От приобщените чрез прочитането им по реда на 281, ал. 1, т. 2 от НПК показания на св. К. е видно и това, че св. Р.И. също посещавал офиса, за да се среща с подсъдимата. Независимо че св. К. не съобщава да е присъствала на разговорите им, нейните показания напълно кореспондират на показанията на св. И. за отношенията му с подсъдимите и подс. К. в частност.

                 Св. И. в показанията си твърди, че през пролетта на 2005 г. св. Я.Я. го запознал с подсъдимите М.К.(П.) и Б.П., като ги представил като хора, близки до управляващия елит на БСП и по-конкретно до Р.П. и С.С. като спонсори на кампанията и приближени съветници. Св. И. твърди също и това, че след като минали парламентарните избори през лятото на 2005 г. подсъдимите му съобщили, че преимуществено на техните извънпарламентарни действия се дължи сформирането на правителството. Свидетелят съобщава, че по време на интензивните дебати в Народното събрание подс. К. му се обадила няколко пъти и казала, че на нейните и на подс. Б.П. усилия се крепи бъдещото правителство, тъй като те убеждавали някои депутати да гласуват. Св. И. отбелязва като допълнително обстоятелство, което той възприел като индикатор за политическите възможности на подсъдимите, наличието на множество снимки в офиса на подсъдимите на ул. „*******в гр. София с Г.П., Р.П., както и управлявания от подс. Б.П. джип „Рейндж Ровър“ с № *******, на който били монтирани проблясващи светлини като на автомобил със специален режим. Относно изтъкнатите външни белези, демонстриращи политическо влияние, показанията на св. И. кореспондират на показанията на свидетелите А. С. и М.М.. Св. И. излага твърдения и за това, че подс. Б.П. казал, че е личен съветник на Р.П. по въпросите за сигурността и че е част от приятелски кръг, в който се обсъждали въпроси от актуалната политика. Тъкмо в този контекст двамата подсъдими М.К.и Б.П. му предложили да получи пост в изпълнителната власт, като му „оферирали“: „Защо не влезеш в изпълнителната власт. Ние имаме позиции. Имаме нужда от наши хора. Можем да ти гарантираме поста на зам.-министър или на шеф на някои от изпълнителните агенции“. Подсъдимите изтъкнали, че вече са „назначили“ зам.-министри, както и че „времето изтича“, мотивирайки И. да побърза с даването на парите, които подс. К. обяснила, че са необходими с думите: „Знаеш как става това“, а на въпроса на И., целящ уточнение на начина на осъществяване, отговорила „С пари“. Подсъдимите след това заедно и поотделно продължили да убеждават в продължение на около месец и половина св. Р. И., като уточнили, че „мизата“ е 100 000 лв. и тези пари му гарантират назначение. Св. И. конкретизира, че подс. Б.П. му предложил, че може да му осигури именно назначение като изпълнителен директор на Изпълнителната агенция за борба с градушките, за което напълно гарантирал, а единственото условие, което поставил, било св. И. да даде парите.

               Видно е, че в показанията на свидетеля, който е граждански ищец, се изнасят факти за отношения, които са се развили в поредица от срещи с присъствието само на преките участници – св. И. и подсъдимите. Изясняването на характера на подобни събития обективно е възможно чрез преките гласни доказателства, което в случая означава – чрез показанията на св. И., и всички останали косвени доказателства, както и тези с контролно значение, които позволяват да се извърши проверка на достоверността на преките. Районният съд, след като е преразказал показанията на св. И., е посочил, че ги кредитира, като лаконично е отбелязал, че те звучат логично. Доказателственият анализ в наказателния процес е недопустимо да се основава върху субективната преценка на страните или на състава на съда за това дали едни или други доказателства въплъщават собствената им представа за обичайното житейско стечение на обстоятелствата. Доказателствата не се кредитират и от гледна точка на логиката на обикновените житейски ситуации или законосъобразното стечение на обстоятелствата, тъй като поначало правонарушението надхвърля общоприетите житейски стандарти на поведение. По дефиниция всяко престъпление като екстремална човешка проява е нарушаване на нормалната житейска логика, поради което и тя – житейската логика – принципно, не би могла да бъде надеждната и категорична основа за неговото правилно всеобхватно изследване. Анализът на  доказателствата в тяхната взаимовръзка по хронология и смислово значение не представлява конкуренция на житейски гледни точки (тази на подсъдимите срещу тази на представителите на обвинението), а стъпва върху съблюдаването на вече посочените обективни правила, похвати и норми на формална логическа дейност (дедукция, индукция и т.н.), чрез които е обективно постижимо разкриването на обективната  истина.

