№ 1291
гр. София, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100507644 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20101238 от 21.04.2021 г., постановено по гр. дело № 14678/2020 г.
по описа на СРС, II ГО, 70 състав, Агенция „П.и.“ е осъдена да заплати на
„Застрахователно дружество Е.“ АД на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД
сумата от 236.75 лева – обезщетение за нанесени щети на товарен автомобил марка
„Рено“, модел „Флуанс“, рег. ****, настъпили в резултат на реализирано на 09.01.2019
г. ПТП, на път I-1 (Е-79) в участъка на бензиностанция „Лукойл“ (км. 282+158), ведно
със законната лихва върху главницата считано от 04.12.2020 г. до окончателното
изплащане. С решението си СРС е охвърлил предявеният от „Застрахователно
дружество Е.“ АД срещу Агенция „П.и.“ иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 22.46 лева, представляваща обезщетение за забава за плащането на
главницата за периода от 11.03.2019 г. до 17.03.2020 г., като неоснователен, и е
разпределил отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода от
спора.
Срещу решението в частта, с която искът с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2
КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД, предявен срещу ответника, е уважен, е постъпила въззивна жалба от
последния. Жалбоподателят излага оплаквания за незаконосъобразност,
необоснованост и неправилност на решението в обжалваната му част при доводи за
постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила и при неизяснена фактическа обстановка. Заявява, че в представената
застрахователна полица не били посочени покритите застрахователни рискове, като
същевременно оспорва доказателствената стойност и приложимостта на представените
с исковата молба общи условия. Жалбоподателят излага съображения, че
1
представеният протокол за ПТП не притежава материална доказателствена сила
относно механизма на произшествието; че протоколът не е подписан от представител
на ответника, поради което не се ползва с материална доказателствена сила относно
неизгодни за последния обстоятелства, както и че при описание на обстоятелствата,
при които е настъпило ПТП, не е посочен размерът на препятствието; че са налице
противоречия между представените писмени доказателства, представляващи частни
свидетелстващи документи, които не се ползват с материална доказателствена сила, и
свидетелските показания по делото; че не е изготвен снимков материал от
длъжностното лице, отразило произшествието. Поддържа, че изслушаната
съдебнотехническа експертиза се основава на предположение по отношение на
механизма на настъпване на произшествието. По делото не били събрани
доказателства за наличие на хипотеза за изключени застрахователни рискове по чл. 4,
ал. 1, т. 4, т. 10, т. 12, т. 14, т. 15, т. 17 от Общите условия. Поддържа възражение
съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД при твърдения за допуснати от водача на
увреденото МПС нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗдвП. До въззивния съд е отправено
искане да отмени обжалвания съдебен акт и да отхвърли предявения иск, а в условията
на евентуалност – да се произнесе с оглед на хипотезата на съпричиняване. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ищец) „Застрахователно дружество Е.“ АД, с който се оспорва въззивната
жалба като неоснователна и недоказана. Твърди се, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, съобразено със събраните по делото доказателства, с
оглед което моли за неговото потвърждаване от въззивния съд и за присъждане на
сторените в производството разноски.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, а по
въпроса за неговата правилност намира следното:
В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от
правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие
застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя
на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложена някаква
работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и
възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по
2
повод нейното изпълнението.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди
противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност винаги е
обективна, има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на
натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата,
във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са
невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за
освобождаването им от отговорност.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49
ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е
причинил тези вреди.
Възникването на предявеното регресно право се обуславя от пораждането в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между
увредения и ищеца по договор за имуществена застраховка; 2) наличие на настъпило
събитие – пътнотранспортното произшествие (ПТП), за което застрахователят носи
риска; 3) ПТП да е настъпило вследствие на виновно и противоправно поведение на
лица, за които ответникът отговаря, изразяващо се в необезопасяване и
несигнализиране на дупка на пътното платно; 4) в причинно-следствена връзка с
поведението на деликвента да са настъпили вреди; 5) заплащане на застрахователно
обезщетение в полза на застрахования в размер, съответстващ на размера на вредите.
Като писмено доказателство по делото е приета застрахователна полица №
00500100284593 от 17.12.2018 г., от която се установява, че към датата на процесното
ПТП – 09.01.2019 г. между ищцовото застрахователно дружество и собственика на
товарен автомобил марка „Рено“, модел „Флуанс“, рег. ****, е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско“.
Между съконтрахентите по договора е уговорена клауза „А – Пълно Каско“, като по
отношение на въпроса относно включените в тази клауза покрити рискове е налице
препращане към представените в процеса Общи условия за застраховка „Каско“,
неразделна част от договора. Доколкото в застрахователната полица се съдържа
изрично декларативно изявление на застрахования, че е получил препис от общите
условия, запознат е с тях и ги приема, то по този начин е спазено изискването на 348,
ал. 1 КЗ. Ето защо въззивния съд не намира за оборена доказателствената сила на
Общите условия и тяхната приложимост към процесния случай.
