Решение по дело №14914/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4410
Дата: 21 юли 2020 г. (в сила от 23 декември 2020 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20191100514914
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 ноември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 21.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

              мл.с-я  КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. 14914/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №154192 от 28.06.2019 г., постановено по гр.д. № 69950/2018 г., СРС, 113 състав, са изцяло отхвърлени като неоснователни предявените от К.П.П. срещу „А.” ЕООД искове с правно основание чл. 215 от КТ за заплащане на сумата от З945,00 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за командировка в периода от 01.07.2017 г. до 02.12.2017 г. и с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 282,94 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер общо на 11 работни дни за 2017 г., ведно със законната лихва върху претендираните главници от 07.12.2017 г. до окончателното им изплащане. С оглед изхода на спора ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК  съдебни разноски в размер на 300 лв., представляващи разноски по делото в производството пред СРС.

Срещу така постановеното е подадена въззивна жалба от К.П.П., чрез пълномощника му - адв. М. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че по делото липсват данни Заповед №4/03.07.2017 г. да му е надлежно връчена, както и в колко екземпляра същата е изготвена. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел като доказателство процесната заповед, без да съобрази съдебно-почеркова експертиза, според която се установяват поправки - заличаване на първоначално изписаните цифри в датата на издаване на заповедта за датата за периода на командировката и продължителността и на тяхно място изписването на видимите, както и е дадено заключение, че ръкописният текст, с който са попълнени графите на процесната заповед относно командироване на служител не са написани от ищеца.

Оспорва представеното копие от работен дневник, като се иска същото да бъде изключено като доказателство, тъй като в абревиатурата му е изписано, че дневникът е на К.П.П., но същевременно попълнените данни не са от него, а се установявало и, че ръкописният текст не е положен от ищеца и документът не е подписан от него. Отделно от това сочи, че графикът следва да е изготвен лично от него и да има подпис на приел работния дневник от работодателя, а не последният сам да изготвя и представя документа за целите на настоящото производство.

Изтъква, че от доказателствения материал следвало да бъдат изключени и представените по делото платежни фишове, като съдът не е допуснал експертиза въпреки поисканата такава. В платежните фишове не било ясно отразено за какъв период от време се отнасят сумите, каква точно заплата получава след удържаните осигуровки, като съгласно нормативната уредба работната заплата следва да се превежда по банков път, което не е сторено и буди съмнение по какъв начин са положени подписите на тях, и не е ли въведен в заблуждение ищеца. На нито един от представените и подписани фишове не е била отразена датата на представянето им на К.П. и има ли копие за него от разписаните документи, от което следва че всички тези документи са представени накуп само за подписи от ищеца при предаване на отчета. Никъде нямало и подпис за получен документ при подписването.

Необосновано съдът не е изключил от доказателствения материал и представените вносни бележки за преведени суми по банков път на К.П., тъй като предвид заключението на приетата от СРС съдебно-счетоводна експертиза, според която преведените по банков път от ответника на ищеца парични средства са посочени в общ размер, без да е ясно дали се отнасят до дневни, квартирни или общи разходи, то и неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че извършените плащания от страна на фирмата при престоя на въззивника в чужбина  имат характера на квартирни и командировъчни. Въпреки че ищецът е поискал да се задължи ответната страна да представи  отчет за направените от фирмата разходи по време на командировката, съдът необосновано е отказал събирането на такива доказателства, което е довело до неправилно установяване на релевантните по делото факти. Твърди и, че фирмата е подвела съда и ищеца, че преведените суми са само за командировъчни средства като в действителност това са били средства за покриване на разходите на самата фирма.

По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият ответник „А.” ЕООД оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно. Претендира разноски в настоящето производство.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:

Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства - трудов договор №12/26.06.2017 г., безспорно се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор, товарен автомобил (международни превози)“, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 463,00 лв. Това трудовото правоотношение е било прекратено със Заповед №11/07.12.2017 г. на управителя на „А.” ЕООД на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 07.12.2017 г., като със същата заповед е разпоредено на работника да се изплати обезщетение на основание чл.224, ал.1 от КТ за 11 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата от 282.94 лв.