             В процесния случай от значение при преценка на достоверността на св. Р. И., от една страна, е обстоятелството, че неговите показания са последователни, като въздействието на изминалото време върху спомена му не е съществено и не надхвърля неизбежното влияние на този фактор върху човешката памет. Същевременно показанията на св. И. не съдържат вътрешни логически противоречия или неясноти, които да ги дискредитират на собствено основание поради това, че показват тенденциозност и манипулативност. От друга страна, показанията на този свидетел за отделните етапи от хронологията на разглежданото събитие намират подкрепа в други доказателства, чието съществуване или установяване не зависи от волята на нито една от страните в изследваните отношения. В тази насока въззивният съд съобрази комплексното значение на взаимовръзката между следните доказателствени източници:

                1. Показанията на св. Р. И. за съдържанието на разговорите му с подсъдимите и за демонстрираните от тях възможности за политическо влияние съответстват на показанията на св. Я.Я., събрани във въззивното производство. Действително св. Я. казва, че не знае как са се запознали подсъдимите и св. И., с което отрича той да ги е запознал, но в показанията си прави уточнението, че е изминало време от събитията, за които е разпитван и не помни подробности. Също така отбелязва, че когато човек е в политиката, говори с много хора и ги изслушва. При проверката на достоверността на показанията на св. Я., както и при проверката на показанията на св. И., въззивният съд отново съобрази изтъкната специфика – предмет на изследване е поведение, което се твърди, че е свързано с корумпиране на политическата среда. При това положение следва да се отчита, че ако тези твърдения са верни и свидетелите съобщят истината, могат да изпитват притеснения, че се злепоставят пред органите на властта, независимо че настоящият процес не търси каквито и да е основания за търсене на тяхната юридическа отговорност или пък етическо заклеймяване. Изтъкнатата особеност не представлява оправдание за снижаване на доказателствения стандарт, но несъмнено следва да бъде взета предвид когато се проверява доказателствената стойност на показанията, за да се провери възможността свидетелят да спестява факти, които счита, че го поставят в нелицеприятна светлина, или да изопачава факти в собствен интерес. Въззивният съд обсъди показанията на св. Я. през посочената призма и даде вяра на тази им част, която кореспондира на показанията на св. И. и на публично известните факти за политическия живот в страната в разглеждания период. Св. Я. изяснява обосновано, че през 2004 – 2005 г. бил в активната политика, като през 2005 г. бил избран за народен представител от партия „Обединени демократични сили“. Потвърждава, че познава св. Р.И. от същия период, двамата се виждали и разговаряли за желанието на последния също да се включи в политиката, включително обсъждали какъв път трябва да измине, за да се кандидатира за народен представител от партия БЗНС. От показанията на св. Я. се потвърждава и друго твърдение, заявено от св. И. – в същия период от време св. Я. познавал подсъдимите, виждали се, излизали, ходили на вечеря. Св. Я. съобщава, че интересът на подсъдимите към него е бил отчетливо продиктуван от нагласата за сближаване „със съответните позиции в държавата“, като за илюстрация разказва случай, в който те го занимавали с „лобизъм“, искали „да се прокарват проекти“ и „да бъде назначен някой на някакъв пост“. Един или два пъти говорили с него за назначаване на хора, не помни за кого и за каква длъжност. Единия път ставало въпрос за назначаване в „някаква агенция в Министерството на околната среда“. Св. Я. им казал, че не се занимава „с такива неща“. За правилното решаване на настоящото дело не се изисква да бъде изяснен въпросът дали св. Я. поначало се е занимавал „с такива неща“. Същественото е, че по делото не са събрани каквито и да било други доказателства, които да опровергават показанията му за това, че подсъдимите са били наясно, че не могат да очакват чрез него да осигурят назначение на когото и да било на държавен пост. Нещо повече, св. Я. категорично отрича да са говорили за назначаване на Р.И. на някаква длъжност, както и да са му били предлагани някакви облаги за назначаване на хора на определени позиции в различни институции на държавното управление. В тази част показанията на свидетеля не се конфронтират с други доказателства, съответно не се опровергават, поради което съдът прие, че са надежден източник на доказателства.  

            Съдът намира, че от показанията на св. Я. се установяват и други значими обстоятелства относно това, че подсъдимите действително са водили разговори с действащ политик за уреждане на хора на държавна служба.  Св. Я. квалифицира тези разговори като домогвания до среда с влияние, но в същото време става ясно, че независимо от опитите за „лобизъм“, които той заявява, че му били неприятни, свидетелят се е срещал неколкократно с подсъдимите в различен формат, включително „няколко пъти“ в компанията на св. И. и съдържанието на разговорите били все в такава насока. Св. Я. прави уточнението, че не помни подробности, но заявява, че на съвместните срещи разговорите били свързани с това, че „всички тези хора искат да се включат в политиката, имаха желание за политическа кариера – техни или на техни близки“. Тези показания хармонично съответстват на показанията на св. Р. И. за съдържанието на разговорите му с подсъдимите.

                Св. Я., въпреки изтеклия продължителен период от време от събитията, съобщава конкретни биографични данни и на подсъдимите, и на св. И., което е индикатор за определена степен на лична ангажираност от негова страна към всеки един от тях. Свидетелят показва добра осведоменост, като посочва, че в този период св. Р.И. работел във военния завод в Червен бряг, подсъдимият  се занимавал с бизнес в чужбина, а подсъдимата се грижела основно за децата си, които били малки. Изтъква, че подсъдимите не били работили в държавна администрация, но „парадирали“ с познанствата си и казвали, че ще се обадят на хора, които заемат публични позиции.  Св. Я. гледал с насмешка на подобен тип поведение, защото „този, който парадира с отношения, няма такива“. Св. Я. пояснява, че не знае как са се запознали св. И. и подсъдимите, но споменава, че по-късно разбрал, че са продължили да комуникират и да развиват общ бизнес. Последното твърдение за съвместния бизнес е общо и неконкретизирано, като същевременно наличието на какъвто и да било бизнес между подсъдимите и св. И. не се потвърждава от останалия доказателствен материал.

 

               2. Показанията на св. И. относно това, че първоначално подсъдимите му поискали сумата от 100 000 лв., но след като той казал, че не разполага с толкова пари и те променили предложението с думите: „Добре, даваш сега 50 000 лв., останалите 50 след назначението“, кореспондират на доказателствата за поведението на св. И. в този период по намиране на пари в размер, близък до второто предложение, както и на доказателствата за факта, че същата сума предал на майката на подсъдимия, като получил документ за плащането, чиято автентичност е несъмнена. Обосновано са кредитирани показанията на св. Д.Р., че неговият приятел Р.Р. през 2005 г. дал на св. И. сумата от 25 000 евро. Този факт съответства на размера на сумата, вписана в записа на заповед, както и на установеното обстоятелство за заведеното впоследствие изпълнително дело от Р.Р. срещу св. И., което довело до налагане на възбрана върху негов апартамент. В тази част показанията на св. И. се подкрепят и от показанията на св. С., който разказва, че св. И. поискал и от него да му даде назаем парите, които подсъдимите му поискали, за да бъде назначен на държавен пост, но св. С. нямал финансова възможност да помогне. Св. С. не е видял самото предаване на парите, но е чул от приятелка на св. И. при идването им в гр. Правец, че св. И. е дал сумата от 45 000 лв. срещу запис на заповед. В същата насока са и показанията на св. М.М., приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК.

 

             3. Показанията на св. И. относно това, че на 23.09.2005 г. вечерта се видял с подсъдимите М.К.(П.) и Б.П. в заведението „Ч.“, където взел със себе си своята позната св. М.Н., в чиято чанта били парите, с цел тя да присъства на предаването им, не се подкрепят от показанията на споменатата свидетелка, но не се и опровергават от тях. Св. М.Н. заявява, че помни познанството си със св. Р.И., с когото имали общи познати, но двамата се виждали преди 15 години и не си спомня подробности за техните отношения, нито за случай, свързан с него и даване на парични средства.            

 

             4. Показанията на св. И. за събитията вечерта след даването на парите кореспондират на показанията на св. А. С. и св. М.М.. От показанията на св. А. С., включително и приобщените му по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, които съдът кредитира, след като установи, че те не страдат от вътрешни непонятни непълноти и противоречия и не се опровергават от други доказателства, се установява, че св. Р.И. го запознал с подсъдимите М. П. и Б.П., за да му помогнат да „оправи“ финансовите си взаимоотношения със съпруга си. От показанията на С. и М. се извежда представата, която св. И. имал за подсъдимите – той ги представил на св. С. като хора, които са сериозни в своите намерения да му помогнат, с връзки със силни и влиятелни хора, които ще му уредят среща с Р.П.. Районният съд е констатирал, че в показанията на свидетеля, дадени по различно време на процеса, се съдържат различни твърдения относно връзката на подс. П. с Р.П.. Св. С. заявява, че  на една от срещите св. И. казал, че подс. П. е назначен за съветник на Р.П. в Министерството на вътрешните работи, за какъвто се представил и самият П., но същевременно в предходни показания, дадени пред друг съдебен състав, съобщава, че подс. Б.П. му казал, че всеки един момент ще бъде назначен на пост съветник на министъра на вътрешните работи Р.П., като същото чул и от св. Р.И.. Районният съд е посочил, че въпреки положените усилия не е могъл да установи на какво се дължат тези противоречия. Подобен подход не е законосъобразен. Съдът не може да споделя своите затруднения при анализа на доказателствата, тъй като това е форма на абдикация от задължението му да направи внимателна проверка на всички доказателства по чл. 107, ал. 5 НПК и да вземе всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина, както предписва чл. 13, ал. 1 НПК. Това означава, че когато констатира несъответствие и противоречие, следва да оцени неговото значение за преценката на достоверността на съответните показания и ясно да изложи пътя на формиране на вътрешното си убеждение, по който е достигнал до крайния извод да даде вяра или не на показанията. В случая с показанията на св. С. въззивният съд намира, че следва правилно да бъде оценен несъмненият факт на изминалия дълъг период от време от разглежданото събитие и неговото въздействие върху човешката памет. Анализът на показанията на св. С. несъмнено показва, че той е категоричен в разказа си за това, че името на Р.П. е било свързано с подсъдимия, включително от думите на последния, и то в насока, която е изяснявала възможности на влияние на подсъдимия върху министъра на вътрешните работи чрез предоставяне на съвети. Изтъкнатото несъответствие от районния съд според въззивния съд не е съществено и не води до дискредитиране на показанията на свидетеля относно това обстоятелство, защото в граждански смисъл значимото за участниците в описваната от свидетелите С. и И. ситуация е било именно декларирането на възможност от страна на подсъдимия да съветва политика Р.П., а не прецизността на легалната форма на съветите, т.е. съществено възприетото обстоятелство, което еднопосочно е било възпроизвеждано в показанията на свидетеля, е доверителното отношение, при което П. изпитва доверие към подс. П. и се вслушва в неговите съвети. Дали подсъдимият вече е бил назначен за съветник или е предстояло назначението му за такъв според св. С. не е обстоятелство, което да променя точния смисъл на неговите показания. В подкрепа на този извод са показанията на св. М.М., съпруга на св. А. С., приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК, че подс. Б.П. заявил, че е съветник на министъра на вътрешните работи Р.П., отбелязвайки, че е в много близки отношения е него. Думите му били такива, че св. М. разбрала, че той е като „дясната му ръка“. В показанията, депозирани пред друг състав на съда, св. М. разказва, че подс. П. заявил, че като съветник на Р.П. ще се задейства „колелото“ и съдружникът М. П. ще бъде притиснат да върне парите, които дължи на мъжа й – 4 500 000 щ. долара.

 

                5. Показанията на св. И. за демонстрирането на близост от страна на подсъдимата с актуални политици кореспондира на показанията на св. С., че             в офиса си подс. П. показвала снимки на хора на ръководни държавни позиции, докато му обещавала съдействие и по неговия въпрос, като изтъкнала: „Виж с какви хора си решавам всички въпроси, можем да помогнем и по твоя въпрос“. Св. С. съобщава, че на него също му поискали пари за услугата – 

110 000 евро., което се потвърждава и от показанията на съпругата му,  присъствала на тази среща. Св. М. в показанията си разказва, че съпровождала мъжа си на разговор, на който отсъствал подс. Б.П., в кабинета на подсъдимата, където видяла нейни снимки с царя и с президента. В хода на разговора се обсъждали познанствата на подсъдимите и какво могат те да направят по въпроса с длъжника на съпруга й М. П..

               

               6. На следващо място показанията на св. И. за съдържанието на поетия ангажимент от страна на подсъдимите кореспондират на показанията на св. С., които обосновано са били кредитирани и от първостепенният съд. Св. С. разказва, че три-четири пъти срещите му с подсъдимите били в офиса им, също толкова пъти се срещали в ресторант и в бар, като след първоначалните две или три срещи чул разговор между тях и св. Р.И., че последният трябвало да бъде назначен на пост – директор на Държавния резерв или на някакъв друг държавен пост, като подсъдимите му предлагали да му помогнат срещу възнаграждение, а св. И. трябвало да заплати някакви пари за тази услуга, като, доколкото разбрал, ставало въпрос за сума от 25 000 или 50 000 лева. На показанията на св. И. съответства и тази част на показанията на св. С., в която той изтъква, че след около 5-6 месеца попитал св. И. какво става с неговото назначение, а св. И. отговорил, че всеки момент ще стане работата, защото парите били дадени. По-късно св. С. разбрал, че подсъдимите са излъгали св. И.. Показанията на св. С. са в синхрон с показанията на св. М.М., включително приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК, че присъствала на разговор с подсъдимите, на който станало дума и за назначението на св. Р.И. и се обсъждало, че той трябва да даде сумата от 25 000 евро.

             

             7. Показанията на св. И. за това, че след като не получил обещаното му назначение, поканил подс. М.К.на среща във фоайето на хотел „Грийнвил“, като същевременно поканил там и св. Д.Р., за да чуе какво се случва с парите, съответстват на показанията на последния. Св. Р.разказва, че, когато с неговия приятел Р.Р. помолили св. И. да възстанови дадената от Р. сума, И. обяснил, че е дал парите на подсъдимата и ги поканил на среща с нея: „Вероятно не ми вярвате. Елате ще ви запозная с човека, на когото съм дал сумата“. Затова св. Р.откликнал на поканата, още повече че Р.Р. го бил помолил при пътуванията му до гр. София да провери какво става с парите. Показанията на св. И. за смяната на тона на подсъдимата се потвърждават от показанията на св. Д.Р., който разказва, че когато  пристигнал на срещата, св.  И. го представил на подс. П. с думите: „Ето, водя го човека, от тях съм взел парите, на тях трябва да ги връщам“, а подс. П. отвърнала,  че „това си е лично между тях“, отказала да говори по този въпрос и видимо била изненадана и изнервена. От приобщените показания по реда на чл.281 ал.1, т. 1 от НПК на този свидетел става ясно, че от хода на разговора, на който присъствал, той разбрал, че подсъдимата е взела парите, но не узнал какво било тяхното предназначение.  