Съгласно приложимата клауза „А – Пълно Каско“, чието съдържание е
установено в чл. 4, ал. 2, т. 3, вр. т. 2, б. „а“ от Общите условия, застрахователят
покрива пълна загуба или частично увреждане на застрахованото МПС, причинени при
настъпване на ПТП. Съгласно § 6, т. 30 от ДР на Закона за движение по пътищата
(ЗДвП) „пътнотранспортно произшествие“ е събитие, възникнало в процеса на
движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора,
повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други
материални щети.
При съвкупната преценка на приложените по делото доказателства, а именно:
Протокол за ПТП № 1718570/09.01.2019 г.; документи, съдържащи се в
3
застрахователна преписка по щета № **********/11.01.2019 г., в т.ч. искане за
завеждане на застрахователна претенция с вх. № РК.0104-1541/11.01.2019 г.,
декларация от св. Х.А., депозирана пред застрахователя на 11.01.2019 г., опис на
увредени детайли, изготвен на 11.01.2019 г.; гласни доказателства, събрани чрез
разпита на св. Х.А.; и заключение на съдебноавтотехническа експертиза, се установява,
че на 09.01.2019 г. товарен автомобил марка „Рено“, модел „Флуанс“, рег. ****,
управляван от св. Х.А. по републикански път I-1 (Е-79) с посока на движението от с.
Драгичево към гр. София, в участъка на бензиностанция „Лукойл“ (км. 282+158), преди
бензиностанцията, попаднал с предно ляво колело в необезопасена и необозначена
дупка на пътното платно. Вследствие на преминаването през неравността
застрахованото моторно превозно средство претърпяло щети, изразяващи се в
увреждане по алуминиевата джанта и гума на предно ляво колело.
Приетият като писмено доказателство по делото Протокол за ПТП №
1718570/09.01.2019 г., като изготвен от компетентен полицейски орган в кръга на
законовите му правомощия, след извършено посещение на местопроизшествието и
съобразно предвидените в закона ред и форма, съставлява официален свидетелстващ
документ по смисъла на чл. 179 ГПК в частта досежно непосредствено възприетите от
съставилото го длъжностно лице факти и обстоятелства, относими към процесното
ПТП, поради което в тази част протоколът се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила. Затова и доколкото страните не са оспорили авторството на
протокола, обективираните в него изявления на полицейския служител следва да се
кредитират по отношение на удостоверените дата, място и участници в инцидента,
както и по отношение на установените при заварената обстановка обстоятелства, вкл.
наличието на необезопасена дупка на пътното платно. Следва да се посочи, че
законодателят не е вменил в тежест на полицейския служител при съставянето на
протола за ПТП да посочи точни размери на препятствието, както и да извърши
заснемане на местопроизшествието – по аргумент от Приложение № 1 към чл. 3, ал. 1
от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд. Графа
„Обстоятелства, нарушения, причини и условия за ПТП“ на обсъждания протокол е
надлежно попълнена, като в същата изрично е посочено, че произшествието се е
реализирало в необезопасена и необозначена дупка, чието конкретно местонахождение
е отразено в обективираната в него схема на ПТП. Посоченият в протокола за ПТП
механизъм напълно кореспондира с ангажираните от ищеца гласни доказателства. Не
се установява наличие на съществени противоречия между обективираните в
Протокола за ПТП факти и обстоятелства, от една страна, и тези, установени в
останалите ангажирани по делото писмени и гласни доказателства, от друга страна. Ето
защо въззивният съд намира за неоснователни възраженията на въззивника срещу
доказателствената сила на протокола за ПТП.
Събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на св. Х.А.
възпроизвеждат ясно, последователно, житейски и правно логично непосредствено
възприетите от свидетеля обстоятелства по настъпване на процесното ПТП. Противно
на доводите на въззивника показанията на свидетеля кореспондират в пълна мяра с
останалите събрани по делото доказателства относно времето на произшествието,
щетите и наличието на препятствие на пътя. Като съобразява това и като прецени
показанията по правилата на чл. 172 ГПК, въззивният съд кредитира същите с доверие.
От изслушаното в първоинстанционното производство заключение на
4
съдебноавтотехническа експертиза се установява наличието на причинна връзка между
преминаването на застрахованото моторно превозно средство през препятствието и
настъпилите вреди, както и размера на вредите. Въззивният съд при оценка на
заключението по чл. 202 ГПК намира, че следва да кредитира последното, тъй като
същото е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е дало
изчерпателен отговор на поставените задачи, като не се доказва, че същото е
заинтересовано от изхода на правния спор. Като неоснователни следва да се приемат
наведените от въззивника оплаквания срещу доказателствената стойност на
заключението, тъй като изводите на вещото лице са формирани въз основата на
събрания по делото допустим и относим доказателствен материал, поради което те
съвсем не представляват предположение. Нещо повече, по делото не бяха ангажирани
доказатества, от които да се изведе дори индиция за настъпване на процесното ПТП по
начин, различен до установения.