Съгласно представената по делото Заповед № 4/03.07.2017 г. на управителя на „А.” ЕООД, ищецът е бил командирован за периода от 03.07.2017 г. до 04.12.2017 г. с цел извършване на международен транспорт на стоки и товари по маршрути от и до страни членки на Европейския съюз. В заповедта е посочено, че на ищеца се дължат дневни в размер на 35 евро на ден и квартирни пари в размер на 130 евро за всяка задължителна 45 часова почивка (в случай, че не се използват почивните бази на международни спедиции, посочени в заповедта). Ищецът признава в исковата молба и изявлението си в съдебно заседание от 11.04.2019 г., че с постъпването си на работа на 01.07.2017 г., считано от 03.10.2017 г. до 01.12.2017 г. е бил командирован като международен шофьор на територията на ЕС.

По делото са представени и платежни фишове за периода от м.07.2017 г. до м. 12.2017 г. (на лист 36-41 от делото), в които са отразени извършените от работодателя плащания за съответния месец, като същите са подписани от ищеца, което обстоятелство лично той е признал в проведеното пред СРС о.с.з. от 11.04.2019 г. Представени са и 17 бр. вносни бележки (на лист 42-58 от делото на СРС), за извършените парични преводи от работодателя по банковата сметка на ищеца.

От заключението на вещото лице по изслушаната и приетата пред СРС ССчЕ, което съдът намира за компетентно и обективно изготвена и кредитира с доверие, се установява че за периода от 01.07.2017 г. до 02.12.2017 г. общият размер на дължимите командировъчни пари, съобразно представената по делото Заповед №4/03.07.2017 г. на управителя на „А.” ЕООД е в размер на 5390,00 евро (154 дни х 35 евро на ден), или 10 541,92 лв. Установява се и, че за периода от 10.07.2017 г. до 01.12.2017 г. по банковата сметка на ищеца с основание „квартирни и командировъчни и др.“ е преведена от ответното дружество сума в общ размер 5504,85 евро (10766.54 лв.). Вещото лице е посочило и, че общият размер на дължимото на ищеца обезщетение по чл.224, ал. 1 от КТ възлиза на сумата от 282,94 лв. в брутен размер (254.65 лв. в нетен размер), като същото е начислено и изплатено на ищеца за м. 12.2017 г., видно от представения по делото платежен фиш за работна заплата за м. декември 2017 г.

За да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1/. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2/. компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място или в чужбина, различно от това, в което той изпълнява длъжността; и 3/. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място или в чужбина, определено от работодателя.

Осъществяването на горните предпоставки не е спорно между страните. Ищецът извежда претендираното право за незаплатени командировъчни средства в общ размер на 3945 евро, с твърдения, че действително уговореното възнаграждение не е 35 евро, а 65 евро на ден, както и че преведената по банковата му сметка сума от 5504,85 евро не била за командировъчни, а за други разходи, съпътстващи пътуването му, които поначало е следвало да бъдат поети от работодателя, но са заплатени от лично от него.

По аргумент от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи така твърдените обстоятелства, но доказателства в тази насока не са ангажирани. От заключението на вещото лице по изслушаната и приета Съдебно-почерковата експертиза, което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че Заповед №4/03.07.2017 г. е подписана от ищеца, поради което следва да се приеме, че обективира неговото съгласие за получаване на командировъчни в размер на 35 евро на ден. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че в заповедта са налице поправки в ръкописния текст на цифрите, означаващи датата на издаването ѝ, датите за периода на командировката и продължителността ѝ и изписване на сега видимите. Както е обяснено от ответника в о.с.з. от 29.05.2019 г. добавките в ръкописния текст на заповедта, касаещи удължаване на периода на командировка от 03.10.2017 г. до 04.12.2017 г. са били направени от служител при ответника, тъй като ищецът в този период е бил все още в командировка в чужбина, като не оспорва, че ищецът е заминал на 03.07.2017 г. От своя страна К.П. не твърди, че е подписал празен лист, а печатният текст да е бил добавен впоследствие, поради което при подписването на заповедта е бил наясно със съдържанието ѝ в частта с печатния текст, който ясно сочи размерът на командировъчните от 35 евро на ден и задължението му да представи писмено отчет за изразходваните средства, които са му отпуснати и изпратени по банков път. Следва да се отбележи, че не се твърди, а и не се установява месецът и годината в заглавната част на заповедта „07.17 г.“ да са положени след като ищецът е подписал документа и доколкото е безспорно, че от 03.07.2017 г. той е заминал в чужбина, то и е достоверно обяснението на ответника в същото съдебно заседание, че заповедта е разписана 1-2 дни преди това. Както ищецът сочи, той е постъпил на работа на 01.07.2017 г., поради което съвсем логично е да е подписал заповедта същия или следващия ден (втори юли).

