РЕШЕНИЕ
Номер ІІ -54 18.06.2019 г. гр.Б.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански
състав
На: четвърти юни
две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 642 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.
Бургаският
окръжен съд е сезиран с въззивна жалба от И.Д.А., със съдебен
адрес ***, подадена чрез адв.Атанасова, против решение № 741/02.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 1849/2019 г. по описа на БРС.
С обжалваното решение БРС е наложил мерки за защита на М.П.Й.
с адрес ***, срещу осъществено спрямо нея домашно насилие на 22.02.2019 г.,
23.02.2019 г. и 27.02.2019 г. от страна на И.Д.А. с адрес ***, като е задължил И.А. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение
на молителката; отстранил е И.А. от съвместно обитаваното с молителката жилище на адрес
гр.Б., ж.к.“М.
р.“, бл.*, ет.*, ап.*за срок от 3 месеца, считано от постановяване на
решението; забранил е на И.А. да приближава на по-малко от 50 м. жилището на молителката, както и
местоработата, местата за социални контакти и отдих на същата за срок от 3
месеца, считано от постановяване на решението; наложил
е на И.А. глоба в размер на
200 лв.
Във
въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като
същото се счита за неправилно и необосновано, поради нарушение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са
подробни съображения за липса на извършено от въззивника домашно насилие спрямо
молителката на твърдените от нея дати, като от събраните по делото писмени и
гласни доказателства не се установява той да е заплашвал и обиждал молителката
и в този смисъл е оборена доказателствената стойност на декларацията по чл.9,
ал.3 ЗЗДН. В тази връзка се счита, че при анализа на доказателствата съдът не е
взел предвид, че в изпращаните от ответника съобщения няма отправени заплахи и
обиди към молителката, поради което неправилно и необосновано е прието, че не е
опровергана доказателствената стойност на декларацията. Според въззивника,
субективните усещания на молителката сами по себе си не са основание за
налагане на мерки за защита, ако с конкретното си поведение ответникът не е
реализирал действия, отговарящи на белезите на акт за домашно насилие съгласно
чл.2 ЗЗДН и съвпадащи с описаните такива актове на насилие в молбата за защита.
В тази връзка се излагат подробни доводи за неоснователност на подадената молба
за защита, като се счита, че при анализа на събраните доказателства БРС не е
кредитирал еднакво показанията на свидетелите на двете страни и не е обсъдил
приложените доказателства, в резултат на което съдът неправилно е приложил
закона, като мотивите на решението противоречат на трайната съдебна практика и на
материалния закон, както и в нарушение на разпоредбата на чл.6 ЕКЗПЧОС. Според
въззивника, молителката използва неистински твърдения, които са опровергани от
събраните писмени и гласни доказателства, като поведението й е некоректно и
недопустимо, тъй като никой не може да извлича облага от собственото си
неправомерно поведение. По горните съображения, моли въззивния съд да отмени
изцяло обжалваното решение като неправилно и необосновано.
Във
въззивната жалба и в допълнителна молба са направени доказателствени искания за
допускане до разпит на двама свидетели за установяване, че молителката използва
заповедта за защита, за да търси ответника и да го изнудва за издръжка и имоти,
като го провокира постоянно да нарушава съдебната заповед, които са оставени
без уважение от въззивния съд като неотносими към предмета на спора.
В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН не е постъпил писмен отговор от въззиваемата М.П.Й., но в съдебно заседание същата чрез
процесуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата,
като моли за нейното отхвърляне и за потвърждаване на първоинстанционното
решение. Направени са доказателствени искания за изискване и прилагане по
делото на посочените от въззиваемата преписки от ОДМВР и БРП, установяващи
неспазване от ответника на издадената заповед за защита и продължаващото му
поведение. Това искане е оставено без уважение от въззивния съд като неотносимо
към конкретните актове на насилие – предмет на спора между страните.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН и от легитимирано лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и
следва да я разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалвана част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна проверка, Бургаският
окръжен съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а като краен резултат – правилно.
При
разглеждане на спора по същество по изложените във въззивната жалба съображения
и след самостоятелна преценка на доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност, въззивната инстанция приема фактическа обстановка,
идентична с изложената в мотивите на първоинстанционното решение, поради което не
е необходимо да я преповтаря и затова на основание чл.272 ГПК препраща към нея.
В
настоящия случай, по делото е безспорно, че страните са бивши съпрузи, като
гражданският им брак, сключен на *** г. е прекратен с развод по взаимно съгласие на *** г. с Решение
№ **/17.06.2013 г.
по гр.д.№ 501/2013 г. по описа на РС-Мездра. Не се спори също, че от брака си
страните имат родено едно дете – непълнолетния Г., който след развода на родителите
си живее при майката М.Й., на която са предоставени родителските права с
бракоразводното решение, както и че през 2014 г. страните отново са се събрали да живеят заедно, като през
м.февруари 2019 г. същите се разделили. Настоящата инстанция намира за установено по делото и това, че 22.02.2019г., 23.02.2019г. и 27.02.2019г. ответникът
е предприел спрямо молителката, негова бивша съпруга, действия, изразяващи се в
заплахи, че ще я пребие, ако се
разделят, отправяне на обиди, постоянно звънене по телефона, вайбъра, следене и
причакване пред работното й място, тормоз и заплахи с настоявания двамата да не
приключват отношенията си. Спорният по делото въпрос е дали тези действия се
квалифицират като осъществено домашно насилие спрямо молителката от страна на ответника,
като последният оспорва изложените в молбата твърдения за извършени такива
актове. Към молбата за защита е представена декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН от молителката,
като и двете страни са ангажирали писмени и гласни доказателства за установяване на
изложените от тях твърдения.
При
разглеждане на делото БРС е обсъдил събраните доказателства и на база
преценката им е приел за доказано, че на посочените в молбата дати – 22.02.2019 г.,
23.02.2019 г. и 27.02.2019 г., от страна на ответника И.А. са
осъществени спрямо молителката актове на психическо насилие. Районният съд е
приел, че актовете на насилие са доказани от представената декларация по чл.9,
ал.3 ЗЗДН, изходяща от пострадалата, като изнесените в декларацията твърдения
се подкрепят от показанията на св.А. и не се опровергават от свидетелските
показания на св.Л.и св.Д., поради което съдът е зачел нейната презумптивна
доказателствена сила и е уважил молбата за налагане на мерки за защита.
Мотивите в обжалваното
решение, обсъждащи доказателствата по изясняването на спора от фактическа
страна, напълно се възприемат от въззивния съд. БРС се е произнесъл в
съответствие със събрания доказателствен материал и е изложил мотиви от правна
страна, които изцяло се споделят от БОС, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Съдът намира за правилни и решаващите правни изводи на районния съд за
осъществени от страна на ответника И.А. актове на домашно насилие спрямо молителката
М.Й. и за основателност на молбата й за защита по ЗЗДН, поради което на
основание чл.272 ГПК препраща към решението и в тази част.
По наведените
в жалбата доводи и за пълнота следва да се отбележи следното:
Съгласно
чл.2, ал.1 ЗЗДН, домашно насилие е
всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо
насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на
личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се
намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във
фактическо съпружеско съжителство. Процедурата по ЗЗДН е предвидена да даде защита на
физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел предпазване на
жертвата от посегателство срещу живота, здравето, нейното достойнство, емоционално и психично състояние. За да се проведе
успешно доказване на твърденията
на молителката
за осъществени спрямо нея актове
на домашно насилие, същата следва да установи, че спрямо нея е реализирано
домашно насилие чрез действия от страна на ответника, изразяващо се в конкретни
прояви, които от обективна страна попадат в приложното поле на чл.2 ЗЗДН,
дефиниращ понятието „домашно насилие”.
В
случая, установената в пълнота от районния съд фактическа обстановка по делото
категорично установява извършено от ответника домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН спрямо молителката
на посочените дати, изразяващо се в упражнено спрямо нея психическо насилие, като
възраженията на въззивника за нарушение на посочената разпоредба са изцяло неоснователни.
От представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН по категоричен начин се установяват извършените от ответника действията
спрямо М.Й., квалифицирани като домашно насилие, по начина, по който
това е описано в молбата и в декларацията, на която закона е придал значението
на абсолютно доказателство чл.13, ал.3 ЗЗДН.
Тук следва да се има предвид, че ЗЗДН
регламентира отношенията
между лица в близка или родствена връзка, като за тези отношения в голяма част от случаите няма преки
доказателства и именно в
тази връзка, целейки да осигури адекватна защита на пострадалите лица,
законодателят е предвидил в разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗЗДН, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед
за защита само на основание приложената декларация, т.е. същата има обвързваща съда доказателствена сила.
Следователно, извод за осъществено домашно насилие може да бъде направен
дори и само въз основа на
представената от молителката декларация.
В случая, действително по делото са събрани и други доказателства
– св.А., св.Л.и св.Д., но от техните показания не се установяват факти и
обстоятелства, с които да се оборят изложените в молбата за защита твърдения.
Противно на изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че действията
на ответника по непрекъснати телефонни обаждания, съобщения и причаквания пред
работното място на молителката с цел двамата да се съберат да живеят отново
заедно, които очевидно не се приемат радушно от нея и са в противоречие с
нейното съгласие, всъщност съставляват именно актове на психическо насилие над
молителката, а не прояви на загриженост към нея, на което се позовава
ответника. В тази връзка, съдът счита, че липсата на изнесени от разпитаните
свидетели данни за отправени към Й. заплахи от страна на А., в никакъв случай
не означава, че същият не е извършил спрямо нея актове на психическо насилие по
смисъла на чл.2 ЗЗДН. Предвид горните съображения, въззивният съд намира, че до
друг извод в подкрепа на твърденията във въззивната жалба, не сочи и
представената пред първата инстанция разпечатка от съобщения по Вайбър, тъй
като от същата е виден упражнявания от ответника натиск върху молителката,
замаскиран под благовидната форма на заинтересованост към нея. Други
доказателства не са ангажирани от ответника, поради което въззивният съд
приема, че в конкретния случай не е опровергана презумптивната доказателствена
сила на представената по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, изхождаща от
пострадалото лице, както правилно е приел и районния съд. В този смисъл, БОС
намира за неоснователни и несъстоятелни всички изложени във въззивната жалба
възражения, че съдът се е позовал само на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и не е
взел предвид показанията на водените от ответника свидетели. Тук следва да се
отбележи, че районният съд е събрал необходимите, допустими и относими доказателства,
вкл. и свидетелски показания, ангажирани от страните, всички
доказателства са обсъдени и
преценени в тяхната съвкупност, като обжалваното решение е постановено след
анализ на доказателствения материал и в съответствие с приложимите законови
разпоредби.
Ето защо, въззивния съд намира, че районният съд
правилно е кредитирал представената декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, като споделя
изводите на първата инстанция,
че ангажираните от ответника свидетелски
показания не опровергават формалната й доказателствена сила. В случая,
решаващият съд е формирал изводите си за основателност на твърденията в молбата
след преценка и анализ на ангажираните и от двете страни гласни доказателства,
като се е обосновал кои от тях възприема и цени и кои не, поради което
възраженията
на въззивника
за недоказаност на твърденията в
молбата на молителката за осъществено спрямо нея домашно насилие са неоснователни. В тази връзка,
неотносимо и неоснователно е и възражението във въззивната жалба за нарушение
от страна на първата инстанция на правото на справедлив процес по смисъла на
чл.6 от ЕКЗПЧОС, тъй като въпросът дали законът е приложен правилно от съда и в
съответствие със съдебната практика е от значение за правилността на съдебния
акт, а в конкретния случай настоящият съд не констатира подобна неправилност на
обжалваното решение.
Предвид
изложените съображения, въззивният съд приема за установени изложените в молбата твърдения за извършени на 22.02.2019г., 23.02.2019г. и
27.02.2019г.
спрямо молителката М.Й. актове на психическо насилие от страна на ответника И.А.. Ето защо, следва да бъдат взети адекватни мерки по ЗЗДН за защита,
поради което молбата е основателна и следва да бъде уважена.
С
оглед интензитета и тежестта на извършените актове на насилие, с които са засегнати
правата и интересите на пострадалото лице, въззивният съд намира, че спрямо
ответника следва да бъдат взети мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДН – да
бъде задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие, да бъде
отстранен от съвместно обитаваното с пострадалата жилище и да му бъде забранено
да приближава пострадалата, жилището й, местоработата и местата й за социални
контакти и отдих, за срок от три месеца, считано от постановяване на решението
и издаване на заповед от районния съд. Настоящата инстанция счита, че така
посочените мерки са адекватни на нуждата от защита и в пълна степен охраняват
интересите на пострадалото лице. Ето защо, съдът намира, че в случая са налице
предпоставките за налагане на посочените мерки за защита и ответникът следва да
понесе отговорността, предвидена в закона. Съгласно
разпоредбата на чл.5, ал.4 ЗЗДН на ответника следва да бъде наложена и глоба от
200 лв. – т.е. в минимален размер.
Поради съвпадане
на правните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното
решение на БРС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
Предвид
разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗЗДН и с оглед неоснователността на въззивната
жалба, въззивникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса за
проведеното производство по обжалването в размер от 15 лв. по чл.18 ТДТССГПК.
Предвид изхода на делото, на въззивника разноски не му се следват, като на
основание чл.78, ал.3 ГПК същия следва да заплати на въззиваемата направените
от нея разноски в настоящото производство в размер на 150 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита.
Мотивиран от
горното и на основание чл.17, ал.5 ЗЗДН, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 741/02.04.2019
г., постановено по гр.д.№ 1849/2019 г. по описа на Районен съд – гр.Б..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно на основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.