№ 3684
гр. София, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503116 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20199585/29.11.2021 г. по гр. д. № 75402/2019 г. по описа
на СРС, 151 състав е признато за установено по предявения от Т. Д. И. срещу
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД, че „ОТП Ф.Б.“ ЕАД няма право на принудително изпълнение
спрямо Т. Д. И. за сумата от 5890,67 лева, представляваща главница, сумата
от 1903,02 лева – лихва до 18.06.2020 г., 553, 88 лева – мораторна лихва и
741,16 лева – такси към ЧСИ, принудително събрани в производството по
изпълнително дело № 201084110404991 на ЧСИ Н.М..
Против решението е подадена въззивна жалба вх. №
25180982/31.12.2021 г. (пощенско клеймо от 28.12.2021 г.) от „ОТП Ф.Б.“
ЕАД, в която са изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. Въззивникът посочва, че на 21.12.2010 г. на
Т. Д. И. е връчена покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело
201084110404991 на ЧСИ Н.М., ведно с приложената към нея заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 28235/2010 г. по описа на СРС, 67 състав,
но тя не е подала възражение по чл. 414 от ГПК. Посочва, че с това заповедта
1
за изпълнение е влязла в сила като всички възражения, с които е разполагала
към тази дата били преклудирани. Поддържа, че след влизане в сила на
заповедта започнала да тече нова 5-годишна давност. На следващо място,
посочва, че след образуване на изпълнителното дело имало регулярно
постъпване на парични суми, част от които са на база ефективно приложени
изпълнителни способи – запор на вземане по банкови сметки и запор на
трудово възнаграждение. Всяко плащане било отразявано надлежно върху
изпълнителен лист. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло,
като бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия Т. Д. И. с вх. № 25021739/15.03.2022 г. В отговора са
изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение.
Въззиваемия поддържа, че последното изпълнително действие било
предприето на 10.11.2015 г. и от този момент е започнала да тече погасителна
давност. Неоснователно било възражението, че извършените плащания
прекъсвали давността, тъй като не били изрично посочени в Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва и довода, че давността за
погасяване на правото на принудително изпълнение не е спряла да тече на
30.12.2019 г, с предявяване на иска, като изтичането на срока е следвало да
бъде съобразено при спазване на правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК. Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да
бъде потвърдено. Претендира направените във въззивното производство
разноски.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 75402/2019 г. по описа на СРС, 151 състав е
образувано по искова молба, подадена от Т. Д. И. против „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Ищцата твърди, че с молба вх. № 63832/03.12.2010 г. по описа на ЧСИ
Н.М. „Банка ДСК“ ЕАД е поискало образуване на изпълнително дело против
нея и А.Д. Д. е поискано образуване на изпълнително дело въз основа на
2
издаден изпълнителен лист от 09.07.2010 г., издаден по гр.д. № 28235/2010 г.
по описа на СРС, 67 състав. Твърди, че с разпореждане от 03.12.2010 г. било
образувано изпълнително дело 201084110404991 на ЧСИ Н.М., като на
14.12.2010 г. бил наложен запор върху трудово възнаграждение, дължимо от
„П.-**“ ЕООД. С Разпореждане от 30.03.2011 г. бил насрочен опис на
движими вещи на длъжника Т. И., както и запор на банкови сметки. Твърди,
че с молба от 23.04.2012 г. „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е поискало да бъде
конституирано като взискател, тъй като е придобило вземания по силата на
договор за покупко-продажба на вземания от 23.12.2012 г., включително и
процесното вземане. Твърди, че с постановление от 02.05.2012 г. „ОТП Ф.Б.“
ЕАД е конституирано като взискател по изпълнителното дело. Твърди, че с
разпореждане от 14.09.2016 г. бил насрочен опис на движими вещи на Т. И..
Поддържа, че към 03.12.2012 г. изпълнителното дело е било перемирано по
силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като не са извършвани изпълнителни
действия. Твърди, че последното извършено изпълнително действие е на
30.03.2011 г. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че с молба от
23.04.2012 г. взискателят е прекъснал давността, то посочва, че в периода
след тази дата до 10.11.2015 г. взискателят се е дезинтересирал от защита на
правата си и не е подавал молби да предприемане на изпълнителни действия.
Поддържа, че давността относно правото на принудително изпълнение е
изтекла. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде установено, че
не дължи сумата от общо 9466,71 лева, която сума е предмет на
принудително изпълнение по изпълнително дело 201084110404991 на ЧСИ
Н.М., от които 5890,67 лева – главница, 1903,02 лева – законна лихва до
18.06.2020 г., 553,88 лева – мораторна лихва и 741,16 лева – пропорционална
такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД оспорва предявения иск. Твърди, че от образуване на
изпълнителното дело до настоящия момент имало регулярно постъпване на
парични суми, част от които са в резултат на ефективно приложени
изпълнителни способи. Плащанията започвали от 01.02.2011 г. като
последното известно на взискателя било 10.0.03.2020 г. Поддържа, че с всяко
плащане се прекъсва давността. Освен това, към датата на подаване на
исковата молба не била изтекла общата петгодишна давност, която се
прилагала към конкретния случай. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен,
3
като претендира и направените по делото разноски.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
На 19.06.2007 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и Т. Д. И. е сключен договор
за кредит за текущо потребление, по силата на който на кредитополучателя е
отпуснат кредит в размер на 7000 лева. Срокът за изпълнение на
задължението за връщане на предоставената сума е 96 месеца, считано от
датата на неговото усвояване.