 

               8. Констатация, че подсъдимите не са поддържали такива отношения със св. Р.П., които да са им осигурявали фактическата възможност чрез него да реализират форма на корупция, която да осигури назначването на св. И. за директор на  Изпълнителната агенцията „Борба с градушките“, се извежда от показанията на св. Р.П. и от писмото с рег. № 812100-16121 / 29.10.2020 г. от директора на Дирекция „Човешки ресурски“ при МВР, събрани в хода на въззивното следствие.

              Несъмнено се установява от показанията на св. Р.П., че в разглеждания период той бил министър на вътрешните работи, а преди това – от 2001 г. – народен представител. В тази насока показанията на свидетеля съответстват на публичните източници на информация. Св. П. в показанията си заявява, че не помни да познава нито подсъдимите, нито св. Р. И.. От цитираното писмо от директора на Дирекция „Човешки ресурски“ при МВР се установява несъмнено, че подсъдимите не са били съветници на Р.П. в МВР. Действително в показанията си св. И. твърди, че през ноември 2005 г. си уговорил среща с министъра на вътрешните работи Р.П., който го приел и потвърдил, че познава подсъдимите, но никога и по никакъв повод не ги е упълномощавал да действат от негово име, отрекъл подс. П. да е бил негов съветник и заявил на св. И.: „Ти си жертва на измама“. Съпоставката на показанията на двата свидетели изяснява, че показанията на св. Р.П. не потвърждават показанията на св. Р.И. за срещата помежду им и за съдържанието на проведения разговор. В същото време обаче показанията на св. Р.П. не опровергават показанията на св. Р.И., защото това, което св. П. всъщност казва, е, че не помни петнайсет години по-късно да е познавал подсъдимите и св. И.. Видно е, че св. П. не си позволява да изрази категоричност, което е логически съответно на дългогодишната му политическа кариера, в която се е налагало да се вижда и разговаря с множество хора. Именно поради специфичната динамика и характер на политическата дейност, с която се е занимавал св. Р.П., това, което може да бъде изяснено понастоящем от показанията му, е, че дори някога да е познавал подсъдимите и св. И., познанството е било ситуационно и мимолетно, не е било преценено като съществено от св. П. и не е оставило трайна следа в паметта му.

             От приобщеното като писмено доказателство писмо с рег. № 812100-16121 / 29.10.2020 г. от директора на Дирекция „Човешки ресурски“ при МВР (л. 158) се изяснява, че през 2005 г. съветници на министъра на вътрешните работи били петима мъже и подс. Б. П. не е един от тях.

 

              На основата на приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд намира, че районният съд не е дал верен правен отговор за съставомерността на инкриминираното деяние на всеки от подсъдимите.

             Въззивното производство след прекратяването на наказателното производство е продължило само по жалба на гражданските ищци, но доколкото основанието на гражданския иск в наказателния процес е твърдението за деликт, въззивният съд следва да провери законосъобразността на правните изводи на първостепенния за това дали е извършено инкриминираното деяние и дали то осъществява състава на наказателноправната измама като непозволено увреждане.

          Поради това в  рамките на своята компетентност въз основа на събраните по делото доказателства съдът установи, че подсъдимите М.С. К. (П.) и Б.Е.П. в съучастие помежду си като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага,  на 24.09.2005 г. в гр. София, ул. „*******възбудили у Р.Н.И. заблуждение, че ще бъде назначен на пост в държавната администрация, като за тази услуга му поискали сумата от 45 000 лв., които И. заплатил, и с това му причинили имотна вреда в големи размери, възлизаща на 45 000 лв. Това деяние на подсъдимите осъществява от обективна и субективна страна състава на квалифицираната измама по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което е преклудирана възможността те да бъдат наказателно преследвани. Деянието обаче представлява непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, поради което е налице правно основание за ангажиране на гражданскоправната им отговорност. Съдът достигна до този правен извод като съобрази следните правни положения.

