№IV-260999 10.12.2020 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, четвърти въззивен граждански състав,
на десети декември през две хиляди и двадесета година,
в закрито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА
ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. РАДОСТИНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдия
Радостина Петкова
в. ч. гр. д. № 2810
по описа за 2020 г.
на БОС
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
420, ал. 3 вр. чл. 274 ГПК.
Образувано е повод частни жалби,
подадени от В.М.М., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, Т.Н. Ф.,
гражданин ***, род. на ***г. в *** и Е.В. Ж., гражданин на ***, род. на ***г. в ***, всички с адрес: ***, действащи чрез
упълномощения си процесуален представител адв. Татяна Тотева –БАК, със съдебен
адрес: гр. Бургас, ул. „Юрий Венелин“№ 6, ет. 3, ап. 5, срещу определение
№
260023 от 12.08.2020г., постановено по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на РС-Несебър, с което са
оставени без уважение исканията на частните жалбоподатели – длъжници Т.Н.Ф., В.М.М. и Е.В.
Ж. за спиране на изпълнението, допуснато въз основа на заповед № 573 от 19.12.2019г. за изпълнение въз
основа на документ по чл. 417
от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на
РС-Несебър.
В частните жалби срещу обжалваното определение жалбоподателите са изложили
съображения, че е налице основание за спиране на изпълнението поради неравноправност
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 8 от ЗЗП вр. с Директива № 93/13/ЕИО
на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /пар. 13а,
т. 9 от ДР на ЗЗП/,на клаузата на т. 7.2 от процесния договор, с която е
уговорено автоматично продължаване на срока му на действие с още 5 години.
Считат, че уговорения в нея срок за мълчаливо съгласие /който в случая е два
месеца/ е необосновано кратък, което поставяло потребителя в риск да го
пропусне по невнимание. Посочили са, че макар в заповедното производство да
няма как да се развие и реши пълноценен спор досежно неравноправността на тази
договорна клауза, то възможността за спиране на незабавното изпълнение по чл.
420, ал. 2, т. 2 от ГПК е основание за начална преценка на вероятност за наличието
на такава. Иска отмяната на горепосочения обжалван съдебен акт. Претендират
присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
В законоустановения срок по
частните жалби против обжалваното определение е постъпил отговор от заявителя „ГОЛДЪН ПИК“ЕООД,
подаден чрез упълномощения му процесуален представител адв. Жанета Иванова. Изложени са подробни съображения за
неоснователността на подадените жалби, с искане съдът да ги остави без
уважение. Счита, че не са налице предпоставките на чл. 420 от ГПК за спиране на
изпълнението. Оспорва жалбоподателите да имат качеството на потребители, но
дори и да се приеме обратното, счита, че клаузата не противоречи на чл. 143,
ал. 2, т. 8 от ЗЗП, както и, че тези съображения на жалбоподателите са неотносими към
направеното искане за спиране на незабавното изпълнение. Направено е възражение
за прекомерност на претендираното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение.
След извършена служебна проверка Бургаският окръжен съд намира, че частите жалби са подадени в
законоустановения срок от легитимирани лица, които имат правен интерес от
обжалването и против подлежащ на обжалване пред въззивната инстанция съдебен
актове, поради което са допустими и следва да се разгледат по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид
доводите в частните жалби, събраните по делото доказателства и разпоредбите на
закона, намира следното от фактическа и правна страна:
Със заповед № 573
от 19.12.2019г. по настоящото дело за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.
417, т. 3 от ГПК съдът е разпоредил всеки от длъжниците Т.Н.Ф., В.М.М. и Е.В. Ж. да заплатят на „Голдън Пик” ЕООД сумата от 548.41
евро, представляваща 1/3 част от
сбора от авансово платими годишни такси, от които сумата от 71,69 евро –
остатък за 2018г., сумата от 238,36 евро – за 2019г. и сумата от 238,36 евро –
за 2020г. по т. 2.1 от договор за управление и поддръжка на общите части в
жилищен комплекс от затворен тип „Златно око Резиденс” от 05.04.2013г. с
нотариална заверка на подписите с рег. № 3042 от 05.04.2013г., заверен от
нотариус Стоян Ангелов с район – Районен съд- Несебър, рег. № 208 на
Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението – 19.12.2019г., до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 164.52 евро, представляваща 1/3 част от сбор от
неустойки за забава по т. 8.1 от договора, начислени върху всяка от таксите за
2018г., 2019г. и 2020г., както и сумата от 111,22 лв., представляваща
1/3 от направените по делото разноски в общ размер на 333,67 лв., от които 250
лв. – платен адвокатски хонорар и 83,67 лв. - платена държавна такса. По заповедта
на основание чл. 418, ал. 1 от ГПК е допуснато незабавно изпълнение и е издаден
изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително дело № 20208030400254 по
описа на ЧСИ Таня Маджарова.
Видно от данните на 08.07.2020г.
на всеки от длъжниците е редовно връчена покана за доброволно изпълнение.
С подадени в едномесечния срок по чл. 414, ал.
2 от ГПК възражения длъжниците са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като едновременно с
това в срока по чл. 419, ал. 1 от ГПК наред
с депозираните частни жалби против разпореждането на НРС за незабавно
изпълнение, обективирано в издадената заповед по чл. 417 от ГПК, са подали и молби с искане за спиране на
незабавното принудително изпълнение по реда на чл. 420, ал. 2 от ГПК.