Въз основа на заявление от 18.06.2010 г., подадено от „Банка ДСК“ ЕАД
е издадена заповед за незабавно изпълнение по гр.д. № 28235/2010 г. по описа
на СРС, 67 състав, с която на Т. Д. И. и А.Д. Д. е разпоредено да заплатят
солидарно на заявителя сумата от 5890,67 лева – главница, 1284,94 лева –
лихва за периода от 22.10.2009 г. до 17.06.2010 г., ведно със законната лихва,
считано от 18.06.2010 г. до плащането, както и 143,52 лева – разноски за
държавна такса. Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист на
09.07.2010 г.
По молба на Банка ДСК ЕАД и въз основа на издадения по гр.д. №
28235/2010 г. по описа на СРС, 67 състав е образувано изпълнително дело №
20108410404991 по описа на ЧСИ Н.М.. Покана за доброволно изпълнение,
ведно с приложена към нея заповед за изпълнение е връчена на длъжника Т.
Д. И. лично на 17.12.2010 г. с писмо с обратна разписка.
На 23.12.2011 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е сключен
договор за покупко-продажба на вземания, по силата на който вземането по
Договор за кредит за текущо потребление от 19.06.2007 г., сключен с Т. Д. И.
е прехвърлено на цесионера срещу заплащане на определено възнаграждение.
Установява се от приетите по делото уведомителни писма до Т. Д. И., че тя е
уведомена на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор за цесия
С молба вх. № 072444/23.04.2012 г. „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е направило
искане да бъде конституиран в изпълнителното производство по
изпълнително дело № 20108410404991 по описа на ЧСИ Н.М..
Установява се от приложеното изпълнително дело № 2010841040499 по
описа на ЧСИ Н.М., че с молбата за образуване на изпълнителното дело са
направени искания за налагане на запор върху трудово възнаграждение на
4
длъжниците и банковите им сметки. Направено е и искане да бъде насочено
принудително изпълнение срещу движимо имущество на длъжниците.
С Разпореждане от 14.12.2010 г. е наложен запор върху вземане за
трудово възнаграждение на длъжника Т. Д. И., дължимо от П.-** ООД. С
Разпореждане от 30.03.2011 г. е насрочен опис на движими вещи на длъжника
Т. И. на 07.06.2011 г. в с. Храбърско, ул. *******.
С молба от 10.11.2015 г. взискателят „ОТП Ф.Б.“ ЕАД е направил
искане да бъде извършен опис на движими вещи, като с Разпореждане от
14.09.2015 г. искането е уважено.
Въз основа на възлагане, направено от първоначалния взискател с
молбата за образуване на изпълнително дело, е наложен запор върху банкови
сметки на длъжниците.
Установява се от приложените в изпълнителното дело справки, както и
от удостоверяванията, направени от съдебния изпълнител, върху
изпълнителния лист, че в периода от 11.02.2011 г. до датата на подаване на
исковата молба 30.12.2019 г. по сметка на съдебния изпълнител в изпълнение
на наложените запори, както и доброволно от длъжника са постъпвали
плащания на суми, с която е погасявана част от задължението.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно -
издадено е от компетентния съд в предвидената от закона форма.
Въззивният съд констатира, че с решението си първоинстанционният
съд е признал за установено, че Т. Д. И. не дължи на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата
от 741,16 лева – такси към ЧСИ по изпълнително дело № 20108410404991
като в тази част се е произнесъл по недопустим иск. Сумата, представляваща
такса на съдебния изпълнител по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ, не може да бъде
предмет на иск по чл. 439 от ГПК, доколкото тя не представлява вземане на
5
взискателя по изпълнителното дело. Предявеният иск има за предмет да се
установи, че не съществува право на принудително изпълнение на взискателя,
който може да се основава на обстоятелства, които са настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено
решението, което се изпълнява. Въпросите, свързани с дължимостта на
таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ може да бъде разрешен по реда за
обжалване на действията на съдебния изпълнител (чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК),
но не и но реда на исковото производство. (В този смисъл Решение №
58/20.07.2022 г. по т.д. № 309/2021 г. по описа на ВКС, I ТО).
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде
обезсилено в частта, с която е признато за установено, че Т. И. не дължи на
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата от 741,16 лева, представляващи такса за ЧСИ, като
исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 от ГПК като
недопустима.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на
едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена
възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Същото право има и длъжникът
в производството по издаване на заповед за изпълнение, която е влязла в сила.
Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на
който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден
изпълнителен лист по гр.д. № 28235/2010 г. не съществува респ. не подлежи
на принудително изпълнение по изпълнително дело № 20108410404991 по
описа на ЧСИ Н.М..
С оглед изложените от страните твърдения спорен между страните е
въпросът дали правото на принудително изпълнение на установеното с влязла
в сила заповед за незабавно изпълнение е погасено по давност. В тежест на
ответника е било да установи, че в хода на образуваното по издадения
6
изпълнителен лист, е предприел действия, с които е прекъсната давността.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че до
15.11.2015 г. взискателят е предприемал действия, които са поддържали
висящността на изпълнителното производство и на тази дата е предприето
последното действие годно да прекъсне давността относно процесното
вземане. Прието е, че това е и датата от която е започнала да тече нова
давност, която се приема, че е изтекла към датата на подаване на исковата
молба. Доколкото в рамките на въззивното производство не е въведен спор
относно това обстоятелство, то не следва да бъде обсъждано приложението на
ППВС № 3/18.11.1980 г., доколкото датата на последното действие следва
Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което то е обявено за
изгубило сила.
Въззивният съд, въз основа на въведените с въззивната жалба доводи,
намира, че е неправилен фактическият и правен извод на
първоинстанционният съд, че в периода след 15.11.2015 г. взискателят не е
извършвал изпълнителни действия, които са годни да прекъснат
погасителната давност. Установява се, че въз основа на поисканите
изпълнителни действия е наложен запор върху трудово възнаграждение,
банкови сметки, по които в периода след посочената дата, на кратки
интервали от време и регулярно, са постъпвали суми, с които са погасявани
процесните вземания. С оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“ от Закона за
задълженията и договорите и при съобразяване на задължителните
постановки на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително деиствие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица . В
конкретния случай и в целия исков период са осъществявани действия по
реализиране на наложения изпълнителен способ запор, като по сметка на
съдебния изпълнител са постъпвали плащания. Всяко плащане представлява
7
изпълнително действие, включено в съответния изпълнителен способ, с който
се прекъсва давността относно вземането. Не е налице задължение за
взискателя да иска нови способи за изпълнение, ако първоначално
определения е ефективен и води до реализиране на вземането. Взискателят
следва да иска насочване на изпълнение към имущество на длъжника, когато
не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните), т. е. осъществяването на всички
поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите
не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след
направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото
съдействие и така осуетява неговото прилагане. (В този смисъл Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така също и Решение №
127/12.07.2022 г. по гр.д. № 2884/2021 г. по описа на ВКС, III ГО).
Следователно и доколкото в периода след 15.11.2015 г. до предявяване
на иска по чл. 439, ал.1 от ГПК се установява, че е реализиран изпълнителен
способ, посочен от взискателя, то постановеното решение е неправилно и
следва да бъде отменено.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 8 от ГПК
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от
184,34 лева, представляващи държавна такса за въззивна жалба, сумата от 150
лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, сумата
от 300 лева – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 20199585/29.11.2021 г. по гр.д. №
75402/2019 г. по описа на СРС, 151 състав в частта, с която е признато за
установено, че Т. Д. И. не дължи на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата от 741,16 лева,
представляваща такси към ЧСИ като
ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК искова молба вх. №
2033918/30.12.2019 г., подадена от Т. Д. И. против „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, в частта,
с която е предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с искане да
8
бъде признато за установено, че Т. Д. И. не дължи на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата
от 741,16 лева, представляваща такси към ЧСИ като недопустима.
ОТМЕНЯ Решение № 20199585/29.11.2021 г. по гр.д. № 75402/2019 г.
по описа на СРС, 151 състав, в частта, с която е признато за установено, че Т.
Д. И. не дължи на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД сумата от 5890,67 лева, представляваща
главница, сумата от 1903,02 лева – лихва до 18.06.2020 г., 553,88 лева –
мораторна лихва, принудително събирани по изпълнително дело №
20108410404991 на ЧСИ Н.М. и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Д. И., ЕГН-**********, с. Храбърско,
ул. ******* против „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК – *******, със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „******* иск с правно основание чл. 439, ал. 1
от ГПК с искане да бъде установено, че Т. Д. И. не дължи на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД
сумата от 5890,67 лева, представляваща главница, сумата от 1903,02 лева –
лихва до 18.06.2020 г., 553,88 лева – мораторна лихва, принудително
събирани по изпълнително дело № 20108410404991 на ЧСИ Н.М. като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1, ал. 3 и ал. 8 от ГПК Т. Д. И., ЕГН-
**********, с. Храбърско, ул. ******* да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК
– *******, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „*******
сумата 189,34 лева, представляваща направени разноски за държавна такса
във въззивното производство и сумата от 450 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното
производство.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9