          Въззивният съд отчете, че престъплението измама, за да бъде доказано от правна страна, изисква да бъдат събрани достатъчно доказателства, въз основа на които да може да бъде направено разграничение, че в случая не става въпрос за неизпълнение на задължение по валидно сключен договор или за гражданскоправна измама. За да е налице наказателноправна измама по смисъла на чл. 209 НК чрез въвеждане в заблуждение посредством използване на гражданскоправни отношения се изисква, на първо място, деецът да е създал погрешна представа у пострадалия по отношение на това, че е постигнато съгласие между страните за съществените елементи на договора и че действително се е задължил по него. Деецът на измамата, който използва договорните отношения само като способ за измама, поначало няма намерение да изпълнява задълженията си по тях, в този смисъл се изисква да бъде установено това към момента на привидно постигнатото съгласие. В такава хипотеза погрешната представа не може да замести съгласието на измамения, ако обхваща съществените елементи на договора, поради което договорът ще е сключен при порок на волята на едната страна и ще е недействителен. За да е налице измама, се изисква още създадената погрешна представа да е предизвикала разпоредителните действия на пострадалия. Всичко това обаче не е достатъчно, защото наказателноправната измама има съществени отлики от гражданскоправната измама по чл. 29 ЗЗД – при нея се изисква освен всичко изброено деецът не просто да е сключил умишлено унищожаем договор, но и към момента на възбуждане на невярната представа да е имал користна цел да увреди въведения в заблуждение.

          В процесния случай става ясно, че от обективна страна св. И. и подсъдимите са постигнали съглашение с противозаконен предмет. По силата на чл. 26 ЗЗД такъв договор е нищожен. От една страна, без правно значение за факта на създадената погрешна представа, която е мотивирала св. И. да се съгласи да плати, за да му бъде осигурено от подсъдимите назначение на държавна служба, е, че подобен договор е недействителен. Противоправността на уговорката не влияе на категорично установеното обстоятелство, че св. И. не би се съгласил да плати сумата от 45 000 лв., ако не е бил убеден от подсъдимите, че те имат необходимите контакти в политическите среди и могат срещу определената от тях сума пари да му осигурят назначение за директор на Изпълнителната агенция за борба с градушките. Това е така, тъй като законът не изисква очакваното от измамения поведение да бъде законосъобразно. Необходимо и достатъчно е създадената невярна представа за действителността да има за пряка и непосредствена последица реално фактическо обедняване за измамения или за трето лице. От друга страна, всички принципно изведени изисквания за случаите, при които договорните отношения се използват като измамнически способ, са валидни и когато договорът е нищожен поради незаконен предмет – все така създадената погрешна представа у измамения не може да замести съгласието му.

                От събраните по делото доказателства несъмнено се установява не само че подсъдимите към момента на отправяне на предложението и на постигнатата уговорка с ищеца не са имали намерение да изпълнят поетия към него ангажимент, но и че те обективно и изначално не са можели да ги изпълнят. Както беше посочено, по делото не се изисква да бъде изяснено, че подсъдимите изобщо не са имали възможност да осигурят нечие назначение, а че в конкретния случай не са имали обективна възможност да го сторят. Следвайки правилата за доказателствената тежест и нейните правни последици – недоказаният факт се счита ненастъпил, съдът прие за установено, че подсъдимите не са имали обективна възможност да постигнат назначението на ищеца за директор на Изпълнителната агенция  „Борба с градушките“, включително чрез даване на пари на лица, които институционално според правната уредба са от кръга на компетентните органи по назначаването за директор на изпълнителна агенция, второстепенен разпоредител с бюджетни средства към министъра на земеделието и храните.  Съгласно чл. 6 от Устройствения правилник на Изпълнителната агенция "Борба с градушките" (в редакцията, действаща към разглеждания период – ДВ, бр. 111 от 22.12.2003 г., в сила от 22.12.2003 г.) изпълнителният директор се назначава от министъра на земеделието и храните съгласувано с министър-председателя за срок 5 години без ограничения за броя на мандатите, за които едно лице може да заема тази длъжност. Липсата на обективна възможност подсъдимите изначално да изпълнят уговорката, заради която са получили 45 000 лв., се извежда въз основа на комплексната преценка на резултатите от доказателствения анализ на показанията на свидетелите Р.П. и Я.Я., преценени наред с липсата на каквито и да било доказателства за наличие на възможности на подсъдимите да въздействат и мотивират компетентните по назначението органи по чл. 6 от устройствения правилник на агенцията.

           На следващо място освен обективна невъзможност за изпълнение по делото несъмнено се установява и липсата на каквото и да било външно обективирано поведение на подсъдимите както за неуспешен опит да уредят назначението на гражданския ищец, така и да му върнат парите.

