Разпореждане по дело №109/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 106/14.09.2010 г., постановена по Н.Ч.Х.Д. № 236/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е признал подсъдимия Д. Й. С., роден на хх.хх.хххх г. в Г. Д., обл. Х.живущ в Г. К., обл. К., български гражданин, с начално образование, пенсионер, неженен, неосъждан, ЕГН *, за виновен в това, че на 30.01.2010 г. в Г. К. нанесъл удари по главата и лицето на Н. В. Х. от Г. К., с което му причинил лека телесна повреда, изразила се в болка и страдание без разстройство на здравето – престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 78а от НК вр. чл. 2, ал. 2 от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание „глоба” в размер на 500 лева. Подс. Д. С. е осъден да заплати на Н. В. Х. от Г. К., с ЕГН *, сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за причинени от горепосоченото престъпление неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 555 лева, като искът на гражданския ищец Х. спрямо подс. Д. С. е отхвърлен до пълния му предявен размер от 1200 лева като неоснователен. С. е осъден да заплати по сметка на РС – К. направените по делото разноски в размер на 30 лева и държавна такса върху уважения размер на предявения граждански иск в размер на 50 лева. Със същата присъда другата подсъдима – И.Н.С. с ЕГН *, от Г. К., е призната за невиновна в това, че на 30.01.2010 г. в Г. К. нанесла удари по главата и лицето на Н. В. Х. от Г. К., с което му причинила лека телесна повреда, изразила се в болка и страдание без разстройство на здравето, поради което е оправдана по обвинението за престъпление по чл. 130, ал. 2 от НК, както и е отхвърлен предявения срещу нея от горепосочения Н. Х. граждански иск за сумата от 1200 лева, представляваща обезщетение за причинени от престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, за което й е повдигнато обвинение, неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

В законоустановения срок срещу присъдата, в гражданската й част - по отношение осъждането на подс. Д. С. да заплати обезщетение на тъжителя Н. Х., както и в частта за разноските, които С. следва да плати на същия Т., е подадена въззивна жалба от защитника на подс. Д. С. – А. П. от АК - К.. Излагат се съображения за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваната част от първоинстанционната присъда. Твърди се, че районният съд е завишил размера на присъденото обезщетение с оглед действително претърпените болки и страдания от пострадалия, както и, че не е отчел факта на съпричиняване на инкриминирания резултат от страна на последния. Сочи се още, че неправилно съдът е присъдил разноските в тежест на подсъдимия в пълния им размер, предвид това, че по делото е имало още едно подсъдимо лице, което е оправдано. Релевира се становище, че разноските следва да се присъдят в половин размер. Моли се въззивния съд за решение, с което първоинстанционната присъда да бъде изменена в горепосочените й части, като искът спрямо подс. С. бъде отхвърлен за горницата над 200 лева и като размерът на присъдените разноски в полза на частния Т. и граждански ищец по делото бъде намален наполовина - до сумата от 277,50 лева. Прави се и искане и за присъждане на разноски за въззивното производство в полза на подсъдимия.

Не са постъпили допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата, по реда на чл. 320, ал. 3 от НПК.

В срока по чл. 322 от НПК е постъпило писмено възражение (наименувано „становище”) срещу подадената жалба от частния обвинител и граждански ищец Н. Х. чрез повереника му А. Ш. от АК - К.. Твърди се, че постановената присъда е правилна и законосъобразна. Сочи се, че не е налице съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалия, както и това, че разноските са за едно наказателно производство и не следва да се разпределят солидарно между двамата подсъдими. Моли се въззивния съд да потвърди обжалваната присъда.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция подсъдимият, редовно призован, се явява лично и със защитника си. Моли въззивния съд да намали размера на сумите, които следва да плаща.

В същото заседание защитникът на подсъдимия заявява, че поддържа въззивната жалба. Доразвива изложените в жалбата доводи и отново моли съда да постанови решение, с което да измени обжалваната присъда съгласно посоченото във въззивната жалба.