С оглед на гореизложеното, установеното произшествие представлява
пътнотранспортно произшествие по смисъла § 6, т. 30 от ДР на Закона за движение по
пътищата (ЗДвП). Ето защо настоящата инстанция приема, че в периода на
застрахователното покритие е настъпило застрахователно събитие.
Произшествието е настъпило на републикански път I-1 (Е-79), който е част от
републиканската пътна мрежа съгласно чл. 3, ал. 2 Закона за пътищата (ЗП). Съгласно
чл.19, ал.1, т.1 ЗП републиканските пътища се управляват от Агенция „П.и.“, която на
основание чл. 30, ал. 1 ЗП осъществява дейностите по изграждането, ремонта и
поддържането на тези пътища. В нормата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП е предвидено и че
лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират
незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. С
оглед горното следва да се приеме, че на ответника са вменени задълженията да
стопанисва и поддържа процесния пътен участък, в т.ч. като не допуска и
своевременно отстранява появилите се дупки по него. Неизпълнението на тези
законови изисквания от страна на работниците и служителите на ответната агенция, на
които същата е възложила дейността по поддържането и ремонта на републиканската
П.и. в процесния участък, е довело до неосигуряването към датата на ПТП на
безопасни условия за движение по него. Настъпването на разглеждания инцидент е
резултат от противоправното бездействие на натоварените от ответника лица,
изпълняващи визираната дейност, в т.ч. и поради нарушение на регламентираното с чл.
13, ал. 1 ЗДвП изискване, задължаващо ги да предупредят участниците в движението за
наличието на опасност на пътя (каквато обективно представлява находяща се на
пътното платно дупка), като постави необходимите средства за сигнализиране, чието
поведение се явява и виновно, тъй като установената с разпоредбата на чл. 45, ал. 2
ЗЗД презумпция не е оборена в процеса. По силата на чл. 49 ЗЗД за деянията на тези
лица отговаря Агенция „П.и.“. Вследствие на това бездействие на застрахованото при
ищеца лице са причинени имуществени вреди, които подлежат на овъзмездяване, чиято
стойност към момента на настъпване на застрахователното събитие
първоинстанционният съд е приел, че възлиза на сумата 235.68 лева, като в сезиращата
настоящата инстанция въззивна жалба не са релевирани оплаквания относно
стойността на вредата и нейното обезвъзмездяване от ищеца, поради което и с оглед
ограниченията на чл. 269 ГПК въззивният съд ги приема за установени.
Възражението на жалбоподателя, че реализираното застрахователно събитие не
представлява покрит риск е неоснователно, тъй като с оглед въведените с нормата на
чл. 154, ал. 1 ГПК правила жалбоподателят, а не ищецът, носи тежестта да докаже
5
положителните факти, на които основава тези негови твърдения, като установи, че
застрахователното събитие попада в някое от изброените в Общите условия
изключения, каквото доказване в случая не е проведено. Неоснователно е и
възражението на жалбоподателя за наличието на съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на водача на застрахованото при ищеца МПС. От събраните по
делото доказателства по искане на ответника не е установено чрез провеждането на
пълно и главно доказване, че водачът на това МПС с поведението си е допринесъл по
някакъв начин за реализирането на произшествието и/или за настъпването на
вредоносния резултат, което да е предпоставка за приложението на разпоредбата на чл.
51, ал. 2 ЗЗД, в т.ч. и поради управление на лекия автомобил след употребата на
алкохол. В ангажирания по делото Протокол за ПТП № 1718570/09.01.2019 г. изрично
е удостоверено, че при извършената проверка не е установено наличието на алкохол у
водача.
С оглед гореизложеното, въззивният съд намира, че са налице всички
материални предпоставки за уважаване на предявения иск в пълния предявен размер.
По изложените съображения правните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат, поради което въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за
въззивното производство разполага само въззиваемия. Последният претендира и
доказва да е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., които
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъдят. Неоснователно е наведеното
от въззивника възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение, доколкото с оглед цената на интереса, предмет на
въззивното производство, същото не надвишава уредения в Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20101238 от 21.04.2021 г., постановено по гр.
дело № 14678/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 70 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Агенция „П.и.“, с адрес: гр. София,
бул. „****, да заплати на „Застрахователно дружество Е.“ АД, ЕИК ****, сумата от 300
лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Решението в отхвърлителната му част е влязло в законна сила поради
необжалването му от страна на ищцата.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7