           На основата на изтъкнатите обективни факти, разгледани в тяхната логическа обусловеност и взаимовръзка, съдът установи, че във всички етапи на отношенията им с Р.И., представляващи събитието, предмет на настоящия процес – 1. при първоначалното предложение на подсъдимите до ищеца да получи пост в държавната администрация; 2. при конкретизирането на предложението и поста – директор на изпълнителната агенция и 3. при плащането на парите от ищеца, в представното съдържание на подсъдимите е била оформена целта, за постигане на която двамата са извършили координирано помежду си действия по въвеждане в заблуждение на гражданския ищец И., включително чрез създаване на привидни гаранции за възвръщаемост на дадените от него пари посредством мнимото обезпечение със запис на заповед, подписан от лице, различно от подсъдимите, задължаващо дружество, изпаднало в неплатежоспособност, което не разполага с имущество за покриване на задължението. Веригата от обективно проявени факти изяснява, че целта на подсъдимите е била да набавят за себе си имотна облага – да получат пари от гражданския ищец Р. И., без да имат намерение да изпълнят привидно поетия пред него ангажимент и без да имат намерение да върнат сумата.  Когато съдът разкрива психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да прецени съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшестват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат – имотната вреда, а също така следва да вземе предвид и каква преценка на тези обстоятелства е дал самият деец.  В общия ход на събитията подсъдимите са изработили цялостна мошеническата инсценировка, която е станала благоприятна среда за създаване на невярната представа у Р. И. за  възможностите им да уреждат  „техни“ хора на високи позиции в държавната администрация.

                 Въз основа на така приетите правни положения съдът намира, че постигнатата уговорка е резултат на порок във волята на ищеца, че срещу платените пари ще се сдобие с институционално назначение, осигурено му по неправомерен непрозрачен и прикрит начин от подсъдимите.

              В случая е бeз правно значение точно каква лъжа или мошеническа схема са използвали подсъдимите, за да мотивират св. И. да плати парите, представляващи според подсъдимите „миза“ за получаване на поста директор на изпълнителна агенция. Значимото е, че употребените от двамата подсъдими в синхрон помежду си средства за убеждение са били такива, че без тяхната употреба гражданския ищец И. не би се съгласил да плати, както и че е било налице несъответствие между съзнаваното от подсъдимите желание да получат парите, без да ги връщат, и неговото външно проявление. Тези прийоми са били годни средства да детерминират съгласието на Р. И.. Поначало изпадането в заблуждение е състояние, към което се подхожда по чисто субективен механизъм за формирането му. Ефикасността на измамата се оценява, по аналогия с правилата за насилието, с оглед личните особености на измамения. В настоящия случай действията на подсъдмите по отношение на И. са били в необходимата степен ефективни, тъй като са били достатъчно убедителни в контекста на поведението им, което св. Я. нарича „парадиране“ с политически връзки, и на демонстрираните външни белези за познанства с високопоставени в държавната йерархия политици, за да създадат погрешна представа у ищеца. В този смисъл без правно значение е, че измамливите действия в случая не са се отличавали с особена изобретателност. Не се изисква и за преценка на ефективността на измамната схема да бъдат сравнявани компетентностите и опита на ищеца и на подсъдимите, както предлагат защитниците и подсъдимата, тъй като за обективната страна на фактическия състав на измамата е необходимо измамливите действия да бъдат годни да създадат невярната представа за действителното състояние у конкретен човек. Затова тяхната “адекватност” да възбудят заблуждение не може да се преценява по принцип, включително на основата на общи представи за образованието и социалния статус на хората, а се изследва винаги с оглед способностите на определена човешка индивидуалност, поставена в конкретна ситуация. Законът криминализира обедняването, когато то е резултат от разминаване между обещаното от дееца и действителното му намерение, без да позволява да бъдат третирани различно въведените в заблуждение на основата на интелектуалните им възможности, внимателност или социален опит.  Именно воден от погрешната си представа за добросъвестното и реално обвързване на подсъдимите за постигане на резултата, който самите те му предложили, св. И. е извършил разпоредително действие, като им платил сумата от 45 000 лв.  В резултат на разпоредителното си действие ищецът претърпял имотна вреда в размер на 45 000 лв., осъществяваща квалифицирания признак „големи размери“, защото възлиза на стойността на триста минимални работни заплати за страната, а двамата подсъдими получили незаконна имуществена облага в същия размер.

            От субективна страна подсъдимите са действали с пряк умисъл, тъй като са съзнавали обещественоопасния характер на поведението си, предвиждали са общественоопасните му последици и са искали настъпването им. Съзнавали са, че с координираните си предварително действия и с разпределението на ролите помежду си създават погрешната представа у св. И., че ще му осигурят назначение като директор на изпълнителната агенция срещу платената от него „миза“, като събраните по делото доказателства установяват реализирането и на следващия елемент на субективната страна – намерение за извличане на имотна облага към момента на въвеждането в заблуждение и користната цел за причиняване на имотна вреда.

