Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.12.2019 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №16591 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от К.З.Д. срещу решение №476128 от 23.08.2018г., постановено по гр.д.№57379/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателката дължи на "Т.П." ЕАД следните суми: сумата от 613.81 лв., стойност на доставена и неплатена топлинна енергия за периода от 01.03.2014г. до 28.02.2017г., ведно със законна лихва за периода от 10.05.2017г. до изплащане на вземането, и сумата от 82.13 лв., лихва за забава за периода от 08.05.2014г. до 03.04.2017г., за които суми е издадена заповед от 22.05.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №29436/17г. на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, както и е осъдена жалбоподателката да заплати на "Т.П." ЕАД, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 642.78 лв., разноски в исковото производство, и сумата от 33.06 лв., разноски в заповедното производство.
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство не е доказано, че ответницата притежава
качеството потребител на топлинна енергия за процесния
имот за исковия период от време. В тази връзка се твърди, че по делото е
останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за
доставка на топлинна енергия. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на реалното количество
на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се
изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на
претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Отделно от
горното се твърди, че с решение №4777/13.04.2018г. на 3 А.О., ВАС е отменена
като неправилна Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в
сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1 към Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката
и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия,
отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В тази връзка
се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. Предвид на изложеното моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и
да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.П.” ЕАД, депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на постъпилата
въззивната жалба по подробно изложени съображения. Допълнителни аргументи
излага и в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди решението на СРС в обжалваните части като
правилно и законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния
закон и при правилен анализ на събраните по делото доказателства. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. за въззивната
инстанция.
Трето лице-помагач - „Н.” ЕАД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са
от „Т.П.” ЕАД срещу К.З.Д. искове с правно
основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед
заявения петитум на
въззивната жалба съдът
приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която са уважени исковете
срещу К.З.Д. за главница
и мораторна лихва. В останалата
част като необжалваемо
решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №29436/17г. на СРС, ІІ Г.О.,
72-ри състав, въззиваемия-ищец- „Т.П.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 07.04.2017г.
и е постановена на 22.05.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу К.З.Д. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.З.Д. възражение, поради което дължимите от нея суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение по предявените искове с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с
чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че вземането за главница до уважения размер е
дължимо поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената
от ответницата топлоенергия, а относно вземането за обезщетение за забава е
прието, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане
на цената на топлинната енергия е срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата
правилност. Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземането за доставка на топлинна енергия и на вземането за обезщетение за
забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени, поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид
доводите изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка
с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет
правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна
енергия при общи условия. Избраният
от законодателя подход във връзка
с уредбата на последната
облигация е същата да възниква,
съществува и да се прекратява
при законовоустановените предпоставки,
съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава
правно значение на наличието
или липсата, както и без да
изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът
на въззивника, че по делото е останал
недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните
за доставка на топлинна енергия
доколкото не се установява
да е сключен договор между страните.
Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички
собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия.
Законова дефиниция на понятието
потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно
задължено лице за заплащане
цената на доставена такава във връзка
с чл.155 ЗЕ, е собственик
или ползвател на имот, който ползва топлинна
енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения
имот, освен в
случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния
случай по делото не е спорно обстоятелството,
че ответницата - К.З.Д.
е собственик на процесния топлоснабдения недвижим имот през исковия период, предвид на което и по горните мотиви на съда същата се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния
период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните
е факта кой е собственикът, респективно
носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото не се оспорва обстоятелството, че ответницата -
К.З.Д. е носител на правото на собственост върху
имота през исковия период, поради което същата се явява потребител
съгласно §1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката и е налице основание
в закона за ангажиране на нейната
договорна отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответницата за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството
на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са
начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд
счита за неоснователен доводът на въззивника, че по делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното
дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е
постановено в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. на 3 А.О., ВАС, с което е
отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1 към Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката
и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия,
отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. Така
постановеното съдебно решение няма обратно действие и не се отнася за процесния
период, поради което правилно СРС не се е съобразил с него при обосноваване на
крайните изводи досежно доказаните количества доставена на процесния имот топлинна енергия.
По отношение на предявения иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД във
въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност в
частта, в която същият е уважен. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд е ограничен
само относно доводите във въззивната жалба, предвид на което препраща към
изложените от СРС мотиви, които счита за законосъобразни, обосновани при
правилна преценка на събраните по делото доказателства.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд
при постановяване на съдебното
решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г.
от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който
разглежда иска, предявен по
реда на чл.422, респ.
чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на разноски, на правно
основание чл.81
и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК
следва да й се присъди сумата от 100.00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Въззивният
съд определя размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение като се
съобразява с извършените правни действия от процесуален представител на въззиваемата страна - подаден писмен отговор, без
процесуално представителство в съдебно заседание, както и се отчита
фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с разпоредбата на
чл.78, ал.8 от ГПК /изм.ДВ, бр.8/2017г./.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №476128 от 23.08.2018г., постановено по
гр.д.№57379/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 72-ри състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА К.З.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да
заплати на "Т.П." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./