Единствено фактът на така извършените поправки в цитираната заповед не е основание да се изключи същата като доказателство по делото, нито от това следва отпадане на нейната доказателствена сила. Аргумент за това следва от разпоредбата на чл. 178, ал. 2 ГПК изрично сочи, че съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото, освен ако не се касае за подписан електронен документ. Доколкото се установява, че документът носи подписа на ищеца, поправките на датите и дописване на периода на командировка в ръкописния текст на документа единствено създават съмнение за точната дата на подписването на документа, която по изложените вече съображения е логично да се приеме, че е първи или втори юли 2017 г., но по никакъв начин не разколебават формалната доказателствена сила на документа, свеждаща се до това, че изявленията на страните, обективирани в печатния текст на документа, са направени от тях. Дори да се приемат за основателни оплакванията във въззивната жалба, некредитирането на заповедта като доказателство по никакъв начин не установява съществуването на уговорка между страните, че размерът на командировъчните е в размер на 65 евро.

От заключението на вещото лице по изслушаната Съдебно-счетоводната експертиза установява, че по банкова сметка ***,85 евро, която е по-голяма от дължимата му се за общо 154 дни (периода 01.07.2017 г. – 02.12.2017 г.) по 35 евро или общо 5390 евро и която сума съответства на дължимите дневни командировъчни пари, определени в чл. 15 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, вр. с приложение № 2 от Наредбата, в размер на 35 евро на ден. Оспорването на ССчЕ с мотива, че сумите са преведени по банкова сметка ***, квартирни или общи разходи, както и че не разколебава заключението и не обосновава необходимост от нова ССчЕ. Това е така, тъй като по делото липсват доказателства получените средства да са били предназначени и да са послужили за покриване на други задължения на работодателя към служителя, каквито обстоятелства биха могли да се установят от изготвения от ищеца отчет и какъвто не е представен по делото. Доказателствената тежест за установяването му е за служителя, а доколкото самият ответник заявява, че такъв не му е предаден, то и следва да се приеме за недоказано твърдението на ищеца, че в действителност преведената от работодателя по банковата сметка на служителя сума с основание „Командировъчни, квартирни и др.“, не е била в изпълнение на задължението към ищеца за заплащане на договорените камандировъчни пари по 35 евро дневно.

Ирелевантно с оглед предмета на спора е оплакването, че СРС е кредитирал представения от ответника работен дневник, който действително се установява, че не  е съставен от ищеца, тъй като този документ отразява единствено полагания от служителя труд пред процесния период, за което обстоятелство не съществува спор между страните.

По изложените съображение, настоящият състав намира за съответстващи с доказателствения материал по делото изводите на СРС за неоснователност на иска по чл. 215 КТ.

Предвид заключението на ССчЕ и представения платежен фиш за м. декември 2017 г., носещ подпис на ищеца в графата „Получил сумата“, то и следва да се приеме, за неоснователна и втората претенция по чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер общо на 11 работни дни за 2017 г., тъй като ангажираните доказателства еднозначно сочат, че служителят е удостоверил с подписа си получаването на сумата. Следва да се отбележи, че лично ищецът в о.с.з. от 11.04.2019 г. е признал, че е подписал  фишовете (л. 135), представени към отговора на исковата молба, поради което и правилно СРС ги е кредитирал като доказателство.

С оглед гореизложеното и при съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

При този изход на спора, на въззиваемият - ответник следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №154192 от 28.06.2019 г., постановено по гр.д. № 69950/2018 г., СРС, 113 състав.

 ОСЪЖДА К.П.П., ЕГН **********,***, кант. №26, чрез адв. М.Т., да заплати на „А.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, р-н „Слатина“, ж.к. „Гео Милев“, ул. „********, ет. партер, офис 1, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          

 

ЧЛЕНОВЕ: