Решение по дело №1389/2017 на Окръжен съд - Пловдив

                                       Р Е Ш Е Н И Е   №  1168   

  

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети граждански състав, на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, след открито съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                     ЧЛЕНОВЕ:  ФАНЯ РАБЧЕВА

ВЕЛИНА  ДУБЛЕКОВА

 

при участието на секретар ПЕНКА ГЕОРГИЕВА, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гражданско дело № 1389 по описа за 2017 година, за да се произнесе, приема следното:                 

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

          Образувано по въззивна жалба  от ищците в първоинстанционното производство Д.Т.Т. и А.Т.Т. чрез пълномощник адв. К., с която се обжалва решение № 598 от 27.02.2017 г., постановено по гр. дело № 7670/2015 г. на РС Пловдив,  В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд  е отхвърлил предявените обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД, и чл 86 ал.1 от ЗЗД срещу Дружеството за приятелите с народите на Русия и ОНД. Решението се обжалва в частта, с която е отхвърлен предявеният иск  за заплащане на обезщетение за ползване без основание в периода от 22.06.2010 г. до 28.09.2012 г. на СЕРВИЗНИТЕ ПОМЕЩЕНИЯ с площ от 20,12 кв.м.  и СТЪЛБИЩЕТО, находящи се в жилищната сграда в имот с идентификатор № 56784.522.250.1 в размер на сумата от 810 лв. общо, или по 205 лв. за всеки от ищците, както и за РАЗЛИКАТА над сумата от 1 314 лв. до пълния претендиран размер от 4320 лв. за ползване на избените помещения с обща застроена площ от 85,68 кв.м., както и  иск за присъждане на ЛИХВИ ЗА ЗАБАВА в  общ размер от 5436,88 лв. за периода от 22.06.2010 г. до 28.09.2012 г.  Решението се обжалва и в частта на определените за заплащане съдебни разноски, като законна последица от изхода на спора.

Във въззивната жалба ищците са изложили одробни оплаквания, касаещи необоснованост и неправилност на постановеното решение, в обжалваните части.

Моли се съдът да отмени решението в обжалваните части, да се уважи искът изцяло, както и да се присъдят направените по делото разноски.

С писмен отговор въззиваемата страна „Дружество за приятелство с народите на Русия и ОНД“ чрез адв. К. изразява становище по подадената въззивна жалба като счита, че същата е неоснователна. Излагат се подробни съображения в тази насока които кореспондират с направените оплаквания във въззивна жалба  относно необоснованост и неправилност на решението в обжалваните части.

       Моли се жалбата да бъде оставена без уважение, поради  нейната неоснователност и недоказаност, както и да бъде потвърдено първоинстанционното решене като правилно и законосъобразно. Моли се присъждане на разноски пред настоящата съдебна инстанция.

   Представят се, съответно, се приемат по въззивното дело писмени доказателства, находящи се по ф.д. № 5997/1991г. по описа на СГС, съответно, депозирани от  процесуалния представител на жалбоподателите адв. К., в т.ч. Решение от 30.04.1991 г. по ф.д. № 5997/1991 г. на СГС;Решение от 15.05.1993 г. на СГС по ф.д. № 5997/1991 г.;Решение № 3 от 02.07.2002 г. на СГС по ф.д. № 5957/1991 г.;Решение № 4 от 02.07.2012 г. на СГС по ф.д. № 5957/1991 г.;Решение № 5 от 01.11.2013 г. на СГС по ф.д. № 5957/1991 г.; Устав за дейността и устройството на Федерация за приятелство „България – СССР“ приет на ОС на 15.12.1990 г. – 10 страници;Устав на Федерация за приятелство на България – СССР“ с изменения от 24.01.1992 г, 28.06.1997 г., 09.12.2000 – 10 листа; както и от адв. К., процесуален представител на въззиваемото дружество, в т.ч. Устав на юридическото лице с нестопанска цел – Сдружение „Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД“.

   С протоколно определение от о.з. на 05.10.17г. по реда на ч. 151 от ГПК се допуска поправка, съответно, допълване на протокола от с.з. от 12.09.2017г.   

   ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо съдебно решение, разгледа жалбата по същество.

    Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна, поради следните съображения:

    За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без основание за исковия период от 22.06.2010г. до 28.09.2012г. на сервизните помещения с площ от 20.12 кв.м. и стълбището, находящи се в жилищната сграда в имот с идентификатор № 56784.522.250.1, районният съд приема, че не се доказва по делото ищците да са били възпрепятствани да ползват стълбището и сервизните помещения. От събраните по делото писмени и гласни доказателства  се установява, че стълбището се ползва от всички обитатели на процесната сграда, доколкото достъпът до притежаваните и от двете страни помещения се осъществява през това стълбище. Не се установи при условията на пълно и главно доказване ползването на сервизните помещения от ответниците и съответно лишаване на ищците от ползването на тези помещения. Напротив от събраните по делото гласни доказателства се установи, че същите се ползват от всички обитатели на сградата. 

    Въззивният състав споделя крайният извод на районния съд, както и изложените от него съображения, поради които приема за неоснователен предявеният иск. От своя страна, ПдОС с оглед правомощието си по чл. 269 изр. второ от ГПК след като разгледа оплакванията във въззивната жалба, становището на въззиваемата страна с оглед на тези оплаквания, и след преценка съгл. чл. 235 ал. 2 от ГПК на приложените и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно съдържанието на подписан на 17.08.1992г. споразумителен протокол между наследодателите на ищците и ответното дружество, въззивният съд намира, че същото не следва да се обсъжда, тъй като независимо от него, от всички събрани по делото доказателства безспорно се установява, че е налице общо ползване от страните на тези помещения – сервизни и стълбище, който въпрос не се явява и спорен във въззивното производство. Няма в случая, и особено значение, че ответното дружество има много членове като организация на обществени мероприятия, както и че това ползване водело помещенията да са в лошо състояние, според жалбоподателите.

В случая, ПдОС приема, че не се дължи обезщетение за неоснователно ползване на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД на процесното стълбище и сервизни помещения, тъй като не са налице законните предпоставки, предвидени в горецитираната разпоредба; не е налице неоснователно ползване на сервизните помещения и стълбището от ответното дружество, което да е довело до обогатяване на последното за сметка на ищците. Това е така, тъй като към момента на реституцията, е констатирано от съда, че старата сграда, преустроена, и пристройката се обслужват от едно стълбище и се ползват общи сервизни помещения, и именно, при наличие на това положение, са възстановени по силата на ЗВСОНИ правата на ищците върху старата сграда, при постановяване на Решение на ПОС по гр.д. № 2725/2003г., и потвърдителното Решение от 16.01.2008г. на ВКС по гр.д. № 891/2006г. Това обстоятелство, че е налице функционална връзка между старата сграда /на ищците/ и пристройката /на дружеството/, се потвърждава от всички заключения, приети по делото, които не са и оспорвани в тази им част от страните. Този извод, че и двете страни могат да ползват стълбището, което е единствено за сградите, както и сервизните помещения, както е и понастоящем, от една страна, е положение съществуващо към момента на реституцията, а от друга страна, настоящият въззивен състав не констатира да съществува задължение, в т.ч. не съществува задължение изключително за дружеството, /така, както считат жалбоподателите, ищци/, именно, дружеството да си изгради отделно и самостоятелно стълбище и сервизни помещения, така че да не ползва общо ползваните процесни настоящи такива; такова задължение не е вменено в задължение на дружеството нито по силата на закона, нито по силата на съдебно решение. Доколкото, има някаква правна възможност за нещо друго, то това друго положение, би било резултат, само, на евентуално доброволно поемане на съвместни задължения от всички страни, но това е въпрос, извън правния спор, с който настоящият съд е сезиран, при което и не следва да се обсъжда по делото.

Предвид изложеното и въззивният съд намира, че решението на районния съд в частта, с която е отхвърлен изцяло искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД относно заплащане на обезщетение за ползване без основание на сервизните помещения с площ от 20.12 кв.м. и стълбището, находящи се в жилищната сграда в имот с в имот с идентификатор № 56784.522.250.1, като правилно, следва да бъде потвърдено от съда ведно със законните последици.

За да отхвърли частично, за разликата над сумата от 1314 лева до пълния претендиран размер от 4 320 лева, предявеният иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД , за обезщетение за ползване на избените помещения с обща застроена площ от 85.68 кв.м., районният съд приема, че по делото не са представени доказателства, установяващи ползването на всички помещения от избения етаж, като са събрани  доказателства за ползването на една стая от избените помещения, поради което тази претенция се явява частично основателна само до размера на средния пазарен наем на една стая от избените помещения, като определя стойността на пазарния наем на тази стая на основание чл. 162 ГПК по своя преценка на база  приетото по делото заключение на тройната съдебно – техническа експертиза и установеното разположението на помещенията и общата квадратура.

Въззивният съд намира, че с оглед направения въвод в процесните помещения, с който ищците са въведени в тях, от ЧСИ Марияна Кирова, рег. № 823, на дата 28.09.2012г., /неоспорен от ответника по делото/, следва да се приеме, че процесните помещения, в т.ч. и избените такива, са били във фактическа власт на ответника до момента на въвода 28.09.2012г.. При което и ако се твърди нещо друго, например, че процесните помещения са били във фактическа власт, съответно, и във възможност за ползване и от страна на ищците, то доказателствената тежест би лежала, вече, върху страната на дружеството; но такива данни по делото ПдОС не намира да са налице. Поради което и въззивният съд приема, че за процесния исков период 22.06.2010г. до 28.09.2012г., ответното дружество е ползвало избените помещения на ищците, при което е препятстван достъпът на ищците за ползването им. Независимо, дали ответното дружество е ползвало тези помещения чрез трети лица, /в случая, е налице сключен наемен договор за една година с трето лице, св. Неделева, която го потвърждава/, или чрез своите членове, след като е имало възможност и е осъществявало фактическа власт върху тези помещения за исковия период, то следва да се приеме, че по този начин е спестявало заплащане на наем в размер на среднопазарен такъв, за сметка на ищците, собственици,поради което и следва да носи отговорност за заплащане на обезщетение по чл. 59 ал. 1 от ГПК, в размер на сумата от 3 944 лева, дадена за избените помещения от заключението на тройната СТЕ, неоспорено от страните, което се приема и от въззивния съд като компетентно и обосновано изготвено.
    Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението на районния съд в частта, с която отхвърля иска за обезщетение по чл. 59 ал. 1 от ГПК, по отношение на всеки от двамата ищци, съответно, за ползване на избени помещения с обща застроена площ от 85.68 кв.м., съответно, за разликите над присъдените суми от по 657 лева за всеки един от ищците /общо 1314 лева/ до пълния размера на 3 944 лева, следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново решение, с което предявеният иск за обезщетение бъде уважен за 1 972 лева, за всеки един от ищците ,/общо за двамата – 3944 лева/.

По отношение на предявените искове по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД въззивният съд констатира, че от една страна, исковете като акцесорни по отношение на главниците – обезщетения за ползване на стълбище и сервизни помещения, се явяват неоснователни, и в тази част решението на районния съд, с което изцяло се отхвърлят, следва да бъде потвърдено от въззивния съд. От друга страна, въззивният съд констатира, че от съдържанието на така приложените към исковата молба нотариални покани не се установява ищците да са поканили ответното дружество да заплати обезщетение за ползване на процесните избени помещения за исковия период, в съгласие с разпоредбата на чл. 84 от ЗЗД. Поради което и искът по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за обезщетението за забавено плащане върху размера на главница – обезщетение за ползване на избени помещения, за исковия период 22.06.2010г.-28.09.2012г., се явява неоснователен и недоказан. При което и решението на районния съд, с което се отхвърля този иск, като правилно, следва да бъде потвърдено от въззивния съд.

Въззивният съд намира, че доколкото извън предмета на въззивната жалба е решението на районния съд в частта, с която е отхвърлен насрещния иск от дружеството срещу първоначалните ищци, /което в тази част е влязло в сила, поради необжалването му от страните/, понастоящем ПдОС не следва да обсъжда и наведеното в жалбата, че „неправилен бил изводът на районния съд в мотивите на решението по преюдициалния въпрос на насрещния иск“.

Поради частично уважаване на въззивната жалба, и по арг. от чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищците имат право на направени по делото разноски, съразмерно на уважената част от иска, в т.ч. в първоинстанционното производство в размер на сумата от 1701.42 лева, платими от ответното дружество, както и във въззивното производство – сумата от 610 лв; или общо разноски по делото от 2 311.51  лева, платими от ответното дружество.

Ответното дружество, въззиваема страна, по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК има право на направени по делото разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска, в т.ч. в първоинстанционното производство в размер на сумата от 649.80 лева, платима от ищците, както няма данни за направени такива във въззивното производство.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                          Р Е Ш И :

       ОТМЕНЯ постановеното на 27.02.2017г. Решение № 598 на Пловдивски районен съд, V-ти граждански състав, по гражданско дело № 7670 по описа на съда за 2015 година, В ЧАСТТА, с която ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Т.Т., ЕГН ********** и А.Т.Т., ЕГН **********,***  против ДРУЖЕСТВО ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ С НАРОДИТЕ НА РУСИЯ И ОНД, рег. по ф.д. № 21 / 1991 г. по описа на ПОС, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „***, ИСК  за заплащане на обезщетение за ползване без основание, в периода от 22.06.2010 г. до 28.09.2012 г., на избените помещения с обща застроена площ от 85,68 кв.м., за разликата над сумата от 1314 лв. до 3944 лева,  както и В ЧАСТТА, с която се  ОСЪЖДА Д.Т.Т., ЕГН: ********** и А.Т.Т., ЕГН: **********,***  ДА ЗАПЛАТЯТ НА ДРУЖЕСТВО ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ С НАРОДИТЕ НА РУСИЯ И ОНД, рег. по ф.д. № 21 / 1991 г. по описа на ПОС, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „***,  сумата, представляваща разлика над дължимия размер  от   649.80  до присъдения от 759,76 лв. – разноски по делото по съразмерност, като вместо него  ПОСТАНОВЯВА:

            ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ С НАРОДИТЕ НА РУСИЯ И ОНД, рег. по ф.д. № 21 / 1991 г. по описа на ПОС, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „***, да заплати на  Д.Т.Т., ЕГН: ********** и А.Т.Т., ЕГН: **********,*** ,  обезщетение за ползване без основание, в периода от 22.06.2010 г. до 28.09.2012 г., на избените помещения с обща застроена площ от 85,68 кв.м.,. – 2 630 лева, или по 1 315 лева за всеки от ищците, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -23.06.2015 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 995.21 лева, доплащане на разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.

ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалите обжалвани части.

РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

 

                                                                                                 2/