Съгласно чл. 420, ал. 1 от ГПК подаденото от длъжника
възражение срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в
случаите по чл. 417, т. 1 -9 от ГПК /измежду които е и настоящият по т. 3 от
чл. 417 от ГПК/, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за
кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 от ЗЗД. Когато длъжникът е потребител,
обезпечението е в размер до една трета от вземането
Съгласно чл. 420, ал. 2 от ГПК съдът, постановил
незабавното изпълнение, може да го спре и без да е необходимо обезпечението по
ал. 1, когато е направено искане за спиране, подкрепено с писмени доказателства в следните три хипотези: 1. вземането не се дължи; 2. вземането се основава
на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител; или 3. неправилно е изчислен размерът на вземането
по договор, сключен с потребител.
В настоящия случай длъжниците не са направили искане за
спиране по реда на чл. 420, ал. 1 от ГПК и респективно не са представили
надлежно обезпечение по смисъла на чл. 420, ал. 1 от ГПК, а са обосновали
искането си за спиране на изпълнението на основание чл. 420, ал. 2, т. 2 от ГПК- наличието на неравноправна клауза, на която се основава вземането, а
именно т. 7.2 от процесния договор, считайки, че по него те имат качеството на
потребители.
Видно от съдържанието на процесния договор в т. 7. 1 е уговорено,
че срокът на действието му е 5 години от сключването му,
като в т. 7.2 е предвидена възможност за автоматичното му подновяване за нов
срок от 5 години, в случай, че в двуседмичен срок преди изтичане на срока
управителят не предложи нов договор или някоя от страните не отправи до другата
страна предизвестие за прекратяването му.
В настоящата хипотеза
обаче съдът намира, че договорът за управление и поддръжка на комплекс от
затворен тип, сключен по реда на чл. 2 от ЗУЕС, какъвто е процесният, касае особено правоотношение, което
не попада в приложното поле на ЗЗП и не придава
качеството на „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР
на ЗЗП на лицата, задължени
да заплащат разходите за управление и поддържане на общите части
на сградата в режим на етажна собственост / в т. см. решение
№ 128/18.07.2018 г. по т. д. № 601/2018 г. на ВКС, ТК, първо отделение/. Този извод следва и от обстоятелството, че ЗУЕС е специален закон, а отделно от това самата разпоредбата на чл. 2 от ЗУЕС е специална по отношение на останалите
разпоредби в цитирания нормативен акт. Нормата на чл. 2 от ЗУЕС
предоставя единствено въвеждане на особен режим в отклонение от общия ред на управление
на етажните собствености, и има диспозитивен характер, доколкото не въвежда задължение, а само възможност за
специфично договаряне. Затова
независимо как етажните собственици са решили да уредят поддръжката и
управление на сградата в режим на етажна собственост – т.е. дали чрез сключен
договор по чл. 2 от ЗУЕС в случай, че сградата представлява „затворен комплекс“
по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС или по реда на общите правила на ЗУЕС,
това не променя характера на задълженията им, произтичащи от правилото, че
всички етажни собственици следва да участват в разходите по управление и
поддръжка на сградата. Затова процесните задължения макар и уредени с договор,
произтичат от ЗУЕС и не придават на етажните собственици качеството на потребители
по смисъла на
пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
Дори и да се приеме
обратното обаче, съдът счита, че с оглед съдържанието на посочената клауза за
автоматично подновяване на процесния договор, предвидения в нея срок за
съгласие е достататъчно дълъг, така,че жалбоподателите да изберат или мълчаливо
да се съгласят за продължаване на срока на договора за нов петгодишен период или
да поискат прекратяването му с писмено предизвестие, т.е. не е налице
хипотезата на
чл. 143, ал. 1, т. 8 от
ЗЗП. Тази уговорка по никакъв начин не нарушава правата им
на свободно договаряне, тъй като при автоматичното продължаване на срока на
договора, възможността за продължение на действието му при същите условия е уговорено в
интерес на двете страни, при същите условия, което създава извод,
че не
е налице нарушение на основните принципи за равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение.
Ето защо съдът
приема, че не е налице соченото от жалбоподателите основание по смисъла на чл.
420, ал. 2, т. 2 от ГПК, което да прави вероятни възраженията им за недължимост
на сумите по издадената заповед за изпълнение, разколебавайки доказателствената сила на документът по чл. 417, т. 3 от ГПК, т.е. да сочат на извод, че
изпълняемото право не съществува изцяло или частично.
Предвид горното съдът намира, че не са налице основанията
на чл. 420, ал. 2 от ГПК за исканото спиране на незабавното принудително изпълнението
по отношение на длъжниците, поради което подадените частни жалби се явяват неоснователни, а обжалваното определение за отказ за
спиране на изпълнението следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260023 от 12.08.2020г., постановено по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на РС-Несебър, с което са оставени без уважение
исканията на частните жалбоподатели – длъжници Т.Н.Ф., В.М.М. и Е.В. Ж. за спиране на изпълнението, допуснато въз основа на заповед № 573 от
19.12.2019г. за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1263/2019г. по описа на РС-Несебър.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./