Повереникът на частният обвинител и граждански ищец Н. Х. – А. Ш. от АК – К., редовно призован, не се явява в заседанието пред въззивния съд, като с горепосоченото писмено възражение против въззивната жалба моли да се даде ход на делото, сочейки, че няма възможност да се яви лично.

В същото съдебното заседание частният обвинител и граждански ищец Н. Х. се явява лично. Заявява, че е доволен от присъдата на районния съд и моли същата да бъде потвърдена.

Въззивният съд намира, че процесната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание; внесена е и дължимата във връзка с обжалването държавна такса. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Както беше посочено по-горе, първоинстанционната присъда е обжалвана само в гражданската си част - по отношение осъждането на подс. Д. С. да заплати обезщетение на тъжителя и граждански ищец Н. Х., както и в частта за разноските, които С. следва да плати на Х.. В останалата си част, включително относно разноските, които С. е осъден да заплати по сметка на РС – К., първоинстанционният съдебен акт е влязъл в законна сила (и няма да бъде предмет на обсъждане в настоящото изложение). Предвид горното, настоящата съдебна инстанция следва да приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, доколкото с влязла в сила присъда е установено, че подс. С. е извършил противоправно деяние, с което виновно е причинил на Н. Х. вреди. По-конкретно, втората съдебна инстанция следва да приеме констатациите на районния съд относно инкриминираното деяние и авторството му от страна на подс. С., относно резултата от това деяние, относно причинната връзка между деянието и резултата, както и относно вината на подсъдимия – съгласно посоченото по-горе. Тези въпроси не могат да бъдат обсъждани наново от въззивния съд. Настоящата инстанция също така не може да излезе извън фактическите констатации на районния съд, като приеме, че процесното увреждане е причинено при неизбежна отбрана (във връзка с твърденията, релевирани от защитника на подс. Д. С., за наличие на съпричиняване и, конкретно, относно това, че пострадалият е започнал разправията, както и че е ударил майката на подс. С., което именно е било причината последният да нанесе на тъжителя инкриминираните удари), включително при превишаване пределите й, защото така би стигнала до изводи относно инкриминираното деяние, в разрез с влязлата в сила присъда. Констатация за извършване на инкриминираното деяние при условията на неизбежна отбрана липсва в присъдата, включително в мотивите към нея. Такава констатация би означавала, че Д. С. е невинен или че е осъществил друг състав на престъпление, а не този по чл. 130, ал. 2 от НК. Само в случай на неизбежна отбрана въобще би било мислимо да се приеме, че е налице съпричиняване (допринасяне) от страна на пострадалия, т. е. – да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД; последната посочена разпоредба би била неприложима дори при извод, че инкриминираното деяние е извършено в състояние на афект (какъвто извод също би бил в разрез с влязлата в сила присъда).

При извършване на преценката относно това дали размерът на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение във връзка с визираните вреди е завишен с оглед действително претърпените болки и страдания, въззивната инстанция взе предвид следното:

На първо място, съгласно приетото като доказателство съдебно-медицинско удостоверение с № 33/2010 г., което и въззивният съд кредитира изцяло като издадено от компетентен, незаинтересован от изхода на делото специалист и намиращо опора в останалия доказателствен материал по делото, по тялото на пострадалия са установени охлузвания на пет места по кожата на главата с размери съответно 1/0,5 см., 2/1 см., 0,5/0,5 см, 0,7/0,5 см и 3/1,5 см.; във върховата област на лявата ушна мида, по предната й повърхност, е установено кръвонасядане с размери 0,5/0,5 см, като освен това е установено, че носните проходи са зацапани с кръв. С други думи, налице са немалък брой увреждания, причинени на пострадалия. Следва да бъде уточнено, че изброените по-горе конкретни увреждания не са намерили отражение в мотивите или в диспозитива на присъдата (в мотивите е посочено обобщено, че са причинени кръвонасядане и охлузвания по кожата на главата), но няма пречка да бъдат обсъдени от настоящата инстанция, доколкото изложените фактически констатации по никакъв начин не са в разрез с установеното от първата инстанция, а имат единствено уточняващ характер.