              Същевременно съдът намира, че подсъдимите К. и П. не са извършили втората им инкриминирана форма на изпълнителното деяние на измамата – поддържане на заблуждение. Разгледано по същество самото обвинение в тази му част изначално е негодно да ангажира наказателната и гражданската им отговорност за деликт, тъй като инкриминира действията на двамата подсъдими на 24.09.2005 г. Тогава се твърди, че подсъдимите са възбудили заблуждение у ищеца, което съдът прие за доказано. По същото време и със същото поведение обаче те не биха могли да осъществят и другата форма на изпълнителното деяние – поддържане на заблуждение, която изисква последваща възбуждането на погрешната представа деятелност за затвърждаване на невяраната представа, която вече е била създадена от подсъдимите в предходен момент. Доколкото такова активно последващо поведение не е включено в обвинението, съдът прие, че по тази част на възведената в обвинението фактология, която е част и от фактическото основание на гражданския иск, не възниква отговорност на подсъдимите за непозволено увреждане.

               Поради всички изложени съображения съдът счете гражданския иск за несъмнено доказан по основание за това, че подсъдимите са въвели в заблуждение гражданския ищец и така са му причинили противоправно и виновно имуществена вреда в размер на 45 000 лв. Ето защо съдът уважи гражданския иск, предявен солидарно срещу подсъдимите, в пълния му размер, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД,  ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

            С оглед изхода на делото и на основание чл.189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимите следва да бъдат възложени направените по делото разноски от гражданския ищец за възнаграждение на неговите повереници в двете съдебни инстанции, каквото искане е направено. В тази насока съдът взе предвид, че във  въззивното производство са представени пълномощни за процесуално представителство и договор № 4941/1.06.2020 г. на повереника на гражданския ищец за адвокатско възнаграждение н размер на 1200 лв., като към договора е приложена фактура от 15.06.2020 г., удостоверяваща плащането. В първоинстанционното производство гражданският ищец е направил разноски за възнаграждение на първия си повереник от 300 лв.  (л. 30 от първоинстнацинното дело), като в договора за правна защита и съдействие е посочено, че цялата сума е платена, както и за следващия си повереник (л. 69 от първоинстанционното дело) – възнаграждение в размер на 1000 лв., която сума е била внесена изцяло. Поради това въззивният съд осъди всеки от подсъдимите да заплати половината от направените разноски за адвокатско възнаграждение на гражданския ищец на обща сума от 2500 (две хиляди и петстотин) лв., а именно – по 1250 (хиляда двеста и петдесет) лв. за всеки един от тях.

                 На основание чл. 189, ал. 3 НПК съдът осъди всеки от подсъдимите М. С. К. и Б.Е.П. да заплатят в полза на СГС половината от държавна такса върху уважения размер на гражданския иск на стойност 1800 (хиляда и осемстотин) лв. – по 900 (деветстотин) лв., а на основание чл. 190, ал. 2 НПК и сумата от по 5 (пет) лева – държавна такса за служебно издаване на  1 бр. изпълнителен лист.

                 Мотивиран от всички изложени съображения и на основание чл. 337, ал. 3 НПК, съдът

                                                             Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ присъда от 23.11.2018 г. на Софийския районен съд, 103 състав, по н.о.х.д. № 15 по описа за 2007 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р.Н.И. граждански иск солидарно срещу двамата подсъдими М. С. К., ЕГН **********, и Б.Е.П., ЕГН **********, за сумата от 45 000 (четиридесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА при условията на солидарност на основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 53 ЗЗД М. С. К., ЕГН **********, и Б.Е.П., ЕГН **********, да заплатят на гражданския ищец Р.Н.И., ЕГН **********, сумата от 45 000 (четиридесет и пет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 24.09.2005 г. до окончателното изплащане на сумата, за това, че на 24.09.2005 г. в гр. София, ул. „*******двамата, в съучастие помежду си като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага,  възбудили у Р.Н.И. заблуждение, че ще бъде назначен на пост в държавната администрация, като за тази услуга му поискали сумата от 45 000 лв., които И. заплатил, и с това му причинили имотна вреда в големи размери, възлизаща на 45 000 лв.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК ОСЪЖДА М. С. К., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд половината държавна такса върху уважения размер на гражданския иск в размер на 900 (деветстотин) лева.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК ОСЪЖДА Б.Е.П., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд половината държавна такса върху уважения размер на гражданския иск в размер на 900 (деветстотин) лева.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК ОСЪЖДА М. С. К., ЕГН **********, да заплати на гражданския ищец Р.Н.И., ЕГН **********, сумата от 1250 (хиляда двеста и петдесет) лева, представляваща половината от направените от него разноски за адвокатско възнаграждение на повереника му за участието му в първоинстанционното съдебно производство и във въззивното съдебно производство.

На основание чл. 189, ал. 3 НПК ОСЪЖДА Б.Е.П., ЕГН **********, да заплати на гражданския ищец Р.Н.И., ЕГН **********, сумата от 1250 (хиляда двеста и петдесет) лева, представляваща половината от направените от него разноски за адвокатско възнаграждение на повереника му за участието му в първоинстанционното съдебно производство и във въззивното съдебно производство.

               Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в петнадесетдневен срок от съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                            

                                                                                             2.