Р E Ш Е Н И Е
град София, 31.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на втори юли
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 11573 по описа за 2018 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), във вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във вр. с чл. 258 - 273
от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 449607 от 12.07.2018 г., постановено
по гр. дело № 10244 по описа за 2017 г.,
Софийският районен съд, III ГО, 92-ри състав, е издал, на основание
чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита на Р.Л.К., ЕГН **********. Задължил
е, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, Л.В.В. – К., ЕГН **********,
да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Р.Л.К.. Предупредил е
Л.В.В. – К., че при констатирано от полицейските органи неизпълнение на
издадената заповед за защита, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският
орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата,
както и че неизпълнението на заповедта за
защита съставлява престъпление по чл. 296, ал. 1 от Наказателния кодекс.
Наложил е, на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на Л.В.В. – К. глоба в
размер на 200.00 лева. Оставил е без разглеждане молбата, предявена от Л.Р.К.,
действаща чрез своя баща и законен представител Р.К., срещу Л.В.В. – К. и е
прекратил производството по делото в тази му част. Оставил е без уважение
молбата на Р.Л.К. и на Л.Р.К., действаща чрез нейния баща и
законен представител Р.К., с искане за издаване на заповед за защита от
домашно насилие срещу П.А.Р., ЕГН **********, като неоснователна. Осъдил
е Л.В.В. – К. да заплати по сметка на СРС сумата от 25.00 лева – държавна
такса по молбата за защита. Осъдил е Л.В.В. – К. да заплати на Р.К.
сумата от 835.00 лева – разноски по делото.
С Определение № 6461 от 09.01.2019 г.,
постановено по цитираното гражданско дело, Софийският районен съд, III ГО, 92-ри състав, е оставил без разглеждане молбата на Л.В.В.
за изменение на Решението от 12.07.2018 г. в частта за разноските, като недопустима.
Ответницата по молбата Л.В.В. (въззивница в настоящото производство) е останала недоволна от Решението и го е
обжалвала с въззивна жалба, вх. № 5128832 от 07.08.2018 г. по описа
на СРС, в следните части – относно издадената заповед за защита в полза на
молителя Р.К., на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която съдът е задължил
Л.В. – К. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо Р.К.;
предупредил е Л.В.В. – К., че при констатирано от полицейските органи
неизпълнение на издадената заповед за защита, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН,
полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата, както и че неизпълнението на заповедта за защита съставлява престъпление по чл. 296,
ал. 1 от Наказателния кодекс и в частта, относно наложената глоба. В
жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на
материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Излагат се съображения, че актът на домашно насилие от 21.01.2017 г. не е
доказан по делото, а изводът за осъществяването му спрямо молителя от
ответницата Л.В. бил необоснован. Сочи се още, че страните са бивши съпрузи,
чиито брак е бил прекратен по съвместна вина с влязло в сила Решение на СРС,
постановено по гр. дело № 11157/2017 г. Отношенията им били влошени от водените
помежду им множество дела, включително и по ЗЗДН, като и от спорове за делба на
движими вещи и ползване на семейното жилище. Това довело до изостряне на
отношенията им до крайност. В тази връзка се излагат доводи, че процесът по
ЗЗДН не можело да се използва за разрешаване на междуличностни конфликти.
Релевирани са и твърдения за процесуални нарушения. Съобразно изложеното моли
въззивния съд да отмени Решението в обжалваните части и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли молбата за защита срещу Л.В.В.. Претендира
присъждане на разноски. Поддържа въззивната жалба - лично, и чрез пълномощник,
като представи и писмени бележки.
Молителят Р.Л.К. (въззиваем в настоящото
производство) е взел становище по въззивната жалба, с което е оспорил
същата изцяло, като неоснователна по
изложените оплаквания за неправилност на Решението в обжалваните части. Заявява
претенция за разноски. Въззиваемият К. поддържа отговора на въззивната жалба -
лично, и чрез пълномощник. Представя писмени бележки.
Постъпила е и частна жалба от Л.В.В. срещу Определение № 6461 от
09.01.2019 г., с което е оставена без разглеждане, като недопустима,
молбата й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на Решението от 12.07.2018 г. в
частта за разноските.
Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на обжалвания
съдебен акт, като сочи, че с молбата се искало изменение на разноските,
присъдени в полза на другата страна – молителя Р.К., предвид което изводите на
съда за недопустимост, поради непредставен списък по чл. 80 ГПК, са
незаконосъобразни. Искането е да се отмени обжалваното Определение. Претендира
присъждане на разноски за държавна такса по жалбата.
От ответната страна по тази жалба - Р.Л.К. е постъпил отговор,
с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски
за адвокатски хонорар.
Въззивната жалба
е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от легитимирана
за това страна в първоинстанционното производство при наличие на правен
интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим в обжалваните части и подлежи на
въззивно обжалване, по чл. 258 ГПК, във връзка с чл. 17 ЗЗДН.
Решението в частта, с която
Софийският районен съд е оставил без разглеждане молбата, предявена от Л.Р.К.,
действаща чрез нейния баща и законен представител Р.К., срещу Л.В.В.-К., и е
прекратил производството по делото в тази му част, както и в частта, с която е
оставил без уважение молбата на Р.Л.К. и на Л.Р.К., действаща
чрез нейния баща и законен представител Р.К., за издаване на заповед за
защита от домашно насилие срещу П.А.Р., ЕГН **********, като необжалвано,
на основание чл. 296, т. 2 ГПК, е влязло
в сила.
Частната жалба е
допустима – подадена е в законоустановения срок, от
легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване, по
реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, валиден и допустим съдебен акт.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При постановяване на съдебния акт в обжалваните части Софийският районен
съд е приел за установено, че на 21.01.2017 г. в жилището на молителите,
находящо се в град София, жк”*********, Р.Л.К. е пострадал от действия на
ответницата Л.В.В. – К., която му отправила следните изрази: ”копеле”, ”ти си
копеле”, след което го нападнала с удари по главата. Този си извод първоинстанционният
съд е обосновал с представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, на която
съдът придал изключителна доказателствена сила, по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, доколкото актът е бил осъществен насаме – без присъствие на други лица. Обосновал
е, че по делото не били представени доказателства, които да установяват
противното на това, което молителят е декларирал в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Според решаващия състав на съда актът на домашно насилие е установен и от
материалите от 06 РУ – СДВР – изготвената докладна записка, протоколи за
предупреждение и разпореждане на полицейски орган. Тези доказателства са кредитирани
изцяло, на основание чл. 14 ЗЗДН. Съдът е сочил в мотивите си, че независимо от
това, че в свидетеля Радоев липсвал ясен спомен за конкретния акт за насилие,
показанията му анализирани в съвкупност с всички доказателства по делото
обосновават извода за извършено спрямо молителя Р.Л.К. домашно насилие на
21.01.2017 г.
Пред първата инстанция са ангажирани писмени
доказателства, от които се установи, че между страните в първоинстанционното
производство Л.В.В.-К., П.А.Р. (нейна дъщеря от
предходен брак), Р.Л.К. и Л.Р.К., действаща чрез нейния баща и
законен представител Р.К., се водят и други дела по реда на специалния ЗЗДН
(Решение № 58620 от 10.03.2020 г. по гр. дело № 28593/2016 г. на СРС,
потвърдено с Решение № 3362 от 28.05.2018 г. по в.гр.д. № 6459/2017 г. на СГС,
ГО, I–ви въззивен брачен състав; молба за защита от 23.02.2017 г., по която е образувано
гр. дело № 11019/2017 г. по описа на СРС и е постановено Решение № 362761 от
16.03.2018 г.; Решение № 183470 от 31.07.2017 г. по гр. дело № 3444 по описа за
2017 г. на СРС).
Данни за влошени отношения между Л.В.В. и Р.Л.К. се
съдържат и в извършеното социално проучване, обективирано в приетия по делото
социален доклад на компетентната Д”СП” – ”Оборище”.
Молителят Р.К. е представил справка за подадените
сигнали и жалби до 06 РУ – СДВР, в Отдел ”Закрила на детето”- Район ”Красно
село” и в Държавна агенция за закрила на детето, за периода от 25.11.2012 г. –
17.09.2017 г. (л. 69 от първоинстанционното дело).
От приетото по делото заключение на допуснатата
съдебно–медицинска експертиза се установи, че приема на лекарствата, които ответницата
Л.В. е пиела във връзка с придружаващите я заболявания, не може да доведе до
психическо разстройство, което да прогресира във времето.
В първата инстанция са събрани и гласни
доказателствени средства, чрез разпит на свидетеля Асен Лозанов Радоев –
служител на 06 РУ – СДВР. Същият при разпита му е заявил, че молителят му е
познат отнякъде, но не си спомня да е виждал ответницата. За случая помнел, че е
бил нощна смяна и отишли на адрес в жк”Борово”, но не помни датата. Пред входа
на блока имало разхвърляни дрехи и мъж с малко дете. Мъжът казал на
полицейските служители, че имали спор със съпругата му. Според свидетеля не са
установили видими наранявания върху страните.
Като писмени доказателства в производството пред
първата инстанция са приети и предупредителни протоколи, съставени на процесната
дата 21.01.2017 г. - на молителя Р.Л.К. и на Л.В.В. - К., на основание чл. 65,
ал. 1 и ал. 2 ЗМВР.
Към материалите по делото са приобщени и материалите
от преписка № 230000- 15079/2017 г. по описа на 06 РУ – СДВР, ведно с докладна
записка. Данните, съдържащи се в полицейската преписка, сочат, че между страните
е налице конфликт относно ”умишлено неосигуряване на достъп” до семейното
жилище от страна на Л.В.В. – К.. На мястото на конфликта в жк”Борово”, бл. 223,
вх. Б, ет. 10, ап. 52, е бил изпратен екип, който не установил видими
наранявания по никого от участниците в скандала.
Във въззивната
инстанция
е прието като писмено доказателство Решение от 18.07.2019 г., постановено по
в.гр.д. № 2566 по описа за 2018 г. на СГС, ГО, I–ви въззивен брачен
състав, с което е оставено в сила Решение № 272384 от 20.11.2017 г. по гр. дело
№ 11157/2017 г. на СРС, ГО, 117-ти състав, в частта, с която бракът
на Л.В.В. – К. и Р.Л.К. е прекратен, поради дълбокото му и непоправимо
разстройство по обща вина на двамата съпрузи.
Предвид
обсъдената доказателствена съвкупност, въззивният съд намира направените въз основа на нея изводи
на първата инстанция за наличие на домашно насилие на датата 21.01.2017 г. спрямо
молителя Р.Л.К., за неправилни.
На първо място,
следва да се посочи, че е основателно изложеното във въззивната жалба оплакване
досежно неправилното кредитиране на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от страна
на решаващия състав на съда. За да издаде съдът заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН е необходимо по делото да няма други доказателства. В настоящия
случай в първоинстанционното производство е събрана обемна доказателствена
съвкупност, обсъдена подробно по – горе,
която следва да се допълни с писменото доказателство, прието от настоящия
въззивен състав, поради което е неправилно съдът да уважи молбата за защита
единствено на основание изложеното в депозираната от молителя декларация по чл.
9, ал. 3 ЗЗДН, игнорирайки писмената и гласна доказателствена съвкупност по
делото. Кредитирането
изцяло на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, по реда на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, би
могло да се осъществи единствено ако останалата доказателствена съвкупност по
делото еднопосочно подкрепя и доказва твърденията на молителя в декларацията
относно датата, мястото, времето, начина на извършване на деянието и
авторството на същото. В настоящия случай всички данни по делото сочат
единствено на извода, че между въззивницата Л.В.В. (понастоящем с това фамилно
име предвид влязлото в сила Решение за прекратяване на брака и възстановяване
на предишното фамилно име на въззивницата), и въззиваемия Р.Л.К., са налице влошени отношения, породени от
различни спорове помежду им – относно ползване на семейното жилище, режима на
лични отношения на майката с детето Л. и т.н. По делото не са
събрани доказателства, пряко установяващи, че на датата 21.01.2017 г. в
семейното жилище, находящо се в жк”Борово”, бл. 223, вх. Б, ет. 10, ап. 52,
въззивницата Л.В.В. е наричала въззиваемия молител Р.Л.К. ”копеле”, ”ти си
копеле” и е удряла същия. Гласните доказателства, които се подкрепят и от
данните в докладната записка, постъпила от 06 РУ – СДВР, не установяват по
молителя да е имало видими следи от твърдяните удари. Възникналият между
страните скандал по повод на куфар, който въззиваемият К. искал да вземе от
жилището и изхвърлените пред блока вещи, не обхващат действия, които да се
отличават с висока интензивност на засягане на личността на молителя, че да се
обоснове извод за наличие на домашно насилие. Домашното насилие, като поведение,
надхвърля рамките на житейски допустимото, когато е възможно в действителността
да се проектират и по–отрицателни човешки чувства като гняв, раздразнение,
обида и пр. Всички факти по делото,
както е посочено и по – горе, мотивират единствено извод за сериозен
междуличностов конфликт вътре в семейството на бившите вече съпрузи Л.В. и Р.К.,
като същият не може да се квалифицира като домашно насилие в някоя от формите
по чл. 2 ЗЗДН, предвид конкретиката на настоящия случай. Това е
така, тъй като по смисъла на чл. 2 ЗЗДН домашното насилие е противоправно,
вредоносно, виновно поведение, с оглед на неговите последици за пострадалия.
Последиците (резултатите) на домашното
(битово) насилие се свеждат на практика
до изолация, финансов контрол, заплашване, сексуална злоупотреба и пр. Пострадалият
е зависим и слаб, поставен е от агресора му в уязвимо положение или е лишен от
възможност да задоволява специфични потребности, както и от възможност да
общува социално с близки и приятели и пр. По делото няма данни за подобно
състояние на въззиваемия - молител Р.К..
При това
положение твърдяният акт на домашно насилие от 21.01.2017 г., от една страна, е
останал недоказан, а от друга страна - влошените отношения между страните, липсата
на разбирателство и консенсус относно ползване на различни движими вещи и
семейното жилище и относно режима на лични отношения на детето Л. с
въззивницата Л.В., в случая не съставляват и домашно насилие по изложените
аргументи.
Предвид несъвпадане на изводите на първата и въззивната
инстанция, обжалваното Решение, с което е издадена заповед за защита
по ЗЗДН в полза на Р.Л.К. срещу въззивницата – ответница Л.В.В. – К.
(понастоящем с фамилно име “В.“) с наложената защитна мярка, вкл. относно
предупреждението за последиците по чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН, наложената глоба и
присъдените разноски, е неправилно и следва да бъде отменено, а молбата
за съдебна защита по ЗЗДН – да се остави без уважение, като неоснователна.
По
разноските за въззивното производство.
С оглед
изхода на въззивното дело въззиваемият Р.Л.К. дължи на Софийския градски
съд държавна такса за въззивната жалба в размер на 12.50 лева и за молбата му
за защита по ЗЗДН - в размер на 25.00 лева - арг. от чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, във вр.
с чл. 18, ал. 1, във вр. с чл. 16 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Предвид
основателността на въззивната жалба на въззиваемия К. разноски за въззивното
производство не следва да бъдат присъждани.
Въззивницата Л.В.В. е заявила претенция за
разноски, която е основателна до размера на сумата от 600.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и
съдействие (на л. 67 от въззивното дело).
По разноските за първоинстанционното
производство.
Предвид отмяната на Решението от 12.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 10244/2017 г. по описа на Софийския районен съд, в
обжалваните части, на молителя Р.К. разноски за първата инстанция не следва да
бъдат присъждани – арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК.
На ответницата по молбата Л.В.В., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, за първоинстанционното разглеждане на делото и предвид отмяна
на Решението по отношение на единия от молителите (по отношение на другия
молител Решението не е обжалвано и не е било предмет на въззивна проверка),
следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
300.00 лева - половината от хонорара, заплатен по договор за правна защита и
съдействие (намиращ се между л. 46 и л. 47 от
първоинстанционното дело).
По частната жалба.
Въззивният съд намира за неправилни изложените
от първата инстанция съображения в обжалваното Определение № 6461 от 09.01.2019
г. за оставяне без разглеждане на молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, инкорпорирана
във въззивната жалба на Л.В.В.. Това е така, тъй като молбата за изменение на
Решението в частта за разноските касае разноските, които съдът е присъдил
жалбоподателката Л.В. да заплати на другата страна – Р.К., поради което е
ирелевантно, че същата не е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК. Предвид
обаче изхода на делото пред въззивната инстанция по основния спор, а именно –
отмяната на първоинстанционното Решение в частта, с която е уважена молбата за
защита спрямо Р.К. и следващата се от това отмяна на съдебния акт и в частта за
разноските в полза на този молител, то за частния жалбоподател в хода на
въззивното производството е отпаднал правният интерес от атакуване на Определението
от 09.01.2019 г. На молителя разноски за първоинстанционното производство не
следва да бъдат присъждани (както е посочено и по – горе). С оглед на което обжалваното Определение № 6461 от 09.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 10244/2017 г. на Софийския районен съд, III ГО, 92-ри състав, следва да бъде потвърдено.
Претенциите на страните за разноски за производството
по частната жалба следва да се оставят без уважение, като неоснователни – на
частния жалбоподател – поради изхода на спора по частната жалба, а на ответника
по частната жалба – поради изхода на делото по основния спор. Отделно от това,
кумулирането на нови задължения за разноски в ”процеса
относно разноските“ противоречи на целта за закона, както и на уредбата
на института на разноските, уреден в чл. 78 и сл. ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
449607 от 12.07.2018 г., постановено по гр. дело №
10244 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, III Гражданско
отделение, 92-ри състав, в обжалваните части, включително и в
частта му относно държавната такса и присъдените разноски, като вместо него
ПОСТАНОВИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 8000080
от 20.02.2017 г., подадена от Р.Л.К., ЕГН **********, за издаване на
заповед за съдебна защита срещу Л.В.В.-К. (понастоящем с фамилно име ”В.”), ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА в полза на Р.Л.К., с която на ответницата Л.В.В.
да бъдат наложени мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
ОСЪЖДА Р.Л.К., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския
градски съд, държавни
такси в размер на 37.50 лева.
ОСЪЖДА Р.Л.К., ЕГН **********, да заплати на Л.В.В., ЕГН **********,
сумата от 900.00 лева – разноски за двете съдебни инстанции.
ОСТАВЯ без уважение искането на Р.Л.К. за
присъждане на разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 6461 от 09.01.2019 г., постановено по гр. дело № 10244/2017 г. на Софийския районен съд, III ГО, 92-ри състав, по чл. 248 ГПК.
ОСТАВЯ без уважение претенциите на Р.Л.К. и Л.В.В.
за присъждане на разноски за производството по обжалване на Определението от
09.01.2019 г.
РЕШЕНИЕТО, включително и в частта, с която е потвърдено Определението от 09.01.2019
г., е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.