На второ място, съгласно кредитираното от районния съд заключение на назначената съдебно-медицинска експертиза, оздравителния процес при такива увреждания обичайно продължава около една седмица (това обстоятелство е прието за установено от първата инстанция и е намерило отражение в мотивите към присъдата), т. е. – един сравнително кратък, но не и незначителен период.

Предвид горното, по никакъв начин не може да бъде направен извод, че претърпените от Н. Х. болки и страдание са незначителни, в който случай на тях би съответствал един по-малък размер на дължимо обезщетение. Първоинстанционният съд правилно е съобразил степента им. Присъждане в по-малък размер на обезщетение за причинените от Н. Х. неимуществени вреди би било в разрез с изискването за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД.

Обжалваната присъда е законосъобразна и в частта си за разноските, присъдени в полза на тъжителя и граждански ищец по делото. Досежно размера на направените от последния разноски липсва спор между страните. От страна на въззивния жалбоподател се повдига въпросът единствено за това дали признатият за виновен Д. С. следва да бъде осъден да заплати на Н. Х. целия размер на направените от пострадалото лице разноски по делото. В тази връзка се налага да се посочи, че законът е уредил възможност за осъждане за заплащане на част от разноските, когато признатите за виновни лица са повече от едно или когато подсъдимият е признат за виновен само по част от повдигнатите му обвинения – чл. 189, ал. 3, изр. 2 и ал. 4 от НПК. На първо място, в процесния случай за виновно е признато само едно лице. Смисълът на разпоредбата на чл. 189, ал. 3, изр. 2 от НПК е да не се стигне до неоснователно обогатяване, съответно – обедняване за някое от признатите за виновни лица за сметка на други такива. На следващо място, направените по настоящото наказателно производство разноски не могат да бъдат разделени на такива по едното обвинение (срещу подс. Илка Стоянова) и такива по другото (срещу подс. Д. С.). Действително, по аргумент от чл. 189, ал. 4 от НПК, ако по делото бяха направени разноски, които да са единствено във връзка с другото обвинение – срещу подс. И.С., то в такъв случай подс. Д. С. следваше да бъде осъден да заплати само сумата по тези разноски, които са направени по обвинението срещу него. Смисълът на разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от НПК е в това подсъдимият да не поема тежестта на дадени негативни последици във връзка с нещо, за което не е виновен. По конкретното дело обаче липсват каквито и да било разноски, които да са направени само във връзка с другото обвинение, а не и във връзка с това срещу Д. С.. Поради това няма причина съдът механично да намали размера на дължимата във връзка с разноските сума наполовина, само защото по делото е имало и друг подсъдим. Между другото, в процесната въззивна жалба, а и в хода на пренията пред въззивната инстанция, не са релевирани твърдения относно конкретни разноски, за които да се счита, че са направени единствено във връзка с обвинението срещу подс. И.С., като се иска именно механичното намаляване наполовина на общата сума на дължимите разноски.

Изложеното по-горе води до извода, че не са налице основания за отмяна или изменяване на първоинстанционната присъда, в обжалваната й част (в която присъдата не е влязла в сила). Предвид резултата от обжалването не следва да бъдат присъждани разноски в полза на подс. С..

Ето защо и на основание чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 от НПК, въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 106/14.09.2010 г., постановена по Н.Ч.Х.Д. № 236/2010 г. по описа на РС – К., В ЧАСТТА, с която подс. Д. Й. С., със снета по делото самоличност, е осъден да заплати на Н. В. Х. от Г. К., с ЕГН *, сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, за което посоченият подсъдим е признат за виновен със същата присъда, ведно със законната лихва, считано от 30.01.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 555 лева.

В останалата си част присъдата е влязла в сила.

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: