№ 3245
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100511985 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена „Мъни плюс мениджмънт“
ЕАД срещу решение № 8090/01.05.2024г., постановено по гр. д. №
34314/2022г. на СРС, 28 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД,
с ЕИК: *********, и адрес на управление: София, ул. „Рачо П. – Казанджията“
№ 4, ет. 6 е осъдено на основание чл. 34 ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, чл. 22 ЗПКр, чл. 10, ал. 1 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, да плати
на А. М. Ч., с ЕГН: **********, и адрес: Столична община, с. Бистрица, ул.
********* (плащането може да стане по банкова сметка на „Ланус“ ЕООД с
IBAN: *********), сумите от 13,90 лева (тринадесет лева и 90 стотинки) –
недължимо платени по индивидуален договор за заем с код
10138013/06.10.2021 г., и 77,48 лева (седемдесет и седем лева и 48 стотинки) –
недължимо платени по индивидуален договор за заем с код
10020499/27.07.2018 г., ведно със законната лихва върху двете суми от
27.06.2022 г. до окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
1
посочената част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението
да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло отхвърлени
като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
2
предоставяне. В действащия ЗПК законодателят поставя определени
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е посочвал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На ответника, в качеството на физическо лице, е предоставен заем.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправност.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която
3
е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 – 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин".
С оглед на така посоченото по – горе и като взе предвид събраните пред
СРС доказателства, настоящият състав намира, че договорът за кредит е
недействителен.
В чл. 12 от договора страните са се споразумели, че договорът за кредит
4
ще бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на определени изисквания, като в
случай, че не предостави договореното в договора обезпечение в тридневен
срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на
условията, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в определен
размер – 490.24 евро или 958.82 лв.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен
състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и
размера му, при главница от 920.33 евро или 1800 лв., няма типичните за
неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в
чл. 12 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение
за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната
страна да предостави обезпечение чрез поръчителство, но поръчителят трябва
да отговаря на множество изисквания. Налагането на тези специфични
изисквания въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и
да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да
потърси поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да отговаря
5
и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите
условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като
това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата
на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 490.24 евро
/при главница от 920.33 евро/ настоящият съдебен състав намира, че
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на
кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо, тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима
неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва,
което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен
лихвата. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна
лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна
печалба за кредитора. При това положение, годишният лихвен процент няма
да е посоченият 41, 85 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането, формално уговорено като неустойка.
Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като по
този начин заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като разписаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва.
Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
6
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 41.85 % би нараснал
допълнително. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет
пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на
задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат
ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е
включено в ГПР. Размерът на това плащане, при включването му в годишния
процент на разходите надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая, по отношение на този иск, следва да се приложи
чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят
бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които
следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с
изискванията на чл. 11 ЗПК. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗПК, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на
кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен
годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които
нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то
договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг.
Решение по дело № С-714/2022 г. на СЕС/. Само това обстоятелство е
достатъчно за да бъде проглА. за нищожен договорът за кредит.
7
В случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй
като нищожните клаузи на договора относно определянето на процента
възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл. 26, ал.4 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Неоснователни са и изложените във въззивната жалба оплаквания във
връзка с договора за заем от 06.10.2021г. В чл. 10, ал. 1 ЗПК законът ясно
посочва, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
- не по-малък от 12. В случая от приетата СТЕ се установява, че шрифтът е по
– малък от посочения в закона. Ето защо, правилни са и изводите на СРС в тази
връзка.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е
ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
На адв. М. на основание чл. 38 от ЗА вр. чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1
ГПК следва да се бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480
лв. за осъществената безплатна правна помощ във въззивното производство.
8
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 8090/01.05.2024г.,
постановено по гр. д. № 34314/2022г. на СРС, 28 с-в.
ОСЪЖДА „ Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, с ЕИК: *********, и адрес
на управление: София, ул. „Рачо П. – Казанджията“ № 4, ет. 6б да заплати на
адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********, на основание чл. 38 ЗА,
сумата от 480 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ във въззивното производство на А. М. Ч..
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9